Изпрати стари снимки от Видин и областта

Никола Петров - 2

История - Художници

 

БАЩАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ИМПРЕСИОНИЗЪМ НИКОЛА ПЕТРОВ
Един вълшебник с четката, умрял в мизерия I
През есента на 1879 г., бедният момък от с. Воднянци -Ломско Петър Иванов Воднянски, решил да скъса със селската мъка и лепкавата кал и да потърси препитание в големия град. Още от дете, той постоянно слушал от чичо си Младен за Видин, с "големия пазар, многото магазини и оживеното пристанище" и все мечтаел да потърси щастието си там. Нарамил торбичката с хляб, сиренце и лук, запасал кратунката с водица на пояса и тръгнал кьм мечтания град...
Трудолюбивият, упорит и честен селски момък, срещнал във Видин спретнатата и уредна мома Спаса Тодорова Найденова и създали задружно и щастливо семейство. Живеели в къщичката на Спаса и с много труд и пестеливост, си открили малка бакалничка, която осигурявала насъщния на плодовитото семейство...
На 20 август 1881 г. в кокетната къ-щурка на дребния търговец Петър Воднянски, на ул. "Юрий Венелин", след три момиченца, се ражда син, който кръщават Никола. Майката Спаса, била образец на българска жена - домакиня и къщовница. Тя с вкус и старание поддържала и дома, и градинката в двора, а чергите и шевиците, които тъкала, били в чудни багри и предизвиквали възхищение в махалата и града. Малкият Никола, когото нежно наричали Кочо, бил галеникът в семейството, болезнено привързан към майка си. Той вместо да отиде да си играе с махленските деца, по цял ден бил около нея, наблюдавал красивите тонове, които изтъкавала от преждите и слушал нейните безкрайни и мелодични песни. С любов се вглеждал в разцъфналите мушкати и шибои в двора и в саксиите по прозорците. Момчето се радвало на нежните цветчета по цъфналите овошки в градината и вдишвало с пълни гърди свежата хладина, със специфичния влажен дъх, долитащ от Дунава! Лиричната душа на момчето възторжено възприемала дунавската шир, любувайки се на изгревите и залезите на слънцето, прокарващо искрящи ивици по огледално гладката повърхност на реката.'Вечер в унес наблюдавало сияйната лунна пътека, която като звезден булевард, окъпан в лъчи, свързвала двата бряга на Дунава, при изгрева на небесното светило...
Обичта на момчето да рисува и тези фантастични възприятия от най - ранната му възраст, ще формират у него, малко по - късно оригиналния, талантлив и плодовит видински художник.
Като ученик в училище "Васил Левски", малкият Никола Петров прави поразяващо впечатление на своя учител по рисуване, художникът чех Ярослов Верих. Учителят възложил на учениците си да нарисуват в блокчетата си, както умеят, наредените от него пред черната дъска гипсови орнаменти - амурчета, колесници, богове, обредни сцени и пр. Никола направил такива картини, че Верих, учителите и всички ученици онемели от учудване... Ярослов Верих още тогава му предричал бляскаво бъдеще като художник.
Като по неписано правило, някаква злощастна орис, някаква непредвидима и непредотвратима карма, много често е прекър-швала творческите пориви и на най - големите дарования. Така е било и с много таланти в духовната сфера, родени и израснали
във Видин...
Още в първия клас на гимназията, талантливото момче Никола Петров е притиснато жестоко в безмилостните клещи на мизерията. Баща му, дребният търговец Петър Воднянски е разорен, не издържал на голямата конкуренция от страна на по - богатите търговци, на големите магазини с по-евтини стоки, на лихварите и кредиторите си. В "законите" на бизнеса липсва филантропия и самарянство! За непогасени в срок заеми секвестират малката и кокетна къщичка с "цветните лехи и разцъфналите вишни", недалеч от Дунава. Изнасят на публична продан бакалничката и лозето и изхвърлят цялото семейство на Петър Воднянски на улицата. Бащата е принуден да премести многолюдното семейство в циганската махала "Хаджи Ибиш" в края на града. Къщичките там били малки, със сламени покриви, покрай многото мочурища и блата, които при прииждането на Дунава се препълвали с вода,".. която стигаше до прага...тогава всичко потъва в мъгла и прах...", разказвала сестрата на художника. Покрай бедните къщурки, сутрин и вечер пастирите изкарвали на паша животните си - говеда, крави, биволи, овце и кози, които, при дъждовно време, превръщали земления път в разорана "картофена нива"! Тази нерадостна гледка, по-късно ще вдъхнови Никола Петров да нарисува картината си "Чарда". Приведените клони на върбите и храстите над застоялата блатна вода и непрестанният хор на жабите ще станат сюжет на художника за картината му "Дунавско блато".
Трудното намиране на работа от бащата, принудило Никола да напусне гимназията и да стане писар при нотариуса, за да подпомага с нищожната си заплата изхранването на семейството. Така от най - ранна младост, борбата с мизерията става постоянен спътник в живота на даровития художник, до края на дните му.
Въпреки мизерията, сполетяла семейството, Спаса Петрова, като всяка майка, мечтаела нейният любим Кочо да продължи образованието си. Тя преценила, че най-добре за Никола ще бъде, ако постъпи във Военното училище в София, защото семейството не разполагало с никакви пари. Там условията били повече от добри за едно разорено семейство. Всичко било безплатно образование, облекло, храна, квартира. Добива се добро и прес-тижно образование, при това се осигурява работа след завършването. Необходими били само пари за пътуването на Никола до София. Майката кътала левче по левче, взела дребни заеми от роднини и съседи, които връщала или отработвала и на 3 сеп-тември 1898 г., изпратила с корабчето до Лом, а оттам за София
18-годишния си син.
Пристигнал в столицата, Никола Петров научил, че току що било открито Рисувално училище, което след няколко дни ще отвори врати за първата си учебна година. Душата на младежа плам-тяла от огромна любов към рисуването, затова тя го отвела вмес-то във Военното в Рисувалното училище. Той писал на родителите си за това решение. Те изпаднали в пълно отчаяние от пос-тъпката му. За тях, пък и за много хора от онова време, рисуване-то било "гладен занаят"! Накрая се примирили с тайната надежда, че момчето има златни ръце за рисуване и може "...да спести някоя пара на стари години да си купи "пайтон" и да стане пайтонджия"- най достойното и доходно препитание по онова време..." /Михалчева И,"Никола Петров - живот и творчество" .Алманах, Видин, 2006 г, стр. 30 /.
Изключителният художник не станал файтонджия, но като ученик на Ярослав Вешин, а след това на Иван Мърквичка, започнал със страст да рисува булевардите, мостовете и улиците на София, с препускащите по тях файтони.
Като студент в първи курс, Никола Петров си намерил квартира в крайния квартал "Подуене". Схлупените къщурки до Пер-ловската река и потъналите в зеленина дворове с цветя и овощни градини, както и седящите пред портите жени с плетка в ръце, връщали в душата му скъпите спомени за родния Видин...
Животът на Никола Петров в София се заключавал, в буквалния смисъл на думата - по 24 часа работа, освен часовете отделени за сън, за да възстанови силите си. През останалото време, непрекъснато рисувал. Където ходи, като неразделна част от съществуването му са - блокчето, моливите и кутиите с акварелни бои. Рисува всичко и непрестанно - изгледи от Витоша, малка къща с разграден двор, цветя, натюрморти, етюди на глави и голи тела, работници на полето, приятелите си, с които е на Витоша. Шеговито показва портретите им с думите: "На, виж какъв си хубостник!"
Един от неговите колеги, художникът Николай Христов, гледайки го как създава с лекота истински шедьоври казва за него: "Дивна беше ръката на Николая, като че ли някой вълшебникя водеше. Линията беше сигурна и точна. У него нямаше повторения и задрасквания, той не употребяваше гума".
Когато веднъж проф. Иван Мърквичка проверявал зададената на студентите работа и стигнал до Никола Петров, спрял за по-дълго и възхитено възкликнал: "Прекрасно, прекрасно, просто удивително и мъчно постижимо!".
Едва 22 - годишен, през 1903 г. Министерството на просветата го изпраща в Рим, по случай Международната изложба там, като представител на България. През следващата година в Белград се основава дружество "Лада", в което членуват хърватски, словашки, сръбски и български художници. На първата Южнославянска изложба Никола Петров представя една от първите си картини - "Военното училище". През 1905 г. е изпратен от Министерството в Лиеж на Всемирното изложение, заедно с художника Хараламби Тачев и няколко души от Рисувалното училище. Там, той представлява и аранжира българския павилион. Трите месеца които прекарва в Белгия, не са напразно загубено време за него. До като другите участници в групата, непрекъснато пътували по екскурзии в Германия и по развлечения из Белгия, той и Тачев не излизали от Художествените галерии на Лиеж и Брюксел. За тези дни Тачев казва: "Никола се спираше с възхищение пред картините на Рембранд и Рубенс и си водеше бележки, като правеше малки копия". Там той за първи път вижда оригиналите на Ван Гог, Писаро, Моне, Мане и др. В това изложение Никола Петров участва с "Етюд на цигани". Тази творба е направила огромно впечатление, за да бъде отразена в "YONRNALDES АRTS" с изключително ласкави отзиви за българския художник с думите: "Отлична студия на циганин". На втората изложба на групата, Никола Петров участва с картините "Селска улица", "Мома с кобилица на чешма" и "Зъбера". За съжаление, съдбата на тези картини е неизвестна
Тежките условия на живот и постоянния недоимък и мизерия, подкопали и без това крехкото здраве на този изключително надарен художник. Бичът на XX -и век - "Жълтата гостенка" застава безмилостно и на неговия праг!..
Преди да напусне Рисувалното училище художникът Иван Иванов си спомня, как по време на учебния час с Иван Мърквичка, в стаята влиза гост - художник чужденец. Той вижда прикрепените с карфици на стената "драскулки", правени от Никола Петров и изявява желание, веднага да откупи всичките. "Ние, по-младите студенти - спомня си Иван Иванов - се чудехме какво толкова необикновено намери този важен гост в тях".
Освен насъщната вътрешна потребност да рисува непрекъснато, Никола Петров е правил това и за да може да се препитава и лекува. Веднъж, рисувайки икона в коридора на Рисувалното училище, го вижда Владимир Димитров - Майстора и му казва: "Аз пък на твое място никога не бих седнал да рисувам икони"! Никола Петров го погледнал кротко с тъжните си очи и с примирен тон отговорил: "А дажд нам насущний?" Освен ежедневната битка за хляба, Никола Петров не се отклонява нито за миг от проблемите на голямото изкуство - той участва във всички провеждани художествени изложби у нас и в чужбина. За 10 - годишнината на Рисувалното училище през 1906 г, участва в двете - третата и четвъртата традиционни изложби на рисувалното дружество "Съвременно изкуство". През 1907 г. в Лондон се открива изложба на художниците от Балканските страни. Никола Петров представя картините - "Селски път с коли", "Развалините на Св.София", "Пролетна вечер", пастелите "Рисувачка", "Госпожица В.", "Над гергефа", "Госпожица К.", "Художник" и др.
През 1908 г. в Загреб, съюза "Лада" открива Южнославянска художествена изложба. От българска страна участват много художници, между които и Никола Петров. Там е изложен неговият лиричен пейзаж "Зима над София" - самотно къщичка се гуши под снега, а в дъното се вижда църквата "Св. София".
Известно време Никола Петров работи в ателието на скулптура проф. Марин Василев /1908- 1909 г/. Там рисува портрета на Стоян Чилингиров в бели дрехи. В националната художествена галерия се пази скицата на този портрет.
През 1909 г. на изложбата, открита в "Глас- палас" в Мюнхен, страната ни участва с картини на Никола Петров. Кои са били картините, не е известно, защото описите, както и картините били унищожени при бомбардировките над София през 1943 г. През 1910 г. на голямата художествена изложба във Венеция, като едни от най-добрите са отличените картини на Никола Петров. Същата година през лятото художникът заминава с приятеля си Стоян Чилингиров за с. Звонци,Трънско. Там се венчава за малограмотната девойка - шивачката Васка Драганова, която му става най-верния и предан човек до края на дните му, защото и тя като него познава бедността от дете. Сред фантастичната природна красота на Трънския балкан, създава едни от най-хубавите си картини - "Река Ерма при Звонци" и "Ждрелото на Звонци". През април 1911 г. в Италия се открива голяма художествена изложба, посветена на 50 -годишнината от освобождението на страната. България е сред поканените и представя картината на Никола Петров "Лъвовият мост". Измежду изложените 10000 картини, тази картина на видинския художник не само е наградена, но е и откупена за Музея на модерните изкуства в Рим. По-голямо признание за таланта на гениалния видински художник Никола Петров, едва ли може да има! Тогава авторът прави втора такава картина и я предава на Софийския музей.
Същата година, вече много болен, Никола Петров се връща във Видин, за да прекара лятната си почивка. Почти през цялото време, заедно със семейството си и една от сестрите си, живее в сламена колиба, край лозето им в района на с. Буковец. Тук сред най-близките си роднини, сред природата и най-вече в родния край, който му връща милите спомени от детството, Никола Петров отново хваща палитрата. Въпреки че "жълтата гостенка" изсмуква силите му и кашлицата все по-често раздира гърдите му, той, след като цял ден е рисувал, вечер пее с плътен глас сред волната шир и под звездното небе. Когато кашлицата му става мъчителна, казва на сестра си: "Е, то се е видяло, че ще се мре!". Гова тъжно, минорно настроение се чувства и в картините на художника, особено в "Пожънати ниви" и портрета на жена му, рисуван на открито.
През 1912 г. в България пристигат група руски живописци начело с прочутия художник Месоедов, за да изографисат новата катедрала "Александър Невски". Тогава се обявява конкурс за участие и на български художници. Решено е прекрасният храм на София да бъде превърнат в паметник на съвременната българска живопис. Затова конкурсът събира в "Александър Невски" най-даровитите майстори на четката - българските художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Никола Петров, Христо Берберов, Хараламби Тачев, Стефан Иванов, Георги Желязков, Аврам Розентал. На Никола Петров се паднало изографисването на Въведение Богородично в северния олтар. Сградата била още недовършена, дограмата още не била поставена навсякъде, затова някой отвори на врати и прозорци били затворени с дървени капаци отвътре.При всяко отваряне и затваряне на вратите или при силен вятър течението в сградата било ужасно. Много от художниците имали кожухчета или дебели дрехи, но Никола Петров бил само със своето старо, тънко и оръфано костюмче. При това храната му за цял ден била само две филийки хляб и едно варено яйце. При тези условия той се простудява много сериозно и започва да кашля с онази зловеща кашлица, която е кобен признак за напредналото белодробно заболяване...
Руският художник Месоедов възторжено оценява работата на Никола Петров като превъзходна и му предсказва бляскаво бъдеще. Но и той е озадачен от здравословното състояние на българския талант. Когато настъпва лятото, още недовършили "Александър Невски" Никола Петров се мъчи да предотврати хода на болестта. В онези години се е считало, че козето мляко има решаващо участие при лекуването на туберкулозата. Затова художникът се премества на квартира в Княжево, в полите на Витоша, сред природата и казва на своя кум Стоян Чилингиров: "...ще си отглеждаме една козичка, хем да има мляко за детето, хем да я рисувам, когато свърша работата в храма".
Здравословното му състояние се влошава много рязко, когато в края на 1912 г, вече 31 годишен, на два пъти е викан в казармата във Видин. При тия пътувания, той отново се простудява много силно и при завръщането му в София, кумът му Стоян Чилингиров е силно разтревожен: "Превит, с дълбоко хлътнали очи и пресипнал глас, той почти не говори, а само шепти" I Непубликувани спомени - архив Н.Петров, Институт за изобразителни изкуства при БАН./
В средата на януари 1914 г. здравето на Никола Петров е толкова влошено, че заминава за Троянския санаториум, отпаднал духом и невярващ вече, че е възможно да оздравее. След гри месеца обаче, здравето му позакрепва и той заминава за изложението във Венеция. Оттам изпраща картичка на Александър Морфов, като го кани и той да дойде във Венеция. Когато се връща през лятото, завежда семейството си във Видин, където нарисувал картината си "Видинското блато".
За неговото състояние при рисуването на тази картина, сестра му Параскева разказала следното.
Никола беше много изтощен и едва вървеше. Аз носех кутията с боите и столчето, а той само платното. Когато започна да рисува, аз седнах встрани на тревата и четях книга. Знаех, че брат ми обичаше да бъде сам, когато работи. Той направи очертания с креда по платното и когато започна да полага боите, по небето запъплиха тъмни облаци. Закапаха едри капки дъжд. И той бе принуден да продължи рисуването на следния ден. През същото лято Никола Петров рисува и пейзажа си "Лозята край Видин"./Откупена тогава от Столичното кметство за 600 лв., сега в неизвестност"/. /Р.Б.- Видин,"Алманах-Гражданите на Видин", 2006г.,стр.29/
През 1915 г. в салоните на Рисувалното училище се открива голяма художествена изложби на българските майстори. Никола Петров е представен с картините: "Рекичка из камънаци", "Кончета", "Пейка" /"Поглед към Троянския балкан"/, "Пожънати ниви" / "Лято"/, "Мостче", "Рекичка край село" и "Покрай Дунава". Неговите картини, отличаващи се от другите с меките тонове и дълбокото поетично отношение на художника към природата, привличали вниманието на посетителите.
Художникът вече бил тежко болен и не можел да става от леглото. Истинските български таланти, с големи човешки сърца -Александър Божинов, Владимир Димитров -Майстора, Тръпко Василев, Иван Мърквичка, Иван Вазов и др. културни дейци подават петиция до Народното събрание с молба да подпомогне Никола Петров в последните му дни. Комитетът начело с Александър Божинов организира събирането на картини в помощ на болния художник. Почти всички се отзовават на инициативата. Владимир Димитров - Майстора, който бил учител по рисуване в Свищов, изпраща пет свои картини. Българските депутати и тогава, както и сега са прекалено заети с уреждането на "държавните дела", от които зависи собственият им келепир и благополучие, както и интересите на собствените им партии...Какво значи "някаква си личност", пък макар и талант от национално и световно значение! На тази евентуална помощ от Народното събрание, нещастният художник е възлагал големи надежди, защото е писал на своите близки следното: "Така аз ще мога да замина за Рилския манастир, а гласуваната помощ ще оставя на жена си и детето си"/Архив Никола Петров - Институт за изобразителни изкуства при БАН/.
През пролетта на 1916 г. - последната пролет на великана с четката - е организирана голяма художествена изложба в Берлин. Изпратени са картини и от България, от които две на Никола Петров - "Изглед от Чепино" и "Пещерски ливади". На търга -разпродажба, едната картина е откупена за 1200 марки. През лятото художникът отива на почивка в Княжево, където макар и много изтощен, рисува картината "Военен транспорт", която предава за постоянната изложбена зала на Тръпко Василев.
Когато се връща в София, на улицата го среща Константин Щъркелов и останал поразен от неговия вид:
... Той пристъпваше бавно, лицето му бе хлътнало, рядката му брада, занемарена, браздеше низ посърналата бле-дина на лицето и го правеше по -продълговато. От това лице, на което бе отразена страдалческата му душа, гледаха две, възголеми, женствени очи.
/Алманах -Видин, стр. 30/. Лятото Никола Петров прекарва в Родопите и когато се връща в София, болестта го приковава на леглото, от което не се повдига вече. Започва последната му мъчителна борба срещу пристягащата го костелива ръка на смъртта. Повечето от приятелите му вече са го изоставили, но една малка група от верни негови другари отива да го посети в края на м.септември - Никола Танев, Стефан Иванов, Хараламби Тачев, Димитър Гюдженов, Александър Божков и др. Те са шокирани от крайно бедната обстановка и от окаяното му положение. Никола Петров лежал на сламен дюшек, а около него били наредени картините му, които той искал постоянно да вижда. За тази последна среща Никола Танев по-късно ще напише:
Аз се мислех съвсем забравен, ни каза той. Лицето му беше като череп, очите му светеха странно, когато поглеждаше към картините и ни разправяше за проектите си, след като свърши войната и оздравее. В дългата и тежка борба с мизерията, бедността и болестта Никола Петров е сразен. На 16 септември 1916 г, в малката бедна стаичка в Подуене, завършва страдалческия живот на този истински гений на рисуването, баща на българския импресионизъм. Общината на София отпуска 150 лв. за погребението му. На тъжната процесия в последния му път присъствуват само няколко души художници и няколко студенти от Художествената академия, които носят венците. Официалните представители на изкуството у нас, както и политици не идват на погребението на този изключителен талант, неоценен по достойнство от онези, които отговаряли за духовността в България! Ако изобщо е имало такива... Не присъстват и представители от родния му Видин, който художникът толкова много е обичал! .
Ако бяха събрани и съхранени всички картини, етюди, скици, шаржове и пана, сътворени от ръката на големия талант Никола Петров, той с достойнство би заел мястото... полагащото му се място, в челните редици на най-заслужилите народни будители. Истинската жива съвест на нацията.
Прави все пак чест на интелектуалците от Видин и по-точно на художниците, че са наименували художествената галерия в града на неговото име. Делото и приносът на Никола Петров в духовното развитие на Видин и страната, за съжаление, все още не е проучено и изтъкнато по достойнство. Жалко е, че вече 90 години след смъртта му, името, живота и творчеството на този голям творец, не е достатъчно популяризирано и мнозинството от гражданите на Видин, не знаят кой е Никола Петров! Гротескно е, че дори интелектуалци /дори с две висши образования -б.а./, задават скудоумния въпрос: "Защо галерията във Видин се казва Никола Петров? Малкото му име не беше ли друго...!" Явно, че го бъркат с фамилното име на един друг Петров /също достоен гражданин -б.а./, чийто паметник се намира само на 50-тина метра от входа на галерията...
В България не е прието да се славят всички титани на духовността, а още по- малко да им издигат паметници. От тази привилегия се ползват само политиците или онези, които имат най-малък принос за духовното извисяване на нацията.
След Освобождението през 1878 г в Третата Българска държава са издигнати хиляди монументи и много от тях са на действително заслужили герои. Но, има и много на набедени за "герои". Хора, обслужвали конюнктурата и партизанщината... На тези паметници "под строй" много години се поднасяха венци и цветя ! Сега, повечето от тях са потънали в бурени и забрава, защото "героите", не са създали или сътворили нещо, което да не бъде забравено...
Само имената на онези истински народни будители и пионери на духовността, които са свързали живота си с този на своя народ, независимо от това, имат ли изградени паметници или не, ще останат завинаги в душата на признателните поколения. Както казва великият Пушкин - "Я памятник себя воздиг нерукот-ворний...", който никога не изчезва от народната памет! Един от тези титани на духовността е бащата на импресионизма у нас, видинският художник Никола Петров. Колкото и да е пренебрегван и забравян - златото никога не губи от блясъка си...

 

от книгата "Градът на завоя" на Йоцо Йоцов

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин