Изпрати стари снимки от Видин и областта

Белограчик - една рядкост

История - Белогрaдчик

БЕЛОГРАДЧИК - ЕДНА РЯДКОСТ  ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
Никола САВЧЕВ

Разположен е на една скалиста височина от 300 и 550 метра над морското равнище, северно от Стара планина и южно от “Венеца” /Столова планина – 900 м./. Отстои от гара Орешец на 11.5 км., от притока на р. Лом – 4 км., от гр. Кула – 32 км., от гр. Видин – 52.6 км., от гр. Лом – 64 км., от сръбската граница при с. Салаш /проходът “Кадж боаз”/ – 21.76 км. и от прохода “Св. Никола” при с. Чупреня – 29.84 км.
Кацнал на хълмистия рид, градът разполага с простори, каквито откриват само планински върхове. На юг и югоизток – на повече от 50 км. – е дивен планински лабиринт, достигащ величествено отсечената стена на “Ком”. На запад и северозапад погледът надхвърля, както “Връшка чука” /цяла сръбска от 1920 год./ и далечните в Сърбия планински вериги с величествения зъбер “Рътън”, така и Карпатите при “Желязна врата”, засяга и почти цялата низина към Видин. В това отношение Белоградчик, според географите, е почти несравним.
На юг от града се разстила бялото теме на стария “Хемус”. На север кичестия масив “Венеца” спира погледа към Задгорието и Дунава, но пази града от свирепия северен вятър. На югозапад пък е вирнал глава във висинето масивът “Ведерник” /1125 м./ “барометър” за този край. Гледан от четвъртия километър по течението на р. Лом, “Ведерник” наподобява подигнал се на предни крака гигантски лъв с разрошена грива и с наострен поглед към север.
До самия град, при “Мислен камък”, е 25-годишната борова гора, която – вечно зелен венец – допълва омайната природна картина. Оттук една пътека води за ловджийския парк и юнашкото игрище, гдето се строи гиздава хижа от местното ловно дружество. Това усамотено място, цяло потънало в естествени гори, и при вълшебните изгледи на околността, напомня по-скоро някое баснословно самодивско игрище.
Над самия град са кацнали, като щъркови гнезда, двете турски крепости – голямата и малката. Последната е на отделна канара, до която се изкачва по стотина стъпала. Съединени с най-високите скали, върху които е лежала латинската крепост, картината е поразителна: красиво съчетание на това, що времето е създало, и това, що архитектурата е могла да даде никога. Същевременно и тъга загризва сърцето: ей я вековечната – дори и в наши дни – човешка трагедия...
И в миналото, поради своята приказна околност, Белоградчик е спирал вниманието на много учени чужденци. 
Каниц, ако и инженер, започва описанието си като вдъхновен поет, така:
“Месечината току що беше изгряла: за нас тя осветляваше едно от най-фантастичните творения на Всемогъщия… Общият вид и групировката на скалите, шарката и окисляването на камъка, от който природата е съставила така хармонично тая страна, въпреки всички странни и фантастични подробности, под блестящата променлива светлина, произвеждат тук чудно впечатление. Кога при лунно осветление видите тия колони от червен пясъчник, които се редят като дърветата на гигантска алея и горните части на които често представляват живописни групи от обелиски, параходи, хора и животни, тогава чак разбирате произхода на окаменелия град в триполитанска Киренайка, за която се говори в една арабска приказка.”
Бланки пък, между другото, действително с възторг допълня:
“Ни песните на Оllioules в Прованс, ни дефилето на Pancarbo в Испания, ни Алпите, ни Пиринеите, нито най-дивните планини на Тирол и Швейцария биха могли да се сравнят с тях.”
Ридът, върху който е отседнал градът, е водораздел: на юг е коритото на р. Лом, на север – това на Акгарската река. И както е по всеки водораздел, тук и в най-горещите летни дни лъха ветрец. Освен това няма ни прах, ни комари.
Поради всичко това Белоградчик започна да привлича много посетители. Учениците от всички краища на страната пъплят насам и като козлета се катерят по високите скали. Идват за летуване и цели семейства от Видин, Лом и София, както и ученически колонии. 
Будят голям интерес и някои места от околността: едни, поради своята самостойност и живописност, други – поради научното значение, което имат за специалиста.

***
След девет километра по дефилето за Лом, пътникът изведнъж се натъква на друга пленителна гледка: при с. Боровица, между разнообразните групи скали, стърчи в небесата исполинският боров камък, осеян със столетни борове. Оттам е и названието на самото село. А три километра по-надолу е живописната местност “Фалковец” /от латинското fa’со – сокол, ястреб/, гдето се събират трите притока на р. Лом – ключ и на шестте пътища: за Белоградчик, за Лом, за Фердинанд – Берковица – Петрохан – София, за гара Орешец, за Стакевци и за Чупреня – проходът “Св. Никола” – Сърбия.
Някога Фалковец е бил голямо римско заселище, унищожено от хунското нашествие през 441 – 447 год. 
Северозападно от града, на 16 км., е известната и на учения свят “Рабишка Магура” с няколко пещерни ръкави и със сталактити и сталагмити. Една рядкост на българската земя. Колкото опити и да са правени и досега нито един от ръкавите не е достиган докрай. От подземната река на този масив ври студен извор – “врело” – към южната страна, който пои селото Рабиша. На север пък, към с. Толовица, от същата река се пълни голямото, единствено планинско, езеро в равнината /1400 декара и дълбочина 5 метра/ – в Северна България, годно за плуване с лодки. Както “Магурата”, така и езерото се посещават ежегодно от учители, ученици и туристи от цялата страна. 
Хубави държавни пътища за селата Стакевци, Чупреня и Горни Лом водят към дълбоките и хладни извори на Стара планина. Над последното село е най-високия по този край връх – “Миджур” /2165 м./.
Интерес представляват още:
“Кокошевец” – гориста височина, 7 километра западно от града, гдето са открити основите на един манастир и на старинна крепост. Обитавали са там някога, при девствени лесове, диви кокошки; от това е и названието на самата местност – “Кокошевец”.
По-надолу от същото манастирище, друго се назовава “Царицин гроб”. Царицин?.. Чия царица?.. Кога?.. Или някоя легенда е ударила своя печат?..
Четири километра западно от града, при ущелието “Магаза”, заградено с разхвърляни групи скали, придаващи му религиозна тайнственост, и в подножието на високата канара “Сбег” /от избег/ са открити основите на друг манастир.
Пространната гориста местност, западно от града, носи странното име “Карловица”. Източно от града, горист хълм се назовава “Банова глама”.

Из “Пътеводител на гр. Белоградчик”, издава Белоградчишка Популярна банка, 1938 г.

 

КОМЕНДАНТЪТ
Стефан СТРИГАЧЕВ

Тежката, обкована с желязо, врата на подземието изскърца сънливо и се отвори. Мъжете притвориха очи под светлината на фенера и само по гласа разбраха, че при тях е влязъл Али ефенди – комендантът на крепостта.
Али идваше при затворниците с една неприятна мисия. С някои от тях се познаваше добре, а с княз Цоло не веднъж бе пил кафе и разговарял за служебни и житейски дела.
- Бунтът пламна, ефендилер – каза комендантът тихо, сякаш че бе виновен за това и изгледа присъстващите.
Гледаха го седем чифта очи, но в тях не видя страх, а гордост. Бяха очи на свободни духом хора, макар и във вериги. Комендантът спря поглед на княза, мъж на зряла възраст, когото до вчера имаше за приятел, но и сега уважаваше дълбоко в себе си. Приседна на един камък, помълча малко, а после, сякаш не се намираха в мрачното подземие, а в кафенето на Мемедали, помоли:
- Помогни ми, бай Цоло, княз си – кажи на вашите да сложат оръжие: умен човек си, не виждаш ли, че няма смисъл?
Князът поклати отрицателно глава:
- Не, ефенди! Нито аз, нито някой друг ще го стори. А за смисъла… Понякога трябва да го търсим дори и в безсмисленото...
Комендантът, сякаш за да се оправдае, отвърна:
- Изпълнявам само поръчение – и замълча неловко.
Вълчо – златарят скочи изведнъж и извика с луда радост:
- Свърши вашата власт!
Този млад човек с буен нрав му харесваше. После рече:
- Зная, ефенди, никоя власт не е вечна, няма да е вечна, но засега силата е все още в нас и ще трябва да се покорите! – Взе фенера и чак на изхода каза: – Меджилисът решил: само ако сложите оръжие ще има милост!
И си излезе.
Беше станало тъмно. Много тъмно! Никой не проронваше дума, но всички мислеха едно и също...
Така дочакаха нощта. Заведоха ги до тунелчето, което минаваше през крепостната стена и имаше нисък изход. От външната му страна чакаше палачът с ятаган в ръце. Скалите бяха неми свидетели в тази страшна лунна нощ. Али спря поглед на една скала, приличаща на човешка глава, и от безсънието ли, от що ли, му се стори, че тя се заклати в люта закана. Побиха го тръпки! 
- Един по един! – разпореди се неговият помощник Азис. – Кой иска да бъде пръв? 
Мъжете се стъписаха само за миг. Княз Цоло излезе и тръгна към тунелчето. Веднага го последва един войник, но князът го прикова с властния си поглед и заслиза по трийсетте стъпала. Пред последните две пое дълбоко въздух и продължи. Последваха го и неговите другари.

***
- Комендант ефенди, няма ли да си ходиш? – почтително го докосна с ръка войникът.
Али трепна и някак странно, глухо попита:
- Свършихте ли?
- Още преди час – гледаше с недоумение войникът.
Комендантът погледна към него войника, позна го и сякаш че довършваха някакъв отдавна започнат разговор, каза: 
- И запомни, Селим, и разкажи на синовете си как умират истински мъже!
После се обърна към тунелчето, където лежаха труповете на седмината мъже, и отдаде чест.

***
Отначало комендантът на крепостта не даде ухо на слуха, че Първул е отишъл в Балкана, но когато чифликът на бея пламна и той го видя с очите си сред хайдутите, повярва. А страшна беше тази нощ. Чифликът гореше отвсякъде и нищо не можеше да се спаси. Хората на бея падаха един след друг. За никого нямаше милост. Бе убит и беят. Али беше на гости в чифлика и докато разбере какво става, видя, че само той е останал жив. Чу познат глас, обърна се и съгледа Първул до себе си. Осветен от огъня, той му се стори исполин със строго, но добро лице.
- Здравей! - каза.
- Здравей! - като ехо бе отговорът на Али.

***
Сред пожар го намери.
Беше по време на Белоградчишката буна. Озверелият башибозук колеше всичко живо по пътя си. Сърцето на Али беше окаменяло и той гледаше с безразличие труповете и кръвта. Но когато видя, че един от башибозуците сграбчва момченце, за да го убие, не изтрая, извади бързо сабята си, и турчинът падна посечен. Али се огледа, никой не го видя. Вдигна бързо детето на коня си и пришпори подивялото животно към крепостта. Разбра от момчето, че името му е Първул и че цялото му семейство е избито.
Първул израсна в крепостта сред груби войници, ругатни и псувни. Единственото хубаво нещо, което научи, бе да стреля и да върти ловко ятагана. Израсна като вълче и много обикна суровия комендант, който го галеше нежно по главата, когато бяха сами. Али беше учил военно изкуство във Франция. Може би затова не бе гледан с добро око от пашата, но го търпяха, защото беше добър офицер. Роден и израснал в Белоградчик, Али отдавна нямаше никакъв близък, и се чувстваше самотен. Може би в Първул беше намерил това, което му липсваше. През прохладните утрини детето изкачваше скалите до крепостта и дълго гледаше към Балкана. Бяха му казали, че там живеят страшните хайдути. Годините се изтърколиха. Детето стана мъж и един ден Първул изчезна. Комендантът го търси дълго.
Срещнаха се при този пожар в чифлика на бея...

***
Без Първул дните му потекоха безрадостни. Затвори се още повече в себе си и остави цялата работа в ръцете на Азис.
Една привечер, в края на лятото, на заник слънце, в крепостта побиха главата на хайдутин. Беше работа на Азис. Позна я веднага – беше главата на Първул. Дори не се помъчи да скрие стона си. Азис се приближи до него незабелязано. Усмихваше се злорадо. Комендантът се давеше от мъка, но намери сили да каже: “Ще ти отмъстя, Азис! Първул беше храбър мъж, а ти си само един негодник!” 
Нощта дойде и градът заспа. От време – на време Али чуваше протяжните викове на патрула.
На другата година започна да доукрепва южната стена на крепостта, но работата не спореше. Повика Златан – най-добрият каменар в Белоградчик. Едрият българин му допадаше с жизнерадостния си дух и добрите си очи. Работата потръгна. Комендантът стоеше с часове край него и се възхищаваше на лекотата, с която вдигаше големите каменни блокове и на ловките движения, с които ги дялаше. Всичко щеше да свърши добре, ако не беше Азис. Комендантът го търпеше само, защото беше любимец на пашата. Не можеше да забрави с каква готовност се бе съгласил да бъде палач по време на Белоградчишката буна и особено убийството на Първул.
През онзи юлски ден горещината беше нетърпима, но строежът продължаваше. Азис стоеше до каменаря и наблюдаваше работата му. Встрани от тях, под сянката на клонест орех, Али пушеше лулата си. Златан се наведе, за да вдигне голям камък, но се спъна и падна. Азис замахна и го удари с бича си по лицето. Комендантът се затича към тях, за да спре побоя, но Златан се изправи много бързо, вдигна големия камък и го стовари върху главата на Азис. Човек и камък се сгромолясаха от високия зид заедно. Само комендантът видя това. Спря запъхтян до Златан. Очите на каменаря бяха потъмнели. Двамата се гледаха мълчаливо и дълго. Най-после върху лицето на Али се появи слаба усмивка. Каза съвсем тихо, само на себе си:
- Ела да изпушим по една лула тютюн на сянка, Златане. Ти сложи камъка си там, където трябва! Жалко, че аз не можах да сторя това.

***
Комендантът се връщаше от лов. Стръмната пътека се катереше сред скалите, провираше се между шубраците и водеше все по-нагоре и по-нагоре, където, като огромна кацнала птица, се белееше крепостта. Умореното есенно слънце, карминено-жълтите листа на гората и тишината на отиващия си ден го натъжаваха, въпреки сполучливия лов. Конят стъпваше уверено по познатия път и само понякога спираше за миг, настръхнал, с наострени уши. Али го пришпорваше и животното пак започваше да се изкачва нагоре към крепостта. Пред седлото на коня висеше привързана убитата сърна. В стъклените й очи, като в огледало, се виждаше сивото есенно небе. Комендантът ги гледаше равнодушно – не веднъж бе виждал смъртта в очите на хора. Стресна го суров мъжки глас. Извади бързо пищова си, но тресна изстрел и оръжието отхвръкна от ръката му. От двете страни на пътя му стояха хайдути с насочени шишанета към него. Наоколо беше още по-тихо. Погледът на Али се спря пак върху отворените очи на убитата сърна и си представи за миг, че след малко и неговите очи щяха да бъдат също така безжизнено стъклени, но не изпита страх. След смъртта на Първул всичко му бе станало безразлично.
Припрян конски тропот наруши тишината. В появилия се конник разпозна веднага Златан. Войводата вдигна ръка и пушките на хайдутите сведоха покорно дула към земята.
- Добра среща! – високо поздрави Златан.
- Мараба – отвърна Али.
Не бе издал Златан за убийството на Азис, но можеше ли сега да разчита на това? Неведнъж бе слушал за безпощадността на хайдутите. Златан скочи от коня си, взе от земята оръжието на Али и му го подаде:
- Вземи си пищова, Али! Аз ти дължа живота си. Върви си със здраве и не ни споменавай с лошо!
После се метна на жребеца си. Тропотът от копитата на хайдушките коне се стопи в припадащия мрак.
Наоколо вече нямаше никой.
Като че ли всичко беше само сън, но конят му пръхтя още дълго и не искаше да тръгне напред. Най-после се чу тревожен звук на тръба. Войниците от крепостта търсеха обезпокоени командира си.

***
Зимата беше тежка и сурова, но си отиде рано. През пролетта, в късна привечер, докараха в крепостта ранения в гърдите Златан. Оставаше му да живее малко и поиска да види коменданта. Али го намери в подземието, захвърлен върху влажната земя. Вдигна по-високо фенера. Златан го позна и му протегна ръка: 
- Бях тръгнал при теб, но хората ти стреляха и ме улучиха.
- При мен?!
- Да, за да ти кажа нещо много важно. 
Комендантът трепна. Често беше мислил, без да знае защо, че има някаква тайна, която го свързва с този българин и за странната им прилика в лицето. Не каза нищо, а само стисна здраво ръката му.
Войводата продължи:
- Игуменът на манастира ми каза, че си мой брат… Майка ми, Румяна, е била най-красивата жена в Белоградчик и затова беят – баща ти, я отвлякъл. Ти си син на бей, аз – на овчар, но майка ни е една. Никога не забравяй, че майка ни е българка. Това е моят братски завет! Прощавай... 
- Братко! – извика Али и прегърна Златан, но не чу никакъв отговор.

***
Крепостта се предаваше. Руското командване разреши на турците да се изтеглят с бойното си снаряжение и те се стягаха за отстъпление. Комендантът стоеше сам на скалите до крепостта. Долу, в града, войниците се суетяха, опаковаха багажи и боеприпаси. Всичко, което не можеше да се вземе, старателно бе засипано с пръст в гераните. Но не към аскера гледаше сега комендантът с уморените си очи. Погледът му се рееше извън крепостта и стигаше чак до далечните тъмни гори на Балкана. 
Беше се родил в Белоградчик, израснал в него и обичаше тези места. Имаше ги за свои, макар че срещнеше ли българин, често се чувстваше пришелец. Сега трябваше да замине за страна, която не познаваше и където пак, до края на живота си, щеше да се чувства чужденец. Вече беше късно да търси нови приятели и да се обиква друга земя. Обхвана го някаква дива омраза към дедите му, виновни за всичко това и им изпрати мълчаливо проклятието си.
Тази година пролетта беше подранила. Али дишаше с пълни гърди въздуха, изпълнен с дъх на разпукващи се пъпки и млада трева, и дълго гледаше скалите, като се прощаваше мълчаливо с тях. Легна си късно. Стана, когато още не беше се разсъмнало, за да провери дали всичко е готово за път.
Рано сутринта вратите на крепостта се отвориха и турската войска пое мълчаливо пътя към Св. Николския проход. Комендантът на крепостта, с двайсетина войници, се отправи за Видинската капия, за да посрещне победителите. Народът ликуваше. Никой не обръщаше внимание на парадно облечения турски аскер, крачещ унило по улицата. Хората пееха, викаха и се прегръщаха. Али стоеше до войниците си и гледаше пияния от радост народ. “Никой не мисли за мъст и разплата”, учудено помисли си комендантът.
Церемонията мина като на сън. Той се доближи до руския офицер, отдаде чест, разпаса сабята си и му я подаде. Офицерът я пое, подържа я малко в ръцете си, усмихна се и му я върна в знак на великодушие и зачитане на войнските му заслуги. Али се качи на коня си, отдаде чест и даде знак на войниците си да го последват. На края на града, на “Субашин чешма”, наливаше вода девойка. Али спря коня си, за да пийне за последен път от чешмата, от която толкова години бе пил вода, но момичето го изпревари и му подаде шарената си стомна. Пи дълго. Когато връщаше стомната, се вгледа в очите на момичето. Омразата в тях вече отстъпваше място на прошката. Стори дълбок поклон, какъвто не си спомняше да е правил някога и пришпори коня си.

***
За двадесет години, след като турците напуснаха Белоградчишката крепост, тя буреняса и през широко отворените й врати нощем влизаха хищници и бродеха сред руините. Идваха и иманяри, но по-често вместо злато намираха човешки кости. 
Никой не разбра как се появи в града престарелият човек, облечен по европейски. Той вървеше по улицата, подпирайки се на дебелия си бастун, украсен със злато. Погледът му се спираше навсякъде, сякаш че търсеше нещо. Каза, че е дошъл, за да се лекува, защото въздухът е чист. Често се отбиваше в кафенето на внука на Мемедали. Хората от съседните маси го гледаха с любопитство и понякога им се струваше, че иска да ги заговори. Веднъж, най-неочаквано, той попита: “Цъфтят ли още божури по Венеца.”? Всички го изгледаха слисано – откъде накъде знае, че има божури там?! Той продължи да пие кафето си замислен, после изведнъж се разбърза, остави за кафето на масата цяла жълтицата и като не кимна на никого, напусна кафенето. Често го виждаха да се изкачва към крепостта и да се разхожда дълго из развалините.
Вечер го виждаха край “Субашин чешма”, заслушан в шепота на водата и песента на щурците. 
После изчезна най-неочаквано. Овчари го намериха умрял сред скалите до крепостта. Хората дълго се чудеха как да го погребат: не знаеха нито вярата му, нито името му!
Най-после отец Иван каза:
- Умрял е клетникът на християнска земя, ще го погребем като християнин и кръст на гроба му ще поставим. Без никакво име. Ако ние не знаем името му, Бог го знае. Ще се помолим да опрости греховете му!
Така каза отец Иван, погледна към небето и се прекръсти.
Никой не разбра, че чужденецът, погребан като християнин, не беше някой друг, а самият Али – последният комендант на Белоградчишката крепост.

Из книгата “Скални легенди”

 

КАК ДА ОПИША НЕОПИСУЕМОТО?
Феликс КАНИЦ

…Най-после изгледът съвсем се разкри. На север изникнаха нерезките очертания на сръбско-българските гранични линии, на юг – високите гърбове на Стара планина, а в средната част се разгърна толкова изненадваща и величава картина, че пред нейния чар забравихме скоро едва превъзмогнатото страдание. С възклицание на дълбоко учудване слязохме към градчето Белоградчик, разстилащо се сред необикновено горещия ден, с обрамчените от зеленина джамии и минарета, сред тъмносините сенки на извисения над него скален акропол.
Местните властелини - мюдюрът, кадията и улемът, ни посрещнаха при първите къщи на града, за да ни поздравят. Едва изпълнили неизбежните изисквания на ориенталския етикет в правителствения конак, определен за настаняването ни, в нас напря вече желанието да навлезем сред онзи декор, чиито чудновати очертания, видени още отдалеч, съвсем ни бяха замаяли. Мюдюрът, стар любезен господин, пожела да ни придружи, но ние не искахме някой, може би по-слабо възприемащ чичероне, да разводни предстоящите ни впечатления, и поради това учтиво отклонихме предложението.
В скалния свят на Белоградчик влязохме сами. Тънка като конец водна струя блесна и ни насочи към разкриващата се от север на юг тясна клисура, през която пътят води надолу към Лом. Месечината току-що се беше издигнала. Тя осветяваше едно от най-фантастичните творения на всемогъществото. Как да опиша неописуемото? “На художници и геолози препоръчваме да слязат от височината на Белоградчик към Върбова. В тесните проходи на Олиул в Прованс, дефилето Панкорво в Испания, в Алпите, Пиринеите, най-дивните планини на Тирол и Швейцария няма нищо, което би могло да се сравни с това”, казва Бланки, онзи известен член на Парижкия институт, пропътувал през 1841 г. България с политическа мисия. Не е ли била прекалено възторжена апологията на Бланки и не е ли била може би плод на мигновено субективно настроение? Неговите предшественици, Буе и Викенел, споменават Белоградчик само с оскъдни думи, въпреки че и те – както често са показвали – имат очи за природните красоти. Едва по-късно научих, че кракът на тези двама пътешественици никога не е стъпвал на видинската дунавска тераса. Буе узна едва чрез мен за съществуването на чудните белоградчишки скални образования и те му се сториха толкова интересни, че събраните от мен скални проби, както и височинните профили го подтикнаха да илюстрира с тях свой реферат, прочетен във Виенската академия, в който той подчерта важността на височинните профили за науката. 
Описанието на Бланки беше следователно единствената картина на каменното чудо в Северна България, почиваща на лично наблюдение, не необуздана мечтателна фантазия е смесила боите, с които той я нахвърля. Смятам, че ничия човешка душа не би могла да се приближи до изненадващия белоградчишки декор без да бъде поразена от мощта на първото дълбоко завладяващо впечатление. Чудната формация и групировка, странното великолепно обагряне и окисление на материала, от който природата – въпреки всички причудливо фантастични подробности – е създала хармонично завършена скална местност, предизвикваща тук чудесни ефекти под ослепителния чар на променящата се светлина. При съзерцаването на този свят от червен пясъчник, блеснал в най-жива лунна светлина, в който скалите се редят долу една до друга като дървета на огромна алея и чиито горни катове образуват често 200 метра високи фантастични групи от къщи, обелиски, кораби, хора и животни, може да се разбере произхода на вкаменения град на арабската приказка в триполитанска Киренайка. 
На пътника не е отредено, както на поета, да се спира само на поетичната страна на обикнатите предмети. Какво щастие е, когато проза и поезия се съчетават поне в отделни точки, както в Белоградчик. Всъщност много рядко трябва да е изграждана крепост сред по-романтична местност от тази, и никога постройка, предназначена за трезва военна цел, не е смущавала вероятно по-малко чара на окръжаващата местност. Да се предаде образа на разкошно оцветените белоградчишки скални образования в черни очертаващи линии е смел риск; но въпреки това смятах, че не бива да лиша читателя от моите скици. Неговото въображение ще допълни липсващото, а на географа те ще дадат, наред с геологическите бележки, известно обяснение за структурата на най-западната българска дунавска тераса. Теренната формация на Белоградчик се състои от червен, ронлив пясъчник, богат на кварц с доста много бели зърна от фелдшпат, който отчасти, чрез приетите големи късове млечнобял кварц добива сякаш конгломератно естество и наподобява с червените пясъчници извънредно много на диасовата формация. 
Разположеният в полите на скалната крепост Белоградчик отдавна е трябвало да бъде свързан чрез новопостроен път със съседното селище Кула. Но, както мюдюрът Мехмед, предишен миралай във Видин, ме увери, през есента на 1870 г., за тази цел липсвали средства. Задължили го да изпраща колкото може по-бързо всички приходи на каазата във Видин, откъдето те били отправяни към Стамбул, за да не намерят вече никога или най-много отчасти обратния път и да се изплатят заплатите на военните части. Градчето дължеше на ревностния мюдюр някои разкрасявания, хубава обществена чешма, улични фенери, подобрена улична настилка и новата сграда на общинското управление, в чиито гостоприемни помещения бях любезно настанен. Поради по-солидния строеж на тази сграда изпъква още повече бедността на пръснати в няколко квартала 200 къщи. Жителите на Белоградчик се занимават малко със земеделие и лозарство, но най-голяма печалба им донесе командваният от миралай /полковник/ гарнизон, състоящ се от пехота, кавалерия и артилерия, настанен в една казарма и в цитаделата, засилван във военни времена от турската градска милиция. Две трети от жителите бяха мохамедани, останалите българи, няколко евреи и цигани.
Като изолиран северозападен преден пост срещу Сърбия, обкръжен още повече от изключително християнско селско население, белоградчишките турци винаги се отличаваха с крайно фанатична омраза към християнските си съграждани и при всеки повод търсеха начин да излеят гнева си върху тях. Хатихумаюнът не промени нищо в това отношение! В меджлиса /общински съвет/, съставен от 6 члена, участвуваше например само един християнски коджабаши. Следователно и тук, както във всички турски градове, които посетих, цареше все същото положение, изключващо всяко безпристрастно поведение поради малцинството на раята, която трябваше да приема безмълвно решенията на мнозинството. Малката християнска църква се намираше далеч извън града, скрита зад високи защитни зидове. Само надничащата грубо издялана камбанария я издаваше, но както във Видин и в много други селища на страната – камбаната не бива да се бие там, където живее мнозинство от мохамедани наред с християни. Според турското схващане биенето на камбана би означавало: “Инин сис, бинелим бис!” т.е. “Слезте вие /турците/, за да възлезем ние /християните!”. Заради това турците настояваха на своето: “Бурда чан цалимнас, бурда ясан окунуяр!”, което означава: “Тук не се бие камбана, тук прозвучава само гласът на ходжата!”.
Винаги открито проявяваният фанатизъм на белоградчишките мюсюлмани наложи на християните, живущи около тяхната крепост, да гледат на нея като на бастилия, която трябва да бъде унищожена на всяка цена. Ето защо всяко селско въстание в западнобългарския тимошки кът е било насочено главно към разрушението на турското скално гнездо. Но грабливите птици, загнездили се там, превъзхождали винаги недостатъчно въоръжените селяни в боя и техните бурни нападения на романтичната крепост в 1840 г. и на 13 юни 1851 г. останали напразни. По-сериозно застрашен изглеждаше Белоградчик през сръбско-турския поход в 1876 г., когато силна част от Княжевацкия корпус, подкрепена от български четници, се опита да го превземе. Но енергичните набези на малкия крепостен гарнизон попречили на нападателите да обкръжат укреплението. Те не успяха да преминат отвъд селото Салаш, разположено северозападно от Белоградчик.
През Руско-турската война, след падането на Плевен, бригадата Кантили на румънската III дивизия, командвана от полковник Хараламб, получава заповед, да настъпи от Лом към Белоградчик. Силният й кавалерийски авангард подгонва няколко башибозушки пълчища и дава възможност на следващите главни части – 3 пехотни полка, 1 кавалерийски полк и 12 тежки крупови оръдия – да превземат през януари 1878 г. без съпротива селищата Орешец, Боровица и Чифлик, отдалечени само на 4 – 7 километра от крепостта. Същевременно настъпва една сръбска колона през Кадибогазкия проход, командувана от поручик Покорни, заедно с 2 батальона на княжевацката второкласна бригада, малко зайчарска кавалерия и 2 леки оръдия и завършва откъм северозапад обкръжението на Белоградчик, чиито фортове и най-близки доминиращи възвишения се защитават от около 1500 низами, 1000 башибозуци, цигани и т.н. Обстрелването запалва няколко бараки и къщи, но не се стига до по-сериозен бой, а и схватките престават, когато великият княз Николай след Одринското примирие заповядва на всички корпуси да прекратят враждебните действия. Независимо от това, че тази конвенция повеляваше да се опразнят незабавно укрепените места край Дунава, както и Белоградчик, неговият енергичен комендант миралай Сюлейман отказа дори в началото на февруари да го предаде: изпратеният за въвеждането на руската цивилна администрация майор Димитри Вукович – Караджич трябваше търпеливо да изчака със своите 10 казаци – първите руси, появили се на Тимок – в близкото село Орешец отварянето на малката скална крепост. Той бе посрещнат радостно от живущите наоколо българи като избавление от многовековния позор и гнет.

***
Благоприятното положение на Белоградчик относно владеенето на пътната артерия от Нишавската област през Стара планина към Видин не е било открито едва от знаменития и проницателен Хюсеин паша, както предполага Бланки. Той само разпоредил в 1837 г., както съобщават две каменни плочи край главния вход на турски и български език, да се построи модерната част на крепостта. Но Белоградчик притежава и по-стари укрепления. На по-високата част, върху и под изкуствено създадената наблюдателница, намерих основи на кули и зидове, издигнати положително още в далечно минало. Според мнението на придружаващите ни местни турски първенци, те произхождали от “латинските”. Това едва ли определя нещо по-точно, тъй като турците и славяните означават обикновено с това име всички постройки, чийто произход не им е известен. Както споменах вече, неприятно е, за съжаление, да се предприемат археологически изследвания в турски крепости, дори и в мирно време. Но като се вземе в случая предвид, че византийците и българите са се ограничавали обикновено да възстановяват разрушените римски укрепени места след нападения на различни народи, би могло да се приеме, че Белоградчик е разположен върху останките на един от многобройните римски кастели, предназначени да охраняват военния път към Рациария, няколко от които намерих в най-близката околност на Арчар.

Из “Дунавска България и Балканът”, ИК “Берина”, 1995 г.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин