Селото е център на община от около 500 жители и се намира на двадесетина километра, западно от Битоля. Голяма част от местното население (около 2500 души) се е изселила в Австралия в края на 50-те години. Останали са само полуразрушени къщи от камък и.... спомени за славните времена.

В края на XIX и началото на XX век Цапари наброява около 200 къщи, в които се раждат много будни българи.Те наричат с името на воина светец Свети Георги своята внушителна църква, построена през 1888 г. “с помощта на целия народ”, както гласи надписът на български език над входа.

По време на Илинденско-Преображенското въстание селото дава 96 жертви. Признателните цапарци изграждат още през 1906 г. в двора на църквата “Свети Георги” костница, в която са прибрани юнашките им кости. Там те се пазят до 70-те години, когато са преместени в центъра на селото, където е устроен голям соцреалистически паметник, украсяващ и днес герба на община Цапари. На челно място са плочите с имената на илинденци ­ всичките завършващи на “ов”. В задната част на този мемориал обаче сърбокомунистите са прикачили плоча с имената на убити партизани от съпротивата. Те вече са с “правилни” имена ­ завършват на “ски”.

По време на Първата световна война по върховете на Пелистер, точно над селото, са разположени позициите на 6-а пехотна Бдинска дивизия. Местните хора като едни добри българи, в студ, мраз и непроходим сняг, с мулета и волски впрягове, а често и с чували на гръб пъплят по стръмните височини, за да носят храна и вода на своите братя от Видинско, Ломско, Плевенско, Свищовско. На връщане те прибирали телата на загиналите герои и ги погребвали като свои. Офицерите, както подобава­ в двора на църквата “Свети Георги”. Войниците полагали до своите мъртви роднини в подредено гробище, западно от църквата. За седемте офицери, намерили вечен покой в църковния двор, са направени красиви мраморни паметници, които 85 години са оцелели за чест и слава на България и на местните жители, които са ги запазили. Това са единствените останали български офицерски паметници в днешната Република Македония. През 70-те години по настояване на сърби от побратимено село от Сърбия войнишките кръстове и единият от скромните паметници на войнишкото гробище са заличени с багер, но гробовете остават непокътнати. Днес бившето гробище е поляна, на която пасе добитък. Самотно циментово паметниче с изличени от времето надписи показва, че тук е последният дом на 214 души от Шеста пехотна Бдинска дивизия, от славните 3-и пех. Бдински полк, 15-и пех. Ломски полк, 16-и пех. Ловчански полк, 51-ви, 55-и, 58-и пех. полкове, 1-ви планински артилерийски полк, 12-и, 19-и артилерийски полк, 6-а Пионерна дружина.

Но за разлика от останалите 470 български военни гробища в Македония, безмилостно разсипани от сърбомани и вандали, роднините на взводните командири от 8-а рота на 3-и пехотен Бдински полк поручик Иван Живков Тодоров от гр. Видин, подпоручик Цено Витков Ламбрев от с. Урбанци, Кулско, и командирът на ротата капитан Иван Филипов Илиев от Видин, паднали на Кота 1248 в един и същи ден ­ 7 май 1917 г., както и на подпоручик Владимир Пюскюлиев от Свищов от 2-ра рота на 58-и пехотен полк, на подполковник Павел Иванов Иванов от Велико Търново, убит при Червената стена, днес могат да се поклонят на техните паметници.

Запазвайки своето човешко достойнство, местното население не е позволило юнашките гробове да бъдат осквернени от мародери, както това се е случило и се случва край Дойран, Гевгели, Милетково и много други места, или да станат паркинги, пазари или мазета на новопостроени сгради, както в Скопие, Охрид и повечето големи градове.

Къде са днес тези горди българи от село Цапари, потомци на революционери и комити? Част от тях стават жертви на антибългарския терор след Втората световна война. Други, без съд и присъда, са изгнили в югославските концентрационни лагери. Голяма част са намерили спасение в чужбина. Днес 82-годишният бай Стеван Мицковски без притеснение си припомня превратностите на дългия си живот. Родил се като Стеван Мицков, по сръбско го прекръстили на Мицкович, после като войник от българската армия в 7-и дивизионен артилерийски полк отново бил Мицков, но като гражданин на Социалистическа република Македония станал Мицковски. Цял живот е заклеймяван, загдето е служил в българската армия. Преживял какво ли не, бай Стеван и днес се радва на всеки български офицер. Все пак най-хубавите му млади години са преминали под команда на точно такива български офицери.

Днес Цапари се управлява от амбициозния кмет Йордан Станиновски. Той е осъзнал, че мъртвата войска в неговото село може и днес да донесе слава и гордост на тази затънтена община със затихващи функции. Тук през последните няколко години са идвали не един журналист, дипломат, посланик или военен. Отначало посетителите от България са приемани с недоверие и подозрителност, а понякога дори с враждебност от наплашеното население.

Но на 6 май 2001 г., в Деня на храбростта и празника на Българската армия, пред офицерските паметници в църквата “Св. Георги” е направен молебен за загиналите герои. Преодолели историческите терзания, днес кметът Станиновски и председателят на църковното настоятелство Никола Австралиеца с интерес следят всяка визита от България. Никола с гордост сочи на българските посетители обновения от него надпис на български език над входа на черквата. Развежда гостите и им показва паметниците, храма, иконите ­ всичките на български език, църковните книги, отпечатани в София през 20-те години. Никола е един от онези, които преди четири десетилетия са се изселили в Австралия. Натрупал пари, построил огромна къща там, отгледал 4 синове, с пенсия от $ 2000 и чисто нов “Мерцедес”, той се връща в Цапари, за да помага на селото и да обнови историческата черква. Зорки очи и уши никога не пропускат кола или посетител от България, веднага се докладва на кмета. Станиновски никога не пропуска да покани важни гости в своя кабинет в общината, който е обзаведен по последна дума на техниката ­ компютри, скенери, факсове, копирни машини, интернет ­ дарение от австралийците. Любезен домакин, дори рано сутрин винаги предлага ракия, мастика, бира, чай или кафе. Вади дебели папки с проекти и програми за развитие на общината, които с гордост показва на гостите.

Най-важното е да се опази знамето

Войска, командвана от капитани, е основа на Българската армия

Сто и двайсет години на Трети пехотен Бдински полк бяха отбелязани във Видин. Честването започна с празнично шествие от църквата "Свети Димитър" до централния площад. Пред бойните знамена на бдинци, които се пазят във Военноисторическия музей, видинският митрополит Дометиан отслужи панихида за геройски загиналите за свободата на България. В празника участваха представителна рота от УБ "Христо Ботев" - Плевен, и Военният духов оркестър на Сухопътните войски. Беше издадена книгата "Трети пехотен Бдински полк 1878 - 1912" от Захари Захариев и Пламен Станкулов. Светлана Кръстева от ТД "Държавен архив" и Тодор Диков от Историческия музей в града подредиха изложба за славния път на полка. Видин посрещна много гости от страната и чужбина.

Книгата и изложбата в музея припомниха на видинци как с Указ № 41 на княз Батенберг от 10 октомври 1884 г. от 9-а Берковска, 7-а Ломпаланска и 15-а Свищовска дружина се формира 3-и пехотен Бдински полк. За командир на полка е бил назначен подполковник Маслов, туркестански офицер, взел участие в Освободителната война.

От формирането на полка до обявяване на войната със сърбите на 1 ноември 1885 година се работи усилено върху подготовката на войниците от трите дружини, които макар и не добре екипирани и нахранени, извършват "хвърковати" маршове, стигат навреме до полесражението и нанасят решителен удар на врага, който подло е нападнал отечеството.

В една история на полка за бойната му и мирновременна дейност, издадена през 1937 г., се казва, че след като Санстефанският мирен договор слага край на петвековното робство на българския народ, се създава обширното княжество, което остава васално на Турция. Но още ненарадвал се на свободата, българският народ трябва да изпита огромното разочарование от действията на тогавашната европейска дипломация и от решенията на Берлинския конгрес, с които новото българско княжество е разпокъсано на пет части. Три от тях са хвърлени под ново иго. Македонските и тракийските българи остават под старото влияние на Турция, моравските се дават на Сърбия, а с добруджанските се компенсира Румъния, която е загубила Бесарабия.

Пробуденото обаче национално чувство на българите закипява на юг от Балкана, за да се разрази в стремежа на Източна Румелия да се слее със свободното българско Княжество. Неочаквано за цяла Европа на 6 септември 1885 г. се извършва "Пловдивският преврат", който провъзгласява сливането на Източна Румелия с Княжество България. Българският народ с "младежка буйност" се изправя, готов да защити Съединението. На тогавашната млада българска войска, командвана от капитани, се налага да премери сили със старата и добре организирана сръбска армия. По бойните полета на Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот за общо учудване на света младата българска войска печели победи и се покрива със слава. В тази война Трети Бдински полк прославя името си най-напред при Трън, а след това при Сливница, при атаката на Три уши и превземането на Пирот.

Действията на полка в тази война не са многобройни, но те прославят името му с героичната смърт на командира капитан Маринов, портупей юнкер Задгорски, подпоручик Стоянов и стотици "бдинци", които както пише в историята, "създадоха България с пламъка на душите си".

Тези и по-сетнешните победи на полка ще родят безсмъртния химн, написан от Н.Т.Попов, който започва с "Бдинци, лъвове, титани, нашта слава всепобедна, що се носи от балкани и до хижата последна". През 1937 г. се издава "Сборник на бдинци по случай 50-годишния им юбилей". Вестник "Народна отбрана" с редактор майор Ст. Недев отбелязва още от заглавната си страница "Огнения път" на полка. Случва се още едно събитие, отбелязано в юбилейния сборник, където се казва, че "В радостните дни за бдинци, когато се готвеха да отпразнуват своя 50-годишен юбилей и да демонстрират солидната си подготовка, на 16 юни 1937 г. в 9 часа над България и българския народ изгря светлата звезда на Височайшия младенец, с раждането на нашия мил и скъп престолонаследник Н.Ц.В. Симеон княз Търновски".

След успешната Сръбско-българска война до 1912 г. се извършва усилена и сериозна работа от всички началници върху подготовката на войниците от полка, които действат с голям ентусиазъм.

След неуспешния край на Балканската война 1912-1913 г. всички отново заработват трескаво върху подготовката на младите бдинци, за да станат достойни наследници на героите от полка, записали безсмъртни страници в историята ни. След това идва и Първата световна война, която приключва с примирието, подписано на 29 септември 1918 г. Според него войските ни отново трябва да се оттеглят зад старите граници и да се демобилизират. На бдинци още веднъж им се налага да изпият горчивата чаша на разочарованието и заедно с другите части от 1-ва, 6-а и Сборната дивизия да бъдат разоръжени. Те с твърдост понасят участта си, защото добре разбират, че това е цената да се запази целостта на отечеството.

При сдаването на оръжието обаче мисълта за съдбата на полковото знаме силно е вълнувала бдинци и е вървяла от уста на уста - и то ли ще трябва да се сдаде? "За щастие и радост на всички", както пише в историята, доблестният им командир полковник Минчо Сотиров и знаменосеца подофицер Ангел И. Петров свалят скъпия плат от дървената дръжка и го скриват. Построява се целият полк и при тържествена обстановка дръжката на знамето, както е била с калъфа, се изгаря, като се оставя впечатлението, че това се прави, за да не се предаде то в плен.

На 12 октомври 1919 г. знамето е върнато на Трета пехотна Бдинска дружина, като свидетелство за "чутовни" боеве по бойните полета и за пример на младите бдинци.

На 31 октомври 1926 г. при тържествена обстановка пред очите на цялото видинско гражданство и запасното войнство знамето е било наградено със сребърна гривна за спасяването му от плен. В същия ден са били наградени и командирът на полка о.з. полковник М. Сотиров и знаменосецът от запаса подофицер Ангел И. Петров със значки за спасяване на знамето