История - Белогрaдчик

ИЗБОРИТЕ

Лятото през 1920 година мина в трескава изборна борба. По селата бяхаплъзнали агитатори от всички партии – народняци, демократи, радикали,земеделци и т.н. Кандидатите за народни представители един през друг сенадпреварваха да хвалят своята партия и да обещават, че ще построят новиучилища, шосета, мостове и пр. А моята майка – баба Николета само им сенадсмиваше и в очите им казваше, че всички лъжат. Но на забележката ми, чесамо комунистите не лъжат, защото тяхната партия не е както другите, а едновелико историческо движение, което няма равно на себе си в историята, тяотговаряше: “Няма да бъда жива да видя”. Тя се интересуваше от политика иимаше силна памет. Помнеше имената на много министри още отОсвобождението и разправяше за техните лъжи и измами. Често миразправяше за министър Стоилов, който преди да го изберат обещавал, че щенамали данъците, а като станал министър, не само че не ги намалил, нообложил и свинете с данък.

Под влияние на нашата преса “Работнически вестник” и “Учителскаискра” бях добре усвоила изборната фразеология. Устройвах политическисъбрания и разяснявах програмата на комунистическата партия. Много честопревземахме събранията на другите партии. След изборите депутатитеседнаха на своите меки кресла, но за народа мъките не се свършиха. Гонихазмей, но дъжд не удари, цяло поле изгоря от сушата. Всички гледаха понезеленчуковите градини да спасят. По цели нощи се караха за вода заполиване. А никой от народните представители не се върна да види какво еположението на селяните.Преди войната влиянието на комунистическата партия в селата бе по-слабо, отколкото в градовете, но след изборите то много се засили. За товаспомогна разяснителната работа по селата в полза на комунистическатапартия. Затова Земеделският съюз на времето, недооценявайки опасносттаотдясно, предприе гонене на учителите – комунисти. След изборитеземеделците взеха Министерството на просветата и министър Омарчевскииздаде окръжно 101, според което всички учители с противодържавни идеида бъдат уволнени. А това бяха повечето от онези запасни офицери, които сасе били по фронтовете и киснали в окопите през войната. В това число влязохи аз. И така по силата на окръжно 101 се простих с любимото си учителскопоприще. Училищните настоятели по нареждане отгоре прибраха ключовете от училището от мен, които с мъка предадох. Мъчно ми бе да мина сега крайучилищния двор. Нашите места се заеха от току-що завършили младигимназистки, политически съвсем непросветени, които, страхувайки се заместата си, бягаха от мен като от прокажена, затова за мен нямаше другизход от това положение освен или да се омъжа, или да продължаобразованието си, затова заминах за София да следвам.

След излизането на окръжно 101, малко бяха онези другари, коитоминаха на страната на буржоазията, за да осигурят своето еснафскоспокойствие, а повечето останаха верни на революционните идеи. Дориимаше някои, които ставаха свещеници, но и под расото те пак си останахакомунисти. Различни са пътищата на човешката съдба. Едни бяха избитипрез Септемврийските събития на 1923-та година като Константин Попов отс. Горни Лом, други като Анто Иванов Старейшински и Живко Кръчмарскиемигрираха в Съветския съюз, а най-тихият и най-скромният другар НиноСкитаков от Лом замина за Буенос Айрес и станал член на Аржентинскатакомунистическа партия. Там той издава първият червен позив на българскиезик, с който приканва всички свои съотечественици да се обединят. Ставапрофсъюзен деец на Аржентинската федерация на синдикатите и организирапротестни стачки. Преследван и затварян заради активното си участие вполитическия живот на Аржентина, той е принуден да се прехвърли вБразилия в Рио де Жанейро, където продължава да работи в компартията вотдел “Агитация и пропаганда”.Бяха се изминали цели петдесет години от нашата раздяла, когатопреди две години отново се срещнах с моя бивш колега Нино, който безапазил сили и бодрост, и ми се похвали, че действа да се завърне отново вЮжна Америка, за да продължи борбата на тамошния пролетариат.

В СОФИЯ

През есента на 1920 година заминах за София и се записах във физико-математическия факултет. Като прекрачих прага на университета стори мисе, че влизам като в някоя светиня. Проф. Бончев когато разбра, че съм отБелоградчишко, ме покани в кабинета си и започна да ме разпитва заРабишката пещера Магура, която имал голямо желание да види, но порадитрудните превозни средства на времето не е могъл да посети.В София срещнах големи трудности относно намиране на квартира ипо неволя трябваше да живея известно време заедно в една стая сосемдесетгодишна баба в Ючбунар. Първата ми работа извън университетабе да се свържа с партийната организация в Ючбунар, секретар на която тогава бе известният Вълчо Иванов, който бе зверски убит следСептемврийските събития през 1923 година Тук членуваха също и братът исестрата на Георги Димитров – Елена и Тодорчо Димитрови, Таня Анчева,Иван Григоров, Вълко Червенков и други.

Под ръководството на ВълчоИванов започнахме агитационната работа сред младежите в крайнитеквартали на Ючбунар. Той ни подготвяше и за бъдещата нелегална работа впартията. Цяла зима редовно посещавах организационните и просветнисъбрания, на които изнасяха сказки видни оратори. Георги Бакалов белюбимият ни лектор и през тази зима изнесе няколко сказки по ораторскоизкуство. Идваше по някой път и жената на Георги Димитров – ЛюбицаДимитрова, която също ни бе една от любимите ораторки. Често посещавах иработническия клуб на ул. “Св. Кирил и Методий”, където се запознах съсскромната баба Вела Благоева, която дотогава познавах само по романа й“Процесът”. Също така се сближих и с Ана Маймункова и Райна Кандева.Това бяха ръководителките на женското дружество към комунистическатапартия, чийто орган бе в. “Равенство”. Този вестник ни даваха на нас – по-младите, да го разпространяваме между студентките в университета.Пласментът му обаче вървеше много трудно, защото висшите учебнизаведения тогава бяха достъпни само за дъщерите и синовете на буржоазията.Малцина бяха такива като мен, които по една или друга причина бяхапрекрачили прага на университета. Студентките дори ни подиграваха и ни сенадсмиваха, когато им предлагахме вестника.През пролетта бе запален клубът на ул. “Св. Кирил и Методий” и някоинаивни другари си помислиха, че е настъпил момент за революция.

Буйният Вълко Червенков тичаше гологлав из улиците и се саморазправяше с полицаите. Не минаваше демонстрация той да не бъде арестуван, защотовинаги влизаше в излишни разправии с полицията, за което често гомъмреше Вълчо Иванов.На 7 ноември 1920 година комунистическата партия свика голяммитинг по случай годишната от Октомврийската революция. Събра сеработничеството и прогресивната интелигенция на цяла София пред театър“Ренесанс”. Море от народ. Министър на полицията бе широкият социалистПастухов, който се опита да разпръсне тази демонстрация с конни стражари.Възседналите на коне полицаи биеха отгоре демонстрантите с големи бичове,които се увиваха около главите им, но конете вдигаха предните си крака, зада не стъпчат хората. Конете излязоха по-милостиви от полицаите

ВЪВ ВИЕНА

След Първата световна война някогашната велика Австро-унгарскаимперия се разпадна и в новата Австрия настъпи страшна стопанска криза –обезценяване на кроната, която катастрофално спадаше всеки ден. Товаправеше живота за чужденците по-евтин, защото чуждите пари в Австриябяха по-скъпи, което даде възможност на много български студенти отсредното съсловие, между които бях и аз, да заминат за Виена и дапродължат образованието си.Пътувах сама, като взех адресите само на двамата ми братовчеди АнгелВасилев от с. Протопопинци и Никола Недялков – от Видин. Във влакаимаше още много други студенти от различни краища на България, но отнашия край бях само аз. Пътувахме през Югославия с експреса, койтоправеше голям престой в Белград. И понеже след войната още не бяхме вдобри отношения със сърбите на мъжете не разрешиха да слизат от влака, аза жените бе свободно, затова реших да сляза и разгледам Белград сама,въпреки настояването на моите спътници да не слизам, за да не ми се случинякаква неприятност.От гарата отидох чак на другия край на Белград и седнах на една пейкав крайдунавската градина, която се намираше на високия бряг на Дунав,точно срещу Земун.

Място прекрасно, но градината не бе добре подредена.Не се страхувах, че съм сама, защото поради близостта ни със Сърбия,нашият и техният говор бяха сходни и не се чувствувах като в чуждадържава. Това бе времето непосредствено след смъртта на крал Петър ицелият град бе потънал в траур.Всичко ми се виждаше интересно и не усетих как са изминали няколкочаса. Тръгнах бързо обратно, обаче съм тръгнала не по улицата, която води загарата. Когато попитах, всеки свиваше рамене и не разбираше думата “гара”.Сега вече ме обзе страх. Само момиче в чужда държава, с пари само колкотоза пътни разноски, а малко време оставаше до тръгването на влака. Най-послесе намери един човек, който ме разбра, че търся “станицата” и ми посочиотсрещния ъгъл, зад който се издигаше Белградската гара. Направи мивпечатление, че площадът около гарата съвсем не бе подреден – стоваренибезразборно камъни и греди, а на тях бяха насядали окъсани хамали ицигани. Бързо се отправих към паспортното бюро, за да си взема заложенияпаспорт, и оттам, запъхтяна, се качих на влака. Вагонът бях добре запомнила.Сутринта влакът осъмна сред сивите унгарски степи. Потънали вдрезгавина, те ми се видяха толкова интересни, че не можах да се откъсна отпрозореца. Комасираните земеделски стопанства, правилно очертанитепарцели засилиха още повече желанието ми да следвам агрономство, за коетоотдавна си мечтаех. Когато пристигнахме във Виена, настанихме се в хотел “Белведере” досамата гара, където хубаво ни “одраха”. Това бил скъп хотел, къдетоотсядали само богати чужденци -търговци.Записах се да следвам агрономство, въпреки желанието на майка ми дауча медицина.

Тази печалбарска професия никога не ме е привличала.Физиката, която започнах да уча в София, ми се видя отвлечена наука, безголямо практическо приложение по онова време. Като селско момиче,отраснало по нивите и лозята аз обичах земеделието. Институтът заземеделие “Боденкултур” имаше три отдела – агрономство, лесничейство иводно инженерство. Сградата се намираше в ХVIII Бецирк – квартал наВиена, край великолепен парк – “Турският парк” (Туркешанцпарк). Върхукаменните стълбове на входните врати имаше изобразен полумесец, за да сепомни от поколенията, че тук през 1672 година до самата Виена са билиразбити турците и завинаги прогонени. Паркът е построен по английски тип– без много цветни лехи, а повечето дървета, езера, скали и водопади. Пътятми за института минаваше край малко хубаво водопадче, чиито води сепровираха между сиви скали, обрасли с шипки и храсти. Аз много обичах дасядам край него, защото неговият шум ми напомняше за ромона на водопада,който караше малката селска воденичка срещу бащината ми къща. И понежетри години не бях се връщала в България, тъгата ми по родината бе голяма.

След като пристигнах и се записах, нямаше смисъл да посещавамлекции, тъй като не знаех немски език. В гимназията бях учила френски.Поради това двамата ми братовчеди ме заведоха в едно предградие на Виена– Мьодлинг, и ме настаниха в един евтин чешки хотел, защото във Виенатрудно се намираха квартири поради големия наплив на студенти –чужденци. Привечер братовчедите ми си заминаха обратно за Виена, и аз гиизпратих до гарата, като смятах, че добре съм запомнила хотела и улицата,водеща към него.

Обаче и тук ми се случи същата неприятност, както вБелград. Сбърках улицата. Името на хотела добре запомних, но като не знаехезика, не можех никого да попитам, а докато се лутах от улица в улица,припадна гъста есенна мъгла и започна да ръми дъжд, а аз все още не можахда си намеря хотела. По едно време се озовах край една малка рекичка, върхукоято бе построено малко кокетно мостче. Отсреща – красиви вили и от тамдолитаха звуци на пиано. Завидех на тези хора, че са у дома си. Спомних сидобре, че по пътя за моя хотел не се минава по мост и река, значи тръгналасъм в обратна посока. Дълго време стоях, подпряна на това мостче, умисленаи уплашена, гледах мътните води на реката и ме обзе ужас. Чужда страна,чужди хора, език не зная, а нощта все по-бързо настъпваше. Дъждът сезасили и аз започнах да треперя от студ. Най-после реших да тръгна впротивоположна посока, с намерение цяла нощ да се скитам из улиците докато се разсъмне и намеря хотела. Обаче недалеч от мостчето пред мен сеизпречи едно малко параклисче с разпятието Христово, каквито се срещатчесто на запад по кръстопътищата. Изведнъж си спомних, че през деня наотиване към хотела с братовчедите ми минахме край този параклис.

Недалечзад него се издигаше хотелът, който веднага познах. Поздравих с “Добървечер” по чешки хотелиерката, една дебела, симпатична чехкиня, и бързо сеотправих към стаята си. Но за мен и тази нощ не бе лека.Едва бях заспала дълбоко страшно уморена от лутането из непознатиместа, изведнъж чух някакъв тайнствен шум под прозореца на моята стая,който непрекъснато се повтаряше. В хотела бе всичко утихнало и мен мебеше срам да викам. Какви ли не страшни мисли ми минаха през главата!Спомних си всичко, каквото бях чела в сензационните романи за хотелскистаи с тайни входове, и не смеех да се помръдна в леглото си, а завита презглава, само чаках кога по-скоро ще се разсъмне. Призори започнаха да хлопатвратите на съседните стаи и чух гласът на хотелиерката, която пожелаваше“Добър път” на заминаващите си клиенти и ги канеше пак да заповядат внейния хотел. Тогава чак се успокоих. Погледнах през прозореца и видях, чедъждът бе престанал и облаците се разпръснали, а под самия прозорец имашебарака с ламаринен покрив отгоре. До бараката се издигаше стара липа,чийто листа непрекъснато се ронеха върху покрива и издаваха този шум,който ме накара цяла нощ да треперя.

В това предградие на Виена с красива околност прекарах два-тримесеца, за да уча немски език под ръководството на Гаврийски. Във Виенаходех само по веднъж седмично в търговската кантора на братя Бехчет.Тръгнах за Виена с две хиляди лева, които трябваше да разменя в София вавстрийски крони, обаче другарят Бельо Георгиев, зет на моята приятелкаМика Главчева, ме посъветва да не разменям парите си в крони, защототогава кроната катастрофално спадаше, и ме заведе в частната банка на братяБехчет, където си внесох парите. Те ми дадоха крони колкото за път, а заостатъка ми връчиха едно писмо до тяхната кантора във Виена. Братя Бехчет,макар и капиталисти, но понеже бяха и наши другари, излязоха много честнии добри хора. И във Виена не ми размениха всичките левове наведнъж вкрони, а всяка седмица ходех да ми сменят по няколко лева и такаблагодарение на тези наши другари аз можах да изкарам с тези две хилядилева чак до януари и винаги имах пари за харчене. Това ми даде възможностда си намеря квартира във Виена близо до Боденкултур при един висшвоенен пенсионер. Хазайката, млада и хубава жена, по цели нощи скиташе изТюркеншанцпарк със студенти, мои колеги. В тази квартира прекарах самоняколко месеца, защото през лятото хазаите заминаха на курорт в Тирол, катоцелия си апартамент дадоха под наем на някакъв турски бей, а той пристигна с целия си харем. Хазаите не искаха да ме изпъдят, но беят в никой случай несе съгласяваше да остана в апартамента, затова се отнесохме до жилищниясъд, който реши аз да си изляза, но беят се задължаваше да ми плаща хотела,докато си намеря квартира.

Според тогавашните социалдемократическизакони той ми плати хотела за две седмици.Настаних се на хотел до самия Тюркешанцпарк. В същия хотелквартируваше и другарката на Петър Искров, който тогава редактираше“Младежка искра”. Често пъти с другарката на Искров – Стоянка вечерзаключвахме в стаята на хотела неколкомесечното им бебе Роска и отивахмена партийни събрания. И сега се учудвам на спокойствието на тая майка. Тукчесто ни идваше на гости сестрата на поета Полянов – Рада, която бе дошлада специализира правните науки. През есента Стоянка замина с ПетърИскров за Съветския съюз, а Рада – за България, и аз се настаних в нейнатаквартира, където останах да живея до края на следването си. През тазиквартира са минали много български емигранти на път за Съветския съюз.Хазайката ми бе прогресивна, умна и много добра жена и винаги когатоидваха при мен емигранти, тя ме приемаше да спя на дивана в нейната стая, амоята отстъпвах на емигрантите. Къщата се намираше в буржоазния квартал.Наблизо започваха хубавите Виенски гори, засаждани от някогашнитеграфове. Тук нямаше никакви фабрики и заводи, нито шумни трамваи.Минаваше само една трамвайна линия, по която през лятото прекарваха деца– летовници и често сутрин бях събуждана от техните песни.

Стаичката ми бемалка, но с всички удобства. Имах си и радио със слушалки в леглото, закаквото в България нямах и представа. Около къщата имаше градинка съсстъклена беседка, в която през лятото учех за изпити, а през 1924 година внея укривах Живко Кръчмарски и Крум Бъчваров.Понеже хазайката ми позволяваше да се ползвам и от кухнята й,преживях по-икономично и винаги имах пари на разположение да ходя наизлети, театри и концерти. С другарката Соня Пляшкич от Войводина бяхмередовни посетителки на неделните концерти в Концертхауз иМузикферайнзал, където гостуваха прочути музиканти.През лятото на 1922 година си подготвих първия изпит по фи зика и говзех с много добър успех. Но през тази зима ми се случи една голяманеприятност, която щеше да обърка съвсем следването ми. Една сутрин,отивайки на лекции, видях група немски студенти, облечени в средновековниоблекла – обкръжили института и не позволяват на студентите да отиват налекции. Правеха стачка против проф. Цайзел – химик. Искаха да го изпъдят,защото бил евреин. Това бе времето на зараждащия се фашизъм в ЗападнаЕвропа. Пред група студенти българи и немци аз се изказах в полза на тозиспособен и добър стар професор.

Той беше толкова скромен, че веднъж след лекцията си ни помоли зимно време да не го поздравяваме, защото му билостудено на главата, когато трябваше да ни свали шапка. Немските студентине одобрили моите изказвания. Засегнала се тяхната национална гордост, чесъм изтъкнала евреин като най-добрия и способен професор и решиха дадействуват пред ректората да бъда изключена. И един ден, както четях вбиблиотеката, извика ме председателят на българското националнодружество “Отец Паисий” инж. Загоров да ми съобщи тяхното решение.Останах като гръмната! Инж. Загоров, макар че много добре познавашемоите леви убеждения, се застъпи за мен, без дори да го моля. Определи миден, когато двамата с него, облечени официално – защото немците многодържат на официалността – се явихме пред председателя на немскатафашистка организация. Той ни прие много строго, но с характерната немскаучтивост. След кратки обяснения от наша страна за сторената от мен“грешка” бях извинена, и то само заради това, че съм била жена. Ако бешемъж, заяви председателят на фашистите, щяхме да му обявим дуел.

В БЕРЛИН

Есента на 1922 година настъпи инфлация и в Германия и много нашистуденти започнаха да напускат Виена и да отиват в Берлин, защото собезценяване на немската марка животът за чужденците бе станал там по-евтин в сравнение с Виена. Братовчедът ми Никола Недялков тръгна заДрезден да довърши ветеринарна медицина, а пък аз реших да замина заБерлин, където само преди няколко месеца бе заминала моята приятелка отПловдив – другарката Недялка Воденичарова. С братовчеда си Кольопътувахме заедно до Лайпциг и се разделихме. Той замина за Дрезден, а азпродължих за Берлин, като имах само адреса на Недялка Воденичарова. Следдълги лутания из Берлин я намерих и останах при нея на квартира, докато сиуредя въпроса относно прехвърлянето ми от Виена в Берлинскияагрономически факултет. След като проучих въпроса оказа се, че имаразличия в програмата им. Във Виена са застъпени повече теоретичнипредмети, а в Берлинския агрономически факултет – повече практически. Неми признаха и положените във Виена изпити, тъй като те не влизали втяхната програма, и аз реших отново да се върна обратно, още повече че въвВиена всичко бе по-хубаво и хората по-приветливи.Хубавата есен през 1922 година ми даде възможност заедно с Недялкада обиколим всички музеи, изложби и театри и да се запознаем с германскатакултура.

Направи ми впечатление, че виенските музеи превъзхождатберлинските, но и тук видяхме доста интересни неща. Пътуваш с трамвай и навлизаш в хубава гора от иглолистни и широколистни дървета и ти сеструва, че това е краят на града. Изведнъж обаче пред тебе се изпречватотново грамадните здания на германската столица. Беше вече късна есен,когато посетихме една художествена изложба. Първата картина, върху коятосе спряха погледите ни, изобразяваше светкавица, която беше предаденатолкова естествено, че човек не може спокойно да стои пред картината,защото ти се струва, че всеки момент след светкавицата ще последва и гръм.Името на художника не си спомням. Минахме в съседната зала, където бяхаизложени картините на художника Миле, доколкото си спомням –“Класосъбирачки” и “Жътварки”. Картините бяха нарисувани в естественаголемина. И всичките картини бяха нарисувани така естествено и такамайсторски, че те пренасят на поле, осеяно с жътварки, и ние неволно сепренесохме в нашата слънчева България и ни обзе радостно чувство.Другарката Недялка бе свързана с партията в Берлин и се бешесближила с една жена на средна възраст, отговорничка на партията по женскалиния. Запозна ме и мен. Грешат тези, които мислят, че германците санегостоприемен народ.

Често тази другарка ни канеше на гости и след яденевинаги ни свиреше нещо на малкото си пияно. Даваше ни пари в заем.Изобщо тази другарка притежаваше всички комунистически добродетели.Името й не помня. Изявихме желание да ни заведе на гроба на РозаЛюксембург, която бе погребана на края на едни гробища в отделен парцелзаедно с още много избити заедно с нея другари. На всеки гроб бе поставенаскромна мраморна плоча с надпис. Там заварихме група работници, дошли напоклонение, а след нас дойдоха и други. Всички носеха червени рози иукрасяваха гробовете им.Напускайки Берлин, влакът се носеше през мочурливи полета, а аз всеоще бях под впечатление на това, което видях в този град. Блестящи витрини,уредени градини, хубави изложби и пр. и отведнъж погледът ми се спрявърху цели тълпи от жени с торби да събират нещо по земята. Помислих си,че събират картофи, но за да се уверя, попитах една жена, която седеше домен в купето. “Това са купища смет, изкарана от Берлин, и бедните жени открайните квартали ровят да съберат остатъци, за да се нахранят и облекат” –ми отговори тя. Това са то прелестите на буржоазно-капиталистическия свят– си помислих аз.

ВИЕНСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ГРУПА

При тогавашния подем на комунистическото движение и масовотозаминаване на наши студенти на Запад се създадоха комунистически организации във всички градове на Австрия, където имаше висши учебнизаведения – Инсбург, Грац и Виена. Виенската организация по своятамногочисленост и стегнатост превъзхождаше тези в Грац и Инсбург. Следблизо половин век оттогава в паметта ми са останали запечатани следнитедругари като нейни основатели и активни дейци: Богдан Гъбев, СтефанТодоров, Илия Калчев, Никола Савов, Иван Доганов, Георги Попов, ВераНесторова, Георги Малев, Борис Първанов, Борис Врабчевски, братяПенчеви, Неделчо Пенчев и други. Групата бе съставена от партийни инепартийни членове и отначало дейността й имаше чисто просветенхарактер. Изнасяхме научни сказки, предприемахме излети в околностите навиенските гори, работехме сред студентството с цел да го неутрализираме ида попречим да се организират в буржоазното студентско дружество “Отец Паисий”, което съществуваше тогава.

Всяка седмица изнасяхме по единнаучен доклад и често пъти до сред нощ разисквахме по него. Първият мидоклад пред групата бе “Изкуство и социализъм”, който завърши с думите:“В това царство кърваво, развратно, Царство на подлост, мизерия и теглила Няма място за волна песен,Няма място за изкуство”.Вторият ми доклад бе за колхозите и совхозите в Съветския съюз.Групата ни поддържаше връзки и с другите братски партии наюгославяните, немците и чехите. Събранията си правехме в кафене “Щраус”,а след това в малката гостилничка на господин Майер. Всички с нетърпениеочаквахме насроченото събрание, защото там отивахме както за марксическапросвета, така също и да чуем някои новини от България, или ако някой езакъсал за пари, да намери в заем. Изобщо живеехме много задружно, несамо като другари, но и като братя. Спомням си как всички се разтичахме дасъберем пари за настаняването на една болна другарка в болницата.Преотстъпвахме си квартири, другарите си заемаха черни официалникостюми за изпит, защото там изпитите се провеждаха строго официално –професори и студенти, облечени всички в официални костюми и втържествената зала, украсена с бюста на Франц Йосиф.През лятото събранията правехме на открито из високите гори, катоВинервалд, Леополдсберг и други близо до Виена.

В тези гориправителството на социалдемократите бе построили летовища за деца ипочивни домове за работници, но когато всичко това е било показано на единчужденец виден деец от революционното движение, той им отговорил, че теса построили хубави сгради, но в чуждо землище. Без пролетарска диктатуравсичко това ще им бъде отнето. Събитията през 1934 година потвърдихаверността на неговото изказване. По едно време се взе решение всички членове на нашата студентскаорганизация, които са били членове на партията в България, да се запишат вАвстрийската комунистическа партия. Записах се и аз в VIII квартал.Секретар на организацията бе др. Ландау. Тогава Австрийскатакомунистическа партия бе много слаба, защото работниците бяха подсилното влияние на социалдемократите, а жените – под влияние на християн-социалистическата партия. Като член на партията бе ми възложенаагитационна работа в една малка вафлена фабрика в нашия квартал.През лятото на 1923 година устроихме интернационална среща междубратските комунистически партии.

Така в Чехия, близо до границата вградчето Нохенау се събрахме българи, чехи, немци и югославяни, и на тазисреща говориха видни оратори от всички народности.Всяка година на Ботевия ден устройвахме излети из виенските гори иизнасяхме литературно-музикална програма под ръководството на др.Веселинов, на която присъствуваха и другари чехи, немци и югославяни.Въобще животът ни до Септемврийските събития бе весел и безгрижен.Но станалите събития през 1923 година туриха край на това безгрижие и преднас, членовете на партията, се поставиха трудни задачи. През нашатаорганизация са минали много видни дейци от революционното ни движение,които допринесоха за нейното идейно издигане, като Христо Михайлов,Петър Искров, Сава Гановски, Георгица Карастоянов, Хаим Пизанти, ЖивкоКръчмарски, Иван Винаров и др. Всички тези другари минаваха и сиотминаваха временно, но стълбът на Виенската комунистическа организациябяха другарите Илия Калчев, Никола Савов, Стефан Тодоров, Иван Доганови Георги Попов.Стефан Тодоров от с. Бреница, Белослатинско, бе умен и може би най-просветеният марксист в групата.

Той еднакво се интересуваше както отполитика, така и от наука, изкуство и музика. Всестранно развита личност.Той повече обичаше да мълчи, отколкото да говори. Вземаше думата следкато всички се изкажат, за да направи обобщение на изказванията. Тойразрешаваше всички спорни въпроси в групата и от личен характер. Аконякой закъсаше с изпитите си, той намираше начин да му се помогне.Въобще всички за всичко се отнасяхме до него за съвети, затова го бяхменарекли “кмета”. Прекрасен човек и великолепен другар, пълен с идеализъми борчески ентусиазъм, той не можа да доживее до Девети Септември,защото бе най-жестоко убит някъде си из чешките затвори, където беизпратен на отговорна партийна работа.Никола Савов от Карловско също бе незаменим другар. Той въобще необичаше много да говори, но каквато и работа да му се възложеше, безпротести и много умувания ще я изпълни. Напълно делови човек. Завършихме с него заедно агрономство в Боденкултур. След ДеветиСептември той стана член във Висшия стопански съвет и при служебнопътуване загина в автомобилна катастрофа.

СЕПТЕМВРИЙСКИТЕ СЪБИТИЯ

На 24 Септември 1923 година вестниците във Виена оповестиханародното въстание в България. Всички наши другари се събрахме в малкатагостилничка на хер Майер да споделим радостта си и да се информираме по-добре за хода на събитията. Всички до един се събрахме като мобилизирани.Студентите от противния лагер се бяха много изплашили, нашетовъодушевление бе голямо. Всички се надпреварвахме да разправяме койкакво е прочел или пък чул да се говори. Повдигна се и въпроса зазавръщането ни в България и за паричните затруднения в случай, че тръгнем,защото повечето от нас очакваха да получат пари, изпратени по студенти,които през ваканцията си бяха заминали за България. Един другар дори станада преброи колко души разполагат в момента с пари. Току-що бях си купиланово зимно палто и казах, че ако го продам на вехто в някой оказионенмагазин, ще мога и аз да замина. Като чуха това, някои другари, бившизапасни офицери, се нахвърлиха върху мен да им дам тези пари те да заминатвместо мен, защото като бойци те ще бъдат по-полезни за делото, отколкотоедна жена. Най-после др. Тодоров каза, че не бива да се подценява ролята нажената в революционните борби и че не сме ние, които ще определим кой,кога и как ще трябва да замине.

Той държеше връзка с Коминтерна и обещаоще на другия ден да отнесе там въпроса за разрешение. “А сега, другари,каза той, нека мирно и тихо да се разотидем и след два дни пак по това времеотново да се съберем”, като ни предупреди да бъдем въздържани предбоговете, за което някои напразно го обвиниха в страхливост.Всички се разотидохме и с нетърпение очаквахме следващото събраниес надежда да чуем още по-радостни новини. Обаче само след два-три днивестниците писаха за страшния погром на въстанието и за кървавите зверствапо заповед на Ал. Цанков. От Коминтерна последва нареждане никой да незаминава за България, а да бъдем готови да посрещаме разбитите въстаници,които масово емигрират в Югославия, откъдето някои от тях щяха да бъдатпрехвърлени в Съветския съюз. Предишната ни радост се замени с отчаяниеи никой вече не мислеше нито за изпити, нито за лекции.По нареждане на Коминтерна се образува помощен комитет засъбиране на помощи за българските емигранти. В него влизаха СоняПляшкич, студентка по медицина от Войводина, Живкович – от Югославия, също студент по медицина, и други. А пък мен, като българка, ме избраха запредседателка на комитета. Започнахме да събираме пари и дрехи. Най-щедро се отзоваха югославските студенти, защото имаха двойно по-скъпавалута и бяха по-облечени от нас. Др. Живкович ми носеше всеки ден понякоя съвършено нова горна риза, но винаги бяха непрани. Затова ми сеналагаше да ги пропирам.

На тавана на хазаите имаше винаги простряна риза,готова да се облече от новодошъл емигрант. Пак по инициатива наКоминтерна във Виена в най-голямата зала се изнесе концерт в полза набългарските емигранти, на който бяха поканени да вземат участие най-видните певци и цигулари. Концертът бе посетен масово от работничествотовъв Виена – социалдемократи, комунисти, християн-социалисти и пр. Цялатазала бе препълнена с народ, затова ние българите взехме правостоящибилети. Концертът се откри с химна “Вий жертва паднахте в неравна борба”.Всички в залата станаха на крака и мълчаливо наведоха глави, а някои от нас,българите, се и разплакахме. Това бе един величествен момент, който не могада забравя през целия си живот.Артистите изнесоха безплатно с голямо въодушевление подходящапрограма. Накрая един работник поднесе на артистите цял сноп от червеницветя с думите:“Да живеят червените артисти!”Тези думи бяха придружени с гръмки ръкопляскания.Положението на нашите емигранти в Югославия бе тежко. Имашежени и деца на избити другари, други бяха се разболели, трети пък трябвашеда заминат за Съветския съюз за да се подготвят за нелегална работа и да севърнат обратно в България. Прехвърлянето на емигрантите бе тежка иотговорна задача. С нея от нашия край бе натоварен другарят Илия Калчев отВидин, студент по медицина, бивш офицер, който се справи блестящо свъзложената му работа без никакъв провал. Неговият канал, по койтоминаваха емигрантите, бе през Марибор, който се намира на границатамежду Югославия и Австрия. В Зайчар по това време бе емигрирала исестрата на др. Калчев – Севастица Калчева, на която бе възложено да снабдиводачите с бинокъл, който им бил необходим за преминаването на границата.И понеже нямали пари да купят такъв, решено било да откраднат от някъде.Наши другари завели Севастица Калчева уж като голяма познавачка да гледана кафе в едно богато семейство, за което знаели, че има бинокъл. Лично тями разказваше: “Трябваше да го открадна. И аз, която до този момент не бяхпосягала дори на чужда игла, сега в чужда държава да крада бинокъл, и топред очите на самите стопани!” Смущението й било голямо, но все пакуспяла да го смушка в чантата си, обаче толкова се била смутила, че на тръгване едва не изпуснала чантата си от страх. Всичко миналоблагополучно.И така др. Калчев заряза и лекциите и изпитите си и през 1924 годинацяла зима това му бе работата – да превежда нашите емигранти отЮгославия за Съветския съюз. От вътрешността на Югославия до Мариборемигрантите са пътували с влак до границата.

Границата са минавали пешабез паспорт и след това отново се качвали на влака, но разпределени намалки групи във всички купета, за да не бъдат заподозрени. Във Виена гипосрещахме и разпределяхме по квартири. Стефан Тодоров и Никола Савовобикаляха всички учебни заведения да търсят наши другари, които да сегрижат за настаняването на емигрантите.Един ден получих бележка да замина веднага за Каленберг – малкоградче на Дунава близо до Виена. В бележката бе посочен и адресът на еднокафене, в което ме чакали група емигранти, а също така ми бяха дадени иняколко адреса, на които трябваше да ги разквартирувам. След дълго скитанеиз Каленберг намерих посоченото кафене и не бе трудно да позная моитесъотечественици по измъчения им вид, окъсаната външност и клюмналите имот умора глави. Представих се пред съдържателя на кафенето като българскастудентка, а тях – като изпаднали градинари, чиито градини пострадали отградушка и сега се връщат обратно за България. Заведох ги късно вечерта във Виена и там от квартира на квартира ги разпределих, като въздъхнах отоблекчение, че без никакви пречки съм се справила с възложената мипартийна задача. Бе доста късно вечерта, когато се прибрах в квартирата си снамерение веднага да легна, защото се чувствувах много уморена отнапрежение. Но още при отварянето на вратата видях други двама, също такаокъсани и жалки, седнали на разстояние от масата ми с клюмнали глави.Щом влязох, те радостно скочиха от столовете си и чак тогава ги познах.Това бе Крум Бъчваров от Видин и Живко Кръчмарски от с. Белотинци.Радост и смущение за момент ме обзеха при мисълта къде ще ги наставя заспане. Колебливо влязох в стаята на хазайката, която до късно вечертаобичаше да чете, и й описах положението. Пред нея нищо не скрих, а й казахистината, че това са български емигранти, прогонени от своята родина зарадиполитическите си убеждения. Останали без хляб и подслон. Трогната оттяхната участ, добрата фрау Новотни веднага ми предложи за спане нейниядиван, на който тя си почиваше през деня, а тях оставих в моята стая.На другия ден пък я замолих да се съгласи да ги настаня в стъкленатабеседка в градината. Тя не само че се съгласи, но ми предложи и един вехтдюшек, който двамата свалиха от тавана. Поставихме дюшека върху дведъски и направихме импровизиран креват. По-трудно се разреши въпросът спрехраната, защото тогава още не беше се разраснала международната помощна организация, а всеки самичък трябваше да се справя с трудностите.И сега след толкова години ясно си спомням как те жално ме поглеждаха,когато се връщах от лекции, дали не им нося нещо за ядене. Крум започна дарисува пейзажи с цел да вземе някоя пара за хляб, но пласментът не вървеше,защото повечето виенчани държат не на картината, а на името на художникаот когото е нарисувана тя. Хрумна ми, че близо до моята квартира има еднокафене, в което се събират на кафе и сладки приказки пенсионерки ирентиерки, за да си припомнят за младите години и за времето на ФранцЙосиф, когато са танцували под звуците на Щраусовите валсове. За тези вечеизкуфели баби името на художника бе без значение. За тях бе важносъдържанието, и то да е нещо религиозно.

След като обмислихме и триматасюжета, решихме Крум да нарисува Исус Христос, но само главата, и то вестествена големина, с трънения венец на главата. И понеже Живко отемигрантството бе толкова отслабнал, че действително бе заприличал насветец, той трябваше да позира, а Крум започна да рисува.След няколко дни картината бе готова, но само едно малко допълнениепомолих Крум да направи, а именно – да нарисува капки кръв по лицето наИсуса. Занесох картината на др. Божил Гевренов да я продаде, тъй катотърговията на мен не ми се удаваше. Посочих му и кафенето, където сесъбираха някогашните дами от висшето общество на Виена. Само след два-три дни Гевренов донесе около един милион крони, които се равняваха нанеколкостотин български лева. Като разгънал картината пред бабите,разправяше той, те започнали да се кръстят и плачат и едва ли не изпаднали врелигиозен екстаз.С тези пари купихме на Кръчмарски обикновен костюм, бельо задвамата и други потребности за из път.

А за Бъчваров извадих от гардеробаси един полу-нов костюм от английски плат, който бе оставил при менприятеля ми на съхранение. Той бе си заминал за Пловдив и прекъснаследването си за две години. След време аз завърших и се върнах обратно вБългария, без да можем отново да се срещнем и да му обясня, че костюмът несъм продала за своя полза, а съм облекла изпаднал емигрант. И така, горе-долу добре облечени, аз снабдих емигрантите с паспорти от Руската легацияс фалшиви имена и като съветски граждани те заминаха за СССР.Не след дълго време доведоха в квартирата ми Елена Димитрова-Червенкова и едно малко неколкогодишно момиченце от с. Железна,Берковско, чиито родители били убити през Септемврийските събития. Те мезатрудниха доста, защото трябваше цели две седмици да останат при мен даги храня, а МОП (Международна Помощна Организация) не разполагаше съссредства (както по-късно писа генерал Иван Винаров в своите спомени“Бойци на тихия фронт”). По едно време бе станал провал на полската граница, тъй катодругарите емигранти не са били запомнили руските си имена и граничнитевласти се усъмнили и ги задържали. Ето защо от Руската легация последванареждане всички емигранти да се задържат във Виена до второ нареждане.А на мен лично в легацията ми казаха всяка сутрин да изпитвам емигрантитеда повтарят новото си име и чак, когато се уверя, че добре са го запомнили,ще им дадат паспорт. Не зная защо, но трябваше и малкото момиченце дапрекръстим с новото име – Ружка. Всеки ден по няколко пъти го изпитвах зановото му име и му обещавах, че колкото по-скоро забрави старото си име изапомни новото, толкова по-скоро ще замине за Русия, където го чакат мамаи татко (които отдавна почиваха в безкръстни гробове).

Но детето това незнаеше, а се радваше, че там някъде си в една далечна страна го чакат мама итатко. Радостно подскачаше и непрекъснато повтаряше новото си име –Ружка, Ружка...Всеки ден във Виена пристигаха нови емигранти, от които еднипрепращахме за СССР през Полша, други – през Париж като търговскипредставители, а трети се задържаха за по-дълго време във Виена и сезаписаха членове в нашата студентска организация, която вече стана чистопартийна, комунистическа. Вестниците продължаваха да пишат за зверстватав България, за кръволока Цанков и понеже тогава още не бяха познатиужасите на фашизма, настроението в наша полза от ден на ден растеше почтив цяла Европа. Видни писатели и общественици посетиха България, за да сеубедят лично в това, което пише пресата. По това време Австрия сеуправляваше от социалдемократите начело с Ото Бауер и Шварц Адлер иимаше голяма свобода. Благодарение на това Георги Димитров и ВасилКоларов се прехвърлиха от Югославия във Виена и образуваха задграниченкомитет, който си постави за задача да възстанови разбитата комунистическапартия в България. Членовете на задграничния комитет не посещаваха и нечленуваха в нашата организация, но държаха постоянна връзка с нас чрездоверени другари.

РЕЗОЛЮЦИЯТА

Провалът на полската граница задържа много емигранти във Виена.Тежкият емигрантски живот, неизвестността за емигрантските семейства итревожните новини от България бяха съвсем отчаяли емигрантите. Теизгубиха вяра в победата и просто забравяха, че главният виновник затехните страдания е Ал. Цанков, а започнаха да се нахвърлят срещу водачитена Септемврийското въстание. Това настроение от ден на ден растеше и се предаваше и на студентите, които тогава бяха главната опора наЗадграничния комитет за възстановяване на комунистическата партия вБългария. Главните спорове се водеха около стратегията и тактиката напартията. Най-после се взе решение да се изпрати резолюция в Коминтерна,която по обем и съдържание е “ненадмината” в историята. По тази резолюциясе изказаха предимно емигранти, минали през пожара на Септемврийскотовъстание, а повечето студенти се въздържаха, защото би било нахалство отстрана на тези, които не са взели никакво участие във въстанието, дакритикуват и обвиняват.Не след дълго време групата бе свикана на събрание с представител наКоминтерна. В негово присъствие резолюцията бе разгледана точка по точка.Представителят на Коминтерна я намери за много остра и несправедлива,особено относно тактиката на партията, и каза, че е необходима известнакорекция.

Обаче въпреки неговия авторитет, не изхвърлихме нито еднаточка, като оставихме и формулировката, че като са провокирали въстанието“Георги Димитров и Васил Коларов са станали убийци на българския народ”,след което заседанието се закри.Всички тези борби и спорове вътре в партията ставаха по времето,когато Ал. Цанков покри България с бесилки, колеше и избиваше народа.Това бе една от най-тежките епохи от историята на нашето революционнодвижение.За да излезе партията от тази идейна и организационна безпътица,помогна най-много Коминтернът. На едно съвещание с представител наКоминтерна и с представители на всички братски комунистически партиивъв Виена се взе решение съществуващата партийна организация да бъдеразтурена и онези от членовете, които не са съгласни с тази резолюция, да сепрезапишат. И така се сформира нова българска партийна организация въвВиена. Наскоро след това пак с представител на Коминтерна Задграничнияткомитет свика съвещание, на което бяха поканени и ограничен бройстуденти, които са били членове на партията в България. Заседанието сепроведе в най-луксозното кафене на известния Виенски пратер, в еднаотделна вътрешна стаичка.

Всички бяхме най-официално и хубаво облечени,за да не будим подозрение. Представителят на Коминтерна, след каторазгледа обстойно международното и вътрешното положение на България ипричините за неуспехите на Септемврийското въстание, завърши с думите:“Занапред дейността на вашата партия трябва да прилича на вятър, който щелюлее гората, да се чувствува, но да не се вижда”. Той ясно подчертаголямото значение на масовата борба, която бе напълно отречена врезолюцията. Главната задача, подчерта той, е да се възстановят партийнитеорганизации, да се заработи за разложение в армията и да се вдъхне вяра у народа в близката победа на партията. Партията трябва да поеме курс къмподготовка на ново въоръжено въстание. Наскоро след това излезе и откритото писмо на Георги Димитров иВасил Коларов до българския народ, а също така се обърнаха с призив и къмпрогресивната общественост в Европа да посетят България и лично да сеубедят в това, което пише пресата. Като резултат от това обръщениеБългария бе посетена от известния френски писател Анри Барбюс, и другипрогресивни писатели и общественици. Анри Барбюс на връщане от България изнесе публична сказка във Виена, на която описа ужасите накръволока Цанков и подчерта своята голяма любов към българския народ. Инакрая с ирония каза, че като пристигнал в София, той се явил лично предминистър-председателя Ал. Цанков да иска разрешение да посети Софийскиязатвор, а Цанков му отговорил, че няма нищо интересно в затвора, а акожелае, той лично може да го придружи да видят разкошната църква “Св. Ал.Невски” с позлатените кубета.

Ние, студентите от новосформираната вече организация, бяхме наразположение на Задграничния комитет при изпълнение на задачите,поставени от Коминтерна. Всеки от нас бе готов веднага да замине заБългария. Първа замина др. Вера Несторова, студентка по медицина. Занейното заминаване знаеха само другарите Стефан Тодоров, Илия Калчев иаз като нейна най-близка приятелка. На връщане, след като я изпратихме,другарят Тодоров загрижено сподели с мен: “Много е слабичка Вера, далище удържи, ако попадне в ръцете им?” Защото тогава за най-малкиподозрения са изгаряли в електрически пещи много студенти. Но Вераблагополучно изпълни възложената й работа и отново се върна във Виена. Нокакво пренесе тя и сама не знае. Бяха й дадени цял тефтер с ноти за цигулка ипиано, но какво бе писано между редовете, никой от нас не узна.Предполагахме да е било откритото писмо на др. Г. Димитров и В. Коларовдо българския народ.Следващата ми среща с Вера след раздялата ни от Виена бе чак през1958 година в София. Животът ни бе толкова променил, че едва можахме дасе познаем. Тя бе загубила своя другар Киро Гюлеметов и останала сама без мъж и деца.

След дълго скитане из провинцията като лекарка сепенсионирала и решила да се прибере в София при сестра си, обаче билазагубила софийското си жителство. И това й създавало непрекъснатиразправии и неприятности, така че се бе много изнервила. Успокоих я, като йказах, че и ние с мъжа ми след Девети Септември, за да бъдем полезни нановообразуващите се ТКЗС в село Боровица и Протопопинци, останахме даживеем в къща между двете села. Стопанствата се закрепиха и млади кадриизраснаха, а ние с мъжа ми остаряхме и животът ни извън населеното място стана труден, затова решихме отново да се върнем в Белоградчик, обаче нени дадоха жителство. Еднаква участ! Спомнихме си за хубавите студентскигодини, за веселите екскурзии, за песните, които сме пеели из Виенскитегори и обещахме отново да се видим. Не след дълго време обаче разбрах, чеВера починала. Успокоила се е вече, помислих си аз, защото завинаги еполучила “софийско жителство”. Дълго време след това мислех какво нещо еживотът!

СРЕЩИТЕ С ХРИСТО МИХАЙЛОВ, ЖИВКО КРЪЧМАРСКИ И КРУМ БЪЧВАРОВ

През лятото на 1924 година от Задграничния комитет предложиха намен и на Цветан Филипов от Видин да заминем за България по нелегалнаработа. Филипов бе на времето си известен адвокат във Видин, избягал следСептемврийските събития във Виена, и се страхуваше, че още напристанището ще го арестуват, затова се отказа. Аз като неизвестна личностсе съгласих и отидох в Задграничния комитет за инструкции по работата ми вБългария. Оттам обаче казали, че няма нищо да пращат, нито пък да ми даватнякакви инструкции, а като пристигна в България, там ще ме намерят хора ите ще ми кажат какво да правя. Пътувах с парахода по Дунава, с койтопараход пътуваха и други наши другари, но никой никому не казваше къдеотива и за какво. Беше краят на юни, когато липите цъфтяха и, когатопараходът се провираше между Железните врата на Дунава, въздухът беизпълнен с нежен аромат. Никога няма да забравя това приятно пътуване,изпълнено с радост и тъга! Направи ми силно впечатление, че катонаближихме румънската граница, на Оршова, всички румънски студентистанаха и свалиха шапки пред своето национално знаме, на което българитесе изсмяха.Слязох на видинското пристанище и на митницата ме вкараха в еднамалка стаичка, където една жена ме претърси цяла като пропипа и широкитеръбове на дрехите ми. Търсеха не само нелегална литература, но и части отрадио, каквито тогава бяха строго забранени. От Видин пътувах с влака ислязох на гара Орешец, където ме чакаше зет ми Ангел с малкото симомченце Максим.

То държеше малко букетче цветя, завързани с червенконец, за мен. Когато тръгнахме през полето, не беше толкова късно, но то бепусто като че ли чума бе изморила всичко живо. Само два военни файтона софицери, излегнали се в тях като бейове, ни настигнаха и отминаха и няколкоконни стражари, които, препускайки галоп, оставиха след себе си облак отпрах. Нито жътварки, нито копачки по полето се виждаха, нито пък овчари. И на моя въпрос – какво е това мъртвило, зет ми отговори, че има полицейскичас, така че и той трябва да кара по-бързо, за да не закъснеем. Пристигнахмев здрач и мама побърза да предупреди веднага да вечеряме, защото енаредено в определен час да изгасим лампите. Не след дълго и нощният незакъсня да изтропа силно на вратата, за да ни предупреди, че е време за сън,за което мама му изпрати своето проклятие.Легнах в моята стая на малкото дървено креватче до самия прозорец.Точно под него минаваше шосето и малката река, която караше малкатаселска воденичка. Бе лунна нощ и светло като ден, но по шосето нямаше живчовек да мине. Само кучетата лаеха и то някак си зловещо. Спомних си предида замина за Виена как до късно съм седяла да се възхищавам на луннитенощи, на приспивния шум на реката, а сега всичко ми се виждаше глухо изапустяло. Мислех си само едно – кога и как България ще се отърве от убиеца Цанков?!.

Занизаха се дни на мъчително очакване. Мина повече от месец и никойне ме потърси. Само майката на емигранта Анто Старейшински от с. ГорниЛом дойде при мен да ме пита за своя син. Едра и горда балканджийка, тя туплачеше, ту се радваше, че синът й е успял да избяга от убиеца капитанМонев, но досега никаква вест не била получила от него. Казах й, че не съмсе срещала с него, но зная положително, че той е минал през Виена и заминалза СССР. Отново сълзи, после пак радост, че там някъде си далече в Русия, закоято тя нямаше никаква представа, се намира нейният син Анто, далече отубиеца Монев, и започна с подробности да ми разправя за зверски избититеот тяхното село момчета. Посред нощ ги изкарвал без някой да смее дапопита накъде ги откарва. След някой ден нещастните майки открилибратската могила на избитите. Събрали около могилата извадените им от бойзъби и очи, откъснати ръце и майката на Константин познала ръката на своясин по годежния му пръстен. Трудно е човек да си представи трагедията натези майки! “Аз съм щастлива, каза на тръгване баба Мария, че моят синизбяга, пък дано е жив, слънце да го грее и вятър да го вее” – бяха точните йдуми. “Пък ако е живот и здраве, може пак да се видим”.След Девети Септември, когато се завърнаха много емигранти отСССР, дълго чака и баба Мария своя син, но той не се завърна. Жертва листана на отечествената война, или на култа на личността, никой не можа даразбере. Но баба Мария имала още недоизплакани сълзи.

При бомбардировката на София загина и другият й син Дончо. За Анто като другар съм запазила най-хубави спомени. Много начетен, не обичаше да приказва много и делови човек.Беше горещ и задушен августовски ден, когато едно от децата на сестрами – Панто, пристигна запъхтян от лозе и ми съобщи, че трима студенти от Виена ме чакали в нашата колиба на лозето и поръчали веднага да отида притях. Досетих се кои са и много се зарадвах. Докато да приготвям храната замногоочакваните гости, накарахме мама да отиде в общината, за да ми вземеоткрит лист, защото без такъв никой не смееше да излезе извън селото. Иначебой и затвор. Накарахме нея за по-сигурно, защото на нас със зет ми Ангелможе би щяха да откажат. Не след дълго време мама се показа, като вдигашев ръцете си отдалече откритите листове да ни зарадва. “Насмалко, каза тя,кметът щеше да ми откаже. Къде сега в тая горещина ще тръгнеш? Хайдеутре!” Аз му отговорих, че дядо Стефан пази лозето и е останал без хляб,така че трябва непременно да му занеса сега храна и той се съгласи.Тръгнахме пеша по шосето и вървяхме бързо мълчаливи и радостни,обзети от нетърпение по-скоро да стигнем.

Като стигнахме на лозето, а дотамса осем километра, видях че пред сламената колиба под крушата седешебаща ми Стефан и разговаряше с един непознат. Баща ми, като стар човек,започнал да му изброява всички болести, от които страда, тъй като той му сепредставил за лекар, завършил във Виена. Като се доближих до тях,непознатият ме погледна и за да предотврати всякакво смущение у мен, миказа, че вътре в колибата има още двама души, които ще позная. Обърнах очикъм колибата, а те вече си бяха подали главите и усмихнато ме гледаха. Тезидвама бяха Живко Кръчмарки и Крум Бъчваров. Едва можах да ги позная,защото когато ги изпратих в СССР, те бяха слаби и изпити, а сега сепооправили, хубаво облечени и добре въоръжени. Непознатия другар мипредставиха като Христо Михайлов. Това име чувах за пръв път, но сиспомних, че съм виждала такова лице по партийните събрания във Виена.“Вие ще останете вътре в колибата, – обърна се той към Кръчмарски иБъчваров, – защото сте от този край и може би някой случайно да мине и дави познае, а пък ние с другарката ще седнем под крушата да си поприказвамемалко”.Седнахме и той незабавно пристъпи към целта. “Ние сме изпратени отЗадграничния комитет да възстановим разбитата партия във Видински окръгс твоя помощ.

Ние ще работим нелегално, а ти по легален път. Нали сиспомняш, че на извънредното партийно заседание във Виена с представителот Коминтерна така се реши? Ще отидеш най-напред във Видин, продължитой, ще намериш на всяка цена др. Грънчаров и да му предадеш следното:Във всички предприятия да се сформират партийни ядки, да се влезе въввръзка с военните и да се заработи за разложение в армията, и пр., имена иинструкции всичко запомни наизуст, няма нищо да записваш.” След катопомълчах малко, колебливо му отговорих, че при този страшен терор и товазасилено обкръжение не е лесно да се проникне в армията. Освен това сесъмнявам дали ще мога да се снабдя с открит лист за Видин. Тогава др. Хр. Михайлов ме погледна полушеговито и каза: “Ако не изпълниш възложенитети задачи, сега си отрязала само косата си, а ние ще ти отрежем и главата”.Макар и на шега казани тези думи, аз разбрах решителността на този човек.Те побързаха да си тръгнат, като при раздялата Хр. Михайлов добави: “Акоте хванат, нищо да не признаваш и ако те бият, никого да не издаваш”.Вече се свечеряваше, когато те поеха пътя към Планиница, а ниеостанахме при татко да преспим в сламената колиба. По покрива цяла нощпълзяха гущери, така че до сутринта не можах да заспя. Цяла нощ мислех какще мога да се снабдя с открит лист за Видин и се успокоявах само примисълта, че околийски началник е бившият ми колега Т. Петров, който неможа да устои на учителската мизерия, огъна се и стана околийски началник.

Рано сутринта се върнахме със зет ми обратно в селото и още на другия дентръгнах със същия открит лист, който ми бе издаден до лозето, заБелоградчик. Около града бяха пръснати войници на обучение и скалитеехтяха от гласовете на офицерите: “Мирно, стой, залегни!” Околийскотоуправление бе заградено от кордон стражари, които проверяваха откритителистове. Въобще целият град миришеше на военщина и ми стана страшнопротивно. Пристъпих бавно, но стражарите, като видяха виенския ми тоалет,отстъпиха и ме попитаха дали имам открит лист. Аз спокойно и важно гоизвадих от чантата и го подадох на първия до мен стражар. Той го предаде наследващия и така от ръка на ръка откритият лист стигна до кабинета наначалника. Аз зачаках разрешение да вляза при него. Но за голямо моеучудване околийският началник отвори вратата на кабинета и засмян мепокани да вляза. Първата ми работа бе да го поздравя с новия му пост, а той,облечен в хубава униформа, се усмихваше самодоволно. Спомнихме си заучителските години, за изборните борби и пр. и като заключение, той каза, че“за други сме били барабана”, затова се отказал от партията. И аз също, казахму, престанах да се интересувам от политика и съм се отдала само нанауката. Остава ми само една година да завърша и сега ми се налага дазамина за Видин да си взема учебник от мой колега, затова съм дошла принего за открит лист. Като споменах за открития лист, началникът малко сепозамисли и изгуби предишното си весело настроение, но му беше неудобнода ми откаже. Много се зарадвах, но се удържах да се издам пред него.Още на следващия ден заминах за Видин, но тук срещнах по-големипречки.

Цели два дни се въртях из града, без да мога да се свържа с др. ПетърГрънчаров. Видинските другари се бяха поизплашили. Някои се страхуваха,други, които по-добре ме познаваха и можех да им се доверя, бяхаарестувани. Най-после Севастица Калчева, тая същата, която откраднабинокъла в Зайчар, вече завърнала се от емигрантство без много колебание се съгласи да извика Грънчаров и да ми устрои среща,за да му предамуказанията на Хр. Михайлов.При друга среща с емигрантите пак на лозето забелязахме, че отсрещапрез ливадите пограничният офицер Старирадев, придружен от няколкогоспожици, се движи по посока на нашата колиба. Бъчваров и Кръчмарскинасочиха биноклите си и искаха да стрелят срещу тях. Христо обаче севъзпротиви и не позволи, тъй като убийството на един офицер само щеше дазасили терора и щеше да попречи на масовата работа. Заповяда им да сескрият в дъното на колибата, а мен изпрати да отклоня идващата група вдруга посока, защото ако дойдеха към нас, непременно щеше да се почнесражение. Христо Михайлов винаги действуваше съгласно решенията наКоминтерна, обявяваше се против личния терор и държеше главно намасовата борба. Така той също не позволи да се тероризира и избиесемейството на Ангел Бранков от село Чупреня заради неговото участие вкомитета, който е решавал кои от нашите другари да се избият в Буковдол отубиеца кап. Монев. В тази акция искаха да привлекат и мен, след което и азтрябваше да мина в нелегалност.

Обаче Христо Михайлов, като по-авторитетна личност, се възпротиви на това и акцията се отмени. Тойподдържаше, че на този етап другарите, завърнали се в България, трябва да селегализират и да заработят сред масите, а не обратното – легалните да минатв нелегалност.Привечер, когато се завърнах от срещата си с офицерската компания,другарите емигранти бяха изчезнали. От СССР те са дошли през Югославияи минали нашата граница при с. Стакевци, където, предполагам, да са биливъв връзка с Георги и Иван Неински, защото последните наскоро емигрирахапри започване на масовите арести. Сигурно зная, че в с. Боровица техниятятак е бил старият наш другар Георги Стаменов, закърмен с нашитереволюционни идеи лично от дядо Благоев. В с. Праужда са били във връзкас др. Живко Марков. Имали са и много други ятаци, някои от които аз незная, а на други съм забравила имената.През лятото на 1924 година преминалите границата емигрантиобикаляха надлъж и нашир Видинския окръг. По лозя и воденици, по пазарии панаири те се срещаха с останалите живи и на свобода другари,инструктираха ги за работа и им вдъхваха вяра в близката победа напартията.

Създаваха се ядки по фабрики и предприятия, засили се работата вармията. Повдигна се настроението на народа и тук-там започнаха да сеиздигат червени знамена, позиви и лозунги да се лепят по чешмите. Едва сегаразбрах значението на думите: “Дейността на партията трябва да прилича навятър, който да се чувствува, но да не се вижда”. Властта знаеше, че в окръга се движат емигранти нелегално иобещаваше по 50 000 – 80 000 лева възнаграждение за една глава, и въпрекибеднотията в нашия край, не се намери човек, който да ги издаде. Криеха гине само партийците, но и безпартийните. Криеха ги дори и децата. Заедно снарастването на класовото движение се засили и реакцията, която започнавсе повече да вилнее. Арестите ставаха през нощта и само тя бе свидетелкана мъките на арестуваните. Посред една тъмна нощ бе арестуван ДимитърГеоргиев от с. Протопопинци и след няколко дни майка му, баба Неделя,донесе ризата му цяла кървава от бой. Много другари като Ванко Рангеловпреди още да ги закарат в околийското управление по пътя са издъхвали отбой. Нощните арести бяха най-страшното, затова аз и зет ми не смеехме даспим вкъщи, и той се качваше в плевника да спи в сламата, а аз – долу вцаревичната шума. По едно време ми заглъхнаха ушите и започнаха силно дашумят. С едното дори престанах да чувам, а с другото – по-слабо. Когато сезавърнах във Виена Калчев и Вера ме заведоха в болницата, и когато лекарятзапочна да ми промива ушите, извади от едното ухо червей, завил се вече накакавида.

Червеят бил влязъл в ухото ми от царевичната шума.Когато вече времето се застуди към края на есента, емигрантитеизчезнаха. Разбрах, че др. Хр. Михайлов бил заминал за Пловдивско, а Круми Живко се върнали обратно в СССР. Зимата вече настъпи, и аз изпуснахсрока да се запиша за зимния семестър, така че бях решила тази година дапрекъсна следването си и чак догодина да продължа. Обаче атентатът вцърквата “Св. Неделя” промени решението ми. Той бе изненада за всичкидругари. Едни го одобряваха и се радваха, други го осъждаха. За мен обаче беясно, че това не е дело на партията, защото на Виенското съвещание наКоминтерна ясно се подчерта значението на масовата борба и се осъдихаатентатите. Започна отново засилване на терора, масови арести, бесилки иизгаряне на студенти в електрически пещи и то за най-малки подозрения. Етозащо реших да си замина за Виена още с първия параход, който ще тръгне поДунава към Виена, още повече че имах готов паспорт. Необходима ми бесамо виза от Австрийската легация.Веднага заминах за София, за да получа виза. Там се опитах да сесвържа с някой от Ючбунарската организация, но от тази комунистическакрепост и следа не бе останала. Едни емигрирали зад граница, други избити,трети – в затворите, а за секретаря Вълчо Иванов нищо не можах да узная.

Срещнах се само с др. Бельо Георгиев, който ме посъветва щом като имамготов паспорт, веднага да напусна България. Послушах го и още същия денпотеглих за Белоградчик и късно вечерта пристигнах на гара Орешец. Но итук, както навсякъде нямаше други пътници, а само стражари, войници иофицери. Кръчмите бяха рано затворени и нямаше къде да се преспи, затова аз трябваше да тръгна пеша с група войници, предвождани от един офицер,които отиваха също за Белоградчик. Най-напред вървеше офицерът на кон,следван от войниците, а след тях тръгнах аз, като бях предварителнопредупредила офицера, че ще се присъединя към тяхната компания. Понежеофицерът бързаше с коня, от време на време се обръщаше към следващите говойници да ме изчакат, за да не остана посред нощ сама в гората. Осъмнахмев града и още същия ден си заминах за село, където набързо се приготвих итръгнах за Видин, за да чакам парахода. Бях под силно напрежение да не бида ме арестуват и не можех спокойно да се задържа на едно място, аобиколих родителите на всички мои колеги във Виена. И понеже бе точно поВеликден, всяка майка ме помоли да занеса колет на сина й и аз като знаехкакво нещо е студентския глад, не можех да откажа нито на една майка. Самоче ги предупредих – колетите да донесат на парахода. Случайно във Видин сесрещнах с др. Софка Генова, и тя ми каза, че разбрала от брат си, че метърсили да ме арестуват, затова още същата вечер се качих на единмаджарски параход и заминах за Лом, откъдето реших да се кача наавстрийския параход за Виена.

Като пристигнах в Лом, отправих се за село Голинци, сега Младеново,за да пренощувам при братовчедката си Ценка. На пътя за Голинци под еднастара върба седеше на маса старши стражар и пиеше нещо, а недалеч от негодруги двама стражари с камшици биеха натрупалите се голински цигани, зада им проверяват откритите листове. При вида на тази картина аз се изстъпихнастрана, за да чакам реда си, но старшият, като забеляза това, изкомандувастражарите да ме пуснат веднага. На другия ден, придружена отбратовчедката си Ценка, се върнах обратно в Лом и тук до пристигането напарахода обиколих майките на още двама студенти, които също менатовариха с колети. В Лом се качих вече на австрийския параход, и тойотпътува към Видинското пристанище, но аз вече бях сигурна и спокойна,защото знаех, че никой няма право да ме арестува. Параходът спря наВидинското пристанище, където вече ме чакаха близките на студентите сграмадни колети, които те внесоха чак вътре в парахода, защото аз не смеехда слизам, а само от парахода им се показах.От събраните в Лом и Видин колети изпълних цял ъгъл на парахода,около който през цялото време на пътуването трябваше да се въртя, за да неизчезне нещо. След тридневно пътуване пристигнах във Виена. През цялотовреме на пътуването радостно тананиках на ума си доволна, че съм сеспасила от лапите на Цанков, макар че от ума ми не излизаха ужасите.Спомнях си особено София – цялата настръхнала, дори и Витоша ми се бешевидяла мрачна и неприветлива. Черквата “Св. Неделя” представлявашеразвалина, а недалеч от нея се люлееха труповете на обесените Марко Фридман и други двама терористи. Когато параходът наближи Виенскотопристанище, един параходен служител се доближи до мен и ми каза, че ми езабранено да слизам от парахода. На моя въпрос “защо”, с немска учтивостми се отговори, че самият той нищо не знае, а изпълнява чуждо нареждане.Изведнъж веселото ми настроение изчезна и ме обзе уплаха. Помислих си, чеот Видин е наредено да ме арестуват и върнат обратно. Но ако ме разкрият,по-добре е да намеря смъртта си в мътните води на Дунава, отколкото велектрическите пещи на Цанков в своята родина – помислих си аз, но сепомъчих да изпъдя тези мисли от главата си.Заредиха се минути на мълчаливо очакване, които ми се струвахачасове. Параходът пристигна и аз със завист гледах слизащите пътници.

Най-после, когато останах съвсем сама, към мен се приближиха трима митничари,заобиколиха големия куп колети и поискаха от мен разрешение да проверятсъдържанието им. Едва сега разбрах, че митническите власти се усъмнили вмен, че се занимавам с търговия. Отидох при началника на митницата и муобясних, че аз не съм търговец, а студентка, като за доказателство показахстудентската си книжка, и че всичко това са великденски подаръци за моитеколеги от майките им, и те ме чакат сега на пристанището, за да си гиполучат. Началникът лично отиде да провери. Между големите и жълтидомашни козунаци имаше и какво ли още не – цели бутове шунка, сирене,кашкавал, печени кокошки, много козя пастърма, а най-после и една низалюти пиперки, която най-много учуди митничарите. Докато траешепроверката надошлите студенти, на които родителите предварително бяхасъобщили да ме посрещнат, бяха се събрали на пристанището и с нетърпениеочакваха моето освобождение.След като им дадоха знак за влизане в парахода, те като хуни нахлуха изапочнаха да разграбват надписаните за тях колети. Като видяха низатапиперки в колета на един, някой я разкъса и я поделиха помежду си. Заколегите си пренесох много неща, но за себе си нищо, защото нямах време дасе приготвя. Трябваше да бързам по-скоро да напусна България. На тръгванесамо мама ми омеси една по-дебела питка, на която издълбах отвътре средатаи поставих парите си, защото бе забранен износът на валута. По-късно,когато четох спомените на генерал Винаров “Бойци на тихия фронт”,разбрах, че със същия този параход и той е избягал зад граница. А навярно еимало и други такива като нас

ОТНОВО ВЪВ ВИЕНА

Виена си бе същата – непроменена, красива и весела, особено презпролетта. Навсякъде из виенските гори имаше пръснати малки бирарии соркестри, където излетниците си отпочиваха, изпиваха по някоя бира ивсички посетители пееха заедно с оркестрантите. Весел и добър народ савиенчани! Но аз дълго време не можах да се освободя от преживяванията си вБългария. Нощните арести, побоищата и бесилките не ми даваха спокойствиеда се порадвам на хубавата пролет в този красив град.Когато се завърнах, заварих нашата организация съвсем променена. Бестанало презаписване на членовете. Едни бяха отпаднали – тези коитодържаха строго на всички точки в резолюцията осъждаща ръководителите наСептемврийското въстание; други заминали за България по партийна работакато мен, трети – препратени за СССР. А имаше и такива, избягали отБългария, спрели се временно във Виена и се записали за членове на нашатаорганизация, като Сава Гановски и др. Той ходеше с голяма (широка) чернавръзка като анархист и отначало не ми вдъхна голямо доверие. Страхувах седа не би сега пък някой анархист да се е вмъкнал в редовете ни и отново да севнесе разцепление в организацията. Обаче впоследствие той със своитеразумни изказвания спомогна много за избистряне умовете на много другаринемци, чехи и югославяни.

На Ботевия ден др. Гановски изнесе доклад предвсички братски партийни групи. С това се повдигна авторитетът на нашатаорганизация, който по онова време, когато ставаха разправиите срезолюцията, бяхме загубили.На тръгване от България другарят Младен Вълчев от моето село миказа, че от сигурно място узнал, че бил изпратен таен агент зад граница даубие Георги Димитров.Щом пристигнах във Виена, казах на Калчев и Тодоров, дасигнализират за това в Задграничния комитет. По-късно разбрахме, че еимало действително някакво лице в Югославия, което непрекъснато сеинтересувало от Георги Димитров и искало да се срещне с него. Нашитедругари в Югославия, за да не изпаднат в грешка, решили да го проверят,като двама души го завели на баня и докато той с единия другар се къпел,другият излязъл бързо и с предварително приготвения шперц отворилзаключената чанта на заподозрения. От тайните документи в нея той сеуверил, че този действително е агент на Цанковото правителство. Без нищода пипа, той отново се върнал в банята и агентът не можал да разбере, че саго разкрили и продължавал да иска среща с Г. Димитров. Тогава нашитедругари му казали, че Димитров е в Съветския Съюз и че щом като иска да говиди да тръгне с тях за СССР. Тримата тръгнали и още след втората гарабутнали агента от влака.

С пренесените пари в питката едва можах да изкарам до края на летниясеместър. След това средствата започнаха да се привършват. Тогава започнахда ям само по веднъж на ден. Купувах си купони от студентската менза и тосамо за обяд, а вечер си лягах рано. За неделя, понеже купоните бяха двойнопо-скъпи, не вземах, а прекарвах повечето в лежане. От глад бях забравиладаже и дните и един неделен ден отидох да се храня, като мислех, че е съботаи имам купон. Гледам по масите се сервира много хубаво ядене и десертбухти с шоколаден крем, както това бива в празнични дни, и се зачудих.Набързо седнах на най-близката маса и сервитьорката незабавно ми поднесехраната, срещу която аз трябваше да й дам купона си. Започнах да търся вчантата си и като не го намерих, тя си взе обратно храната, а аз станах отмасата и си тръгнах още по-гладна, отчаяна с раздразнен апетит от миризматана хубавите ястия.

Едва на излизане разбрах, че този ден не бил събота, анеделя, затова не съм имала купон.Върнах се отново в квартирата си с две-три почивки по пейките наТюркеншанцпарк, защото бях премаляла от глад. Сетих се, че в плетенатакошничка бях оставила корички от питката на мама, в която бях пренеслапарите. Изядох ги и ми се видяха по-сладки от козунак. Какво не правигладът! Така че тази питка, омесена с костеливите ръце на мама, два пъти меспаси от глад – първия път, като пренесох парите в нея на Ломскотопристанище, и сега, когато бях останала без пари и купони. Горката мама, скаква ли майчина благословия бе омесила тази питка!Останах с много малко пари, а ваканцията настъпи и всички българи серазбягаха. Освен това и хазайката ми замина за Дармщат на гости при синаси, така че нямаше от кого да искам пари на заем. В такива случаичужденците прибягваха за помощи до своите легации, но тогава ние,студентите-комунисти, не смеехме и да минем край българската легация,камо ли да търсим помощ, защото се намираха продажни българи, които никлеветяха. Писах на родителите си за пари и те ми отговориха, че от банкатане дават да ми се препращат пари по официален ред, тъй като съм заминалабез разрешение, почти нелегално.

Ето защо те ми изпратили 5 000 лева в София до др. Бельо Георгиев, та той да ми ги изпрати чрез частната банка.Обаче в това време той отсъствувал от София и парите се върнали обратно набаща ми. Аз бях вече останала съвсем без пари когато един ден съвсемнеочаквано ме посети братовчед ми Никола Недялков и се зачуди, като мевидя толкова отслабнала. Помисли, че съм болна, но като разбра, че нямампари, даде ми няколко крони и си отиде, защото нямах сили да изляза с негода се поразходим.Беше неделен ден и магазините бяха затворени, а ако отидех наресторант, щях да си похарча всичките пари, та реших и този ден да прекарам гладна, а сутринта рано се запътих към близката бакалница. При вида навсевъзможни деликатеси аз си купих само сланина, няколко яйца и един баятхляб за по-спорно. Няколко дни близах сланината с по малко парченце коравхляб, защото не знаех кога ще получа парите и не смеех да се отпускаммного. След няколко дни получих известие от районната пощенска станцияза препоръчано писмо. Нямаше съмнение, че в това писмо са дългоочакваните пари. Цяла нощ не спах от радост. Сутринта станах рано, нарязахостаналата неизядена сланина, чукнах отгоре две-три яйца и хубаво сенахраних.

След това се запътих за телеграфо-пощенската станция и се явихпърва на гишето. Показах паспорта си на чиновника а той, след като гопрегледа, ми каза, че писмото е за Невена Стефанова, а не за Фердинанда.Започнах да му обяснявам, че Невена е умалителното ми име, но той неискаше и да ме изслуша и затвори гишето.Отидох тогава при началника на пощата, като му показах истудентската си книжка и той разреши на чиновника да ми даде писмото.Обаче още като го поех в ръце, познах, че то е кораво и си помислих, че товане са пари, а нещо друго. И действително, като го отворих вместо париизвадих отвътре сватбената снимка на една моя приятелка от София – Таня идр. Иван Григоров. Щастливите младоженци ме гледаха усмихнато, но намен ми бе причерняло пред очите, защото заради тая снимка аз изядохвсичките си хранителни запаси, с които можех да мина още някой ден.Очакваха ме отново гладни дни. Сломена от отчаяние, едва се дотътрихдо близката градинка, където много майки и гувернантки бяха насядали попейките с деца.

Седнах и аз между тях, за да се залисам и забравя това, коетосе случи тази сутрин с мен.Залисана в игрите на децата, се поуспокоих, като си помислих, чеизядената храна не е отишла напразно, защото тя ще ми държи сито поненяколко дни. Докато ми минаваха през главата тези радостни мисли,изведнъж почувствах в стомаха си силни болки. От продължителнотогладуване стомахът не можеше да поеме храната, която изядох сутринта ивсичко повърнах. Сега вече съвсем се отчаях и тръгнах към квартирата си.Излизайки от градината, на тротоара до самата сграда пред очите ми се мярнамалко портмоне, пълно с пари. Помислих, че това е видение, а недействителност, но въпреки това, се наведох да го взема. Но в момента,когато ръката ми се докосна до портмонето, то изведнъж се издърпа вхрастите и изчезна от очите ми, а децата, скрити в тях, ми се изсмяха.Играещите в градината деца хвърляха това портмоне, за да мамят минувачитеи да се забавляват.Като пристигнах в квартирата си, легнах на кревата и колко време съмлежала и плакала, не зная, но когато станах, възглавницата ми бе мокра от сълзи. Престанах да излизам, защото нямах сили. Написах едно още многоотчаяно писмо до родителите си, от което те разбрали, че не съм получилаизпратените пари, и веднага ми изпратили препоръчано писмо с 200 лева,след което последваха и други по-малки суми.

След това получих и пари,изпратени по някой емигрант, но беше вече късно. Сега пари имах, но неможех по много да ям, защото стомахът ми не приемаше. Имах пари и затеатър, и излети, но никъде не можех да излизам, защото от продължителнияглад бях физически съвсем изтощена.Австрийската полиция знаеше, че във Виена има Задграничен комитет,който съществуваше нелегално начело с Георги Димитров и Васил Коларов иги търсеше навсякъде. По това време се случи едно куриозно съвпадение, накоето дълго време се смяхме, а виенската полиция се изложи доста. В нашияинститут следваше лесовъдство един българин стипендиант на Цанковотоправителство, който случайността бе направила да се казва също ВасилКоларов и да бъде също от Шумен. Той беше протеже на нашата легация, нопонеже бил прогулял парите си, бил принуден временно да живее в еднабарака на градинари накрая на града. Но ето, че виенската полицияпопаднала на този Коларов. Тя се усъмнила в неговото безпричинноусамотяване и набързо го арестувала. Докато нашата легация разбере заслучая и се застъпи за неговото освобождаване, студентът В. Коларов бешеизтеглил доста във виенския затвор. Когато го видяхме след като бешепуснат на свобода, той беше така посърнал, че едва го познахме.

ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ

През пролетта на 1926 година завърших института, взех последните сиизпити и трябваше да се завърна отново в България. Трогателна бе раздялатами с хазайката фрау Новотни, с която живяхме заедно цели четири годиникато майка и дъщеря. Тя никога не ми отказваше да укривам емигранти внейната къща. Дори когато идваха такива, тя им даваше и закуска и с товамного ме улесняваше. На тръгване, разплакани и двете не можахме едносбогом да си кажем. И сега, след толкова много години, с радост и умилениеси спомням за тази седемдесетипетгодишна старица със строг поглед, с койтореспектираше четиресетгодишния си син и го караше да се вслуша в съветитей. Синът й беше електроинженер и ходеше из провинцията да електрифицираселата и тя при всяко заминаване го съветваше да бъде много внимателен вработата си, за да не стане някой човек или животно жертва на неговатанемарливост. Трябваше да пътувам през Железните врата, където параходът многобавно се движеше, за да не се удари в някоя подводна скала.

И току виж, чепред него се изправяше някоя планинска верига, която преграждаше Дунава,и тебе ти се струва, че параходът ще се удари в нея и тогава Дунавътизглеждаше вече не като река, а като затворено езеро. Но на връщане непътувах с такова чувство на радост, както на отиване, защото се страхувах дане би нещо да се е разбрало за убийството на агента и да бъда задържана.Затова Тодоров и Калчев искаха да ме изпратят в СССР, но не получих виза,въпреки че я чаках месеци. Изглежда, че и руснаците внимателно са мепроверявали. Освен това тогава дойде на власт правителството на Ляпчев инастъпи сравнително омекотяване на терора. Буржоазията видя, че само снасилие не може да се управлява, затова Ляпчев започна “Со кротце и соблаго”.Преди да напусна Виена, обиколих за последен път всички нейнитеатри, музеи и близки замъци. Силно впечатление ми направи замъкътКройценщайн, който се намира на запад от Виена, близо до Дунава. Типиченсредновековен замък с неговите островърхи кули, които се виждаха отдалеч.Целият е изграден от бял камък с дебели стени, и бе толкова студено вътре,макар че беше топъл пролетен ден, че като излязохме навън, всички бяхмепобледнели от студ и седнахме на слънце да се стоплим. Целият замък бепотънал в гора от грамадни липови дървета. Липата е свещено дърво занемците.

В по-модерен стил е построен замъкът Люксембург. Вътре имаобширни зали, украсени с бюстовете на целия род на владетеля. Замъкътнаоколо е ограден с дълбоки ровове, пълни с вода. Около замъка се намиратобширни ливади с буйна растителност и вековни декоративни дървета,пренесени от някогашните графове от целия свят.Когато пристигнах в България през лятото, положението се бепоуспокоило. Побоищата и арестите бяха попрестанали, защото всичкопрогресивно бе избито или натъпкано в затворите. За министър наземеделието бе назначен Димитър Христов, който си постави за задача да семеханизира и модернизира българското земеделие в рамките на частнатасобственост. За това бяха необходими специалисти агрономи, аагрономическия факултет в София бе изкарал само един випуск агрономи, тасе чувствуваше голяма нужда от такива кадри. Затова, още щом подадохзаявление за работа, веднага бях назначена в опитната станция в “Образцовчифлик” край Русе.

В “ОБРАЗЦОВ ЧИФЛИК”

Още с пристигането си в Русе видях, че цялото русенско пристанищебе покрито с нови машини редосеялки, трактори, плугове и други земеделскимашини, каквито тогава съществуваха в Западна Европа, откъдето току-щобяха докарани, за да бъдат изпитани в “Образцов чифлик”. След изпитванетоим тези машини бяха раздавани на богатите земеделски стопани на многониски цени и на изплащане.Началник на Опитната станция бе Гаврил Пройчев, който току-що себе завърнал от специализация в Америка. Стар ерген той се бе предалвсецяло на агрономическата наука. Той осъмваше и замръкваше на опитнотополе. Настаних се да живея в една малка стаичка в старите бараки, останалиоще от времето на Митхад паша.

Прозорците на стаята ми бяха обърнатисрещу един хълм, в подножието на който минаваше линията Варна-Русе.Често вечер, загледана в далечината, аз мислено се пренасях в недалечнотоминало, спомнях си за мизерния студентски живот, но пълен със смисъл исъдържание. Мъчно, много мъчно ми беше за виенските другари, пълни сидеализъм и себеотрицание. Сплотени от една велика идея, ние не мислехмеза личното си благоденствие, а мечтаехме за бъдещото преустройство наобществото. Тук в “Образцов чифлик” имаше всичко в изобилие, но колегитеми бяха надути и всеки се стремеше да изпъкне пред началството за по-лесноавансиране в службата си. Отвратителен кариеризъм!Хранехме се на стол и по това време постъпи като готвач единбелогвардеец Иван Иванич, който с бялата си престилка и бяла шапка наглавата представляваше много внушителна личност. На въпроса на г-нПройчев разбира ли от готварство, той отговори: “Готварство – это моястихия, это моя страсть”. Но скоро се уверихме, че това не ще да е точно такаи го изпъдихме. Не след дълго обаче той дойде да се моли да му се издадеудостоверение, че е бил готвач в “Образцов чифлик”, за да си търси работа в Русе.

Разбира се, такова му бе отказано. Бяхме около 40-50 души стажанти ивсички бяха настанени в дървени бараки, пръснати сред акациева гора.Между стажантите бе и синът на известния артист Кръстю Сарафов, малкотоиме на когото съм забравила. Той притежаваше доста от качествата на своябаща, затова бе любимецът на всички. Сарафов бе единствената симпатичналичност между стажантите кариеристи. Неговата стая през лятото бе винагипълна с дини и следобед никой не смееше да мине край неговите прозорци,защото той насила ще го вмъкне и застави да изяде една диня. А следхубавата и изобилна храна в стола да бъдеш принуден да се тъпчеш с ощедини, не е малко наказание. В началото на зимата началникът ни събра всички, за да ни предупредида си купим дърва, а колегата Сарафов му отговори, че докато има около неговата барака акациев лес, той пари за дърва няма да дава, още повече честажантските заплати тогава бяха много малки.През 1926 година за пръв път през времето на министъра Дим. Христовсе внесоха много и по-модерни земеделски машини. До това време и вдържавните стопанства повече се прилагаше ръчният труд, извършван отпостоянни и наемни работници. Ореше се с плуг, теглен от чифт волове, следкоито уморено крачеше прегърбен старец или окъсан селски пролетарий.Постоянните работници живееха в помещения, които се намираханепосредствено до помещенията на животните, затова и дрехите им издавахамного неприятна миризма.

Дори конярите спяха в самите конюшни, за дабъдат винаги готови, когато пожелаят директорите да впрегнат файтона и даги закарат някъде по служба или на гуляй. Сутрин те ставаха в 5 часа, за данахранят и издоят добитъка и след закуска излизаха на полето. На обяд имахадва часа почивка, но вечерта пак до късно бяха заети покрай животните, такаче работеха по около петнайсет часа. Всяка сутрин пристигаха на тълпинаемни работници от околните села и често половината от тях се връщахаобратно, било че нямало работа за всичките, или по каприза на директора.Постоянните работници получаваха храна, а наемните караха на сухоежбина,затова пиеха много вода и често в горещините припадаха по нивите.Медицинска помощ нямаше.През зимата, понеже в Опитната станция ръководството за изпитванекълняемостта на сортовите семена беше на немски, г-н Пройчев ми поверитермостата. Термостатът е уред за изпитване кълняемостта на семената.Тогава съществуваха две търговски фирми, които внасяха от странствосортови семена – на Камбуров и на Бояджиев от Горна Оряховица. Вземахмепроби от внесените семена и ги изпитвахме в термостата. Търговците снетърпение очакваха резултата от анализа на своите семена, за да могат да гипуснат в продажба и постоянно обикаляха около станцията.

Те бяха готови ирушвет да дават. Но началникът Пройчев бе извънредно честен човек ипостоянно ме предупреждаваше добре да внимавам да не допусна някоигрешки, защото тези търговци са големи мошеници и са готови да пръснатзаразено с кускута (кукувича прежда) люцерново семе из цяла България самои само да спечелят много пари.Аз много уважавах моя шеф и работех усърдно, като смятах, че и следкато си взема държавния изпит, ще ме оставят на работа пак в опитнатастанция, където бе най-подходящо за жени. През пролетта обаче отминистерството изпратиха свои протежета, а мен ме преместиха вЗемеделското училище в Боруш. Обичах много своята професия и бях готовада не се омъжа, а всецяло да се отдам на агрономическата наука за създаванена високодобивни сортове пшеници като Nо 14, 16, 159 и др., върху които тогава се работеше в станцията. А с каква любов само тогава обикалях инаблюдавах парцелките, на които бяха засети тези сортове пшеници! Нотогава в опитните институти имаха достъп само жените, които бяхапротежета на министерството.Сортовите пшеници се размножаваха и раздаваха на заможнитестопани на много ниски цени, а също така им се даваше с намаление ипородист добитък. Отпускаха им се средства и за построяване на модерниобори, кокошарници и торища. Даваха им и премии. Добитъкът на селскитебогаташи живееше в по-хигиенични помещения, отколкото селскатабеднотия. За добитъка се полагаха по-големи грижи, отколкото за хората. Отвсички тези мероприятия на Димитър Христов извличаха полза самоселските чорбаджии, които бързо забогатяваха, а заедно с това се ускори ипроцесът на пролетаризацията на селското население.Напразни бяха усилията ми да открия между работниците или моитеколеги наши другари, затова предпочитах повече самотата, отколкототяхната компания. Колегите ми се интересуваха само от своята специалност,но не толкова от любов към агрономическата наука, колкото да се настанятутре на по-топли места. От политика никой не се интересуваше. Вестнициникой не четеше. Затова, когато ме преместиха в земеделското училище вБоруш, не съжалявах за “Образцов чифлик”.

 

< Предишна		Следваща >