Изпрати стари снимки от Видин и областта

Валентин Качев - стихове

История - Белогрaдчик

поета и драматурга от Белоградчик Валентин КачевПрофил на поета и драматурга от Белоградчик Валентин Качев, член на този Лист и член на редакционната колегия на "Венец", вече бе представен тук .
поета и драматурга от Белоградчик Валентин Качевпоета и драматурга от Белоградчик Валентин КачевTържество в Москва с професори от Московския университет и другиВ дома на пролетарския поет Д. БедниВалентин Качев и Сергей МихалковВалентин Качев с Григор Вачков и Стефан Данаилов в На всеки килиметър

 

Стихотворението "Щастие", написано от автора по-рано днес, тук се публикува за първи път и съм сигурен, че ще зарадва любителите на изящното слово.
ЩАСТИЕ

 

Къде е щастието?

В светлината на деня,

или в лунния блясък –

открил ни нощта…

 

Има ли щастие някъде,

или е жалка мечта,

омесена в съдбата

на сълзи в самота?

 

Или е в изгрева,

зад пурпурния лъч,

донесъл надежда

за праведен път!

 

Някъде в извора,

край стария дъб,

нашепва легенда

и търси мига!

 

Нима е в торбата

с лъжи и мечти,

захвърлена някъде

в нашите дни?

 

Или е във вяра,

във съвест и срам,

които ни праща

творецът от там?

 

Има ли щастие? -

питам се аз.

Дали е в шейната

На Дядо ви Мраз?

 

- Има за някой! –

отвръща ми той.

Кой ли е този –

бандит ли, герой?

 

А ние се питаме

що е живот -

щастие или мъка

да теглим до гроб!

Валентин КАЧЕВ

 

ПОЕТИЧЕСКА ДУША

 

Дали след тази нощ ще съмне,
или сънят ще бяга като мит,
подгонил вятъра със вяра,
донесъл първи слънчев лик?

 

 

А може би през огненото було,
в капките на свежата роса,
ще се докоснеме до чудо,
което ни дарява утринта?

 

 

Там и някой ще запее,
кълвач ще чукне в своето дърво
и фурната със хляба ще огрее
душата ни, щом търсиме добро!

 

 

Вярата ни носи мисъл,
вятърът пък гони дъжд,
дали стихът ми недописан
ще спре на приказния път?

 

 

Нали и аз ще съм след него
с абицата от старите лета,
с торбичката на детството стаено
и кратунката със изворна вода.

 

 

А той, стихът, ще ме погледне,
дали водица да му дам,
че в суховея няма песен,
а чака ни и родният Балкан.

 

 

Очакват ни и нови рими,
и буйни мисли за деня,
любовни трепети и оптимисти,
щом пред нас е поетическият път.

 

 

А утрото ще бъде светло,
огряно в поетическа душа,
която е донесла на земята
вест за мир, любов и красота!

 

Валентин КАЧЕВ

 

С ВАС БЯХМЕ НЯКОГА ДЕЦА

 

Дали по този път като в задушница,
ще дойде спомена за детския ми свят?
Ще търся ли приятели по коледните празници
в торбичките с вълшебен свят?
И сурвачките - за нас играчките,
звънчетата на старата шейна?
И по прозорците -
почукват врабците,
а циганите свирят от нощта,
в снега прикътал до комините,
рисунките на детската тъга...
Днес чувам спомен, свирят милите:

 

 

В комините е вятърът -
на циганите песента...
Дохожда звън момчета, от годините
с вас бяхме някога деца...

 

 

Валентин Качев
=======================
Това стихотворение на Валентин Качев е публикувано в последия брой на "Словото днес", издание на Съюза на българските писатели.
=======================
Във втората книжка на том 2 на Венец (2011) неиздадената още нова книга на Валентин Качев "Духът на старата къща" бе анонсирана с откъс "Башовица - миналото през моите очи: спомени и размишления". Ето отзив за книгата от Никола Радев, б. председател на Съюза на българските писатели:

 

Уважаеми Госпожи и Господа,

Вие добре знаете, че времената се менят, поколенията си отиват, но честно написаното слово - остава, като история, животопис за града и неговите хора.

Сполай им на тия, които са спомогнали за издаването на такива духовни паметници, които остават за вековете!

Днес пред нас е книгата на Валентин Качев “Духът на старата къща”, тя е емоционална и поучителна, вълнуваща и мъдра. В нея той разказва за родния си град – уникалния Белоградчик, за неговите хора и събития през последните сто и няколко години. Освен детските и юношески спомени на автора, вплетени са предания и исторически факти, лирични разкази на живи хора с уникални съдби и борчески биографии, преминали през града и през старата къща, чиито дух витае във времето. Прекарал детството и юношеството си в Белоградчик, запазил прекрасни спомени, авторът винаги е носил в сърцето си жезъла на мъдростта на своите предци, свидно е пастрил техния пример и завет, че родината е една единствена и друга няма. Валентин Качев е завършил авторитетни университети – Литературният институт, основан от самия Максим Горки, както и университета по кинематография – ВГИК в Москва, живял е в различни страни, общувал е с едни от най-изтъкнатите представители на съвременната европейска интелигенция, които са му гостували в родния град Белоградчик и това също дава привкус на неговия вдъхновен разказ.

Валентин Качев е автор на пет книги с поезия и кинодраматургия на български и на руски език: “Вещий рог Аспаруха” - Москва, “Привечерен град”, “Лепестки света” - Москва, „ Да пазиш Михалята”, “Незабравимият Михаил Улянов” със сценария “А розите цъфтят при всички режими”, член е на Съюза на българските писатели, както и на Съюза на писателите на Русия.

Редактор на книгата НИКОЛА РАДЕВ,

Председател на Съюза на българските писатели (1999-2003),

Лауреат на международната Шолоховска награда за литература през 2005 година, както и на Международната награда “Атлант на славянството” – 2010г.

София

19.12.11.

ЩОМ ТРЕНДАФИЛ ЗАЦЪФТИ

 

Обичам утрото,
но за мен – магическа е тя, нощта!
Прехвърлям зарове, да видя своята съдба
и чувствам вятъра, как отвява моята тъга.

 

 

Ще докосна слънцето в мислите за красота,
ще потърся с лебеда – загадката на любовта.
А край нас, лозницата от стария ни род,
дали тя пази тайната за вечния живот?

 

 

Вечност ли, нима и огънят е сляп?
Превърнал се в пепел, в стария оджак.
А може би там в искрицата
е онзи дивен миг – довел ме на земята
с първия ми вик?

 

 

Сега и там е тихо, вятъра до вярата е спрял,
а моят ген, нима в перото се е сврял?
Не трябват ми ни остър нож, ни стария папир,
ще пиша с въглен тука, своя нов мотив.

 

 

Нека по стената да оставя знак,
та, когато някой ще прекрачи този праг,
да го срещне словото от този светъл миг,
че живота дава брате своя мъдър лик.

 

 

От спомена ще спретна – новото писмо.
Ще поканя вятър да отвее старо зло,
А отвън, щом трендафил зацъфти,
ела девойко – с хляб сол ни посрещни!

 

Валентин КАЧЕВ

 

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПОМНИ И ТОВА

 

Вървим по пътя си от младостта,
но не виждаме къде ще спрем.
О, колко дупки са това?
Приятелства, любови и измени…

 

 

Стоим понякога на кръстопът,
с ръка протегната с кандило.
Дали ще ни покаже верния ни път,
или ще паднем в дола с коприва?

 

 

Жари тя, но от туй не ще умрем!
Болката ни ще прерасне в мисъл.
Какво пък, нека да поспрем,
че животът не е волският остен…

 

 

Що ни трябва за из път?
Краката здрави и сърце кораво,
коматче хляб, главица лук
и “дий”, говедо закъсняло.

 

 

Дали ще стигнем Еверест,
или ще спрем в селската градина?
Ще напишем някой куплет,
или ще свирим пак на мандолина?

 

 

Да отворим дядовия дом
и сандъка със старите одежди.
Да пийнем от котле горчивото вино
и да послушаме юнашки песни.

 

 

Нека оседлаем гордия жребец,
пък да литнем с него из полето.
Над угарта с покълнало жито
да чакаме жетварска песен.

 

 

Да склоним глава пред нашия Балкан,
пред Ботевото слово и молитва!
Щом душата ни копнее за това,
България ще блести с розовата китка!

 

Валентин КАЧЕВ

 

БЕЛОГРАДЧИК – РОМАНТИЧЕН И ВЕЛИК

БЕЛОГРАДЧИК!

Над дъното на старото море,

бял като цветчетата на пролетта,

закърмен в тайнството на любовта!

 

Омаен, нежен и велик,

свил снага под стражата на крепостта.

Нима си верен като онзи исполин,

от камъка граден, от вятъра изваян?

Застанал тук, край своя хълм велик,

от Бога осветен, от векове омаян.

 

А времето лети,

в история се превръщат дните

и твоята природа те крепи,

защото ти си в хоризонта на мечтите.

 

А може би, защото съм роден,

закърмен с красотата феерична

и няма друг във вселенския ми ден,

за който да се моля патетично.

 

Израснах в теб, край твоите скали,

сред вълшебната природа!

Катерих се и търсех там следи,

оставили великите ти хора.

 

Стъпвах сигурно във пепелта

със въглени от древното огнище

и чувах тихо песента,

отвела те над морското равнище.

 

Защо си земен и Велик,

какви епохи си изграждал,

запазил чрез скалите

своя светъл лик.

 

Когато днес светът те разпозна,

а ти го покори със скалите,

една звезда изгря над крепостта

и твоят образ отлетя във висините.

 

Валентин КАЧЕВ

СИНОВЕТЕ НА МЕЧТИТЕ

Стиховете са посланието Божие!

Те не носят хляб, но опрощават грях.

А поетът като призрак броди,

за да запише небесния им знак.

Той остава като някаква химера,

знание, отправено към вечността.

Днес за жалост то не се приема,

но пътува с бъдещето на света.

 

Него ще го срещнат след години,

украсил орнамент на надгробен знак,

или скрит за вековете живи

ще зазвучи от лира на Орфеевия брат.

 

Този стих изгарял като пламък,

въздигал в небесата нечия душа,

затварял е пред някого вратата,

за друг е разоравал целина.

 

Нима таз рима сила не таи?

Не е ли като ледохода в океана?

Понякога почиваща на морските вълни,

донасяща отнякъде любов и вяра.

 

А защо поетът в този светъл ден

е в старото палто, с пробитите шушони?

Дайте му коричка хляб и малко сол,

Нали той божието слово на земята води!

 

Поетите не са любимците на този свят!

Понякога гадаят под звездите.

И спят под старите мостове на рахат,

прегърнали те музата с мечтите!

 

Валентин КАЧЕВ

КОРАБИ СЛЕД БУРИ

 

Годината започва
с посланието на мъдростта!
Животът пък с вяра –
за да стигне
до Надеждата и Любовта.

 

 

А когато нощите
будуват над съня,
добиват сила с мощите
на твоята звезда.

 

 

Ти очакваш утрото
и слънчевия лъч –
една чаровна песен
да те отведе навън.

 

 

Дали ще срещнеш извора
на своята мечта,
под дъгата да омаеш
жрицата на радостта.

 

 

Да, ти си като онзи Бог,
с дързост и желания,
да отнесеш в небитието
човешките страдания.

 

 

Нима със твоя дух
ще дойде друго време?
Къс от райската градина
на земята да дадеме!

 

 

Но часовникът не спи,
дали е време да ореме,
че без хляба накъде
в това невзрачно време…

 

 

А с нивата на мъдростта,
засята с наште думи,
ще ни откриват векове
като кораби след бури!

 

Валентин КАЧЕВ

ПОЕТИЧЕСКИЯТ ГЛАС

 

Нали не спя, а пак е утро,
нощта ме гони да творя.
Разпитвал съм я уж по тъмно,
а тя ми дава светлина..

 

 

Прозряват мислите, буди се зората,
а в мен вулканът нощен бди.
Какво ли ще открие в небесата,
какъв ли стих от мен ще се роди?

 

 

А уж поетите са като хора,
с бурен нрав, с простреляни сърца –
ядат и пият те на воля,
но пишат като сомнамбули през нощта.

 

 

Пишат не когато им е топло
и сито на снагата и духа,
а щом дочуят онзи вопъл
като Иерихонова тръба.

 

 

И той открива тяхната вселена,
докосната с божествения глас.
Понякога застават на колене
пред листа бял във този час.

 

 

Но в живота те не търсят милост!
Горди, бедни и с едничка чест!
Кому си нужен в туй безвремие,
посланико на божията вест?

 

 

Нима и Ботев им е трябвал
и на Дебелянов нежната душа?
Те живели са за своя празник
и простреляни са в гордите чела!

 

 

То днес стихът е Бреме,
не струва и коричка хляб!
О, Господи, дали след време
ще има паметник на поетическия глас!

 

Валентин КАЧЕВ

ПРИНЦОВЕТЕ НА ДУХА

 

Отхвърлил бремето на нощния покой,
вглъбен в картини на Моне,
замислям се за онзи вечен строй,
на гении, докоснали и моето сърце.

 

 

С мен са тази нощ:
Едгар Дега и Сандро Ботичели,
Огюст Роден, Рембранд,
Ван Гог и Рафаело,
Леонардо и Микеланджело.

 

 

О, Господи, нали това са твоите чеда?
Изпратени със мисия отгоре.
Оставили на таз земя –
скулптори, платна за вечен спомен.

 

 

Дали са имали къде да спят?
Какво да хапнат и да облекат?
Какво са любили и негодували?
В какви палати са отчувани?

 

 

Кому е нужно днес това?
Стига, че земята има тези имена!
Ще помисли ли днес този свят,
че духовното е висша благодат?

 

 

Тези нежни птици без покой,
едни със четка, другите с молива,
улавят нишките, изграждат свой –
нов свят, който не умира!

 

 

Те не месят хляб, но носят дух!
Не живеят в царствени палати.
Богатите ги смятат за боклук!
Отминават ги със своите апапи…

 

 

Ще има ли за тези Божи синове,
наследници на моите Великани,
все пак някой хляб да им даде,
че туй богатство да опази?

 

Валентин КАЧЕВ

 

БАБИНАТА ПИТКА

Перото е наточено, но няма сила,

с която да се боря през нощта.

Един въздъхва, друг пък се присмива,

аз ще трябва с мислите си да споря!

 

Да търсим магия не е тъй лесно.

Само жриците го имат този дар.

Да разровя втасалото тесто

и да видя тайната на моя хляб…

 

Тайни няма, има само обич,

нощви и побелели от брашно ръце.

И тази стара баба да припява,

все едно, тя чергите тъче.

 

Нали с туй е пазила живота.

Да нахраниш, да ги завиеш, че да спят.

Остава дядо да разпрегне коня

и да седнат на софрата да ядат.

 

След тежък ден и те да помечтаят,

да погледнат спящите деца.

Кой ли утре кон ще оседлае,

друг пък ще погива в пепелта.

 

Аз седя на топло и се питам,

дали тоз спомен ще е жив?

Защото пърлената селска питка

е отчувала и български войник!

 

Има върхове на славни битки.

Светът днес знае и Славянското писмо.

От космоса ни пращаха усмивки.

Имаме си Дунавско хоро!

 

Имаме България – това е!

И народ, опазил я в страшни векове!

Но бабината селска питка

през живота светъл лъч ще донесе!

 

 

Валентин КАЧЕВ

 

ЖИВОТЪТ

 

Животът е като капчук
след летен дъжд.
Гърми, вали
и бързо си отива…

 

 

Остават капките
и мириса на колендро,
като тамяна в църквата,
която ни опива.

 

 

Животът е вълшебният стрелец!
За едни е дал стрели на Купидона.
Друг пък меч да изкове,
трети с ралото да храни и народа.

 

 

На тарикатите той лирата е дал!
Да пушат, пият и да любят,
пък когато се рещат да сторят дар,
векове след тях да го намерят.

 

 

Капчукът е като спомен за дъжда.
Така и хората, преди да си отидат,
оставят своята следа,
по която векове ще ги откриват.

 

 

Милиарди са въздишали на таз земя!
Оставили са род, имения и челяд.
Но малцина, като божия звезда,
паметта ни ще огреят.

 

 

Велики хора със безсмъртните творби,
останали в картини, ноти или слово,
лежат в могилите и техните мечти,
издълбани в паметниците надгробно!

 

 

А ние пак живота ще делим!
На божествен, тежък, неудачен…
Когато дойде време да се извисим,
ще оставим туй, що Бог ни е закачил!

 

Валентин КАЧЕВ

СЛЕД БУРЕН ВЯТЪР

 

Белоградчик за мен е само спомен

от щастието на детския ми свят.

Приятелите се стопиха в този дивен

с аромата на липите град.

 

Днес вървя по улиците родни.

Няма на кого да кажеш „добър ден!”.

Наоколо са вечно недоволни,

пуст е и площадът в този ден.

 

Празна е торбата на народа!

Гладна мисъл не играй.

Да се философства е на мода.

Какво, че тук природата е рай?

 

Къде са враните жребчета?

Скалите пазят ли онез мечти,

когато младите момчета

искахме да ставаме орли.

 

И поехме кой където види,

а светът видя и нас!

Кой професор, друг аргатин -

носим спомена за този град!

 

Вярно, не живеем в него,

имаме си други светове,

но ни пази онзи огън,

топлил ни във бабините домове.

 

Заспиваме със родната ни стряха

край лозницата в утихналия двор.

Само горе се играй луната,

осветила приказния скален дом.

 

То, детството, е като театър,

обърнеш ли се, ти си вече друг!

Кажи, момче, дали след бурен вятър

някой спомен ще те върне тук?

 

 

Валентин КАЧЕВ

“ДУХЪТ НА СТАРАТА КЪЩА”

 

Това е старата ми къща!

Триста страници лежат!

Никой днес не ги разгръща –

те са във единствен екземпляр!

 

Аз написах ги със радост.

Моето сърце е тук.

И родът, и град във младост

тука ще се преродят!

 

Не поливах си домата,

както казваше съседът строг,

но излизаха словата

като септемврийски грозд.

 

Словото ми е вълшебно!

То дойде в уречен час.

Без да пита ми отвори

приказки от стария ми град.

 

Тук отдъхват много хора –

биографии, съдби, кураж!

Ако някой днес се моли,

ще ги видите веднъж.

 

Да направиме салата

и ракийца в старото бърде,

пък да влезе, който чака

приказки за старото градче.

 

Днес времето е сложно!

Книга няма кой да издаде.

Ще четеме по седенки

приказки от моето сърце!

 

Все и този ден ще дойде!

Ще потропа някакъв юнак,

че иска книга да печати,

за нашия прекрасен град!

 

 

Валентин КАЧЕВ

ПАМЕТ

На 01.02.1991 г. почина баща ми Иван Качев

 

Паметта ще вдигне воала на спомена!

От ефирния свят ще огрей светлина.

Там нашите близки очакват да видят окачена

вярата, с която напуснаха тази земя.

 

Тя е в синовете, снахите и внуците.

В този род, що дошъл е след тях.

Дали днес те още чуват звуците,

скрити тайно от нашия свят?

 

И голото бърдо живее със спомена

за вятър и буря, за пролетен дъжд.

Капки роса, седемцветна дъга,

склонила се тихо над детската глъч.

 

Унесен в тези странни видения,

опитвам се пак да намеря следа,

защото съм тръгнал да търся умения,

оставили нашите на тази земя.

 

Край мен е духовното утро –

плуга и чука и остра коса.

Остава ми да тръгна безшумно

в полето, що знае това-онова.

 

Полето го знае, орел ли го пази,

поглеждащ отгоре на този живот.

Вървим ние долу, с човешките нрави

и търсим съвест, морал и любов.

 

Ще дойде ли вечер - да грейне луната?

Че всичко това за романтика бди.

Ще блесне ли някакъв мит в тишината,

дали от небето ще литнат звезди?

 

А ние сме някъде под родната стряха,

с огнище, що топли пак стария дом.

В душите ни памет има вродена

и чакаме гости да дойдат от онзи живот!

 

Валентин КАЧЕВ

ПОЕТИЧЕСКОТО ЧУВСТВО

 

Залезът е като птица,

която те оглежда от високо вън.

Бродира някаква шевица

лекокрилият и акробатичен звън.

 

Той е като утро, но във пурпурна позлата,

не посреща, а изпраща слънчевия лъч.

Нали след него ще изгрей луната

и романтиката ще покрие този нежен кът.

 

Залезът не е ли пък надежда,

пред загадъчната немощ на нощта?

Щурците свирят, а отсреща –

безмълвна е и спящата скала.

 

До нея е астрономическият покрив –

площадка с купол, телескоп, тръби,

с които се докосваме до Господ

за съвет в тези страстни дни!

 

Ето я и крепостта отдолу!

Един безмълвен знак със толкова съдби!

Тук имало е римски гарнизони

и турските разпасани паши.

 

Чувате ли онзи свист на ятагана?

И сопите, с които камък се троши.

Онез поборници за свободата на рода ни,

чийто дух е жив сред тези крепостни стени.

 

Нощ е, но да паднем на колене

пред дедите, вдигнали велики бунт!

Кръвта им не застива от столетие,

а с вярата им ще го има българският път.

 

А след нощта ще блесне утро.

ще докоснат тез скали и други векове!

Защото поетическото чувство

е от древността за вечни светове!

 

Валентин КАЧЕВ

СИЛА, С КОЯТО ПРЕЖИВЯХ

 

Зад прозорците сибирска зима,
вълци вият край града
и луната ги оглежда мълчалива,
показва им пътека във снега.

 

 

На сутринта до нашта порта
по няколко простреляни лежат.
Шейната ги докарала от полка,
някой селянин ги гръмнал как стоят.

 

 

Ето детския ми спомен,
нали е зима, пак дойде,
за вълците и вълчото му време,
дали и днес го пазим, за къде?

 

 

Минавах аз край вълците убити,
пътувах с школския буквар,
не вярвах, че в живота ми ще има
зверове по-страшни и от тях!

 

 

Изкачвах се по стълбата красива,
там брулеха ме силни ветрове.
Любовта – тя си даде вота,
да я крием във потайни часове.

 

 

Всичко друго беше на открито –
врагове със подлостта и гняв.
А краката ми горили с огниво,
да боли, когато бос вървях!

 

 

Но аз чувах някаква старинна песен
и тя ме водеше към моя връх!
Имах го под мене вече в есен,
а наоколо оставаше светът!

 

 

Но за него днес не ще говоря.
Под луната скрит е в този сняг,
който вълците от детството докара
и ми вдъхна сила, с която преживях!

 

Валентин КАЧЕВ

КОГАТО СПОМЕНЪТ БОЛИ

Прехвърлям броеницата

и чакам да излезе някакъв късмет.

Мечтая за лозницата,

когато ще се стопи този сняг.

Тук съм се подпрял до парното

и мисля си за стария оджак,

където огънят ме топлеше,

когато бях хлапак.

А сега съм с натежали спомени –

домашна топлина, уют.

Писалището мило, чака ме,

да наточа молива си лют!

И кафе от джезвето -

с онзи аромат,

както баба ми го правеше -

с малко ръжен прах.

Какво, че съм далече от природата -

в тих и хубав столичен квартал!

Засядам всяка вечер с волята

да помъдрувам с моя идеал.

Навън е руска зима,

като в моята Москва.

Тя към нас премина,

за да си спомним Шипка

и братушките, донесли свобода!

Помним и забравяме

с кого сме яли хляб и сол.

А пък често и съдбата

ни е хвърляла в копривен дол!

И пак сме ставали и тръгвали,

но този път без поза, без морал…

Кому държавата си да предложим

и да ближем от обувките му кал.

Зимата и младостта ще си отидат!

Ще дойде пролетният весел май.

Дали един ден, когато ни попитат,

кой от нас ще се покай?

Аз не давам отговор за всички!

Ето тук, от белия ми лист –

записвам, че сърцето ми е чисто

и духът ми български - ВЕЛИК!

 

Валентин КАЧЕВ

РОМАНТИКАТА НА ДУХА

 

Велики стихове в прощални нощи,
записвани на момини гърди,
отмивани, оплювани и още -
един живот не може да смени.

 

 

В миговете на любовните ни страсти,
когато младостта не беше кът,
изпращаха ни да изучим щастие,
а аз откривах във страстта стиха.

 

 

А може би, че бяхме набедени,
че българският мъж е като Бог,
пласирахме се като племе,
което прави истинска любов.

 

 

Живеехме и бяхме млади,
в общежитията на духа,
където цели канонади
превръщаха в капитал стиха.

 

 

Тогава го обичаха кат знаме
и поетите ги имаха за богове,
защото от нашето съзнание –
пулсът в новия живот тече.

 

 

Имахме си институт със слава!
Там ни учеха да бъдеме добри,
а за поетическата ни държава
мечтаехме на женските гърди!

 

 

Днес животът ни подряза.
Стиховете бойки не звучат.
Какво от туй, че нашата родина
върви по европейски път?

 

 

Стиховете ще преплуват океани.
Те летят в космическите висини.
Българийо, подай ръка на вечните бродяги,
защото днес коват и твоите бъднини!

 

 

Валентин КАЧЕВ

СТУДЕНО

 

Въздишам, а не зная защо?

Дали да поспя съм орисан,

или в студената нощ

ще ми дойде някаква мисъл?

 

Някой ще чукне отвън,

или пък ще робея

да чакам онзи звън,

когато в стих ще запея!

 

Тук топло е, а вън

февруарската зима е люта.

Не вярвам в никакъв сън,

отпивам си чая от мъка.

 

Пил съм тоз чай с колежки добри

в московската моя квартира,

любовните страсти, с искрящи очи,

ето този спомен го има.

 

Имаше Кремъл, с червени звезди

и пърхащи като снежинки

русокоси красавици със сини очи –

всички ми бяха любимки.

 

Зимата не беше ни страшна, ни зла,

на сърцето ни беше горещо.

Учехме се в златна среда

и ни беше някак си лесно.

 

С натежала от мисли глава

опитвам се нещо да пиша,

а се нося далече в Москва,

дето моето щастие диша!

 

Ето че зима дойде и при нас,

а навън е неспокойно и странно.

Нали и там бяхме в същия клас -

Днес студено е.

и младостта е далече от нас.

 

Валентин КАЧЕВ

 

ПОЕТИЧЕСКИЯТ ДОМ

 

Чудя се какво да пиша,
когато музата далече е от мен?
Дали като първолачето, което срича
да изчакам стиховете вдъхновен?

 

 

Те ще дойдат в топлата ми стая,
подгонени от февруарски студ.
Да се стоплят и да помечтаят,
като някой дядо в тежък ямурлук.

 

 

Ах, този дядо, помня го как идва –
целият отрупан в пресен сняг.
Сам в гората си живееше,
но всяка сутрин носи млякото у нас.

 

 

Не го плашеха ни вълците в гората,
нито вятър, нито силен студ.
Той правеше пъртина във гората
и по старата пътека идваше в града.

 

 

Ех, мое детство, детство –
защо си толкова далечно?
Няма го ни млякото,
нито онзи стар козар.

 

 

Само дето чувам стъпките му често
и помня ямурлука му, отрупан в сняг.
Нали животът ми започва с детство,
какво ми трябва още в този свят?

 

 

Навън звездите са големи.
И луната е красива над снежния воал.
Нима тук стъпки закъснели
ще ми върнат онзи мой прекрасен свят?

 

 

Ето зимата със своята постеля
и огъня в стария ми дом.
Ще дочакат моето вдъхновение,
пък нека Господ да отвори
Поетическия дом!

 

Валентин КАЧЕВ

БЕСИЛОТО, ТО ВЕЧНО ЩЕ МЪЛЧИ

 

Българийо, ти имаш всичко, за което биха завидели:
история, народ и къст от райската земя!
Родино, в твоите стари рани,
гори и плаче майчината доброта.

 

 

Сам не зная, кой ще те погали
и венец от рози ще сплете?
Но в гърдите мои, като на барикади,
аз те пазя в своето огнено сърце!

 

 

Ти си днес тъй нежна като песен
и светулка над смълчаната земя.
Сам боготворя те всяка вечер,
като единствената българска звезда!

 

 

Но ти си с път и памет през годините,
пренесли те като сълза в този век.
Ти милостива си и пазиш живи думите
изречени от синовете носили перо и меч!

 

 

Родино, ти имаш всичко в този свят!
Но не винаги била си в крак с народа.
Но, когато падне февруарския ти сняг
си спомняш твоя син, изпратен тук от Бога!

 

 

И в този ден, в който ти, Българийо скърбиш
и цял народ е паднал с теб на колене,
Великия ти син днес го споменуваш
и в неговата святост се кълнеш!

 

 

Помня аз от школските години
този февруарски ден и знам:
Родино, твойта сила е от Левски,
а бесилото за свободата мога да го дам!

 

Валентин КАЧЕВ

ВУЛКАНЪТ С ПОЕТИЧЕСКАТА КРАСОТА

 

Потропва вечерта като брилянтна амфора,
загърбила пресветлия ми ден.
Обичам я, защото води залеза
и открива приказния свят смутен.

 

 

А някъде в нощта звездичката,
зависнала над моето легло,
ме обгръща с погледа на жрицата
и ми праща от небесното добро.

 

 

Но аз достоен ли съм да приема
този божи щедър благодат?
Дали чрез стих или поема
ще говориме и тази нощ със тях?

 

 

Ето че сълзата ме изгаря
и сърцето е като локомотив.
Пуфти и чака свойта гара,
да открие нежния мотив.

 

 

Аз стоя като стрелочника
и пускам го във пътя нов,
покрит със мисли и тревоги,
открит за творческия взлом.

 

 

Идва влака и не пита
колко рими ще редя.
Нали и пушека прилича
на поетически възбудена душа?

 

 

В тази амфора е скрита,
древната стаена реч.
Дори и с нея под звездите
чуваме гласа на този стар поет.

 

 

И утрото ще е вълшебно,
а нощта е тъй добра,
щом открива за поета
вулкана с поетическата красота.

 

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин