Лекари от Белоградчик

История - Белогрaдчик

Вторник, 01 Май 2012 00:43

Написано от ivailo

Бележки на проф. Веселин Борисов за лекарите в Белоградчик през 60-те години на XX век: д-р Гайдаров, д-р Иван Панов, д-р Иванов, д-р Попов-Ведерник, д-р Абаджиева, д-р Чирков, д-р Маджаров, д-р Люси Кенерлиджи

Д-р Иван Гайдаров. Главен лекар на болницата. Стабилен, самоорганизиран и взискателен. Отнасяше се сериозно към функциите си на администратор. Често създаваше впечатление, че се „натяга". Пред местните лидери проявяваше сервилност и бе готов на маса компромиси. Но изобщо бе добросъвестен ръководител.

По негово време болницата в Белоградчик бе един доста добре смазан механизъм. Имаше очебиещ порядък. Д-р Гайдаров бе привърженик на редовния лекарски колегиум. Два пъти месечно петнадесетте лекари се събирахме на общ колегиум, обсъждаха статии и клинични казуси.

Към мен имаше добро отношение, считаше ме за перспективен местен кадър за болницата. Затова през септември 1966 г. почти насила ме изпрати в София на основен курс по неврология, въпреки че знаеше вече моята тенденция да напусна Белоградчик. Малко преди края на курса през януари 1967 г. аз донесох на д-р Гайдаров писмо от ВМИ, София, че съм спечелил конкурс за аспирантпосоциална хигиена. Независимо че напусках болницата, не забелязах укор у д-р Гайдаров. Той искрено се зарадва на моя успех и ми устрои тържествено изпращане от целия персонал. На тази прощална среща той ми връчи една уникална книга в три тома с доста символично заглавие „Минало и размисъл" от А.И. Херцен. Тогава не обърнах особено внимание на тази книга, но след години тя се превърна в една от настолните ми любими книги.

Единствен той не плащаше профсъюзен членски внос и високо заявяваше, че не желае да членува в профсъюзите. По онова време това беше неприемливо и необяснимо. Иначе д-р Иванов бе кротък и мълчалив. В лекарския кабинет вместо да пише анамнези и статуси, постоянно четеше някакъв немски учебник по педиатрия (от Фанкони). Анамнезите и статусите на пациентите оформяше в 5-6 реда, след като бъдат изписани. В тези стандартни анамнези всички пациенти си приличаха като два стръка иглика. Говореше тихо с язвително-саркастичен стил. Веднъж, както седяхме в лекарския кабинет и аз пишех анамнези, а той четеше Фанкони, му подхвърлих, че съм уморен от писане на медицинска документация. Д-р Иванов, без да повдигне глава, изрече:

- Борисов, аз съм ти казал вече: вътрешните отделения са наказателните отделения в страната...

Д-р Иван Попов-Ведерник. Завеждащ психоневрологичен кабинет. Пет години по-възрастен от мен. Син на моята учителка по литература Веса Попова. Имаше силно късогледство и очилата заедно с дългата коса му придаваха известен артистичен вид. Ярък образ с нестандартен интелект и характер. Най-интересната личност сред хората, които срещнах в Белоградчик. Един от най-оригиналните хора, които изобщо съм срещал.

Имаше ум остър като бръснач, памет превъзходна, широк диапазон на обща култура, светкавична реакция на ситуацията. Знаеше полски език, получаваше полски списания. Преди няколко години бе прекарал известно време в Полша и там щял да се жени за полякиня, дъщеря на ректора на медицинския институт в Лодз.

По темперамент беше холерик и нерядко избухваше взривообразно, но бурята минаваше бързо. Отличаваше се със силна амбиция и воля за себереализация.

Разговорите с него винаги бяха интересни. Той имаше много богат речник, учудваща информираност и убедителен маниер за излагане на идеите си.

С мен той установи почти приятелски отношения главно на интелектуална основа. Приятелски връзки поддържаше с хирурга д-р Фарук Чирков.

Д-р Ив. Попов се стремеше да въведе в ежедневието си една необичайна за нас системност и регулираност. Неговият подход за порядък не съм виждал при друг човек. Ето в какво се състоеше подходът му. Той разполагаше с три тефтера, които бяха неговата „информационна" система. В първия тефтер записваше текущо възникнали задачи и идеи. Например разговаряме с него и аз му казвам, че ми е нужен полско-български речник. Той веднага записва проблема по реда на възникването му в първия тефтер. В промеждутъци от свободно време (каквото почти нямаше) той изваждаше втори тефтер и записваше задачите по дати, т.е. кога следва да бъдат изпълнени. Вечер той отваряше трето тефтерче, където класираше задачите по имена на хора, например, услуга за д-р Борисов, за д-р Чирков, за шофьора бай Нено, за някой пациент и т.н.

Тази система д-р Ив. Попов неотстъпно поддържаше години наред. Тя му помагаше да не забравя събития, които за всички други отминаваха незабележимо. Така той бе съвсем прецизен в отношенията си с другите. След години, когато и двамата живеехме в София, той редовно ми изпращаше новогодишни картички и понякога визитки с текст: „Веско, отбележи новия ми адрес и телефонен номер". (Това не ме учудваше, тъй като животът на Иван Попов премина в постоянна смяна на скъпи квартири и чак на 57-годишна възраст той купи собствен апартамент.)

Изобщо Иван Попов бе необичайно оригинален. Това пролича и в желанието му да смени името си. Към 1970 г. той официално смени името в паспорта си по следния начин „Д-р Иван Попов-Ведерник". Ведерник е името на един от красивите върхове, извисяващ се на запад от Белоградчик по пътя към с. Салаш.

По това време той беше психиатър на Четвърти километър и колегите му го запомниха с името д-р Ведерник.

Да участвува в научни диспути, да държи изпити и конкурси, за Иван Попов не беше проблем.

Още в 1965 г. той, провинциалният лекар, спечели без усилие конкурс за аспирантура по генетика (биофизика на клетката) в Москва. Това бе голяма рядкост тогава. Години той работи като психиатър. Известно време бе главен лекар на психиатрична болница за алкохолици в с. Мурено, Пернишко. С някои свои инициативи заинтригува дори председателя на Медицинска академия, всесилния академик Атанас Малеев. По това време Ив. Попов се явй и на изпит за специалност по социална медицина и с ерудицията си направо шашна моя шеф проф. Христо Петков.

И все пак някои колеги често са ме питали защо Иван Попов - Ведерник с неговия блестящ интелект не направи научна кариера, тя като че ли не му се удаде. Защо след трите години престой в Москва той не защити дисертация? Някои негови състуденти търсеха причините за това в известно характерово своеобразие, в наличието на стихийност и разхвърляност по много направления. Аз също често мислех за това, особено след като познавах вече десетки „научни" кадри, които интелектуално бяха десет стъпала под Иван Попов.

Моето обяснение е, че именно това бе той, Иван Попов -Ведерник. Изглежда, високо надарените хора страдат по-често от неудачи, по-точно неудачи в очите на другите. Моят приятел Иван Попов имаше многостранни интереси и способности и едновременно с това достатъчно самочувствие. Да се ограничи само в едно поприще (а научната кариера е самоограничение), за него бе болезнено неприемливо. Особено като се имат предвид неговият холеричен огнен темперамент и болезнено честолюбие.

За него бе тягостно да стои кротко на едно място и да чака заслужена пенсия. Затова смени доста занятия - невролог в Белоградчик, аспирант-генетик-биофизик в Москва, психиатър в София и Курило, активно вещо лице в съда като експерт-психиатър, организатор на здравеопазването, спортен лекар на два национални отбора с постоянни пътувания в чужбина, изнесмен с два преуспяващи хранителни магазина (в края на живота си), политик (активист в ръководството на Зелената партия през 1990 г.), мечтател за доста неща: за собствено издателство, за създаване на нова политическа партия, за създаване на патриотичен комитет „Белоградчик"...

Разбира се, експериментатори на собствения си живот и мечтатели може да има много и различни. Но за д-р Иван Попов -Ведерник е характерно, че повечето неща му се удаваха с лекота, във всички свои начинания той оставяше у околните ярки и трайни впечатления с неговия неспокоен стил на себеизява, на нестандартно мислене и поведение, на кипящ широк замах. Той нямаше свободен спокоен ден, той всъщност беше една струна, която звънеше в различни гами при всяко докосване.

Последният ми разговор с него бе по телефона. Обади ми се да ми каже, че вече има собствен апартамент. Стриктно както винаги ми съобщи новия си адрес и телефон. Имал два магазина зад Орловия мост, където продавал на пенсионерите хранителни продукти с 20 процента отстъпка. Това си беше в духа на неговата оригиналност. В магазина си имал и ксерокс.

- Веско, трябва да говоря нещо важно с теб! - говореше Иван Попов въодушевено. - Като позабогатея, ще създам издателство, специализирано за българска медицинска литература. Ти ще ми трябваш, знам редакторския ти опит... Ела да видиш магазините ми и да поговорим.

Все се канех да го посетя и все не ми стигаше времето.

Към края на ноември 1993 г. една вечер женски глас ме потърси по телефона. Познах жената на Иван Попов, Дора (третата му съпруга). С нея бяхме се виждали, но инцидентно, без да се познаваме отблизо.

- Д-р Борисов, Вие ли сте? Познавате ли д-р Иван Попов -Ведерник?

За миг ме обхвана смътно неспокойствие. Що за въпрос, как да не познавам стария си приятел!

- Къде е той, защо не ми се обажда? - запитах озадачено.

- Ами защото той почина... - отговори ми тя с равен глас.

След този ден доста по-често си спомнях за Иван Попов. Кой беше той? Как така преждевременно ни напусна? И винаги в паметта ми идваше стих. написан за Яворов, от поета Хр. Цанко-Дерижан:

Животът къс е път към истината стара -там слабите мъждеят, а силният изгаря.

За много хора д-р Иван Попов-Ведерник беше загадка. В разгадаването на тази загадка трябва да се има предвид, че той не можеше да се съгласи да бъде слаб, той не можеше да си позволи унижението да мъждее...

Д-р Т. Абаджиева. Ветеранка във вътрешното отделение. Типична работна пчела. Дисциплинирана и педантична. Не се отличаваше с особен замах. Но с болните беше внимателна и с чувство за отговорност. Затова бе доста известна в околията и уважавана. Имаше отличен семеен живот и отношенията със съпруга й Пенчев, счетоводител в банката, бяха пословични като пример на взаимна грижовност.

Д-р Фарук Чирков. Хирург. Зае мястото на напусналия неотдавна Белоградчик д-р Георги Златарски. В момента бе единствен хирург в болницата, затова едновременно бе и ординатор, и завеждащ отделението. Чирков бе мой състудент с един курс пред мене. Говореше се, че произхожда от циганско семейство от гр. Лом. Този факт предизвикваше сензация сред широката публика и тя се засилваше от факта, че Чирков проявяваше качества на отличен медик.

Когато през август 1963 г. след края на стажа ми посетих болницата в Белоградчик с цел да видя къде бих могъл да работя, първият колега, когото случайно срещнах на входа, беше Фарук Чирков. Той ентусиазирано ми заразказва каква операционна е оборудвал и ме заведе незабавно да ми я покаже.

Поради малкия лекарски стаж на Чирков хирурзи от Видин -д-р А. Калотов, д-р Р. Гайдарски (бъдещият министър) и др. идваха в Белоградчик, за да оказват методична помощ на място, като престояваха по 2-3 седмици.

Основната черта на Чирков тогава беше очебиещата любов към професията. Личеше, че е решен да мобилизира всичките си възможности за кариера в хирургията и никъде другаде. Имаше квартира в града, но повечето нощи преспиваше в просторния си кабинет в болницата. Оперираните си пациенти навестяваше неколкократно в деня след операцията. По време на мои дежурства съм го виждал как минава визитация вечер в девет часа.

Имаше високо самочувствие, често демонстративно и напомнящо самонадеяност. Чужди мнения приемаше с известно пренебрежение. Тези му особености за щастие намираха покритие в личните му възможности.

С д-р Чирков имам едно силно преживяване по време на мое нощно дежурство. Случаят започна със следобедно посещение на пациент при мен по време на дежурство.

Пациентът Цоло, миньор в рудник „Зелениград", се оплакваше от неясни болки в корема. Диагнозата бе трудна. Рентгенът не показа нищо. Потърсих хирург, т.е. Чирков, за консултация, но той беше на обяд. Дойдоха д-р Панов и д-р Гайдаров, умувахме върху пациента, но не се стигна до ясно заключение. В това време пристигна Чирков, бързо опипа корема на болния и извика:

- Добре че дойдох! Ясно, апендицит, спешно да се приеме за операция!

Ние облекчено отдъхнахме, че въпросът така бързо се реши. Беше три часът следобед. След това ме поеха други задачи и забравих този случай.

Към девет часа вечерта при мен дойде медицинска сестра от хирургическото отделение:

- Д-р Чирков Ви вика да давате анестезия за операция от апендицит.

Казах й, че като дежурен лекар ми е невъзможно да се откъсвам от кабинета, а ако е нужно, ще извикам друг лекар. След малко сестрата пак пристигна:

- Д-р Чирков настоява да дойдете в операционната.

Отидох. Чирков ми каза, че проблемът не е тежък, за десетина минути ще оправи апендицита, т.е. мога да се откъсна за малко от дежурния кабинет.

Съгласих се и пристъпих към пациента. Оказа се, че е същият Цоло. Чирков беше се измил вече и даде знак да започвам упойката. По онова време в малката районна болница нямаше анестезиолог и проблемът с упойката при операция се решаваше доста примитивно: с накапване на етер върху класическата марлена маска, поставена на устата на пациента.

Започнах да пускам етер на капки. Чирков ми подвикна нетърпеливо:

-Давай струйно, да не ми се напъва!

Погледнах го учудено - не е ли опасно?

- Няма опасност! - отсече Чирков. Ще свършим бързо. Давай струйно, да не ми се напъва.

Засилих етера в слаба струя. След малко болният заспа. Операцията вече вървеше. Екипът работеше мълчаливо - д-р Чирков, операционната сестра Орловка и санитарят бай Илия Рангелов. Очаквах с нетърпение скоро да свърши. След известно време чух гласа на Чирков:

- О, не, не е апендицит. Ясно, ще направя разрез по Рио Бранко.

Осъзнавах, че започва голяма коремна операция, но нищо не запитах. Виждах, че Чирков е напрегнат.

Болният беше упоен в дълбок сън. Бавно пусках капки етер върху маската. От време на време Чирков ми казваше да не спирам етера. На болния беше направен значителен срез над пъпа с дължина около 20 см. С два пръста Чирков проникваше в посока към жлъчния мехур, но какво търсеше, не знаех и не питах. Внимавах в пулса и дишането на болния. Минаха доста минути. По едно време като че ли пулсът на болния отслабна и дишането стана по-незабележимо. Затова се обадих:

Без да споделям с него, намалих съвсем етера.

След няколко минути като че ли съвсем не напипвах пулса на пациента, а дишането бе някак си неравномерно. Извиках вече с по-категоричен глас:

- Чирков, дишането на болния е Чейн-стоксово!

Това означаваше, че болният е на крачка от фаталния край. Чирков недоволно ми отговори:

- Я пък тоя, Чейн-стоксово дишане...

- Болният не диша! - извиках още по-разтревожен.

Чак тогава Чирков вдигна глава от оперативното поле и погледна зад чаршафа към главата на болния. Мигновено остави скалпела и извика:

- Изкуствено дишане уста в уста!.. Норадреналин!..

Събитията в следващите минути се развиха светкавично.

Опитахме поред дишане уста в уста: аз (без да съм го правил досега), Чирков, а след това и санитарят бай Илия. Езикът беше дръпнат назад и останах с впечатлението, че нашето изкуствено дишане е без ефект. Мина ми през ума, че е добре да има езико-държател, за да се издърпа езикът.

Изминаха минута, две... Струваше ми се, че всичко е свършено, и си помислих как ли утре ще обясняваме причината за смъртта на тридесет и пет годишния Цоло.

В един момент забелязах, че Цоло вдишва еднократно доста дълбоко... Малка пауза и отново вдишване. След това той започна да мучи и вие. Започна да се напъва. Издаваше нечленоразделни звуци, а в един момент дори произнесе провлечено:

- Ка-акъв бе-еше тоя апе-епенди-исит бе...

Духът ни се възвърна. Болният беше жив - явно спирането на етера е изпреварило критичния момент.

Всички бяхме много възбудени. Чирков си даде кураж и каза с възможно по-стабилен глас:

- Хайде, продължаваме!.. Към края сме.

Аз бях объркан и не проумявах как и кога стигнахме до края. Но продължих внимателно накапването на още етер, та болният да се унесе отново и да може да бъде зашита оперативната рана.

Операцията приключи. Гледах унесен как откарват завития с чаршаф Цоло към болничната стая.

Цоло оцеля. След два-три месеца го виждах през прозореца как бавно изкачва баира към болницата за поредния контролен преглед и за болничен лист.

Ежедневието ме пое и позабравих инцидента с Цоло. След около месец имахме лекарски колегиум. Обсъждаха се някои интересни казуси. Д-р Чирков докладваше за пациент, който бил опериран за апендицит. Но се оказало, че няма апендицит и затова бил направен вторичен разрез на коремната стена по Рио Бранко, след което от коремната кухина били източени два черпака течност, примесена с жлъчка. Досетих се, че става дума за Цоло. Накрая докладващият заяви:

- Касае се за жлъчен перитонит без пробив на жлъчния мехур. За щастие болният оцеля. Това е много рядък шанс при подобна диагноза. Затова възнамерявам да публикувам този казус.

Чирков престоя в Белоградчик близо четири години и се премести в Лом. След това заминал за Западна Германия, където имаше вуйчо.

След време го срещнах в Министерството на народното здраве. Каза ми, че специализира в Германия хирургия на коронарните съдове, и се оплака, че „нашите" не го пускат да продължи.

В началото на осемдесетте години, когато вече работех в Плевен, прочетох във вестник „Здравен фронт", че у нас пристига с екипа си видният западногермански кардиохирург проф. Александър Чирков. Оказа се, че това е същият мой колега от Белоградчик с променено първо име.

Скоро той стана обект на всеобщо внимание и уважение от страна на журналисти, телевизия, висши ръководители и особено на всесилния академик Атанас Малеев. През последните години Чирков се установи на постоянна работа в България. Направи няколко присаждания на сърце. Изобщо той стана широко известен в цялата страна. След 10 ноември 1989 г. се изяви и на политическата сцена, произнасяше речи против Тодор Живков. Беше и депутат във Великото народно събрание.

Последната ми среща с Чирков бе на 27 юни 1987 г. Главната лекарка на Белоградчишката болница д-р Елена Богданова устрои среща на колектива с доценти и професори, работили в Белоградчик. Аз пристигнах доста уморен, тъй като предишния ден бе защитата на докторската ми дисертация. В кабинета на Богданова заварих Чирков, Маджаров и Цветанова (ст.н.с в Неврологична клиника). Очакваха и проф. Г. Златарски, но той не дойде.

Този път Чирков ми направи впечатление на доста улегнал, проявяваше повече търпимост към чужди мнения. Беше критичен към нашето здравеопазване. Надълго ме убеждаваше в нуждата от кардиохирургична мрежа:

- Аз съм казал и на президента (предполагам, че имаше предвид Тодор Живков - В.Б.)- говореше той. - Ако вие не развиете в цялата страна кардиохирургични центрове, няма да имате качествено здравеопазване.

Целия ден бяхме заедно и говорихме на различни теми. Д-р Богданова и поклонници на Чирков бяха ни устроили богата трапеза в една туристическа хижа, разположена на 15 километра над с. Чупрене в планината. Тук беше и любимецът на Чирков Митко Топчията с китарата си и със стария шлагер „Капки дъждовни ръмят".

На раздяла попитах Чирков за най-сигурния телефон, на който бих могъл да го откривам. Написа номера:

- Ето това е телефонът, където живея. Там можеш да ми звъниш след единадесет вечер.

Погледнах го учудено - не е ли много късно? Но бързо съобразих, че той не е променил някогашните си стереотипи - да прекарва две трети от денонощието в болницата.

В него винаги ме е впечатлявало търпеливото, педантично отношение към всеки пациент, основаващо се на широка клинична компетентност.

Към 1970 г. той стана асистент в катедрата по УНГ в София. След около година премина към новосъздаденото отделение по пластична хирургия, където на първо време работеха само двама лекари - завеждащият проф. Йовчев и д-р Маджаров.

В течение на годините Маджаров израсна като един от водещите пластични хирурзи в страната, а в областта на пластичната хирургия на носа и ухото е без конкуренти. Той направи доста публикации в чужбина, отличаващи се с прецизност. От пет години е професор.

Животът на Маджаров винаги е бил интензивен. Към много неща бе подчертано сензитивен и ги преживяваше болезнено. Може би затова той прекара инфаркт сравнително млад, на 46-годишна възраст.

С Маджаров често се срещахме и след идването му в София. Водили сме дълги философски разговори за професията на лекаря, за призванието, за живота, за политическите катаклизми.

Любопитен детайл свързва нашето битие с Маджаров. Когато аз тръгнах за София и напуснах новия апартамент в Белоградчик, в него се настани семейството на Маджаров. Когато и той три години след мен дойде в София, ние със Свободка тъкмо напускахме поредната си квартира, малка таванска стая на ул. „Иван Асен" 25. Моментално в нея се настани Маджаров. Така че ние с него години наред сме дишали един и същи въздух.

Д-р Люси Кенерлиджи. Завеждащакушеро-гинекологичното отделение. Баща й, англичанин или ирландец, се преселил в Белоградчик заради разкритите край града медни мини. Майка й е хърватка. Нейната по-малка сестра Роза бе моя учителка и класна в гимназията, затова може би д-р Кенерлиджи имаше слабост към мен.

Тя бе всеотдаен труженик.

Личеше, че в живота не е била глезена никога и от никого. Отзивчива, човечна, безкористна, контактна и пряма. С характерен за нея мъжки маниер в делник и в празник като някакъв булдозер тя движеше нещата в отделението. Доста време бе единствен акушер-гинеколог в града. В поведението й нямаше следа от показност и самонадеяност. Радваше се на всеобщо уважение.

За мен д-р Кенерлиджи си остана винаги символ на човечност, трудолюбие и естественост.

В нейното отделение на 18 септември 1965 г. се роди дъщеря ми Боряна.

Сбогуване с клиничната медицина

Сред колегите от болницата и сред много други добри хора преживях в Белоградчик точно три години: от 22 януари 1964 г. до 22 януари 1967 г. Тук срещнах Свободка Младенова, която съдбата бе определила за моя съпруга. С нея се настанихме да живеем в моята нова едностайна квартира в първия жилищен блок в Белоградчик „18 апартамента". Тук започна нашата безоблачна семейна романтика. Имахме котлон и това ни стигаше. На него започнахме да си готвим няколко изпитани ястия и най-често боб чорба, която на вкус беше фантастична.

И досега ми е трудно да обясня как се избистри тази мотивация в двадесет и седем годишния ми мозък в условията на малкия провинциален град... Но помня ясно - към лятото на 1966 г. бях наясно със себе си, че трябва да опитам късмета си в научнатаГ кариера.

...Теглеше ме големият свят. Провинциалното ми съзнание бе опиянено от ореола на „голямата наука"...

От сегашна гледна точка желанието ми да се простя с клиниката звучи неубедително и неоправдано, тъй като аз тогава се проявих добре в болницата и повечето пациенти ме срещаха с доверие.

Но трябва да се отчете, че в онези години клиничната кариера не беше по-привлекателна за младите лекари от примерно една чисто научна академична кариера. Разбирам, че сега положението е доста различно, но именно сега...

За напускането на Белоградчик допринесоха и някои случайни моменти. Още когато Свободка беше бременна, се опитах да получа самостоятелна квартира (сегашната ми квартира бе неголяма стая в общ апартамент).

По този повод посетих първия партиен секретар на града Борис Живков, който ме познаваше. Знаех, че е построен нов жилищен блок, и го помолих за самостоятелна квартира. Обосновах се, че очакваме дете и освен това в сегашното ми общо жилище не мога да почивам добре, особено след нощни дежурства. За да бъда по-убедителен, добавих:

- Считам, че като лекар заслужавам отделна квартира. Нали разбирате колко уморителен е лекарският труд.

В отговор чух властния глас на Борис Живков:

Добави във