Изпрати стари снимки от Видин и областта

Страници от миналото част 1

История - Белогрaдчик

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО
СПОМЕНИ
НА ФЕРДИНАНДА – ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА И НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ
Редактирани от Атанас Стригачев
Предпечатна подготовка Антон Стригачев
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА
Ние печатаме тези скромни страници за отдавна минали години сега, когато като че ли времената са съвсем други. Може би би трябвало да
гледаме напред, а не да се обръщаме назад към миналото – сега никой не мисли, че змейовете са причина за лоша реколта и глад, и български войници не лежат в кални окопи на Кожух-планина. Нито пък някой иска Радомирска република.
Където някога е имало кози пътеки и дърварски пътища, сега минават магистрали. Страната се изменя и поколенията се сменят, а днес хората имат нови разбирания, цели и идеали. Но остава въпросът – накъде?
Историята обаче показва, че най-добре се вижда пътят към бъдещето когато гледаме в миналото.
Спомените на моите родители се прекъсват към критичната 1944 година. За времето след това те не написаха нито един ред. А живяха още
три десетилетия в усамотена къща далече от селото и умряха в
материална бедност и идейно разочарование.
14 април 1998, София
Атанас Стригачев

СПОМЕНИ НА ФЕРДИНАНДА – ВЕНКА СТЕФАНОВА СТРИГАЧЕВА 1910 ГОДИНА. БЕЛОГРАДЧИК
Град на легендите. Природа, неописуема дори от най-големия майстор писател, камо ли от мен. Тъмночервени скали, наподобяващи различни фигури, вкаменели хора и животни, крепости и запустели замъци, параходи, плуващи сред море от зеленина от букови и дъбови гори. И най-учудващото е, че фантастичните фигури не са нещо неизменно, което да насити и отегчи окото, а изменят образите си през различните часове на деня. Така при изгрев слънце те изглеждат едни, при залез стават други и тъкмо в това се състои обаятелността им. Особено пленителни са след дъжд. Антон Страшимиров пише:
“... Пред фантастичните видения на белоградчишките скали човешката фантазия е ограбена, абсолютно ограбена от всичките свои капризи”.
А Иван Вазов:
“Белоградчишките скали Глави на вкаменени великани, безмълвни сфинксове, титани прави, загледани в небето, замечтани. О, карпи, чуда редки, великани!”
Иван Вазов възпя много кътчета на нашата родина, но много малко написа за Белоградчишките скали. Както разправят стари белоградчичани, когато с големи трудности той пристигнал в Белоградчик от Мездра с файтон (тогава още не е имало влак за Видин), се получила телеграма той да бъде арестуван поради някаква си интрига от неприятели. Околийският началник не го арестувал, но телеграмата развалила настроението на поета и той веднага се върнал обратно без да може да се наслади на гледката на скалите. По-късно през живота си пропътувах цяла България. Минах през Югославия, Чехия и Германия, живях в Австрия. Видях и прочутите тиролски Алпи, но обаятелната красота на Белоградчишките скали никъде не видях.

И сред тази красива природа е сгушено градчето с около две хилядижители, малка част от които са турци и цигани. От южната страна се намирастаринна крепост – Калето, а в подножието му – една островърха джамия. Отсеверната страна на града са разположени пет-шест дълги казарми, в които сепомещаваше 15-ти Ломски полк. Всяка вечер ходжата изпяваше от минаретосвоята вечерна молитва, след което от казармите прозвучаваше вечернатапроверка на войниците и всекидневният живот на града замираше. Само поглавната улица тук-там мъждукаха газени фенерчета, грижливо почистваниот дядо Пешо, който се смяташе за голям специалист по паленето на газенителампи и никога не позволявал и на жена си Кева да запали дори домашнаталампа, за да не счупи шишето. Той бе образец на трудолюбие и спокойствие.Разправят за него, че когато го извикали да гасят запалилата се гора под“Венеца”, той с философско спокойствие отговорил: “Не може, защото щетрябва да запаля в стаята фенера и да будя Кева.

Нека гори, пък утре щеотида да гася ”.След 9 часа вечерта спираше всякакво движение. Само закъснелите откръчмите се клатушкаха кривите улички, псуваха се един друг, или пъкнякой офицер бързаше да се прибере в квартирата си незабелязано откъде еизлязъл.Главният поминък на населението бе лозарството и занаятчийството.Всичкото произведено вино се изпиваше до новата реколта, защото тогаванямаше износ. Имаше само една главна улица – чаршията с малки дюкянчетаи само три големи магазина на тримата братя Петрови, които снабдявахабакалиите в цялата околия със стоки. Това бе така наричаната някога “Царскафамилия”. Всички останали дюкянчета бяха на дребни търговци и занаятчии,на чието благоденствие никой не завиждаше. По главната улица бяхаразположени и адвокатските кантори, пълни с клиенти, от чиитодребнособственическиразправиипечелехасамоадвокатитеипрошенописците.

Освен малките кръчмички и скромни гостилнички, посещавани презденя от дошлите селяни по дела или покупки, имаше и една кръчма, която дозори не оставаше без клиенти. Това бе кръчмата на Иван Найденов –Гимиджията. Тя бе главното свърталище на белоградчишките пияници“политици”. А точно срещу нея се намираше едно дълго двуетажно турскокафене, отпред засенчено с грамадни акациеви дървета. На чардака на товакафене старите турци си пиеха следобедното кафе, и то така силно сърбахагорещото кафе, че се чуваше на улицата. До кафенето бе хлебарницата надядо Тодор Перцуганов, който от тъмни зори ставаше, за да извади топлисимиди и бюреци и непрекъснато гълчеше всяка жена, донесла за печене хляб или гювеч. Бюреците се купуваха от офицерите и богати търговци, асимидите – от ученици и надошлите по дела селяни.При входа на града се намираха военният клуб и градското читалище,което се оживяваше само, когато имаше някаква вечеринка. А във Военнияклуб почти всяка вечер свиреше военната музика, но той бе достъпен само завоенните и за отбрани граждани по специални покани. Обикновенитеграждани имаха достъп само на вечеринките, които се даваха в казармите.Музиката на 15-ти Ломски полк бе известна с добрия си капелник ГеоргиДимитров.
През лятото тя свиреше на открито на “Мислен камък”, но и тукпосетителите бяха натруфените офицерски дами и жените на по-заможнотосъсловие, а беднотията, срамувайки се от скромното си облекло, сеизкачваше по скалите и от там слушаше музиката. Военната музикадопринесе много за музикалното възпитание на белоградчичани. Слушаласъм занаятчии с уста да свирят много правилно различни арии от класическиопери.В цялата околия имаше само един лекар – д-р Ал. Стефанов, койтозавеждаше и болницата, и цялата околия в санитарно отношение. Къмлекарска помощ прибягваха обикновено по-възрастните хора, а майките идецата лекуваха невежите кадъни (туркини) с билки и баене. Смъртносттасред децата бе голяма, но хората имаха по много деца. Само в нашата махалаот четири къщи се събираха двадесет и осем деца.В града нямаше нито кино, нито електричество, а за селата това неможеше и да се помисли. Въобще духовната и материална мизерия бяхаголеми.След завършване на основното училище в родното ми село Търговищебаща ми една сутрин впрегна каруцата, а майка ми изнесе един денк сшарени черги, и тръгнахме за града. По пътя непрекъснато повтарях на умаси молитвата “Отче наш” от страх да не би да ме посочат да чета молитва ида се засрамя пред гражданчетата.
С нетърпение очаквах да видя новите сидругарки и учители. След обичайния водосвет, с който започвахме тогаваучебната година, класният ни наставник учителят Ив. Киров ни въведе вкласната стая и започна да ни подрежда на дългите за по пет-шест ученикачинове, като предните чинове се запазиха за момичетата, а задните – замомчетата. Момчетата бързо се прехвърлиха и заеха задните чинове, номежду момичетата настъпи известно смущение. Никое от градскитемомичета не искаше да седне до селянчето Тодорка, защото тя бе дошла вселската си носия – червена рокличка и цървули.
Макар че гражданчетатабяха повече деца на бедни родители, смятаха за унижение да седнат доселянче. По-късно Тодорка, след завършване на гимназията в България,замина за Германия, където завърши зъболекарство и там се омъжи. По това време класовите различия още не бяха се изострили, но пък за сметка на товасъсловните различия бяха в разгара си. Антагонизмът между селото и градабе голям. Момчетата, разделени на два лагера – селянчета и гражданчета –често воюваха помежду си и винаги побеждаваха селянчетата като деца,отраснали на волност сред природата, което повдигаше силно тяхнотосамочувствие. Ние момичетата респектирахме гражданчетата с успеха си.Към нас много от тях се отнасяха високомерно и подигравателно.
А крайчиновете на офицерските дъщери не смеехме и да минем, камо ли даприказваме с тях, защото те гледаха на нас с особено надменно. Те ходехаелегантно облечени – лятно време с къси чорапи, спуснати коси и с шапки.По-късно шапките се въведоха и като форма за всички ученици, но ние сесрамувахме да ги носим, защото по това време шапките се смятаха катопривилегия на офицерите и богатите граждани. Офицерските дъщери сеотличаваха със своята суетност.
Само дъщерята на командира на полка Анка Хранова правеше изключение. Тя не странеше от нас и се отличаваше сголяма любознателност по естествените науки, по които ни предавашенашият любим учител Ангел Рашков. По-късно разбрах, че Анка завършила вСофия естествени науки и заминала на специализация в Германия.Най-голямото развлечение за младежите тогава бяха Сирнитезаговезни. През цялата неделя преди заговезни почти във всяка къща сеготвеха най-хубави яденета и баници, а младежите с маски на главите иоригинални облекла посещаваха къщите на познати и непознати и навсякъдесъздаваха весело настроение. Навсякъде бяха добре приети и почерпвани,защото не се знаеше какви хора се криеха под маските.
Всичкото яденекаквото останеше от заговезни на следващия ден в понеделник се изхвърляшеи започваше “Тудорова неделя”, през която се пазеха строги пости. Не сеядеше не само месо, но дори и олио, и то само по веднъж на ден в 4 часа(следобед), когато удряше камбаната. Подражавайки на старите, и ниеученичките, на обяд не си отивахме в къщи да се храним, а оставахме целияден в училище да гладуваме, и често пъти от глад на някоя ученичка прилошаваше и тя припадаше. В Белоградчик, където завърших прогимназия, живеех при по-голяматаси сестра Ана. Нейната къща се намираше в турската махала. По време натурския празник байрама не можехме да спим, защото турците по цяла нощходеха от къща на къща да бият тъпана и да будят заспалите турци да имкажат, че байрамът е дошъл, за да стават и да почнат да ядат баклавите. Наследващия ден на байрама мъжете турци, празнично облечени, рано сутринта изпълваха джамията за молитва, а на жените бе забранено да влизат в джамията. След молитвата старците, придружени от някое дете, разнасяха баклави на приятелските български семейства, а те им се отплащаха с козунаци на Великден.

УЧИТЕЛКА В С. ТЪРГОВИЩЕ

Войната продължаваше, но училищата не прекъснаха занятията си, такаче през лятото на 1917 година аз завърших гимназия и есента ме назначиха учителка в родното ми село, заедно със сестра ми Ана и една колежка отШумен – Иванка Жечева. В селото ни за разлика от околните села имаше завремето хубаво училище с пет големи стаи, но през време на войната ниотпуснаха само три стаи, а другите две служеха за военен склад. Но подът ина тези три стаи бе напоен със саламура от сирене и други мазнини, така че снищо не можеше да се отнеме миризмата им. Учителска стая нямаше, така чепрез целия ден трябваше да прекарваме в тази воняща миризма.Моето село е основано по-късно от околните. Неговите първи жителиса преселници от Македония. Съседното село – Репляна, е много по старо.Жителите му коренно се различаваха по говор, облекло и обичаи от жителитена околните села. Те говореха напевно. Наричаха ги “латинци”.Непосредствено до училището се издигаше църквата, цяла изградена отчервен камък и обиколена също с каменни зидове.

И понеже селото ни е по-късно заселено, както училището, така и църквата са построени едва следОсвобождението и затова на времето бяха най-хубавите в сравнение соколните села. Били строени под ръководството на майстори италианци.Майка ми често споменаваше някой си майстор Морел, който по цял ден,рисувайки иконите, пеел: “Пиша светци да се кланят слепци, а аз да печеляпари да гуляя”. Но изглежда да е бил много добър иконописец, защото назападната страна на църквата има изрисувани трима светии, чиито образимакар че са били изложени на дъжд и вятър и до днес са запазили свежесттана боите си. Между църковния двор и училището бе построена обширнатрапезария, където жените на големи празници донасяха колачи, прясносирене, агнета, окичени с венци, за да им се чете молитва от свещеника. Вдъното на трапезарията имаше една малка стаичка, за която трябваше да водявойна с черковните настоятели да ми я отпуснат за канцелария. И понежесвещ. Тодорин бе на моя страна, то нямаше как, съгласиха се.

След катоосигурих и учителска стая, прибраха се и колежките ми и помолиха кмета даудари барабана за записване на учениците. Понеже класните стаи още небяха измазани, записването трябваше да стане в църковния двор. Три дниподред биеше барабанът, а никакво дете за записване не идваше. Трябваше дасе сплашат родителите с глоба и чак тогава започнаха да пристигат и то недецата, а майките да се карат с нас, учителите, че докато не изорат и засеятнивите си, не могат да пуснат децата си на училище. Бащите им бяха пофронтовете и цялата стопанска работа бе паднала върху гърба на жените идецата. Дойде и жената на селския ковач с петте си деца и заяви, че нейнитедеца ще могат да посещават училище само докато е топло времето, защотовсичките са голи и боси.Най-после в края на октомври едва започнахме редовни занятия и то смного отсъстващи деца, особено от III и IV отделение, които трябваше да помагат на майките си да секат и пренасят дърва за отопление. Училищетосъщо бе без дърва и трябваше всяко дете сутрин да носи по няколко дърветапод мишница. Учителската стая отоплявахме с черковните дърва и зиматапрез 1918 година прекарахме много добре на топло в тази малка църковнакилийка. И понеже от училището до нея трябваше много да се заобикаля, ниеза да съкратим разстоянието, прескачахме през ниския прозорец, обърнат къмучилищния двор. Тази малка стаичка се използуваше и от клисаря дядоТодор Джоничов за топлене на ракия при тържествени случаи.

Той незабравяше да остави и за нас от тази подсладена с мед ракия. “На, пийнете сии вие”, – казваше той, като изваждаше от под продънената печка шише,покрито отгоре с пепел – “вчера всеки донесе по котленка с ракия, и като сенапиха, забравиха, че се намират в Божия храм, а започнаха да се карат и дасе псуват”. Така празнуваха своя патронен празник Ивановден тепавичарите,а тепавичарството бе главното занятие на моите съселяни. Ходеха по целияокръг с коне и каруци, за да събират домашно приготвените шаяци и гидообработваха в своите първобитни тепавици.През тази зима прочетох всичко, каквото имаше в училищнатабиблиотека, но това бяха главно педагогически списания. Художественалитература почти липсваше, за това решихме със секретар-бирника ГеоргиИгнатов да основем читалище, което нарекохме “Неофит” на името навидинския владика, та по такъв начин да го заангажираме да ни отпуснемалко пари за книги, тъй като не разполагахме с никакви средства.Уведомихме за това дядо владика, и той незабавно ни изпрати, но вместопари – много художествена литература. През ваканцията изнесохме сучениците гимназисти забава в полза на новооснованото ни читалище и спарите закупихме още книги.Преди Първата световна война България бе чисто земеделска страна.

Промишлеността ни бе още слабо развита, повечето индустриални стоки севнасяха отвън, но войната затвори границите и всякакъв внос спря.Търговците изпокриха стоките си, за да ги продават на баснословни цени.Скоро и те се свършиха и тогава се създадоха комитети, които снабдяваханаселението с най-необходимото, но повечето отиваше за градскотонаселение, а за селата се отпускаше съвсем малко. Селяните започнаха да сеобличат в конопени ризи, а колко много труд се полагаше, докато конопенотозърно се обърне в платно! И когато наесен жените започнеха да очукватстъблата, за да извадят влакнестата част, то цялото село ехтеше. Кактовсички селяни бяха оголели, така и аз нямах с какво да се облека, докатомоите другарки в градовете, макар и недостатъчно, но все пак имаха най-необходимото. Майка ми бе купила от някакъв войник едно вехто одеяло, иот него си направих късо палтенце и пола, а за блуза бях купила – от жената на един търговец от Белоградчик срещу няколко килограма мас – маркизет –прозрачна материя. Това бе първият ми момински тоалет. А вместо обувки накраката носех налъми, оковани с каишки. И цървулите тогава бяха лукс,защото всичко – вълна, кожи -отиваше на фронта.

През лятото на 1918 година се пренесе от фронта испанската болест,която унищожи цели семейства. Често камбаната биеше на умряло. Измирахамлади и стари. Медицинската помощ бе слаба, а християнските обичаи да сесъбират на помени спомагаха за още по-бързото разпространение наболестта. Ужас обзе цялото население. Никой не бе сигурен, че на другия денняма да умре. По едно време се получи писмо от Здравното министерство въввсяко село свещениците в църквите и учителите в училищата да изнасятсказки пред населението как да се предпазят от болестта.Със свещеник Тодорин се разбрахме двамата в един неделен ден даизнесем сказки в църквата пред богомолците. След свършване на литургиятапоп Тодорин обясни предпазните мерки срещу болестта, и след това каза нахората да не се разотиват, защото ще говори и учителката Венка.

Аз побързахда се кача на най-горното стъпало на олтара, обаче клисарят веднага застанамежду мен и олтара да не би да мина през забранената граница за жената и стова да предизвикам Божието отмъщение.Рано сутринта преди да тръгна за църква бях се празнично облекла вкостюмчето от вехтото войнишко одеяло и на главата си с черна панделка.Такава бе модата – всички момичета носеха на главите си завързани чернипанделки, като символ на всенароден траур. Минах през мегдана, където презпролетта бе издигнат паметникът на падналите жертви през войната. Тук себяха събрали жените и майките им, забулени в черни забрадки, и така силноплачеха и нареждаха, че заразяваха със сълзите си. Под влияние на тазитрагична картина, когато започнах да говоря, аз забравих да чета написанатасказка. Споменах имената на някои избити и измрели от холера и обясних, чепричината за тяхната преждевременна смърт е само войната. Това бе първатами сказка в живота. Говорих им за липсата на храна и облекло и им казах, чеза всички тези бедствия причината е само войната, затова би трябвалонародите от целия свят да викнат: “Долу оръжието и никога повече война!”Тогава нямах още определен марксически мироглед, за да им посочаправилния път на борбата и да призова своите съселяни към социалнареволюция. Заключих с думите: “Проклета навеки да бъде, проклетатавойна”, и то така силно, че каменните сводове на църквата издадоха ехо:“Клета, клета”. Същото проклятие бе произнесено и от свещеника и отблизкостоящите богомолци, а жените и майките на избитите и умрели отхолера отново заридаха. През пролетта на 1918 година бях изпратена като делегатка запровеждане изпит в с. Протопопинци, където имаше само един учител –Кръстьо Тодоров. Той беше от онези юнкери, които след като освиркали царФердинанд, за наказание били пръснати из цяла България по най-затънтенитесела. Бай Кръстьо бил изпратен в съседното с. Средогрив, където се оженил иостанал през целия си живот.

В това малко затънтено село едничкото муразвлечение било да се почерпи с приятели в кръчмата, затова се бе научилда попийва. И интересното е, че до края на живота си той запази хубавия силитературен говор.През това време изпитите се полагаха на Гергьовден, за да се освободятдецата по-рано за полската работа. Още като влязох от вратата ме лъхнасилна миризма на божур, с който децата бяха украсили цялото училище. Тосе намираше на поетично място – в подножието на горист хълм край бистрапланинска река, а в самия училищен двор – изворче със студена вода. Вкласната стая седеше на маса учителят бай Кръстьо и пред него – шише сракия, донесено му навярно от бащата на някое дете. Покани и мен да пия икато му отказах, той изяви съжаление, че не му е изпратен мъж за делегат, зада си разберат от изпита. Скоро пристигна и поп Тодорин и след обичайнияводосвет започна изпитът. Бяха надошли и родителите на децата, а те еднослед друго отговаряха бързо на зададените въпроси и родителите им сияехаот радост. Но при смущението на едно момиченце аз долових, че байКръстьо, за да достави радост на родителите и на децата, предварително имбе казал какво ще ги изпитва. Изпитът завърши с обилен обяд. Всяка майкабе донесла от печеното гергьовденско агне, топла погача, вино, ракия ибаница и бай Кръстьо бе в стихията си.В с. Протопопинци бяхме с майка ми Николета. Там тя срещналанашия кум Матей, и той й дал парче хубав вълнен плат.

По целия пътобратно към Търговище пеех от радост: “О, младост чаровна!...” Закачихплата срещу кревата си, за да му се радвам цяла нощ. Но на сутринта дойдекумът да си го вземе обратно. Жена му не била съгласна.Войната продължаваше, черната борса вилнееше, народът ходеше гол игладен. По селата бяха изпратени изземателни команди, които ходеха покъщите да мерят житото и оставяха само по няколко килограма на глава.Жените с децата си ходеха посред зима високо в Балкана за дърва, защотоблизките гори строго се охраняваха от горския. Една измъчена жена с болнамайка и много деца вместо да хленчи пред управниците постъпилареволюционно. Насякла пълна кола с дърва, на връщане спряла предобщината и се отправила към стаята на кмета, държейки в ръцете си големияостен, с който е карала воловете, с цел да извика кмета, за да му покаже набраните без позволение дърва. Кметът обаче се уплашил да не яде бой иизбягал от общината гологлав.Учителските заплати бяха малки и моят колега Григор Джонов, за даможе да изхрани многочленното си семейство, трябваше сам да оре нивитеси. Понякога сутрин идваше на училище с плуга.

Разпрягаше воловете вучилищния двор и влизаше в клас при децата, за да им предаде набързо урокаи ги оставяше сами да се занимават под контролата на училищнатаприслужничка баба Аница, а тя, седнала до голямата печка, предеше и с единдълъг пет-шестметров прът усмиряваше всеки немирник, който вдигнешеглава от книгата. Въпреки тази първобитна педагогика от учениците наГригор Джонов излязоха в живота добри хора. Някои от тях, макар и соскъдни средства, завършиха за зъболекари, лекари и учители, а други,изпълнявайки своя интернационален дълг, се сражаваха по бойните полета наИспания през гражданската война, като д-р Георги Петров-Руснака – синътна сестра ми Ана Петрова.Още преди Балканската война, а после и след Първата световна войнамного младежи заминаха за Америка с надежда да забогатеят там, междукоито бе и моят зет Ангел Стефанов. Те оставиха млади жени и малки деца.Трогателно бе тяхното изпращане. Окичени с цветя, някои пееха, а майките ижените им плачеха.

Пари за път вземаха от лихварите с голяма лихва, а многоот тях не можеха да спечелят и за лихвите камо ли да забогатеят. Бипомислил човек, че те в Америка са толкова добре, че не се сещат за роднотомясто, но от писмата до близките им се виждаше, че мъката по родния крайне ги е напускала. След обявяването на Балканската война някои сезавърнаха, а много останаха там. Българското правителство издаде закон,според който се осъждат задочно на смърт незавърналите се. (По-късно, следпримирието този закон бе отменен). Не се завърна и моят зет АнгелСтефанов, и аз му написах дълго писмо, в което го нарекох изменник ипредател на отечеството.Най-после през есента на 1918 година стана пробив на фронта приДобро поле и войниците се отправиха да търсят сметка от цар Фердинанд иправителството на Радославов. Започнаха да се завръщат по домовете сиостаналите живи войници. Едни плачеха, други се радваха. Имаше многовойници задържани като пленници от французите, но и за тях плачехаблизките им като за умрели. Цар Фердинанд бе принуден да абдикира и напрестола се възкачи синът му Борис III. Всички се радваха и очакваха, чемладото царче все ще направи нещо добро за този изстрадал отпродължителните войни народ. Радвахме се и ние, момичетата, че ще сезавърнат останалите живи момчета от фронта и ще заживеем по-весело.Границите се отвориха и започнаха да пристигат писма и колети от Америка. По едно време се получи покана и до мен за колет от зет ми от Америкаи много се зарадвахме, като мислехме, че ни изпраща дрехи, защото всичкиколети досега, получени от Америка, съдържаха дрехи. След два-три днизаминах за Белоградчик, за да го получа. Явих се на гишето и след дългочакане чиновникът ми подаде един доста тежък колет.

По тежестта разбрах,че това не са дрехи, а книги. Нямах време да отварям колета, защототрябваше да заведа едно от децата на сестра ми на лекар. И понежеоколийският лекар отсъстваше, трябваше да отидем в дома на военния лекар.Почукахме и застанахме пред кабинета. Скоро вратата се отвори и докторътсе показа, но щом видя скромното ми облекло на селска учителка, той не нипусна вътре в кабинета, а ни отправи в стаята на своя прислужник войник(вестовой) да чакаме. В стаята нямаше нищо друго освен един креват, маса иедин полусчупен стол. Сложих тежкия колет на масата и застанахме околонея. След малко бързо влезе лекарят, седна на стола и важно ми каза да махнаколета от масата. Преди да започне прегледът, той ме попита имаме ли парида му платим, което страшно много ме възмути.Вечерта се завърнахме вкъщи, където мама и сестра ми ни чакаха снетърпение, но останаха много разочаровани, като разбраха, че зет ми пращакниги, а не дрехи. Това бяха книги повечето от американския социалистДаниел дю Леон заедно с портрета му, “Комунистическият манифест”,“Истинският лик на християнството”, “Социализъм и индивидуализъм”,“Капиталът” от Карл Маркс и други. Обичах да чета, но всички тия книги мисе видяха трудни и неразбираеми. През зимата получих каталог от еднакнижарница във Варна, откъдето си изписах много книги, между които бяхароманът на баба Вела Благоева “Процесът”, “Векът на детето” от Елен Кей,“В зората на освобождението” от Виолино Примо и др. С тези книгидомашната ми библиотека значително се обогати.

Започнах все повече да сеувличам в четене. Особено много ми хареса книгата “В зората наосвобождението”, защото главната героиня бе идеален тип народна учителка,на която аз се мъчех да подражавам. След това се залових за марксическаталитература. Първата книга, която започнах да чета, бе “Истинският лик нахристиянството”. Тогава в училищата религиозното обучение бе добрезастъпено и под влияние на религията бях изпаднала и аз. Затова тази книгами се видя много интересна и я прочетох с голяма наслада. После прочетох“Социализъм и индивидуализъм” два-три пъти, която много ми хареса. Синтерес четох “Комунистическият манифест”, но когато започнах“Капиталът” от К. Маркс, срещнах големи затруднения. Тези книги сапървите ми учители по марксизъм и под тяхно влияние в мен настъпи голямпрелом. Започнах да проповядвам между своите съселяни, че изходът оттежкото положение на народите е не да сложат долу оръжието, а да го насочат против своите угнетители – да им соча пътя към социалнареволюция.През оная година прочетох много книги. И най-голямото миудоволствие бе сутрин рано да стана и да седна да чета на чардака набащината ни къща, откъдето се откриваше чудесна гледка към покрития доюни със сняг връх Миджур и към вечно зелените борови гори на връх Триуши. Тук четях и се наслаждавах на песента на славеите.

Пеещият ни всеедна и съща песен будилник не ме задоволяваше. Неговата мелодия ми бевече втръснала. Завиждах на другарките си от града, че можеха да слушатвоенната музика, а аз бях лишена от това удоволствие. За радио и телевизияпо това време нямахме и представа. Кино имаше само в големите градове.Единствено в цяла Белоградчишка околия имаше няколко грамофона сизтъркани от свирене по сватби плочи. През цялата година прекарвах на селокато през лятото помагах на родителите си в стопанската работа, а и бях заетас писане на войнишки писма. Често ме будеше от сън някоя майка или женана войник, за да й прочета писмото, или да напиша отговор.Мислех, че след свършването на войната и връщането на войниците отфронта ще си отдъхна от писане на войнишки писма. Обаче част от армиятабе пленена от французи и англичани и започнаха да пристигат писма отпленниците. Единствената утеха на близките им бе да получават и да пращатписма, затова с удоволствие вършех това. Така баба Ивана Шунина катополучаваше писмо от сина си Петко, го носеше в пазвата си до получаванетона друго и по няколко пъти ме молеше да й чета все едно и също писмо,което вече знаех наизуст. Съдържанието на тези писма и до днес, когато съм на повече отседемдесет години, не може да се заличи в съзнанието ми. Трогателно бесъдържанието на писмото на един млад пленник, който, като останал сирак иза да не скита по чуждите къщи, се оженил, но наскоро след сватбата сеобявила мобилизацията и той заминал за фронта. След примирието той билпленен от французите в Гърция, откъдето писал на младата си невястаследното писмо:“Цено, моя Ценке, китка от босилек. Много сме се, Ценке, с тебеобичали, но дали ще бъдем живи пак да се съберем? Един Господ знае,защото аз съм гръцки пленник, а ти – българска робиня...”Докато писмата на другите войници бяха изпълнени с поздрави по имена всяко дете като не забравяха да поздравят и воловете, защото от тяхнотоздраве зависеше здравето на цялото семейство, в това писмо нямаше никакъвпоздрав, защото войникът нямаше нито деца, нито волове.

Той имаше самоедна Ценка, и за нея се страхуваше дали пак ще я види. Но злокобнотопредчувствие на този млад войник се сбъдна. След няколко години, когато той се върна жив и здрав от пленничество, любимата си Ценка не завари. Тябе починала от испанската болест.След войната по-старото поколение учители се пенсионираха иучителската професия се обнови с млади кадри. Мнозина от тях бяхауволнени запасни офицери, завърнали се от фронта, където няколко годинибяха киснали в окопите и бяха така силно озлобени против българскатабуржоазия, че открито проповядваха комунистическите идеи. Някои са сезавръщали от фронта с червени знамена, пеейки “Интернационала” предочите на самата полиция. Уволнените от армията офицери, станали народниучители продължаваха да си носят офицерските куртки, поради липса надруго облекло. В онази епоха на войни, болести, разорение и суеверие пътятна народния учител не беше лесен. Той беше учител на деца и възрастни.Само малцина от тях минаха на страната на буржоазията. Мнозинствотоучители станаха проповедници на марксистко-ленинските идеи в селата, анякои взеха участие в Септемврийското въстание през 1923 година.

В моето село назначиха за учител Тодор Петров, когото наричахаТроцки като запален комунист. В с. Протопопинци учители бяха ИванБогдановски и Нино Скиташки от Лом. Започнахме да се събираме навечеринки и да изнасяме политически сказки. През зимата заедно с тях иАнгел Попов – тогава още ученик – подготвихме пиесата “Златната ябълка”,която символизираше подялбата на Македония, и имаше голям успех. Вголямата класна стая направихме сцена и събрахме черги и чаршафи зазавеси. По-късно Ангел Попов нарисува декори и завеса. Пиесата повторихмена 22 март, когато ставаше голям събор в селото ни, но я съкратихме за дададем думата на представителя на окръжния комитет на партията КрумБъчваров. Обаче младежите не останаха доволни, че пиесата е съкратена, изаобиколиха Нино Скиташки да си искат парите обратно. Даже бешедостигнала работата до бой. Усмирих ги, като казах, че с парите от билетитеще купим нови по-хубави пиеси. Някои от младежите абонирах за органа напартията. След известно време черковните настоятели ме извикаха да мепредупредят, че трябва да напуснем черковната килия, която ни служеше заучителска стая, защото там сме се събирали заедно учители и учителки и дане би да извършим някакъв “грях” на това свято място. Колкото и да гимолех и увещавах, те оставаха непреклонни. Още през зимата трябваше да сеизнесем, а в училището учителската ни стая все още беше заета за воененсклад. Междучасията прекарвахме в коридора, постлан с каменни плочи, апрез пролетта се събирахме в църковния двор, заграден от всички страни свисок каменен зид, обрасъл със свежа зелена трева, прошарена с горскитеменуги. Той беше наистина удобно място за отдих и почивка след

изморителните часове с малките дечурлига. През свободното време обичах дачета марксическа литература, защото тя разкриваше пред мен живота в нова,по-ясна светлина. Колежките ми четяха любовни романи и ми се чудеха какмога да чета такива сухи книги, където никъде не се споменава ни капка залюбов. А колегата Т. Петров прекарваше повече на двора между учениците,за да ги пази да не си счупят главите с някои налъми, които по това времебяха на “мода”, и учениците се замерваха с тях като с камъни.

Един ден като се връщах от училище сестра ми Стефана каза, че мама итате внезапно заминали за с. Плешивец, защото другата ни сестра Елена биламного тежко болна. Минаха три-четири дни без да получим никаквоизвестие. Мъчително очакване. Най-после се завърна тате и ние се затичахмеда питаме как е кака. Той обаче, мълчалив както винаги сега беше още по-мълчалив и нищо не отговаряше. Бавно прекрачи прага на яхъра и свалиседлото от коня. Със спокоен тон ни каза само да почакаме и отново замълча.Най-после след като всичко около коня бе свършено с бавни крачки той сеупъти към къщи, но когато започна да се изкачва по високите дървени стълбикъм втория етаж, силите му го напуснаха. Помогнахме му да влезе вспалнята. Седна на кревата, и на нашия въпрос как е кака Елена, той вместоотговор извади две черни забрадки и ни ги хвърли върху главите. Сега вечеразбрахме истината. Едва 28-годишна сестра ни, майка на пет деца, когатострадала от безсъние взимала по малко от опиума, който донесъл мъжа й катовойник от Македония. През фаталната нощ в тъмнината погрешно взела по-голяма доза и заспала завинаги. Извикали фелдшера от с. Ружинци, ноединствената игла за спринцовката се счупила преди да направи инжекцията.

И така не могли да я спасят.Няколко дни баща ни лежа на легло без да яде и да пие. Само пушешецигари. Изредиха се всички негови приятели да го утешават, но напразнибяха усилията им. Тежко понесе той загубата на своето дете. И от мълчалив,още по-мълчалив стана след това нещастие, което внезапно ни сполетя.Един ден майка ми каза, че ме търсил старият учител Ангел Джунинскиот с. Чупреня и поръчал да му се обадя, тъй като имал да ми казва нещомного важно. Нямах търпение и скоро го потърсих, но напразно. АнгелДжунински рядко се задържаше у дома си. След свършване на учебнитезанятия той непременно караше учениците да изпеят “Дружна песен днес даекне” и набързо, хапнал не хапнал, отиваше право в пчелина или в овощнатаси градина. Ако е празник, отиваше в Балкана на лов. Той бе постоянно вдвижение и навсякъде можеше човек да го намери, само не в черква или вкръчма.

Голям атеист и въздържател беше той. Не обичаше много даприказва, нито публични речи да държи, но на всеки срещнат човек следпоздрава веднага ще заприказва за комунизъм. На него се дължи, че с. Чупреня бе станало комунистическа крепост и неговите ученицивпоследствие станаха смели борци против фашизма.Привечер в един дъждовен ден реших пак да го потърся,предполагайки че дъждът му е попречил да излезе на полето. От моето селодо Чупреня се минава през един от притоците на р. Лом. През реката бепостроен дървен мост, но мътните води го бяха отнесли още преди войната.Сега през реката се минаваше по две дълги дървета, поставени, едно додруго. Преминаването по тях особено когато реката е придошла, берисковано и опасно. Тогава си спомних, че в гимназията учителката ни погимнастика ни учеше как да минаваме по такива мостове – с вдигната нагореглава без да гледаме във водата. Поставя се единия крак, до него другия итака се местят краката, докато се премине на отсрещния бряг. По товаправило минах благополучно. Този път намерих бай Ангел вкъщи и дваматасе зарадвахме. “Тъкмо за теб мислех, – ми каза той, – и ако ти не беше дошла,аз щях да сляза до Търговище. Ето, на ти този вестник “Учителска искра”.Това е орган на нашата социал-демократическа партия. Такава организацияимаме и ние в Белоградчик. Всеки месец се събираме там учителите отцялата околия.

Изнасяме сказки, разменяме мисли. Запиши се и ти в нашатаорганизация”. Дадох му пари за абонамента и го помолих, когато иматсъбрание, да ми съобщи да отида и аз. Така че към моята скромна библиотекасе прибави и в. “Учителска искра”, който се списваше от др. Христо Кандев.Започнах редовно да посещавам събранията на учителската организация,която се бе разраснала благодарение на уволнените от армията офицери.Предишните напети офицери сега изглеждаха смешни като учители впростите цивилни дрехи.Жени в организацията имаше малко, затова на мен дадоха да изнесадоклад на тема “Участието на жената в освободителното дело напролетариата”. Зарадвах се на тази чест. Никой обаче от по-старите ипросветени марксисти не ми даде упътване, нито пък материал за доклада.Много труд положих и си мислех, че ще получа похвала за този реферат. Вопределения ден заминах за града. В работническия клуб, където обикновеноси правехме събранията, бяха дошли другарите от цялата околия, така четрябваше да изнеса доклада си пред значително мнозинство. Секретарят наорганизацията др. Игнатиев откри събранието и ми даде думата. Започнах дачета доклада си и го свърших за половин час.

Другарите помислиха, че щепродължа още, но като разбраха, че докладът е свършен, пръв се обади Иван Георгиев от с. Гранитово – стар учител, много добър оратор и започна сдумите: “Другари, ние сме се събрали тук от всички краища на околията, зада чуем един интересен доклад. Другарката Стефанова завърши доклада си само за половин час. Тя не засегна в него най-съществените въпроси. Защотогава сме били пътя повечето от нас пеша за нищо и за никакво?” и т. н.Разсипа ме от критика. Навела глава, аз се просълзих и не смеех дапогледна към публиката. Докато при първата си сказка в Черквата предбогомолците предизвиках сълзи у слушателите, сега, тъкмо обратното – аз серазплаках. Вярно е, че др. Ив. Георгиев бе много добър оратор и марксист икато учител – добър педагог, но в случая съвсем не постъпи педагогично къммен. Тогава бях 19-годишно момиче, нямах още достатъчно познания, нитоопит и той, вместо да ме окуражи и насърчи, ме срина със земята сунищожителната си критика. След него никой не посмя да вземе думата,защото всички познаваха неговата острота и критика и никой не смееше даму противоречи. Дълго време се срамувах от другарите и ми се искаше да сереванширам с друг доклад, но за голямо съжаление не можах, защото наследната година бях уволнена като “неблагонадеждна” съгласно окръжно101, а заедно с това автоматически отпаднах от учителската организация.Често с учителите от околните села Долни Лом, Горни Лом,Протопопинци и Репляна се събирахме да разменяме мисли по политическивъпроси, четяхме заедно и разисквахме. На един Първи май заедно сучениците се срещнахме в местността Дединдол, за да го отпразнувамезаедно. Планинските дебри ечаха от “Дружна песен”.

ОСНОВАВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКА ГРУПА

След войната се завърна от Америка и моят зет Ангел Стефанов.Долари не донесе, но донесе куп марксическа литература. Там той билпопаднал под благотворното влияние на комунистическата партия.Посещавал събрания и сказки в свободния университет и се завърна достаобразован като марксист и добър оратор. Заедно с него решихме да основемкомунистическа група в нашето село. Определихме 3 август 1920 година,като предварително аз обходих всички завърнали се пленници и фронтоваци,а той – своите другари от Америка.Поискаме и съдействието на окръжния комитет на комунистическатапартия, чийто секретар бе Ив. Дочев, а той ни изпрати за представител КрумБъчваров от Видин. Учредителното събрание стана в бащината ми къща.Събранието бе открито от Ангел Стефанов. След това Крум Бъчваров говоридълго за целите и задачите на комунистическата партия. Селяните клатехаодобрително глави на пламенния оратор, а аз се радвах, че в моето село щеима вече комунистическа група. За секретар на групата бях избрана аз и товадоста ме поласка и зарадва. След толкова изминали години сега си спомням само някои от членовете основатели, а именно: Ангел Стефанов, Борис Каменов, Стефан Нинов, Петър Малкочов, Петко Недялков, Илия Татаров,Костадин Човеин, Мито Депин, Дамян Депин, Младен Вълчев и др.

Едновременно с агитационната работа за предстоящите избори занародни представители започнахме и просветната работа. И понеже главнатапричина по селата да не влизат жени в комунистическата партия берелигията, първата ми беседа бе “Религия и комунизъм”. Задължихмечленовете на групата да доведат и жените си на събрание. Беседата ми сепосрещна с голям интерес. А др. Младен Вълчев, вместо да проведеразяснителна работа в своята махала, срещу Гергьовден сплаши жените сбой, ако занесат колачи в черквата за освещаване, за което получи мъмрене.В края на лятото на 1920 година се проведоха избори за народнипредставители. Към средата на август един стражар в синя униформа,украсена с червени гайтани на раменете, пристигна в нашето село потънал впот и на запъхтян кон, за да съобщи, че утре пристига министър Ал.Малинов. Разтичаха се управниците и неговите съпартизани да организиратколкото може по-тържествено посрещането му. Като главен учител,трябваше да взема участие и аз без учениците, защото през лятото те бяха покъра като пастирчета. Приветственото слово щеше да произнесе попТодорин, защото аз се отказах, въпреки настояването на неговитесъпартизани. А букета щеше да поднесе дъщерята на свещеника Цветана,сполучливо избрано хубаво, червендалесто и здраво селско момиче.

Цялотосело се бе размирисало на печено месо и баници, когато една група отпразнично облечени селски момичета начело с попа и няколко душисъпартизани на министъра, потеглихме по шосето за с. Репляна, откъдетотрябваше да мине министърът. Недалеч от село спряхме в местността“Прикръст” под сенките на два вековни дъба, в средата на които мълчаливосе издигаше малко наведен на една страна стар, позеленял от времето ипокрит с мъх кръст. Той бе поставен от стари времена като обреден да пазиоколността от природни бедствия и всяка година в миналото в определенияпразничен ден се принасяше жертва по някой печен на шиш овен истопаните, които имаха имоти в тази местност, се събираха тук на угощение.Изпотен от голямата горещина, свещеникът свали расото си и гопрехвърли върху кръста, на което неговият черковен певец дядо СавоАнгелов му направи забележка да не бърза да се съблича, защото можеминистърът внезапно да пристигне и той няма да има време да се облече и щесе изложи.

Наблизо до нас селяните прекарваха снопи, складираха ги на големикупи за вършитба и ни се чудеха защо сме си оставили работата в тозиусилен сезон, а сме тръгнали да посрещаме министри. Заредиха се часове на мъчително очакване, но откъм Репляна не се показваше никаква кола.Мъжете се криеха на сянка край купите, полегнали и пушеха цигари, а ние,момичетата, газехме в бистрите води на малката рекичка. Всички изгубихметърпение, дори някои започнаха да се разотиват. Свещеникът, по природаголям комик, за да не ни остави да скучаем, започна да прави репетиция сдъщеря си как ще се представят пред министъра, като самият той играешеролята на министъра, а дъщеря му, неколкократно поднасяйки букета отувехналите вече цветя, повтаряше приветствено слово: “Добре дошъл,министре, в нашето село”. За съжаление министърът не дойде.Луната вече се беше показала зад старопланинския връх Болван.Щурците започнаха своя вечерен концерт и стадата се приближаваха къмсело. Свещеникът, изгубил вече надежда, ни поведе обратно. Самонеуморните стопани, щастливи и доволни от богатата реколта, продължавахаработа.

След войната изземателните команди по храните вече бяхапремахнати и сега стопаните очакваха от тази богата реколта не само да сеизхранят, но и да продадат нещо, за да си купят преди всичко сол и газ и понякоя дрешка за децата. Укритите през време на войната стоки сегатърговците започнаха да изнасят и продават на баснословни цени, а народъттърсеше да купи, защото от продължителните войни бе съвсем оголял. Поедно време разбрахме, че в с. Долни Лом един търговец докарал маркизет иаз заедно с няколко селски момичета, обути в свински цървули, тръгнахмеоще през нощта през Репляна за Долни Лом. Там заварихме панаир отчакащи. Докато да се вредя, маркизетът се привърши, така че можах да вземасамо два метра. Трябваше значи да не спя цяла нощ и да извървя 24километра, за да се снабдя с маркизет само за една блуза. Маркизетътпредставлява тънка прозрачна материя като цедилка, която може да сеоблича само в най-големите горещини.На другия ден след несъстоялото се посрещане на министър Малиноврано сутринта цялото село се покри с гъст задушлив дим. Докато преднияден навсякъде миришеше на печено месо, сега замириса на отвратителен пушек. Настъпи същинска нощ.

Скоро в този мрак проблесна светлина. Извисе пламък чак до небето и всички разбрахме, че снопите при “Прикръст”горят, а там бяха складирани снопите на половината село. Цялото село бе втревога, всеки тичаше на помощ. Раздрънкаха се котли, затракаха бурета ичебри да прекарват вода за гасене, но всичко напразно. Купите една следдруга се обвиваха в пламъци, а жените в отчаянието си скубеха косите и сехвърляха да плачат върху кръста, който бе издигнат, за да ги пази отбедствия. Но Господ не чу нито плачовете им, нито сълзите, за да спрепожара. По селата нямаше телефони, нито пък по градовете пожарникоманди. Само един старши стражар, който случайно си бе дошъл в отпуска като видя натрупалите се жени върху кръста, се нахвърли с камшик да ги биеи разпъжда да носят вода и да гасят пожара. Постъпката му бе оправдателна,но нищо не помогна. Напечените снопи от силното слънце бързо изгаряха.Всички отчаяни отстъпиха настрана, за да гледат как и последните купидогарят. Целият харман заприлича на едно жалко пепелище, покрито отгоресъс сив прах. Хората бавно и мълчаливо започнаха да се разотиват, печалникато на погребение. Изгоря годишният труд на половината село.

С угасване на пожара угаснаха и надеждите на селяните за по-добърживот. Едничката им надежда за изхранване бе в царевицата, но пък занещастие настъпи голяма суша и тя започна да прегаря. Голяма част отзаетата с царевица площ се поливаше, но от сушата водата в реката започнада намалява и по цели нощи хората с мотики на рамо сновяха из реката да секарат кой пръв да вземе водата за поливане. Дори в някои случаи седостигаше до бой. Обезверени, хората започваха да вярват, че връхлетелитеги змейове са причината за тази небивала суша, а за причината на пожарамалко хора се замисляха. А тя бе най-лесно да се отгатне. Някой отпушачите, които се криеха на сянка между снопите, без да иска е хвърлилугарка от цигара. Не само в нашето, но и в околните села съществувашепредание, че в “Горна Глама”, близкия скалист връх, се криели змейове. Исега след тези бедствия хората започнаха да говорят, че причината са самозмейовете и че спасението е в тяхното прогонване. Чрез партийните членовесе опитахме да разубедим хората от това суеверие, но напразно.Невежеството победи.Една вечер удари барабанът, че тази нощ ще се гони змей, за товавсички да си вържат здраво добитъка, за да не се изплаши и разбяга. Авсичко друго като хамбари, мазета, кошове и дворове, да бъдат отворени, зада се търси змеят.

Млади момчета, извадили дървен кръст от гробищата исъбрали всички големи звънци от стадата, тръгнаха по среднощ, без никой даговори, а само дрънкаха с големите звънци и непрекъснато викаха “ху-ху...”.Влизаха във всяка къща и навсякъде търсеха змея, а стопаните след тяхизливаха вода. И всичко това, без да искаш, те настройва мистично. Мъчноми бе да гледам как народът тъне в невежество и като момиче, произлязло оттози народ, аз се чувствувах задължена да положа всички усилия за неговатапросвета. И колкото и мизерни да бяха тогава учителските заплати, решихникога да не напускам учителското поприще. Исках да стана учителка несамо на децата, но и на възрастните. През лятото в неделни дни събирахмладите момичета и излизах на полето да им чета подходящи за тях разкази.Или пък събирах младите жени да ги ограмотявам, че да знаят поне да сеподписват. Аз не се стремях, както някои мои колежки да продължа образованието си и да стана лекарка или зъболекарка, а мечтаех и се стремяхда стана истинска народна учителка.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин