Изпрати стари снимки от Видин и областта

Страници от миналото част 3

История - Белогрaдчик

В ЗЕМЕДЕЛСКОТО УЧИЛИЩЕ В БОРУШ, ГОРНООРЯХОВСКО

В Боруш пристигнах в 12 часа в полунощ. На гарата ме чакашеучилищният файтон, а в гостната стая заварих старата надзирателка госпожаМонева от Велико Търново. Останала вдовица и загубила единствената сидъщеря, тя се бе отдала всецяло на възпитанието на чуждите деца, дошли тукда се учат на домакинство и земеделие. Когато пристигнах вечерта, не можахда видя нищо, защото нямаше електрическо осветление. Целият парк сеосветяваше от закачен на един бор фенер, чиято светлина достигаше едва досъседния бор. Чух да лаят кучета и по гърлестия им глас познах, че са многоголеми. Денем ги държаха вързани, а нощно време ги пускаха да охраняватстопанството.Макар че заспах доста късно, сутринта станах рано и веднага излязохда видя какво представлява училището. Един малък парк от борове и цветнилехи бе заобиколен от училищни сгради: пансион, кухня, канцелария исграда, в която се помещаваха класните стаи и стаята на учителките.Директорското жилище бе по средата, но всички тези сгради бяха стари –строени веднага след Освобождението под ръководството на агроном чех който е положил основите на това стопанство.

Преди Освобождението това ебило турски чифлик и всичките тогавашни сгради и стопанският двор са билизаградени с висок зид, отгоре на който са набодени и зациментирани счупенистъкла, за да не се прекатерват през него разбойници, които по това времемного са върлували. Този зид бе запазен и до мое време и като го погледнех,струваше ми се, че съм в затвор.Персоналът на училището се състоеше от директор, четири учителки,десетина души постоянни работници и 40-50 ученички – това бяха всичкитеобитатели. Училището бе отдалечено на няколко километра от околните села.Тук относно жилищното помещение и храната бяхме много по-добре,отколкото в “Образцов чифлик”, защото ученичките учеха и готварство иимаше учебна кухня. През лятото се хранехме на открито под сенките награмадни акации близо до чешмата с изобилната като лед студена вода. Нодиректорите и ревизорите, а те често идваха и оставаха с дни и недели тук,рядко прибягваха до хубавата вода, защото имахме и хубаво червено вино.Наскоро след моето пристигане на мястото на старата надзирателка беназначена нова – Грациела Николова от Шумен – младо, весело момиче,което постоянно пееше и се смееше. Нейният весел характер зарази иученичките и те по подражание на своята възпитателка станаха по-весели ипрез свободното си време непрекъснато пееха и създаваха много приятнаатмосфера. Когато пристигнах тук, бе началото на пролетта. Наоколо сезеленееха нивите, цветята и дърветата бяха напъпили, колежките ми – добрии весели момичета, така че животът не ми се видя толкова лош сега, както сиго представях първата сутрин, когато видях заобиколеното от всички страниучилище с високи стени като затвор.

Наскоро назначиха Рада Балевска за стажантка и д-р Ангел Симеонов –за училищен лекар, с които в скоро време се разбрахме, че сме с еднаквиубеждения, и животът ми стана още по-радостен. Д-р Симеонов ме запознасъс секретаря на нелегалната партийна организация във Велико Търново и азнаправих постъпки да бъда приета в нея. Едва след една година другарятМартинов ми съобщи, че съм приета и то благодарение на това, че в ЦКимало другар, който ме познавал още от Виена.Фермата в Боруш бе много по-малка, само 1 000 декара, от тази в“Образцов чифлик”, която заемаше няколко хиляди декара. Обработваше сеоще по-примитивно. Нямаше нито един трактор, а земята се ореше с плугове,теглени от волове. Постоянните работници живееха при още по-лошиусловия. И понеже работниците живееха непосредствено и непрекъснато доживотните, то и привързаността им към тях бе голяма. Спомням си раздялатана стария дядо Давид с неговите волове, с които години наред е орал и следтях подвиквал по-скоро да вървят.

След като се пенсионира, трябваше да ги предаде на своя заместник. Сутринта, като минавах през оборите, видях кактой през сълзи на очи ги почистваше и подробно обясняваше на новияработник кой вол каква храна обича и от коя страна се впряга.Надниците на наемните работници не се изплащаха веднага, а чаккогато се осребри платежната заповед и те идваха по няколко пъти дапроверяват дали са дошли парите. А като започнеше сметководителят даизплаща, ставаха страшни разправии. Жените плачеха, а мъжете псуваха,защото им се губеха надници.С голяма тържественост се празнуваха тогава великденските заговезни,след което ученичките се завеждаха на пречест на гара Крушето при стариясвещеник. Една година след такова пречестяване всичките ученички сезаразиха от заушка, така че дълго време не можахме да се отървем от тазиепидемия.Държавните земеделски стопанства минаваха за образцови, а сеобработваха още примитивно. Модерното земеделие предавахме само натеория, а изкуствените торове грижливо пазехме в епруветки само запоказване на ученичките. Не зная защо от внесените нови и модерниземеделски машини до Боруш още не бяха достигнали. Разполагахме само сдве стари редосеялки и една разнебитена жътварска система “Мойсей-Харес”, която жънеше, без да връзва снопите.

Един ден, след като бяхмепожънали една парцела от четирийсет декара ечемик, се спусна такъв голямциклон, че за миг всичкият ечемик и окосеният фий от друга парцела отдруги трийсет декара се вдигна високо във въздуха и за момент всичкоизчезна! В същия момент се запали и коминът на ученическата кухня ихвърчащите искри се разнесоха от вятъра и запалиха пожънатото стърнищена ечемика, а наблизо бяха складираните за вършитба снопи. Директорът бе вотпуска и аз го замествах. Телефон нямаше, а за пожарна команда и дума неможеше да става.Пратих с кон един работник в с. Поликраище за помощ, към коятообщина се числяхме, но от селото вместо да изпратят помощ, радостно муотговорили: “Нека гори, всичко да изгори”, защото след Освобождениетотяхното село е искало да изкупи чифлика, но държавата не позволила за дасъздаде от него държавно стопанство (под ръководството на един чехскиагроном). Бурята премина, коминът изгасихме, но запаленото стърнище и наследния ден продължаваше да гори и заплашваше и узрялата вече за жътвапшеница, и складираните снопи. Затова решихме с работниците да спремвсички други стопански работи и да започнем преораване на стърнището, зада ограничим пожара. Така благодарение на старите и опитни работници,угасихме пожара. През есента получих писмо от сестриния ми син Панто, в което мипишеше, че брат ми Живко е тежко болен. Тръгнах веднага за село и катопристигнах, заварих баща си, седнал и умислено навел глава. Едва можа дами каже, че мама с брат ми са във видинската болница. Веднага заминах заВидин, където пристигнах късно през нощта. Рано сутринта с братовчед ми Георги Живков отидохме в болницата.

Заварихме брат ми в много тежкоположение. Едва ни позна, а мама се свила до него в кревата и само плаче.Главният лекар ми каза, че е безнадеждно болен и че е безсмислено да гокараме в София, тъй като дните са му преброени. Но аз не послушах лекаря, аоще на другия ден тръгнахме за София и го закарах в частната клиника на д-рСофрониев – специалист по бъбречни болести. След прегледа д-р Софрониевми каза, че ще трябва да му се направи операция на единия бъбрек, нопредварително трябва да внесем сумата 8 000 лева.Аз имах само няколко лева в чантата си, а брат ми вече губешесъзнание. Напразни бяха сълзите на мама и моите молби. Разтичах се изСофия, но никой от познатите ни нямаше тази сума да ни услужи. Най-послеотидохме при Петър Живков, наш роднина, софийски адвокат, който дойде снас да гарантира в клиниката, че сумата от 8 000 лева ще бъде изплатена внай-скоро време и още на другия ден операцията бе направена. След товабаща ми продаде една нива, за да издължи тази сума. А колко души вминалото измираха, защото нямаха пари, за да изкупят живота си! Брат миЖивко оздравя и по-късно завърши зъболекарство в Нанси – Франция и катозъболекар на много бедни е работил без пари и на много наши другари епоставил безплатно избитите в затвора зъби.Едно лято в училището пристигна финансов ревизор да ревизирасметките на директора. Първите дни ревизорът бе страшно настроен противдиректора и заявяваше, че ще го “тикне в затвора” заради нечестните мусделки с някакъв търговец от гара Крушето и с други доставчици от ВеликоТърново. Скоро обаче и двамата се сприятелиха и ревизорът не бързаше да сиотива, а остана чак до есента. Често отиваше до София, натоварен с очистениза печене прасенца, килограми краве масло, мед и дамаджани червено вино.

И всички тези продукти минаваха като изразходвани за работническатакухня. И за да не стане преразход на определения порцион, работницитечесто ядяха само шкембе чорба за икономия.В края на 1928 година свързах съдбата си с др. Тошо Стригачев. С негосе бяхме запознали още преди десет години по учителски конгреси иконференции, но излизането на окръжно 101, според което и двамата бяхмеуволнени, раздели пътищата ни и цели десет години не бяхме се виждали. Надругата година ни се роди първият син Атанас. До самия ден на раждането бях на работа – не смеех предварително да взема отпуска, защото тогавадаваха отпуска само две седмици за раждане, така че в края на февруаритрябваше отново да тръгна на работа. Сутрин ставах в 5 часа, за даконтролирам храненето на добитъка и приемането и преработването намлякото. Навсякъде работех на циментиран под, а зимата продължаваше всетака студена и мразовита. Изстинах и се разболях. Дойде сестра ми Ана дагледа детето. Училищният лекар д-р Ан. Симеонов полагаше големи грижиза мен, но нямах условия за лекуване. В болница с едномесечно бебе не меприемаха. За детски ясли тогава не сме имали и представа. От силниябронхит по едно време започнах да храча кръв, но понеже не правехтемпература, все се успокоявах. Обаче от раждането и продължителниябронхит бях доста отслабнала и лекарят се страхуваше от усложнения вбелите дробове, затова ми препоръча разходки.Любимото ми място за разходка бе по шосето към една голяма могила,останала още от римско време. Оттук се откриваше хубава гледка към р.Росица и околните села. И винаги след тази разходка се връщах успокоена и сповишено настроение.

Но веднъж, вървейки бавно като болна, ме настигнакола, върху която бе натоварен погребален ковчег. И точно при залез, когатослънцето се скри зад хоризонта, колата превали баира и се скри от очите ми.Слънцето залезе, помислих си аз, а заедно с него залезе може би и един младнеизживян още живот. И в този момент ме обзеха такива тежки мисли, че неможах повече да продължа пътя си. Върнах се обратно и се облегнах върхупарапета на дървения мост на дерето, което минаваше до самото училище.Дълго време плаках при мисълта, че може би тук, в Боруш, ще залезе и моятживот и детето ми ще остане сираче.Учебната година завърши през юни и аз все още не бях напълнооздравяла. Сестра ми си замина и останах сама да гледам и служба, и малкодете. Новоназначеният директор Димитър Димов бе извънредно честен идобър човек и не ме тормозеше, но все пак службата трябваше да се гледа.Затова решихме с мъжа ми да искам преместване във видинското земеделскоучилище, за да бъда по-близо до мои и негови роднини, разчитайки натяхната помощ. След един месец получих заповед за преместване, но не вземеделското училище, а във видинската подвижна земеделска катедра катопунктов агроном с район от няколко села, които трябваше да обикалям пешаи често да преспивам извън селищния пункт. Работа само като за мъж, но неи за жена с малко дете.Потърсих по телефона Министерството на земеделието и ми се обадиинспекторът Ружчев, когото помолих да ми се отмени заповедта завидинската катедра, а да си остана пак в Боруш.

Но г-н Ружчев важно миотговори, че “няма да си играем на орехи”, а ако ми е невъзможно да заема мястото на пунктов агроном, мога да си дам оставката и да си гледам къщатаи детето. За голямо съжаление обаче “умните” съвети на Ружчев не можах даизпълня, защото тогава нямах не само къща и покъщнина, а имах само единюрган, дюшек и детска количка с малко дете. Това бе цялото ми тогавашнобогатство. Мъжът ми тогава току-що беше завършил образованието си, нооще не бе на работа, така че аз трябваше да работя за всички. Ощенезакрепнало моето здраве, и детето се разболя доста тежко от стомашноразстройство. Но макар и болна, трябваше да тръгна за Видин да поемановата си длъжност, където нямах нито квартира, нито най-необходиматапокъщнина за отглеждане на малко дете, затова се отбих в родното си селоТърговище да го оставя на сестрите си да го гледат в бащината ми къща, а азоще същата вечер заминах за Видин с просълзени очи. Мъжът ми остана даживее при брат си в с. Грамада, Кулско, защото нямахме квартира във Видин.Той в Кулско, детето – в Белоградчишко, а аз – на работа във Видин.Тричленно семейство, разпръснато в три околии, а буржоазните вестници посъщото време тръбяха, че комунистите в Съветския съюз рушат семейството.Обществената агрономия в миналото при дребната частна собственост,при разпокъсаните частни стопанства действително не бе професия за жена.И професорът бил действително прав, като казал на изпита на агрономкатаРайна Ангелова: “Защо си навирате главите там, където не ви е работа?”Изглежда, че този професор е познавал много добре агрономическата служба,затова е казал това.

Тук не става въпрос за умствените способности нажената, а става въпрос до физическата възможност, до природата на жената.Възможно ли е за една жена-майка с малко дете да обикаля селата пеш ичесто да преспива извън селищния пункт? Зимно време да ходи отгоре позамръзналия сняг, без да потъват краката й, защото всичко е сковано от студ?Да преспива по селските къщи и да провежда събрания по студените селскикръчми, миришещи на тютюн и алкохол, и там да остане до зори? Да се качвапо дърветата, за да се спаси от връхлетелите кучета през селата, или виещитевълци през полето? Да се спъва нощно време от паднали пияници и какво лине още? – неизброими са мъките на жената като обществен агроном, които азимах щастието да изпитам в службата си при видинската подвижназемеделска катедра. Всички тези мъки не бяха известни на протежетата наминистерството. Те нямаха дори представа за тях. За тях бяха отворениопитните станции и полета и обществените библиотеки. Те имахавъзможност да четат и обогатяват познанията си, да се занимават с чистатанаука, затова и някои от тях лесно се издигнаха и до положението напрофесори.Под ръководството на БКП нашето агрономическо дружество започнада издава сп. “Земеделски проблеми”, в което се разглеждаха аграрните въпроси в марксистко-ленинска светлина. Затова редакторите му – АнгелТимев, Н. Кандев, Н. Начев, К. Калчев и Петър Богданов – бяха задържани вДирекцията на полицията и списанието бе спряно.

След неговото спиранезапочна издаването на сп. “Земеделски обзор” с редактор Върбан Ангелов, апо-късно пак под ръководството на БКП започна издаването на “Стопанскипроблеми” редактирано от проф. Прокопи Киранов, и то продължи да излизадо края на 1941 година.Всички тези списания обединиха прогресивните елементи окололевицата в нашето дружество и спомогнаха много за сформирането на технияагрономически мироглед. В тези списания се критикуваха недъзите накапиталистическото селско стопанство и се сочеше пътят за изхода от товаположение. В тях се отричаше напълно жизнеността на дребното селскостопанство и се сочеха за пример успехите на съветските совхози и колхози.

В ЗЕМЕДЕЛСКАТА КАТЕДРА ВЪВ ВИДИН

Въпреки всички трудности и неудобства аз трябваше да поема новатаси длъжност в катедрата във Видин. Директор тогава беше Ал. Данаилов отКопривщица, който бе възпитан и добър човек. Той не ме остави катопунктов агроном, а ме назначи при катедрата да завеждам скотовъдствотовъв Видинската околия. Задачата бе Сименталското говедо да се смени сподобрено Искърско говедо и германската благородна свиня с монголската.Той не ме тормозеше в службата, но самата служба не бе лека. По петнайсетдни в месеца трябваше да бъда в обиколка по селата, а по някой път ставашенужда и там да се преспива, а много често и пеша да се ходи. Макар чеимаше доста превозни средства, но персоналът бе голям. Обикновено сфайтона с двата най-хубави коня разполагаше директорът, защото с него тойтрябваше да обикаля целия окръг. Кабриолетът бе за околийския агроном иадминистратора, а ние със стария дядо Гарнаут разполагахме с еднарезнебитена двуколка, в която впрягахме стария кон Белчо.Дядо Гарнаут по произход беше руснак, не бе реакционер и не бе многонеобходим в службата, но го държаха колкото да може да изкара малка пенсийка.

Беше специалист по пчеларство и самият той бе тих като пчела, нопонеже не знаеше добре български език, срещаше трудности по селата,затова обичаше винаги да ходи заедно с мен. Не разбираше много добре и отвпрягане и разпрягане на коня, така че и за това трябваше да се грижа и да гоправя. Караше двуколката само докато излезем из града, веднага започвашеда дреме и изпускаше юздите, затова трябваше да поема карането аз, за да несе сблъскаме с някоя насрещна каруца и да се прекатурим. И така, със стария Белчо и дядо Гарнаут обикаляхме заедно цели три години Видинска околия.И сега си спомням как за една Нова година дядо Гарнаут ме помоли дваматас него да купим чувал трици подарък за стария Белчо, който толкова пъти ние возил по разнебитените пътища на Видинска околия.Колегите ми във Видин бяха Ал. Пухлев – околийски агроном, аДимитър Бакърджиев, Кирил Николов и Еждик Борлак бяха ръководители наЗемеделските училища в Брегово, Арчар и Гурково със специалистки МараСтефанова и Върба Върбанова.

С Дим. Бакърджиев и К. Николов се познавахоще по-рано като наши другари, а като се преместих във Видин, заварихзавърнали се от Виена вече като доктори и другарите Илия Калчев, Ив.Доганов и Георги Попов, с които заедно бяхме работили в Задграничниякомитет, така че в идейно отношение бях много по-добре, отколкото вБоруш. Скоро се свързах с партийния секретар и тук, понеже другарите въвВидин ни познаваха и двамата с мъжа ми, така че по-лесно се свързах снелегалната партийна организация отколкото във Велико Търново. Когатотръгвах по селата, често се отбивах до секретаря на партията ЛозанПорчелов. Той държеше малко дюкянче на пазара с жена си ЕвгенияПорчелова – плетачка. Около тях постоянно се навъртаха тайни агенти, но азвсе пак успявах да се добера до някой брой нелегален вестник и го разнасяхпо селата. Във видинските села имаше много жители от нашия край, с коитосе познавахме. Предавах им вестника, а те пък от своя страна го предаваха поселата, така успешно вървеше неговото разпространение. Службата наистинане бе лека. През един студен януарски ден трябваше да замина за селатаКаленик и Молалия чак до сръбската граница да провеждам временникурсове по земеделие. Беше толкова студено, че из пътя по шосето бе спряловсякакво движение на каруци, а трябваше на всяка цена да се замине.

Пренощувах в Каленик в малка стаичка и на сутринта, като се събудих, назавивката около устата ми бе се образувало скреж.През пролетта на 1932 година взех участие в комисията по пролетнияпреглед на добитъка във Видинска околия, който редовно се извършвашевсяка пролет. От селата Косово и Делейна, които се намираха чак досръбската граница, трябваше на другия ден да се прехвърля в с. Арчар иИзвор, които граничат с Белоградчишка околия. Път далечен и труден, нокъде с превозни средства, къде пеша изминах го и на другия ден бях вече вАрчар, където прегледът свърши рано, и след това заедно с ветеринарниялекар д-р Тодоров трябваше да заминем за с. Извор. Той остана на обед попокана на някои стопани, приготвили печено агне. Аз обаче гладна трябвашеда тръгна пеша за Извор, защото ветеринарния лекар пътуваше с кон, а азпеша и не можех да вървя наред с коня. На излизане от селото бях“тържествено” изпратена от цяла сюрия кучета, от които се запазих с кол, изваден от един трънлив плет. Минах най-накрая към една малка селска къщасред голяма градина, в която бяха нацъфтели лалета и зюмбюли. Стара бабадържеше малкото си внуче, а снахата почистваше градината.

Завидех на товаможе би бедно селско семейство и ми се напълниха очите със сълзи, като сипомислих за моето дете, което в момента не знаех дори къде е, защотопостоянно го разнасяха ту в бащината си къща, ту в Белоградчик при сестрами. А пък аз съм тръгнала пеша по непознати места и неизвестни пътища.Пътят, по който ме отправиха, бе междуселски тесен път и вървеше междуподраснала сечина от хубави дъбови гори. През цялото време не срещнахжива душа, нито човек, нито дори куче поне да ме залае. По едно време медостраша и продължих с ускорени крачки. Стигнах до едно забутано селцеМали Дреновец и вече бях доста прегладняла. Седнах пред малка кръчманавън да си отпочина и похапна малко, като извадих от чантата си няколкосухи кюфтета. Скоро около мен се събраха всички деца, които играеха попътя, и започнаха да ме питат какво е това черно сирене.

ИЗВОРСКИЯТ МАНАСТИР

Продължих пътя си към Извор, но преди да стигна до селото, забелязахотдалече отляво схлупени сгради всред хубави дъбови гори, по средата накоито се надигаше кубе най-отгоре с кръст. Досетих се, че това е Изворскиятманастир, за който ми разправяше моят колега Славчо Симов, че в него еимало много интелигентна игуменка – майка Полинария. Рекох да използвамслучая да пренощувам там и да се запозная с нея.Когато влязох в двора на манастира, плени ме чистотата. Всичкисгради и овощни дървета наоколо бяха белосани с вар. Целият двормиришеше на зюмбюли и горски теменуги, а наоколо радостно бръмчешерояк пчели. Когато обаче влязох в една от техните килии, където ме поканимлада и хубава калугерка, веднага ми замириса на мухъл, на нещо старо иотживяло, което си отива вече. Легнах малко да си отпочина от изморителнияпът, но скоро в стаята ми влезе пак същата калугерка, за да ми съобщи, чемайка Полинария поръчала да ме заведат в нейната килия. Бях поласкана оттази покана и отидохме заедно. Като влязохме в стаята, майка Полинариялеко се приповдигна от поставения до прозореца диван, където четешенякаква книга. По корицата познах, че не ще да е черковна, но ми бенеудобно да полюбопитствувам повече. Направи ми впечатление, че нейнатастая не мирише на мухъл, а ми замириса на хубав тоалетен сапун. С вкусподредената стая напълно хармонираше с изящната й външност.

Тя бе висока, стройна и хубава жена, с хубаво телосложение и грациознидвижения.След обичайния разговор седнахме да вечеряме. “Каквато ни е вярата,такава ни е и вечерята”, обърна се към мен майка Полинария. Но вечерята небе лоша. Младата прясна коприва, наготвена с орехи, ми се видя многовкусна. Мъчно ми бе да гледам майка Полинария и тези две млади калугеркив черни раса. Със своя красноречив език и грациозни движения игуменкатаподхождаше по-скоро човек да я гледа на сцената, отколкото в манастира. Повреме на вечерята непрекъснато я наблюдавах и си мислех върху причините,които са я докарали тук. След това ние с Полинария отидохме да спим внейната килия, където вече гореше отдавна запалена газена лампа и вече сечувствуваше разваленият въздух, затова побързахме да се съблечем и даизгасим лампата, още повече че луната се бе издигнала високо и светешевърху прозорците.Като започнахме да се събличаме, с любопитство разгледах бельото й.То съвсем не бе в хармония с черното расо, а блестеше от белота и изящност,тъй както блестеше още запазеното й лице. Легнахме на два срещуположникревата и продължихме разговора. Казах й, че съм завършила агрономствовъв Виена, и какво бе моето учудване, когато ми каза, че и тя е ходила там, ими изброи всички театри и музеи на Виена.

Каза ми, че познава и Тюркешанцпарк, наблизо до моя институт, в който съм завършила. И дветемного се зарадвахме и се надпреварвахме да си разправяме отдавна забравениспомени, и те тук всред манастирската тишина ни се виждаха по-мили и по-скъпи. И така унесени в спомени за миналото, без да я питам, тя сама започнада ми разправя как и защо е станала игуменка.Като младо и хубаво момиче, била изпратена за разузнавачка вРумъния от тогавашното българско правителство. И понеже знаела и чуждиезици, успяла скоро да се промъкне всред управляващите кръгове наРумъния. Но за да може успешно да изпълни своята мисия, трябвало е да сеомъжи за един чокой. Женитбата е станала без любов от нейна страна, ачисто професионално. Но мъжът й излязъл добър човек и тя силно гообикнала. Благодарение на него като заможен човек тя обиколила всичкиевропейски столици. Любовта към мъжа й съвсем не й попречила даизпълнява и своята мисия – да шпионира неговото отечество и да служи насвоето. Обаче в края на краищата тя била разкрита и животът й висял накосъм. Трябвало е да бъде ликвидирана. Мъжът й обаче не се поколебал да яспаси. Подкупил с много злато лодкар, който в тъмна нощ я прекарал презДунава на българския бряг и така я спасил. При раздялата тя обещала, че щему остане вярна.

И за да устои на това обещание, станала калугерка. Така започнал новият й живот. Унесени в този разговор, неусетно за нас измина нощта. Още не бяхмезаспали когато клепалото започна да бие за сутрешна молитва. МайкаПолинария стана и започна да се облича, като покани и мен на сутрешнатамолитва. Не ми беше удобно да откажа и тръгнах с нея. Тя влезе навътре вчерквата, а аз останах близо до вратата. Пред мен около един свещник, накойто горяха много свещи, бяха застанали двете млади калугерки. Те пеехатака хубаво, че гласовете им се сливаха с гласовете на пеещите отвън славеив чудна хармония. Стори ми се, че съм на концерт, а не в манастирска черква.Сутрешната литургия завърши и на излизане, въпреки поканата намайка Полинария, не останах на закуска. Още на разсъмване поех пътя за с.Извор. Незабравима пролетна утрин. Въздухът беше чист, лек и прозрачен инавсякъде миришеше на горски теменуги. Всичко това бързо ме ободри ивъпреки че цяла нощ не бях спала, с бързи крачки и весело настроениетръгнах към селото и из целия път непрекъснато си мислех за майкаПолинария и за двете млади и хубави калугерки, които тук в манастирапогубваха своите младини.Изминаха близо четиридесет години от тогава когато през 1971 годинавъв Вършец срещнах познат от с. Шипот, което се намира близо до тозиманастир. Когато го попитах за майка Полинария той ми каза, че наскоробила починала.

ДРУЖЕСТВОТО НА БЪЛГАРСКИТЕ АГРОНОМИ

От 1931 до 1940 година българските агрономи, имаха голямапрофесионална организация, в която членуваха около хиляда души агрономии сродни специалисти. Те бяха с различни убеждения, но повечето от тяхбяха левичари, затова нашата организация минаваше за най-прогресивната навремето. Секретар на организацията през всичкото време на нейнотосъществуване бе колегата Кети Георгиев. Но стълб на организацията беХристо Гюлеметов. Във всяка околия имаше агрономически групи с по единсекретар. За такъв във Видинска околия бях избрана аз. Дружеството сепомещаваше на улица “Стефан Караджа” Nо 7.През 1933 година дружеството ми възложи да проведа анкета в с.Киринбег, отстоящо на няколко километра от Видин, върху битовите условияна населението.

От тази анкета се установи, че около 60 % от населението втова село са почти пролетарии. Тази плодородна “ханаанска” земя повечепринадлежеше на видинските хаджии и селски чорбаджии. От труда набедните селяни те пълнеха своите житарски магазини с жито и го изкарваха сшлепове на Запад. Видинските богаташи притежаваха и по 40-50 декара десертни лозя, като гроздето също изнасяха в чужбина и трупаха големипечалби. Жените в това село работеха на богаташите, а мъжете ходеха вграда да работят като майстори. Те нямаха никакъв добитък освен по няколкококошки, а много малко бяха онези стопани които държеха по една коза замляко или по две-три овце за вълна. Крави и коне имаха само богатитеселяни. Власите имаха слабост към изографисаните къщи, затова и къщите набогатите бяха изписани като черкви и заградени с хубави огради. Къщите набедните бяха малки, схлупени и без никаква ограда. Но почти всички имахапо две-три кучета и на моя въпрос, защо им са тези кучета, един старец миотговори иронично: “Да ни пазят от сиромашията”. При анкетата се установиоще, че бедните се хранят само с мамалига и качамак и почти всички мизаявиха, че пшеничен хляб ядат само на големи празници. Захарупотребяваха съвсем малко, а яйцата продаваха в града за да си купят сол игаз. Жените до късна есен ходеха боси.

Лично аз съм ги наблюдавала какпрез късна есен заедно с мъжете жените газеха боси в полузамръзналата водав блатата да ловят риба. Печална картина!В Белоградчишка околия проведе такава анкета друг колега. Вминалото Белоградчишка околия бе много ограбвана от властта, защотонаселението в балканските райони се занимаваше предимно с овцевъдство, аот овцете се събираше данък – беглик, останал още от турско време.Преглеждайки анкетните листове, аз и др. Димитър Бакърджиев решихме даповдигнем въпроса за премахване на беглика, а също така и за ограничаванена жребцовите станции, тъй като конят като работно животно присъвременната техника биваше изместван от мотора. Димитър Бакърджиевмного правилно разбираше стопанските въпроси. В така двамата с него поконгреси и конференции повдигахме въпроса за премахване на беглика иограничаване на жребцовите станции, които струваха много скъпо надържавата. След някоя година бегликът се премахна и броят на жребцовитестанции се намали.Димитър Бакърджиев бе роден в с. Овчеларе, Горнооряховско. Тих искромен, с винаги засмени очи, той печелеше симпатиите на всички.

Каторъководител на Земеделското училище в с. Брегово, той непрекъснатоубеждаваше селяните, че високи добиви са постижими само приколективната обработка на земята, и то върху социалистическа база. След1944 година той бил назначен на работа в Министерството на земеделието,но там не прослужил дълго, защото починал. В Плевенско, където той еработил дълго време, едно от създадените от него трудово-кооперативностопанства носи неговото име. Това е скромна награда за този прекрасендругар. Той бе привърженик и на изграждане на кооперативни земеделскистопанства и при условията на капитализма, но винаги подчертаваше, че спасението на бедните и средните селяни е в премахването на капитализма иустановяването на работническо-селска власт.Преди 9 Септември 1944 година съществуваше голям антагонизъммежду ветеринарните лекари и агрономите. Спореха кому трябва дапринадлежи скотовъдството. Всъщност борбата се водеше за инспекторскитеместа в Министерството на земеделието. На една окръжна конференция, накоято присъстваше и представител на Министерството на земеделието, аззастъпих становището, че скотовъдството трябва да принадлежи и на дветепрофесии. Агрономите да се грижат за гледането и храненето на животните, аветеринарните лекари – за тяхното лекуване. Заради това мое изказванепротив официалното становище незабавно последва заповед да бъдапреместена от Видин в с. Ново село като пунктов агроном.

А тъкмо по товавреме мъжът ми като инспектор по труда се премести от Лом във Видин иприбрахме и детето си от Белоградчик. Отново ни разделиха, защото азтрябваше незабавно да замина за Ново село, тъй като бубеното семе,определено за този район, бе започнало да се излюпва и ако не го пласирамтрябваше да го плащам. Само след два дни върнах отново детето си на село иот това разкарване по пътищата то отново се разболя. Разболях се и аз отмъки и тревоги, но въпреки всичко трябваше да замина на новото симестоназначение. Иначе следваше уволнение.Незабавно заминах за Ново село, като взех със себе си само едноодеало, възглавница, подвижен креват и бубеното семе. Докато намеряквартира се настаних в една малка стаичка, в която се помещавашеобщинската архива, с прозорец, потънал в прах и паяжина. Той бе здравозакован, така че не можеше да се отвори и проветри стаята. Вечерта дълговреме не можах да заспя от непроветрения въздух и тежката миризма напръстения под, който разсилният бе изобилно полял с вода, за да го изметепо-хубаво по случай моето настаняване. Рано сутринта тръгнах из селото дапроверя има ли достатъчно черничеви дървета и за мое щастие, почти въввсички дворове видях такива дървета. Жените по влашките села имахаголяма слабост към копринените платна, така че много лесно пласирахбубеното семе. В скоро време си намерих и квартира при старата вдовицабаба Йона Плашкина и си пренесох и останалия багаж. Квартирата ми беблизо до Дунава и привечер излизах да гледам плуващите параходи, които минапомняха за Виена и за студентските години.

Но за всичко това вече немислех, то бе отдавна минало. Мислех само дали детето ми е оздравяло,защото го оставих болно.В моя район с център Ново село имах още четири села: Връв,Флорентин, Ясен и Негованци, които трябваше пеша да обикалям за дапровеждам щурите мероприятия на тогавашното Министерство на земеделието. В началото на юни, когато изморена се завърнах в Ново село отобиколка по съседните села, заварих от Министерството телеграма, точнияттекст на която не мога да си спомня, защото от тогава изминаха достагодини, но там бе ясно казано, че ако в течение на една седмица не образувамскотовъдни дружества във всички села на моя район, ще трябва да си подамоставката. Обаче за основаването на едно дружество е необходимо да сепроведе най-малко едно публично събрание с предварителна подготовка. Апрез юни, когато е най-усиленият работен сезон, публичните събрания можеда станат само в празничен ден. От телеграмата ясно пролича, чеМинистерството търсеше само причина да ме уволни, затова цяла нощ неспах.На другия ден още в тъмни зори тръгнах със случайна двуколка заФлорентин, като предварително в общината си напечатах учредителнипротоколи, готови само за попълване. Спрях пред Флорентинската община, астопанинът на двуколката продължи пътя си към друго село. Съвсем неочаквах, че в общината ще намеря някого толкова рано. Обаче за мое щастиезаварих не само кмета и секретар-бирника, но там седеше и държавниятбирник, дошъл да събира данъци.

И както е било в турско време, още отвечерта тръгнал разсилния на село да събира пресни питки, печени кокошки,вино и ракия. Дали още от вечерта са осъмнали на масата, или отрано са сесъбрали не можах да разбера, но и тримата бяха пияни. Щом влязох,започнаха и мен да канят с вино и аз, за да се отърва, вдигнах една чашка, бездори да я допра до устата си. Те като пияни дори не забелязаха това, а кметътведнага почна да ме моли да си дам съгласието за бракуване на общинскияразплодник, защото хората не го харесвали. А цялата работа се състоеше втова, че при покупката и продажбата на разплодници все нещо оставаше вджоба на кмета и секретар-бирника. Аз му отговорих, че най-напред щетрябва да основа скотовъдно дружество в селото им и после ще се занимаем стози въпрос. Казах им да проагитират с барабан общо селско събрание завечерта, защото сега ще трябва да замина за съседното село.Те с радост обещаха да подготвят събранието, та на връщане от с. Ясенда го проведа и да основем скотовъдно дружество. И тръгнах пеша за с. Ясен.Шосето минаваше успоредно на Дунава. По плодородните полета наДунавската равнина се люшкаха току-що изкласилите ниви, прошарени счервени макове. Полето бе окичено с полски цветя. Прекрасен юнски ден, нона мен ми се стягаше душата дали в това село ще мога да устроя събранието.

И още повече се изплаших, когато влязох в селото и видях безлюдните муулици, въпреки че бе неделя. Заобиколих общината, но тя бе затворена.Продължих пътя си към черквата и пред нея видях, че се тълпи много народ.Рекох на ума си: “Ударих на камък”. Сватба ще е, а след това всички ще се напият и тук нищо не мога да направя. Отчаяна и изморена, аз се облегнах начерковната ограда да си отпочина. Не след дълго хората започнаха да излизатот черквата, като най-напред вървяха две млади момичета, които носехачерковните хоругви, а след тях свещеникът пееше с всичка сила, следван отмножество народ. Разбрах, че на тоя ден селото правело оброк на полето. Неоставаше нищо друго, освен да тръгна и аз с богомолците. На два-трикилометра от селото под един вековен дъб стоеше наведен кръст с изтритнадпис, така че не можах да прочета, кога, и от кого е поставен. Наблизо бяхазапалени огньове и на тях се въртяха печени на шиш агнета, а в големиказани вреше чорбата. Всяка жена, завързала в нова бохча, носеше колач,украсен отгоре с варени яйца и прясно сирене. А мъжете едва тътрехадамаджаните, пълни с хубаво ясенско вино със сладка жица. В този край ощебяха запазени старите лозя, които даваха по-малко грозде, но в замяна натова то бе по-сладко и вината им по-силни.Процесията спря пред кръста където бе поставена маса и на нея съд свода и китка босилек за ръсене. Свещеникът продължи литургията и следмалко започна ръсенето, като най-напред минаха мъжете, а след тяхзапочнаха да се нареждат жените. След последната жена се приближих и аз снамерение след свършване на ръсенето да взема думата.

Свещеникът обачепомисли, че искам и мен да ме ръси, и поднесе кръста към устата ми сдумите: “Благословен Бог наш”, обаче аз учтиво отстраних кръста и мупрошепнах на ухото да предупреди богомолците да почакат малко, защотоагрономката иска да им каже нещо. Много не говорих, защото на всичкиапетитите бяха раздразнени от миризмата на опечените вече агнета. Катозаключение им казах, че това хубаво тържество, което са устроили тук всредполето, без печени агнета нищо не струва. А за да има повече и по-хубавдобитък, не са необходими само молитви, но трябва да имат скотовъднодружество в селото, което има за цел подобряване на скотовъдството.Извадих протоколите и ги поканих който обича да се запише. Пръв се записасвещеникът, а след него всички присъстващи мъже се надпреварваха да сезапишат, че по-скоро да започне обедът. Набърже конструирахмеуправителния и контролния съвет и тръгнах пак пеша към съседното селоНеговановци като отказах да остана на обеда, въпреки настояването навсички. Взех само две варени яйца от една по-стара жена, при обелването накоито тя бе оставила отпечатък от пръстите си.Село Неговановци бе най-бедното село в моя пункт.

Общината сепомещаваше в стара постройка по средата на голям площад, около който бяханеподвижно заковани разкривени дървени пейки. На всичките пейки бяханасядали хора. Едни умислено навели глави и се подпрели на тоягите си, адруги усилено говореха и спореха нещо. Като наближих, някои станаха да ми направят място да седна. По лицата на всички се четеше загриженост иуплаха. Преди още да ги запитам на какво се дължи това тяхно печалнонастроение, те сами започнаха да ми се оплакват, че няма вече за тях живот иче новият закон за вината цял да ги разсипе. Законът гласеше, че всичкивинопроизводители трябва да се снабдят с книжки, подписани от агронома,че притежават модерни изби, за да имат право да си продадат виното. Амодерни, циментирани изби имаха само няколко богати селяни, а на всичкиостанали избите служеха не само за съхранение на виното, но и за всичкисъестни продукти – сирене, мас, вълна, туршии и др. Да ги задължа да сициментират избите, бе невъзможно, защото нито средства, нито време имаха,затова ги успокоих, като им казах да изнесат всички други продукти отмазето си, да белосат с вар стените, а също така и пода да дезинфекцират икогато всички станат готови, да ми съобщят да ги прегледам и тогава вече щеподпиша и книжките им. Всички със затаен дъх ме слушаха и като свършихлицата им светнаха от радост и задоволство.

И в заключение им казах, че не епо силата на дребните стопани да строят такива модерни изби, а това може дастане на кооперативни начала, но не като днешните, а такива, основани върхусоциалистическа основа.След това набързо им поговорих за значението и целите наскотовъдните дружества и безпрепятствено образувах такова и в това село.От Неговановци тръгнах обратно за Флорентин, първото село в коетопоръчах на кмета за вечерта да ми организира публично събрание. Обачесекретар-бирникът, който бе вече изтрезнял от сутрешната ракия, за да мезарадва, отдалече ми каза, че дружеството вече е готово и събраниетоизлишно. Като взех да преглеждам протоколите, той ми обясни, че вуправителния съвет влизат и селските касапи, а съгласно устава касапитенямат право и като членове да участват, а камо ли в управителния съвет.Останах до късно там, докато да оправя работата. И така този ден успях даоснова три дружества.На връщане към Ново село по пътя ме връхлетяха кучета. Спасих се,като се качих на една дюля край шосето и им хвърлих хляба, който ми беостанал в чантата. През седмицата проведох публични събрания в Ново село,като разяснявах новия закон за вината.

Но за тях този закон не беше толковастрашен, защото жителите на това село бяха по-заможни и повечето от тяхпритежаваха модерни изби – циментирани, същински винарски складове.Като втора точка на тези събрания поставих основаването на скотовъднидружества. Така изпълних плана си. И когато ни извикаха на доклад вкатедрата, колегите ми се зачудиха как съм могла за толкова кратко време даоснова толкова много дружества. “Ако бяхте получили и вие такавазаплашителна телеграма като мен, и вие щяхте да ги основете”, отговорих им аз. Борбата между агрономи и ветеринарни лекари завърши с победа наагрономите и някои от тях заеха ръководните места в Министерството. Заселяните скотовъдните дружества бяха безсмислени, защото както набързо гиосновахме, така бързо се и разтуриха. А на нас, пунктовите агрономи,останаха само мъките и теглото покрай тяхното създаване.Всяка пролет Дружеството на българските агрономи свиквашеконгреси и на тях кариеристите отиваха не за друго, а да обиколяткабинетите на инспекторите, за да молят за повишение или преместване напо-добро място. А ние, комунистите, отивахме да се изкажем по стопанскитевъпроси, съгласно линията на нашата партия. Затова след всеки конгреснастъпваше така нареченият “кадрил” – преместване и уволнение занаказание на наши другари. Ние не искахме и да минем крайМинистерството на земеделието. Дори и след трийсет години, когато ми сеслучи веднъж да мина край същата тази сграда, където и сега се помещаваМинистерството, изпитах някакво чувство на отвращение. На конгреса през1934 година един от инспекторите изнесе доклад, в който изтъкна, че изходътот настъпилата стопанска криза в нашето земеделско стопанство е врационализацията и трансформацията на земеделието в по-доходни култури.Аз взех думата и оборих неговото становище, като изтъкнах, че изходът отнастъпилата стопанска криза и тежкото положение на повечето селяни е вколективната обработка на земята, и то върху социалистическа основа.Моето изказване бе посрещнато с бурни ръкопляскания от конгресистите –мои колеги. Но когато се завърнах от конгреса, заповедта ми за уволнение мебе изпреварила и чак след две години ме възстановиха на работа.В миналото земеделската просвета се разпространяваше освен чрезземеделските училища, но и чрез курсове, провеждани по селата през зимата.През една люта зима такъв курс трябваше да бъде организиран и в с. Извор,което се намира на границата между Видинска и Белоградчишка околия.

Голямо, но забутано село, лишено от всякакви съобщения. Заселено всредвисоко, но плодородно поле, с хубави гори и пасища, но изостанало. Бяхпредупредена, че селяните били много невъзприемчиви, диви и някои дориот колегите ми ме предупредиха, че курса ще се провали по липса напосетители. За помощник ми бе даден младият стажант Марков. С неготръгнахме двамата с шейната на катедрата. След дълго пътуване, потънали вскреж и сковани от студ, пристигнахме в селото и спряхме пред общината. Вкабинета на кмета се влизаше направо от улицата и до самата врата бепоставена продънена печка, която пушеше на всички страни, а до нея седналразсилният на общината, поставяше непрекъснато дърва и псуваше печката,че вече две години откакто го мъчи. Попитах за кмета и секретар-бирника, атой ми отговори, че кметът идва в общината само когато има нещо да подписва, а секретар-бирникът излязъл за малко. Скоро обаче дойде кметът,защото ни видял от прозореца на кръчмата, когато сме минали с шейната. Снего бяхме стари познати. Помолих го да нареди да се удари барабанът засъбиране на селяните и да се намери стая за провеждане на курса.На другата сутрин отидох в старото схлупено училище в определенатастая и след дълго чакане дойдоха само няколко души, но аз не се отчайвах.Започнах да беседвам с тях върху най-болезнените въпроси.

На следния денброят на посетителите се увеличи и от ден на ден все повече растеше, докатокъм края на курса стаята ни стана тясна и трябваше да се прехвърлим в другапо-голяма стая. Лекциите си избирах съобразно местните условия и интересана слушателите. Трудно ми беше да им говоря за модерни и хигиеничниобори на домашните животни, когато самите те живееха в схлупени къщурки.Говорих им за ползата от млякото като първа и последна храна на човека, нокаква полза имаха те от моите лекции, когато едва няколко стопанипритежаваха млечни крави, а всички останали виждаха мляко едва напролет,когато кукувицата закука. Говорих им за ползата от редовата сеитба, а вселото нямаше нито една редосеялка. Изкуствени торове не само че не бяхавидели, но дори не бяха и чували. Селяните ме слушаха с интерес изадоволство и задаваха въпроси, от които проличаваше тяхнаталюбознателност. Те не бяха “диви”, както някои ме плашеха, но бяха бедни,обезверени и убити духом. Като заключение след свършване на курса имказах, че агрономическата наука е неприложима в техните едноличнистопанства, а за това е нужно земята да се кооперира, да се сринат синорите имършавите волове да се заменят с трактори...

НЕЛЕГАЛНО СЪБРАНИЕ В С. ШИПОТ

Късно една вечер при мен дойде моят братовчед Димитър Георгиев отс. Протопопинци, бивш политзатворник, тогава учител в с. Шипот, да мезаведе там, та през нощта да направим нелегално събрание. Той билорганизирал събранието и хората ме чакали вече. Това бе по време наблоковото управление, когато терорът бе поутихнал, но стопанската криза сезасилваше, и заедно с това и раздвижването на масите растеше. Партиятасъществуваше нелегално, а също така и “Работнически вестник” излизашенелегално. Преди да тръгна за от Видин, отбих се при секретаря на партията– все същия Лозан Порчелов и взех няколко броя “Работнически вестник”, нотук в Извор не можах да се свържа с наши другари, затова ги взех всичките за Шипот. Без много да се колебая, въпреки студа тръгнахме с Димитър заШипот, отстоящо на няколко километра от Извор.

На края на селото към нас се присъединиха още трима души въоръжени, но не с пушки, а с големиовчарски тояги. Така придружени от тях, тръгнахме по заснеженото шосе, покоето едва личеше коловоз, който само ни спъваше, затова решихме датръгнем направо през полето, за да скъсим разстоянието. Снежната покривкапрез деня бе се разтопила от слънцето, а сега бе замръзнала и образувашеотгоре здрава ледена покривка, по която можеше да се върви, без да потъваткраката. Като извървяхме два-три километра, отдалече се чу кучешки лай, аоще по-далече ми се стори, че чувам виене на вълци. Обаче придружаващитени другари отричаха това, сигурно за да не ни изплашат. Ускорихме крачкитеси и някой се обади, че още малко ни остава до селото. И наистина скоропред нас започнаха да се виждат крайните къщи на селото, което цялото бепотънало в мрак.

Само една къща светеше, и то прозорците й бяха обърнатинавътре към двора.“Това е моята квартира”, посочи с ръка Димитър и пак млъкна. Катовлязохме в стаята, добре отоплена, но слабо осветена от една висяща посредата лампа, аз се уплаших като видях около нея наредени повече оттрийсет човека, като всеки държеше по една голяма тояга с дървена топкаотгоре. И ако не ме придружаваше Димитър, близък роднина и стария другар,с когото сме работили от младини в партията, бих помислила, че ми еустроена засада. Димитър забеляза моето смущение и побърза да ме успокои:“Не бой се, каза ми той, тук всички са наши другари. Шипот е нашакрепост!”Говорих им по международното и вътрешното положение на страната,за стопанската криза и пр. На края пуснах няколко броя “Работническивестник”, които се предаваха от ръка на ръка като светиня. Разискванията въввид на разговор продължиха до сутринта, когато, пак придружена само отДимитър се завърнах обратно в Извор. След няколко дена курсът поземеделие завърши. Сбогувахме се с курсистите и се завърнахме съсстажанта Марков обратно във Видин. Върнах се с повишено настроение,защото курсът по земеделие бе добре посетен и селяните останаха многодоволни. И най-важното беше, че в това затънтено село Шипот успяхме дапроведем и нелегално събрание, където мъчно достигаше нелегалналитература, но което по-късно често бе посещавано от бродещите тогава изВидинска околия партизани и нелегални.

Шипот наистина беше нашакрепост. По-късно партизаните от отряда Бенковски са се крили в Изворскитешумаци близо до манастира. Там се е укривал и раненият Асен Балкански,преди да бъде препратен на лечение при нашите другари д-р Илия Калчев ид-р Георги Попов.Цял месец прекарах в с. Извор при крайно мизерни условия. Улицитебяха криви, кални и издълбани, къщите – малки и схлупени, децата – слаби и окъсани, добитъкът – мършав и гладен. Земята беше плодородна, норазпокъсана и набраздена с широки синори обрасли с тръни и бурени.А сега преди около една година чух по радиото да се предава, че в с.Извор било устроено модно ревю, но най-радостното е, че изворскитеоранжерии сега по производство на ранен зеленчук са първи в окръга.Изворчани сега се радват на високи добиви. По нивите им се белеят чували сизкуствен тор, за какъвто в миналото те нямаха и представа. И когато слушамза всичко това, душата ми се пълни с радост, че и ние, старите агрономи, всенещо сме допринесли за днешния стопански възход на нашатасоциалистическа родина.Когато ме преместиха от училището Боруш при катедрата във Видин,бях много обезпокоена.

Едно, че детето ми бе малко, а аз трябваше често дапреспивам по селата, и друго – страхувах се дали ще мога да се справя сработата си. Обаче в течение на три години така свикнах с новата си работа,че въпреки скитането по селата, несгодите и тормоза, аз изпитвахудоволствие. Сега вече имах по-широк допир със селското население ипокрай служебната си работа можех да бъда полезна и за партията.Аз не бях от онези смели революционерки, които с оръжие в ръка себореха с врага и загинаха в борбата. Прекланям се пред техните смелиподвизи и героизъм. Аз бях и си останах до края на живота една обикновенажена и майка. Моето оръжие срещу враговете на народа бе пропагандата. Етозащо навсякъде по селата, където ходех, пръсках не само земеделска, но икомунистическа просвета. Много хора и много мои ученички съм спечелилаза нашата справедлива кауза, някои от които след 9-ти Септември сеиздигнаха на отговорни постове.

ОСНОВАВАНЕ НА МЛЕКАРСКА КООПЕРАЦИЯ ВЪВ ВИДИН

От няколко години бе решено във Видин да се образува млекарскакооперация още преди да дойде за директор Ал. Данаилов. Обаче повечето отмлекарите бяха заможни и нямаха интерес от такава кооперация, затовасаботираха. За тях не само, че не беше трудно, но беше и приятна работа дазакарат сутрин гюмовете с мляко със собствената си двуколка до града и даго предадат на млекарниците или постоянните си клиенти. Напълвахаджобовете си всяка сутрин с пари. Отбиваха се в някоя кръчма да закусят по10-15 кебапчета и докато да се завърнат в къщи жените им със слугитесвършваха всичката работа около добитъка. Те си живееха като същинскичорбаджии. Не ми е известно дали по нареждане на министерството или по свойпочин директорът Ал. Данаилов отново постави въпроса за образуването намлекарска кооперация, и затова от Ново село ме върнаха обратно във Видин.Започнах подготвителната работа. Колко мъка, колко безсънни нощи съмпрекарала тази зима! Често до 12 часа през нощта провеждаха събрания смлекарите в близките до Видин села. Ако беше лошо времето, преспивах поселата, а при хубаво време се връщах в града пеша. Борила съм се с преспи,газила съм кал до колене. И въпреки моите усилия млекарите не сесъгласяваха. Бакърджиев ме окуражаваше, като казваше, че рано или къснокооперативната идея ще победи. Аз се мъчех да образувам млекарскакооперация, а той пък също полагаше неимоверни усилия да сложи началотона кооперативна зеленчукова градина в с. Брегово.

Днешните скромни кооперации, казваше той, са предвестници на утрешните големи колхози исовхози, след като вземем властта. И тази велика идея ни въодушевяваше заработа. Като срещнах отпор всред мъжете, аз започвах да агитирам всреджените, защото положението на жената тогава при липсата на фурна и готовооблекло бе тежко. Така че жените можах много по-лесно да спечеля закооперативното дело. Те пък от своя страна с кавги и много разправиипроагитираха мъжете си и така фронтът бе пробит. През пролетта на 1933година с директора Данаилов насрочихме учредително събрание, на коетотой след уводната реч прочете и устава на млекарската кооперация и такасложихме началото на първата млекарска кооперация във Видин.Кооператорът Илия Флоров отстъпи безплатно помещение за събиране намлякото, а Георги Флоров постъпи като безплатен техник в кооперацията.След няколко дена заминах по селата по пролетния преглед надобитъка и когато след две седмици се завърнах, видях, че новооснованатакооперация закъсала и членовете се разбягали, защото не могли да пласиратсъбраното мляко и то започнало да се вкисва. Отчаянието бе голямо, аозлоблението срещу мен и директора – още по-голямо. Това бе точно поВеликден, когато всички празнуваха и си почиваха, а аз трябваше да помагамтри дена на техника Г. Флоров да се изцентрофугира вкиснатото мляко исметаната да се избие на масло. И така полученото прясно и хубаво кравемасло много бърже се пласира.

И когато направихме сметка, преработенотомляко в масло излезе по-скъпо от това, продадено в прясно състояние. С товасе внесе успокоение сред кооператорите и работата продължи с по-голяментусиазъм.Кооперативната идея в миналото трудно си пробиваше път. За нас,агрономите, бе ясно, че при дребната частна собственост агрономическатанаука намира трудно приложение затова прогресивните агрономи в миналотовзехме положително становище по въпроса за изграждане на кооперативни земеделски стопанства и при условията на капитализма, но заедно с товасочехме и техните недъзи, които ще се премахнат само след събаряне накапитализма и премахване на частната собственост. Кооперативното дело бенашето знаме! Нашите кооперации в миналото, създадени с толкова труд имъки, нищо не представляваха пред днешните аграрно-промишленикомплекси. Но те бяха предвестници на новото време.

ЗЕМЕДЕЛСКОТО УЧИЛИЩЕ ВЪВ ВИДИН

Наскоро след основаването на млекарската кооперация ме преместихав земеделското училище във Видин. Тук вече бях много добре, защото имахвъзможност да си прибера и детето при мен, а и мъжът ми бе на работа въвВидин. Прекарахме зимата заедно в мирен и спокоен семеен живот. Презесента обаче без никакви причини пристигна за мен заповедта за уволнение.Запитах защо така безпричинно ме уволняват и скоро получих отговор откабинета на Кимон Георгиев, че ме уволняват защото съм била спротиводържавни идеи и съм дружела с прононсирани комунисти. На моетомясто назначиха Недялка Тодорова от Видин, дъщеря на запасен полковник,който имаше трийсет декара десертно лозе, и беше снаха на богатземевладелец, чийто чифлик се намираше точно срещу училището. Не следдълго време уволниха и мъжа ми и така в началото на зимата останахме идвамата без работа. Прибрахме се да живеем в с. Търговище в бащината микъща.На следващата година ни се роди вторият син Стефан и за ражданетоотидох в болницата в Белоградчик. Отначало ме приеха много любезно и менастаниха в малка стаичка с много мизерна обстановка и без никаквиудобства. Дори чаша за вода нямаше.

Нямаше и акушерка. Обаче вечертаслед като дойде при мен един фелдшер и разбра, че аз съм законна съпруга,веднага ме изпъдиха, защото в болницата приемали да раждат само моми, тъйкато те биха могли да удушат новороденото. А аз, като законна съпруга,нямала съм това право. Болниците тогава нямаха линейки и пеша трябвашеда стигна до дома на сестра ми Ана. Може би днес на младите майки, коитосега раждат в прекрасно обзаведени родилни домове, да им се вижда тованевероятно, но това бе миналото, за което ние старите само с мъка сиспомняме. Неописуемо беше теглото на жената майка и чиновничка,работничка или селянка при тогавашните условия на капитализма. Начиновничките даваха само по две седмици отпуска за раждане, а селянкитераждаха по нивите. През 1935 година директор на земеделското училище във Видин бешевсе още Георги Атанасов, с когото прослужихме заедно по-малко от година.А учителките тогава бяха Надежда Живкова, Недялка Тодорова и др.Всичките бяха все протежета на министерството. Разчитайки, че иматподкрепа зад гърба си, те тръгнали само по разходки и срещи и зарязалислужбата си. Изпокарали се с директора и всичко се объркало. Отделнитесервизи били занемарени, дисциплината в училището – нарушена,финансовата отчетност – объркана. При една ревизия директорът заявил, че стози персонал не може да се сработва и помолил министерството отново даме възвърнат на служба.Министерството обаче реши да смени целия персонал като за директорназначи Васил Димитров от Ловеч, също протеже на министерството.Инспекторът Кураджиев му бил кумувал при женитбата.

Първата работа на В. Димитров бе да се заобиколи с близки хора, които да шпиониратперсонала и да му донасят. Ето защо пък той извика за старши работник чакот Русенско Радни Илиев, на когото пък той бил кумувал. Но при тези кумовене ми беше лесно да служа, защото бях непрекъснато следена. Като ходех вграда, винаги забелязвах, че един мъж, седнал на моста не далече отучилището, лови риба. Като тръгвах по магазините, същото лице се движешеслед мен, затова започнах по-рядко да отивам във Видин. Уверих се, чедиректорът Димитров предупреждавал полицията, когато съм тръгвала заграда. Един ден същият този агент дойде в училището да си купи прасе икогато поиска да го плати, аз му казах, че това е подарък от мен. Аз платихпрасето, но за сметка на това този агент престана да ме следи.Повечето директори много обичаха строежите в държавнитестопанства, защото те им даваха възможност да правят големи гешефти спредприемачите. И на Димитров благодарение на връзките му сМинистерството отпуснаха средства да вдигне втори етаж на пансиона и дапострои хубаво директорско жилище. При доставките на материали от разнитърговци от града завърза приятелство с тях, разкарваше ги с държавнифайтони, гощаваше ги и всичко това се вършеше безотговорно ибезконтролно.

И така, когато дойде Димитров, той оправи забърканитесметки на своя предшественик Атанасов, но същевременно оправи и своетоположение.Тук в земеделското училище бях изолирана и не можех да бъда полезназа партията така, както когато бях в катедрата и обикалях селата. Мен честообаче ме навестяваха наши другари за събиране на парични помощи. Някойот стажантите, като Катя Томова и Кана Статкова, поддържаха връзки смладежката организация в града и за много работи се информирах от тях. Потова време Ремсът развиваше активна революционна дейност под ръководството на Боян Чонос. Не си спомням точно, но смятам, че бе 1940година когато еврейската организация във Видин ни помоли да приемем напрактика около двадесет младежи момчета и момичета, деца на бедни исредно заможни хора. Трябваше да ги запознаем със земеделските култури истопанската работа, за да се подготвят за заминаване за Палестина.Те дойдоха рано през пролетта, когато се извършваше пролетнатарезитба на овощните дървета, и аз ги заведох в градината, за да им покажа.Учудих се обаче, като разбрах, че те не могат да разпознават различнитевидове овощни дървета без да има плодове на тях.

Показах им отличителнитебелези на кората и пъпките между ябълката и крушата, а те усърднонаблюдаваха и се мъчеха всичко да запомнят. На тръгване всеки си откъснапо едно клонче за сравнение. На сутринта рано видях много от тях даобикалят градината от дърво на дърво, припомняйки си това, което са чули отмен. Много старателни бяха и всичко с удоволствие вършеха, само че бяхамного невежи, затова често правеха и бели, но аз не им се сърдех, нито карах.Спомням си как веднъж ги накарах да оплевят пипера и зеленчуковатаградина, а те, вместо да изскубят бурените, изскубали пипера. Не им секарах, защото те бяха градски деца, при това на един народ, който у нас не сезанимаваше със земеделие. Те бяха виждали само чушки, купени от пазара,но никой от тях до този момент не бе откъснал поне една чушка от самиястрък. Тази грешка, която направиха с пипера, ме накара повече време даотделя за тях при провеждане на практическите им занятия. Следния път гизаведох на лозето и им развих цяла лекция за значението на копанта, завредата от бурените и пр. и ги накарах в мое присъствие да почнат работа. Натръгване обаче едно от момичетата с всичката си наивност ме попита: “Следкато прекопаем лозето, ще изнасяме ли пръстта?”В скоро време полека-лека благодарение на голямото им усърдие те сезапознаха с всички земеделски култури и усвоиха по-важните стопанскиработи.

Престанаха да правят грешки, както в началото когато дойдоха. Сегатехният труд стана по-производителен и полезен. Те се радваха на успеха си,а не по-малко се радвах и аз, че можах да ги обуча. Скоро след заминаванетоим получих колет с хубави исторически романи и едно малко портретче отсимпатичната Адела. Те бяха свикнали с мен и ме обикнаха още повече следкато разбраха, че съм с леви убеждения. Не по-малко ги обичах и аз, защототе повечето бяха деца на изстрадал народ. Тези младежи заминаха заПалестина не от желание за забогатяване, нито от някакво си властолюбие, асамо и само да бъдат полезни в новооснованото си отечество.Един ден се изненадах, като сварих в квартирата си колегата ПетърБогданов, известен наш другар, който по-късно бе разстрелян заедно сНикола Й. Вапцаров и други комунисти на военното стрелбище в София, произнасяйки думите: “Жалко, че умирам в зората на нашето освобождение.”Заварих го полуизлегнал се на дървения миндер с доста измъчено от уморалице, по което личеше че е прекарал доста безсънни нощи. Като агроном,уволнен за противодържавни идеи, сега работеше нелегално, скиташе по селаи градове, като представител на една фирма за химически препарати за борбасрещу болестите и неприятелите по културните растения. Още като влязох встаята, той ми каза, че ако е знаел че директорът на училището е В.Димитров, тогава за нищо на света не би се съгласил да потърси убежищепри мен.

В миналото били служели някъде си заедно и се познавали катополитически врагове. След обмисляне как да излезем от това заплетеноположение, решихме не да бяга и да се крие, а незабавно и двамата да отидемпри Димитров, за да му предложи за училищните нужди химическипрепарати. Жената на Димитров ни посрещна много любезно, защото сжената на Богданов били приятелки и го покани дори за вечеря. Димитровобаче се държеше резервирано. Заведохме обикновен служебен разговор, откойто Богданов ни най-малко не се интересуваше, а и двамата с него симислехме, как ще се отървем от тази клопка. След малко аз се извиних итръгнах, като казах, че навярно колегата Богданов ще остане да спи вгостната стая, а тя беше в един коридор с моята квартира. През цялата нощбях неспокойна, но всичко мина благополучно.На другия ден сутринта Димитров ме извика в канцеларията да ме питазаплашително зная ли какъв човек съм му завела на гости – човек, който еосъждан за нелегална дейност, компрометиран комунист, и пр. Отговорих муспокойно, че познавам Богданов само като наш колега и че когато снощи съмго срещнала случайно в парка, той ме помолил да го заведа при директоракато близък приятел. “Значи той търси вас, сърдито му отговорих аз, а немен. Тогава аз какво съм виновна за това?”Димитров ме изгледа опулено и веднага минахме на друг разговор.Каза ми, че имало 600 кг пшеница, която по книгите се води налице, авсъщност липсва. За да се ликвидира тази сметка, трябвало аз, катозавеждаща прехраната на добитъка, да съм я оправдала като дадена наживотните. А това бе през време на войната, когато хлябът беше като тухла,така че лесно е да се обясни къде е отишла тази пшеница.

На няколко пъти мемоли да я оправдая, но все отказвах, докато веднъж открито ми заяви, че товаще бъде за главата ми. Щял да ме наклевети в полицията. Обаче аз гоизпреварих и още на другия ден отидох при началника на полицията и муразправих всичко, че моят шеф иска да ме клевети, защото не искам даоправдавам неговите злоупотребления.Войната срещу СССР бе в разгара си. Германците бяха вече нахлули ив България и в училището често идваха германски войници да го разглеждат. И като гледаха малките хубави прасенца, точеха зъби. Нашите вестниципостоянно тръбяха за “славните подвизи” на Хитлеровата армия, за разгромана Червената армия и че пътят за Москва е открит. Това хвърляше в отчаяниеособено нас старите, които не можехме с оръжие нищо да помогнем, а само спарични помощи. Съпротивителното движение в нашия окръг се засилваше,а заедно с това се засилваше и терорът срещу комунистите. Скоро беинтерниран секретарят на нелегалната партия Лозан Порчелов, д-р Калчев имного други другари от Видин. Сега за събиране на парични помощи запартизаните идваха жената на Порчелов – Евгения и синът им Мишо, койтобе още ученик.Един ден при мен дойде някакъв съвсем непознат човек и ми определисреща с някакъв си другар, който имал да ми казва нещо много важно. Посвития на руло вестник щяла съм да го позная, а той мен добре ме познавал.Срещата щеше да стане във Владикината бахча на една пейка. Съгласих се ив определения ден взех по-голямото си дете Наско и отидохме наопределената среща.

Отдалече забелязах човек, облечен в хубаватъмночервена риза, държейки в ръката си вестник, че седеше на пейката.Досетих се, че това ще е въпросният човек и дръпнах детето към тази пейка.Той също ни забеляза, стана от пейката и любезно ни посрещна.Пристъпихме незабавно към целта на нашата среща. Тъй като окръжнияткомитет във Видин е разтурен, каза ми той, по решение на партията етрябвало да се сформира нов такъв, в който да вляза и аз и др. д-р ГеоргиПопов и да продължим работата. Набърже обмислих положението и дадох отрицателен отговор. Досетихсе, че вероятно това е клопка, за да интернират и мен и д-р Попов.Предполагах, че Окръжният комитет се намира в здрави ръце и че все още вграда има другари, по-смели и по-достойни от нас, които да влязат вОкръжния комитет. Казах на този “Другар”, че аз съм само “идейнасъмишленичка на комунистите”, а що се отнася до Георги Попов, той “не епо-добър комунист” от мен. Никога вече не видях този човек. Възможно е дае бил провокатор, защото не дойде препоръчан от стари другари, на коитоимах доверие.

НАВОДНЕНИЕТО ВЪВ ВИДИН

В последните дни на февруари през 1942 година заминах за София почастна работа. На връщане влакът спря на гара Видбол поради голямотоприиждане на водата на Дунава. Всички пътници си помислиха, че спиранетое само за няколко часа и после пак ще продължи. Обаче началникът на гарата получи нареждане никакви влакове да не се пускат към Видин, защотозапочва евакуиране на населението поради застрашителното наводнение.Когато водата започнала да приижда, тогавашните управници билипредупредени, но те били на банкет по случай 3 март и не обърнали никаквовнимание. Още същата нощ започнаха да пристигат първите бежанци – жени,деца и старци. Моята уплаха беше голяма, защото бях оставила две деца въвВидин при старата си сестра. От евакуираните разбрах, че в Земеделскотоучилище се срутила някаква сграда, която раздвижила водата толкова силно,че вълните се предали чак до плуващите лодки. Помислих, че срутенатасграда е пансионът, където са и моите деца, оставени без баща и майка.Трудно е човек да си представи положението на една майка, която, стояща набрега на Дунава, гледа как се борят спасителните лодки с плуващите леденипланини и не знае какво е станало с нейните деца! Аз мислех, че може бимежду тези ледени блокове се намират и моите деца. Ужасно нещо!Тогава пристигнаха с влак понтони лодки от Бургас със смели и храбривоенни гребци.

Те самоотвержено без ропот и умора денонощно евакуираханаселението. Дойде на помощ и Червеният кръст и докараха храна заевакуираните. Написах телеграма до мъжа си, който тогава бе гражданскимобилизиран в Югославия, да дойде да спасяваме децата. Обаче пощата бевече във военни ръце и дежурният офицер взе телеграмата от ръцете ми и япоправи. “Добре сме, не се тревожи”. Това още повече ме разтревожи и тридни нито ядях, нито спах. Включих се в Червения кръст да помагам прираздаване на храната и непрекъснато мислех и плачех за децата. Като видяотчаянието ми, една моя колежка от Гурково Върба Недкова насила ме заведеу тях и решиха с мъжа си Петър да изпратят човек по сухо до с. Новоселци,което се намира най-близо до училището, за да провери положението там. Навръщане оттам този човек ми каза, че най-голямата сграда не е срутена, и внея са събрани всички обитатели, които се намират там, но цялотостопанство е заобиколено с вода и ледени блокове, така че е абсолютнонедостъпно. Като разбрах обаче, че децата ми са живи, аз се поуспокоих.Колежката ми Върба ме задържа у тях и никога няма да забравя топлия йсърдечен прием, но аз всеки ден ходех на пристанището да моля комендантада ме пусне да замина с някоя лодка при децата си. Най-после му заявих, чеако не ме пусне да замина, ще се хвърля в Дунава.

Комендантът най-после,дали се уплаши да не се хвърля наистина в Дунава, или се трогна от сълзитеми, но разреши да замина. Качих се в една понтонна лодка с двама гребци итръгнах заедно с един дебел евреин за Видин. Пътят наистина беше страшен.Водата непрекъснато прииждаше и носеше цели планини от ледени блокове,които задръстваха пътя и правеха движението невъзможно. Трябваше сбомби да се разбиват ледените планини и от тях хвърчаха големи парчета лед на всички страни. Бомбите раздвижваха водата така силно, че се образувахаголеми вълни, които пълнеха с вода лодката. По нареждане на лодкаритетрябваше да пазим равновесие, за да не се обърне лодката, а евреинът моятспътник, бе много дебел, така че аз непрекъснато трябваше да го дърпам къммен, за да не изгубим равновесие. Лодкарите бяха с метални каски, а нас нинакараха да легнем в лодката и да си пъхнем главите под седалищната дъска,за да не ни счупи главите някое ледено парче. И понеже се движехме срещутечението на водата, пътувахме цял ден до Видин.

Като пристигнахме там,целият град бе залян с вода. Само около сградата на общината бе останаломалко островче, върху което се бе настанил Червеният кръст за даване напърва помощ. В бедните квартали се виждаха само покривите на къщите,върху които тук-там се виждаха по някой мъж, неуспял да избяга, и сегавикаше отчаяно за помощ. Наводнението през 1942 година не взе многочовешки жертви благодарение на смелите бургаски моряци, коитопристигнаха навреме и положиха големи усилия за спасяване на населението.Като пристигнахме във Видин, лодкарите бяха толкова изморени от тежкияпът, че не можаха да продължат до училището, още повече, че и тук сеносеха същите ледени блокове. Обаче оттук в далечината се виждаше дастърчи училищната сграда, където се бяха спасили и моите деца и аз вече сеуспокоих. Едва на другия ден продължих пътя си. Като минавахме с лодкатапокрай високия редут, опасващ града, видяхме много цигани качили сеотгоре и с всичка сила викаха за помощ. Помолих лодкарите да се отбиемкрай тях и да вземем поне децата. Обаче, като се приближихме до тяхмайките скачаха заедно с децата в лодката и въпреки, че лодкарите гитласкаха назад, те отново се връщаха при нас. Най-после пристигнахме.Цялата територия на училището бе заляно. Само училищната сградастърчеше като Шильонския затвор.

Всички обитатели тук заедно спридошлите бежанци от крайния квартал бяха се качили на втория етаж, адобитъкът – крави, коне и около 60-70 свине – настанени на първия етаж вкласните стаи на ученичките. Като видях децата си, само можах разплаканада ги прегърна, без да мога нищо да им кажа, а те ме посрещнаха с думите:“Мамо, гладни сме”. Продоволствието бе много затруднено. След няколкодни пристигна и мъжът ми.Водата продължаваше да приижда. Целият град се евакуира. Най-последойде и нашият ред, като най-напред евакуирахме ученичките, а след това иперсонала. Качихме се с мъжа ми заедно с двете деца в една лодка и отначалоплуването ми се видя по-безопасно, отколкото на идване. Обаче следизвестно разстояние лодката се закачи за един повален телефонен стълб, и полицето на лодкаря забелязахме, че той силно се изплаши да не би лодката дасе е пробила и да потъне. За щастие обаче тя устоя на удара без повреда и продължихме пътя си. Наскоро обаче всички лодки навлязоха в един такъвголям водовъртеж, че пътуването ни по-нататък стана невъзможно. Нитоможехме да продължим напред, нито да се върнем назад. Лодките селюшкаха, без да могат гребците да ги направляват, и те започнаха да се удрятедна о друга. Всички уплашени, помислихме, че спасение няма и че ще сеиздавим тук.

Тогава мъжът ми грабна едното дете и се прехвърли в съседнаталодка, а аз с другото останах сама. После разбрах, че това направил посъображение, че ако едната лодка се прекатуреше, поне двама души отсемейството ни да останат живи. Така след дълго и мъчително пътуване,изпълнено с рискове и опасности, пристигнахме на гара Орешец и сеприбрахме в нашата къща, която бяхме направили в овощната си градинаблизо до лозята в местността Орля, където в миналото укривах Хр.Михайлов, Бъчваров и Кръчмарски. Като пристигнах там помислих, че нямаскоро да се връщам обратно, тъй като никой от евакуираните не мислешетова, понеже според сведенията водата все още продължаваше да приижда.Обаче само след няколко дена получих телеграма веднага да се върнаобратно, защото директорът заминавал на специализация в Германия, а меноставят да го замествам. И така моят шеф, който навсякъде парадираше съссвоите организаторски способности, в този критичен момент, когатотрябваше да спасява стопанството от наводнение, отиде в София при кума сии се нареди да замине за Германия. А на мен се падна “голямата чест” дастана директор и то благодарение на тази водна стихия.Потеглих отново за Видин. Целият град все още бе потънал във вода.По горните етажи на високите къщи се бяха настанили военни и полицаи, аевакуираното население все още не се завръщаше. По улиците се движехасамо лодки. В училището заварих единствено директора, счетоводителя иучителката по готварство. В техни ръце бе и складът с хранителнитепродукти, и те правеха баници и се гощаваха, а работниците се чудеха как даусмирят гладните свине, които с писъка си раздираха цялата околност.Когато на гара Гурково и аз взех участие при раздаване на храната наевакуираното население, от продължителното рязане на кашкавал сеинфектира дясната ми ръка, забра и трябваше да ходя в болницата да япрорежат и всеки ден да се правят промивки и превръзки.

До града пак отивахме с лодки, а времето се случи студено и ветровито и винаги след катосе връщах от болницата, ме втрисаше от студ и болки. А стаята си нямаше скакво да стопля, защото въглищата ми в мазето бяха потънали във вода. И при това състояние аз трябваше да поема директорското място незабавно,защото Димитров бързаше да замине за Германия и да се отърве отнеприятности и отговорност. Предаде ми само по опис касата – паричната отчетност. Веществената отчетност не приех, защото всичко плуваше във вода.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СТОПАНСТВОТО СЛЕД НАВОДНЕНИЕТО

Водата бавно се оттегляше, а пролетта бързо настъпваше. Земите нафермата все още бяха потънали във вода и стопанските сгради дополовината, затова добитъкът още не можехме да преместим от сградата напансиона в оборите. Това положение продължи доста време и животнитеокончателно разсипаха първия етаж на училищната сграда.След окончателното оттегляне на водата цялото стопанствопредставляваше жалка картина. Мазилката на всички сгради се разпадна.Земеделския инвентар бе потънал в кал и целият ръждясал. Добитъкът бешеизгладнял и подивял от дългото стоене в затворени помещения. ОтМинистерството на земеделието никой не идваше да види това положение.

Само по телефона непрекъснато звъняха, за да се информират за състоянието.Предстоеше ми трудна задача, от една страна, че възстановяването настопанството не бе лесна работа, а от друга, и аз, като комунистка, се чудехкакво становище да взема по въпроса – дали да възстановявам стопанството,или да саботирам, защото становището на партията бе тогава да вършимсаботажи. Всички другари от Видин се бяха разбягали. Едни бяхаевакуирани, други – интернирани, младежите минали в нелегалност, така ченямаше с кого да се посъветвам. В това отношение ми помогна самотоМинистерство, за да се ориентирам правилно. В един телефонен разговор миказаха, че ако е невъзможно възстановяване на стопанството, да се назначикомисия с представител от данъчното управление, която да бракува всичкиядобитък и да се предаде на държавата за месо. А по това време бяха нахлулигерманските войски в България и се чувствуваше голям недостиг на храни.Ясно беше къде щеше да отиде това месо.Преди две-три години от Югославия бяха доставени 30-40 свине –майки за разплод от породата Монголица. От пролетното прасило бяхмеполучили не по-малко от двеста хубави прасета.

Имаше и хубави крави идоста птици. И при мисълта, че всичко това, ако се бракува ще отиде заизхранване на Хитлеровата армия, ме накара не да саботирам, а давъзстановявам стопанството и да запазя добитъка от бракуване. И смятам, чене сгреших. С един рапорт до Министерството съобщих, че внесените свинеот Югославия са дали много добри резултати, особено в Кулско, че кравитесе отличават с голяма млечност и кокошките с висока носимост, така чеголяма загуба ще бъде за народното стопанство, ако този породист добитък се бракува. А също така съобщих, че ако Министерството ми отпусненеобходимите средства аз ще мога да се справя с всички трудности и щевъзстановя стопанството в предишния му вид.Молбата ми бе удовлетворена и всеки ден от Министерството мепитаха колко и какви средства ми са необходими за ремонти, за коитонезабавно ми отпуснаха платежни заповеди. Така че в течение на една годинавсички стопански сгради, училището и някои от жилищните помещения наперсонала бяха наново измазани с вар и пясък.

Всички земеделски машинисъщо се пребоядисаха и цялото стопанство блесна от чистота. Отпуснаха и 30000 лв. за водна помпа, та преместихме зеленчуковата градина на най-високото място, за да не се залива повече от р. Тополовец. Така че през юниимахме в градината всички видове зеленчуци, каквито във Видин на пазараоще нямаше. А нанесеният талог от водата натори почвата и царевицата тазигодина бе ненагледна. И когато дойде инспекторът от Министерството –Младенов, той зачудено каза: “Тук не личи, че е имало наводнение.” С тазитрудна задача можах да се справя благодарение на помощта на постояннитеработници, като Асен Първанов, Петър Петков, Димитър Маринов, СтоянСтефанов и Младен Николов. Те винаги ме подкрепяха и съвестно сиизпълняваха работата, защото аз се държах с тях не като с подчинени, а катос хора равни на мен. Те ме слушаха и изпълняваха моите нареждания, а честои аз се вслушвах в техните съвети и това повдигаше тяхното самочувствие.Най-добрият ми помощник бе Асен Първанов, който имаше търговскипохват, благодарение на което успявахме навреме да се снабдяваме с всичкинеобходими за ремонт материали.Войната все още продължаваше, но положението започна да се изменяв наша полза. Германците, разбити при Москва и Сталинград, започнаха даотстъпват и нашето самочувствие се повдигна.

Броят на партизаните от денна ден растеше. Наближаваше и време да се завърне директорът Димитров отГермания. Беше ми неприятно да се срещам повече с този човек, койтотолкова много бе ме изтормозил в службата. Още повече, че и здравословноне бях много добре. Наводнението, страхът покрай децата тогава, операциятана ръката ми, грижите, безпокойствата и тревогите покрай възстановяванетона стопанството се отразиха зле върху здравето ми, така че се наложи да сепенсионирам по болест.Преместихме се в Белоградчик, а през лятото прекарвахме в Орля. Тукпръв дойде да поиска от мен помощ за партизанския отряд “Бенковски” др.Цоно Рангелов от Протопопинци. Другарите тук събираха помощи не в пари,а в продукти, защото поради близостта ни с югославската граница сърбитепостоянно преминаваха да закупуват храни, така че тогава недостигът отхрана бе голям. В Белоградчик беше и сестриният ми син д-р Георги Петров. В Чехия,като студент по медицина, той взел участие в една интернационална бригада във войната срещу Франко в Испания.

Така че често ми разправяше иинтересни епизоди от Испанската революция. Като ловец Георги знаешевсички тайни пътеки, които водеха през границата, през които бе превел испасил наши другари. Като лекар често изпращаше лекарства в Балкана заболни партизани. А колко пъти по цели нощи се губеше, превеждайкинелегални през границата, а майка си лъжеше, че като ерген скита нощновреме по моми и банкети. Тя обаче подозираше, че я лъже, затова много себезпокоеше за него.Колкото по-бързо германците отстъпваха, толкова повече фашистите втила беснееха. Започнаха масови арести, побоища и интернирания.Интернираха и Георги в Несебър и още други другари от Белоградчик, катоТрифко Найденов, Данко Лазаров и др. В бюджета на администрацията иполицията по параграф 36 били предвидени 65 милиона лева възнаграждениеза убийства на народни синове. По 50 000 лв. за убит партизанин, а за главатана Асен Балкански 300 000 лв. Но червената армия продължаваше свояпобедоносен ход. Германските войски, които се намираха в България, бяхапринудени да напуснат нашата страна. При отстъплението те представлявахамного жалка картина.

Цели потънали в прах, налягали един до друг вкамионите, като дървета тихи и безмълвни. Нямаше сега ни следа отпредишната им гордост, а по лицата на всички се четеше страх отнеизвестността.Аз бях тръгнала с волска кола на воденица със стария дядо Виден ималкия си син Стефчо. Когато наближихме Фалковския мост, през койтоминаваше Михайловградското шосе и се сливаше с Ломското заБелоградчик, целият път бе задръстен от германски коли. Чудеха се и незнаеха по коя посока да тръгнат за Югославия. Любопитните селяни, коитоги бяха заобиколили, не можеха да ги упътят, а аз не исках да се издам, чезнам немски. В това време пристигна лека кола с двама офицери с географскакарта в ръце и на един стълб до шосето поставиха дъсчена стрелка, коятосочеше пътя към Югославия. Веднага всички камиони се изтеглиха по тазипосока. След като те отминаха и нямаше кой да ни види, аз накарах Стефчода завърти стрелката в обратна посока към Лом, та да се пообъркат малкопоне следващите коли.

Събитията следваха своя логичен ход, известен на всички.Освободителната армия на маршал Толбухин наближи границата на нашатастрана. Българското монархо-фашистко правителство се готвеше за отчаянасъпротива. Обаче българският народ и българските войници вместо за бой сеготвеха братски да посрещнат своите освободители. “Господин полковник, господа представители на победоноснатаЧервена армия – ечал гласът на българския поручик – граничарите отбългарската застава приветстват във ваше лице освободителите на България”.И сред мощно “ура” войници и офицери на двата братски народа сепрегърнали. По същия начин Съветската армия бе посрещната и в нашиякрай. Цяло щастие за мен бе, когато един майор с няколко войника трябвашеда преспят в нашата къща в Орля. А когато гледах по шосето да се движатнепрекъснато с дни камиони и войски и да се развяват червени знамена,отивайки към Югославия, струваше ми се, че това е сън...

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин