Изпрати стари снимки от Видин и областта

Рациария

История - Крепости

Рациария
Colonia Ulpia Trairana Ratiaria- така е наречен този голям град на дунавския лимес в един надпис от 125 г. от н.е. , най- ранното точно датирано писмено сведение, в което се споменава неговото име.
Кога е възникнал живота на това място не знаем със сигурност. Отделни находки от латенската епоха сочат, че областта е била населявана преди римското завоевание. При сондажните разкопки, провеждани досега в Рациария, обаче не са открити следи от предримското селище. Известно е,че това селище е било разположено в областта на мизите, едно от най- значителните племена в Северна България, живяло тук и преди новата ера.
Важен преломен момент в историята на Рациария са годините на Веспасиан(69- 79). Тук често се намират сребърни, дори и златни монети от това време. Издигането на града през този период е свързано и с големите грижи на Веспасиан по укрепяването на долнодунавския лимес и по организирането на дунавската флотилия.
Интересен факт е, че само имената на две от селищата по долнодунавския лимес водят прозихода си от понятия, свързани с речното дело: Ratiaria и Sexaginta Prista(флотска станция). Името на Ratiaria се извежда или от ratis „сал”,  или от ratiaria „вид кораб”. Самото име на селището определя неговото първоначално значение като удобно място за корабоплаването по река Дунав и за преминаване на реката.
Има данни, че около края на 1в. от н.е. в Рациария е настанен за известно време Флавиев легион и помощни войски. Към периода 2в. от н.е. се отнасят и немалък брой надписи, от които могат да се направят и някои наблюдения върху характера на населението: цивилно население от военен и невоенен произход- италийци и перегрини.
Особено място заемат италийските преселници от цивилен произход, както и членове на муниципалната аристокрация от източен произход. Много благоприятни възможности е имало за развитието на земеделието. Открит надпис на рядкото божество Палес, донесено от италийски преселници, разкрива активна земеделска дейност.Откриваните надгробни надписи из различни места на територията на Рациария, надписи, които принадлежат на членове на градската аристокрация, отбелязват в същност съществуването на отделни поземлени имения. Това са били важни  центрове на земеделско производство, притежания на членове на градската аристокрация.  Някой от тях са били ветерани. Известна част са били обработвани и с роби.
Рациария се развива и като голям център на занаятчийското производство. От града и неговата околност произхождат стотици предмети( на златарството, бронзолеярството и др.). Златните и сребърните накити, произхождащи от Рациария показват редица сходтсва в техниката и начина на украсата с други подобни предмети, намирани в други краища на Северна България. От Рациария произхождат доста предмети от стъкло, кост, не малко геми и камеи, но доколко те са внасяни отвън или изработвани на място, трудно би могло да се твърди при сегашното състояние на проучването върху тези материали.
Значителното ниво на земеделското и занаятчийското производство в Рациария и нейнаа територия, както и благоприятното и кръстопътно местоположение, обусловили нейното значение и като търговско средище. През града е минавал крайдунавски път: от Сингидунум покрай Дунав до делтата на реката и оттам по Черноморското крайбрежие чак до Византион. През Рацияария са вървели естествените пътища от Траянова Дакия за Италия, не само пътнически съобщения, но и превоз на стоки. От тук е била транспортирана и солта на Седмиградско. Социалните отношения в Рациария не правят някакви изключения от общественото развитие на другите градове в римските провинции(през II- IIIв.).
Съществуват данни за не малък брой роби, заети в селското стопанство. Града се е управлявал от градска аристокрация. През II- IIIв. Рациария се издига не само като най- значителния център в Източните области на Горна Мизия, но и в цяла Северна България. Доказателство за развитието на града са намерените при разкопи архитектурни фрагменти, скълптури, надгробни плочи и надписи, съркофази. Особено място сред скулптурните творби в Рациария заема една мраморна статуя на почиващ Херакълс височина 0 ,41м. Скулптурните паметници от Рациария са много изящни, отличават се с високи художествени качества и разкриват добре развита и напреднала школа. Като добавим и значителния брой запазени творби, какъвто не е засвидетелствуван никъде другаде в Северна България разбираме колко голямо е било знчението на Рациария като художествен център. Из разкопаните частично късноантични сгради две заслужват по- особено внимание: в едната бе открит земеделски инвентар, глинени лампи, предмети от бита, монети от средата на 6в., а другата е част от монументална сграда с мозаичен под и е твърде вероятно да е християнска базилика. Водата за Рациария е идвала от големия извор в м. Жидовец на 6-7 км в югозападна посока. Следи от водопровода се откриват по цялото протежение на пътя между тази местност и селото. Систематизирането на известното върху историята и материалната култура на Римския град Улпия Рациария показва голямото му значене като най- богат градски център не само в провинцията, но и в цялата част на долнодунавския басейн.

АНТИЧНАТА РАЦИАРИЯ ДО с. АРЧАР
Емил МАРИНОВ

Рациария е силна крепост на мизите. Нейните развалини се намират в местността “Калето” до днешното с. Арчар, Видинско. Рациария израства като главен военен пункт на северната граница на провинция Мизия, пристанище на дунавската военна флотилия. Името на града се свързва с речното дело. То се извежда от rаtis cal или ratiaria /вид кораб/. Има работилница за поправка на речните съдове и за смяна на саловете след трудното им преминаване на Железни врата. Предпоставка за разцвета на Рациария са пътищата: по течението на река Дунав, за Адриатика през Комбустика /Кладоруб/ – “Св. Николоския проход” – Ниш, пътят през Кастра Мартис /Кула/ – прохода “Връшка чука” – Белград и през Алмус /Лом/ за Сердика /София/.
След победата на римския император Траян над даките, той издига в колонии два мизийски града – Рациария и Ескус /Гиген/. Те получават самостоятелно управление, начело с градски съвет. Най-ранният писмен паметник, в който Рациария е наречена Соlоniа Ulpiа Тrаiаnа, датира от 125 г. сл. Хр.
Тя става една от житниците на Римската империя. Възстановени са лозята, развива се животновъдството, риболова. Металообработването се потвърждава от предметите за бита, от изграждането на водопровод в местността “Жидовец”. Процъфтяват много занаяти – златарство, грънчарство, стъкларство. Показател за развитието на търговията са различните монети. Тук е една от митническите станции – Порториум Илирици. Появяват се местни скулптурни ателиета. Всестранният подем на Рациария съдействува за проникване на античната култура.
Има сведение за градски форум, амфитеатър, храмове, обществени бани, градски вили. Изградената крепост се разпростира на 28 хектара площ, защитена от реките Дунав и Арчарица.
В края на III в. Рациария става център на новата провинция Dасiа Riреnsis /Крайбрежна Дакия/. Историкът Приск, който посещава провинция Горна Мизия през V век, нарича Рациария “град голям и многолюден”.
Рациария пострадала много от нашествията на готите, хуните, аварите и след 588 г. сл. Хр. в източниците престава да се съобщава за нея.
Първите сондажи и спасителни разкопки на некропола на античната Рациария са извършени през 1952 – 1954 г. от Г. Иванов и Й. Атанасова. Системни разкопки на Рациария – този най-значителен археологически обект в областта – започват в 1975 г. Я. Младенова и Й. Атанасова. След това те се ръководят от проф. Велизар Велков. В тях взема участие и екип от археолози и епиграфи от университета в Болония, Италия.

ДОКУМЕНТИ

ПЪРВОТО НАХЛУВАНЕ
НА РИМЛЯНИТЕ СЕВЕРНО ОТ БАЛКАНА 29 – 29 г. пр.н.е.

Марк Лициний Крас – управител на римската провинция Македония, достига до мизийската крепост на река Дунав /по-късно Рациария, Видинско/ и разгръща войската си за бой. Преди сражението пред строя на войските “един вожд” на мизите, “за които се казва, че са най-страшни” измежду варварите, пита римляните: “Кои сте вие?” Отговорят му: “Римляни, господари на народите.” “Тъй ще бъде – рекъл мизът, ако победите нас!” Авангардът на Крас търпи поражение в първия бой, след като мизите правят излаз.
ФОЛ, Ал. Траките и Балканите през ранно-елинистическата епоха. С., 1975 г., с. 11

ДАРЕНИЕ НА ЗАНАЯТЧИЙСКОТО СДРУЖЕНИЕ
В РАЦИАРИЯ

Кай Юлий Секунд, награден с декурионски знакове, почетен член на градския съвет, приживе подари две хиляди денара на занаятчийското сдружение.

ТИШЕВ, П. История на нашето занаятчийство до Освобождението. С., 1922 г., с. 5.

Из книгата “Свидетели на вековете”

ДОРТИКУМ

Облаци от сивкав прах вдигаха конните пълчища на Юлиян Тит Вестпасиян, които с грохот и тежка умора настъпваха към Дунава. Тежките сражения и битки, които бе водил с беси, одриси, траки му донесоха голяма слава. Римският сенат заслужено оцени бойните му успехи и го удостои с лавров венец. Юлиян получи нареждане да замине на север зад Хемус в земите на мизите и да ги подчини на Рим.
Мисълта да завладее земите между Тимок и Цибър, да стане техен господар, а с това и да заздрави границите на Рим при голямата река, не му даваше покой.
Още в Рим беше слушал за земите отвъд Хемус, за богатствата на мизийските племена, за тяхната войнственост и мъжество. Палещите лъчи на юлското слънце сипеха жар върху уморените и прашни войници. Тежко дрънчаха железните доспехи, но загорелите и изпотени лица очакваха да видят Дунав.
Начело вървеше Юлиян – строен, в разцвета на годините си мъж. Мрачни мисли разкъсваха душата му. Цял месец вече неговите легиони настъпваха към земите на мизите. Много пъти Юлиян се беше сражавал с тях, познаваше тяхната жестокост и лукавство. Редом с него яздеше сестра му Доротея. Под червената й тунийка лъщеше ризница и препасан меч. Русокосата девойка го съпровождаше в походите, делейки с него несгодите на войнишкия живот, скърбите и радостите. Винаги усмихната, с искрящи от вълнение сини очи, сега Доротея изглеждаше подтисната. Тежки въздишки отронваха моминските гърди. Погледът й се носеше към синята ивица на Дунава. Тази земя, пълна с неизвестност, я плашеше. Тя вдигна очи към брат си и усмихвайки се, му каза:
- Не веднъж сме срещали смъртта в очите с теб, не една битка сме печелили. Ти нямаш право да униваш, Юлияне, спомни си какво ни учеха в школата по военно изкуство.
Римлянинът трепна. Силните, пълни с воля думи разпръснаха нерадостните му мисли. Той обгърна с поглед, пълен с обич, Доротея. Милото момиче – от невръстно дете бе останало сираче. Юлиян я отгледа и възпита. Тя понасяше мъжествено и със стоическа твърдост всичко. Не беше ли време Доротея да остави тоя живот, пълен с несгоди и опасности и да създаде семейство. Животът им премина само във войни – за честта и славата на Рим. Много негови приятели загинаха, без да изпитат висшето човешко щастие в семейството.
Студени тръпки разтърсиха тялото му. Тая хубава девойка в разцвета на своята младост имаше право на щастие. Неволно той погледна Корнелий Марк Октавиян – първия му другар и помощник. По мургавото му лице се стичаха капки пот, но черните му очи горяха с особен пламък. “Ето мъж за сестра ми!” помисли си Юлиян. Те двамата са един за друг.
В далечината се чуваше тропот на копита и римски войни на бързи коне донесоха вест, че по поречията на Дунав и Тимок имало добре укрепени крепости с многочислени войски. Мизите ги очакваха. Нямаше време за размишления. Той се обърна към своите легиони с думите:
- Гледайте, това е Дунав! Това е дългоочакваната земя!
Настъпи раздвижване сред редиците на римляните. Те впиха поглед към течащите води на реката. Крепостните стени, които им предстоеше да превземат, стърчаха заплашително с многобройните си кули и бойници. Битката ще бъде жестока и тежка – така говореха очите им.
Към Юлиян се доближи беловлас старец. Големите му сиви очи излъчваха суровост и твърдост. Авгура Колодий придружаваше римляните във всички походи. Неговите предсказания за победите им се сбъдваха. Пълководецът внимателно го изслуша и даде знак за започване на ритуалния обред. Войните издигнаха голям каменен жертвеник и по стар римски обичай Юлиян трябваше да принесе жертва на Марс. Върху каменния олтар бавно изгаряше младо теле. Опиянен от дима на жертвата, Авгура шепнеше някакви молитвени слова. С втренчени очи той гледаше тънкия пушечен дим, който не се издигна както обикновено нагоре. Кръв, огън, пепелища, а сред тях Доротея видя той. Мъка покри като тъмен облак лицето му. Разля с треперещи ръце поднесеното му вино и извърши набързо обряда.
Юлиян даде знак за настъпление. Слънцето печеше немилостиво. Римската кавалерия настъпи срещу укрепленията на мизите. Започна битка, нечувана и страхотна. Звънтенето на оръжията и тежките удари на топорите правеха още по-страшна гледката на боя. Цвилене на коне, отчаяни викове, звън на мечове и падащите тела – всичко се сля в едно. Грамадата от убитите и ранени растеше край крепостните стени. Зад тях мизите отчаяно се защитаваха. Крепостта бавно се рушеше. Каменните блокове се разпадаха на прах и отваряха огромни пукнатини в стените. Римляните нападаха неудържимо. Горящи стрели, хвърлени от кулите, описваха огнени дъги и падаха сред легионите. Юлиян летеше на запенен кон и даваше нареждане, но общият хаос бе невъобразим. Той потърси с поглед Доротея и като не я видя наблизо, препусна към подножието на крепостта. Тук битката бе най-ожесточена. Телата на римляни и мизи се смесваха с убитите коне. Силите на легионите намаляваха, редиците им редееха. А от Доротея нямаше и следа.
Денят бавно преваляше и Дунава стана още по-червен от кръвта на убитите. Юлиян, с окървавен меч, с пламтящи от възбуда очи викаше:
- Доротея, Доротея...
“Нима е убита или пък... взета в плен”, помисли си той. Конят му беше ранен. Кървава пяна излизаше от устата му. Юлиян се наведе над умиращия другар и сълзи замрежиха погледа му.
Нечия ръка на рамото му го върна към действителността. Окървавен, с разкъсана ризница, пред него стоеше Октавиян Марк. Уморените му очи изказваха голяма мъка. Той промълви:
- Доротея е мъртва. Тя се сражава храбро. Видях я как падна с пронизана гръд.
Юлиян се изправи бавно. Разтрепераните му ръце се впиха в Корнелий и гордият воин заплака безутешно.
Последните отблясъци на слънцето погалиха лицата на войните и сякаш потопявайки се във водите на голямата река, изчезнаха зад хоризонта. Вечер – тиха и тъжна, се спусна над бойното поле. Разрушените крепостни стени, опръскани с кръв - стърчаха зловещо. Земята беше покрита с трупове. Оцелелите войни се приближиха към Юлиян. Носеха Доротея на ръце. Буйна руса коса покриваше раменете на девойката. Юлиян я взе на ръце и тръгна към Дунава. Множество войни се бяха събрали около него. Някои от тях плачеха. Скърбеше целият легион.
Юлиян погледна на запад към залеза, вдигна високо тялото на сестра си и каза:
- Есе, Есе, Дортикум!
Положи тялото й и извърши над него ритуален обряд.
Върху гроба поставиха каменна плоча с латински надпис: “Тук върху тоя камък ще построя град и крепост, ще издигна мост над Дунава и ще носи във вековете името ДОРТИКУМ.”

Из книгата “Искри от огнището – легенди и предания от Видинския край”

РАЦИАРИЯ – ПЕРЛАТА НА ИСТЪР

Като лавина на изригнал вулкан, железните римски легиони се спуснаха от планинските проходи и дълго след тях селищата воняха на кръв и пепелища. Несвършващата нощ на робството зачерни домовете на траките.
Почти на средата на пътя от Бонония до Алмус, подпрян от стръмно, спускащото се от юг плато, Истър разливаше на воля водите си на север и започваше да тече съвсем бавно. На това място римляните закотвиха стотици галери, фрегати и салове, за да превозват стоки и да пазят империята от нашествия на диви племена. А на платото, на мястото на старото тракийско селище, построиха белокаменен град и го нарекоха Рациария /от раци, което на езика им означаваше пристанище/.
Хубав град беше Рациария, но в него живееха на воля само римляните и онези от траките, които се отрекоха от боговете и обичаите на дедите си и за да угодят на господарите си, подтискаха повече от самите тях поробените си братя.
Много пъти траките въставаха и в съюз с нахлуващите от север племена се нахвърляха на императорската твърдина Рациария с надежда да извоюват свободата си. Но римляните пак възстановяваха града, изграждаха нови, величествени обществени сгради и приказни вили на властниците, храмове на божествата и още по-яки крепостни стени и кули.
Годините се нижеха и ако не беше се родила и израсла тук тракийската девойка Ксения, чийто брат Ясен беше главен началник на монетарницата и златарските работилници, нито една земна хубост не би могла да се мери с Рациария, която императорите наричаха перлата на Истър. А колко хубава беше Ксения, когато излизаше от театъра, облечена в хитон с цвета на горски теменуги! Младите мъже и юношите безнадеждно въздишаха по нея, а престарелите патриции ронеха сълзи по отминалата си младост.
По това време, заради храбростта и подвизите на най-младия тракиец Перес по бойните полета, сенатът в Рим го увенча с титлата “легат” и го овласти да управлява провинция Прибрежна Дакия със столица Рациария.
Откакто дойде Перес, знатните жени и девойки излизаха из града само с най-новите си празнични облекла. Често ходеха в храма на Аполон и пред статуята на бога- красавец поднасяха в дар най-скъпите си накити и украшения. Но очите на нито една от чезнещите по Перес жени не можа да срещнат погледа му. Зает през седмицата с държавни дела, в празник Перес ходеше с придворната си свита на лов за глигани и мечки из горите край Рациария. Вземаше със себе си Ясен и Ксения. А в театъра за брата и сестрата бе определена ложата до тая на легата.
И само заради това, че Перес е тракиец, Ксения го даряваше с невинната си усмивка и дружелюбието си. Тя не знаеше нищо за жестокостите, с които Перес бе потушил много въстания на робите на юг от Хемус, докато стана легат. Перес беше весел и разговорлив и придружаващите го не искаха денят на срещите му с девойката да свършва. Ясен и старата тракийка, която се грижеше за брата и сестрата като същинска майка, очакваха много от тия срещи, но нито един от двамата не се решаваше да каже това на Ксения.
Вечер Перес се изкачваше на най-високата стражева кула на крепостта и гледаше замечтано звездите над Рациария дотогава, докато не изгаснеше прозорецът на Ксения. Много пъти през тези нощи той подреждаше думите, с които искаше да открие пред девойката това, което наруши покоя му, но подтискаше с воля мъката си.
Беше един от онези дни, когато есента щедро хвърляше позлатата си по дъбовите гори около Рациария. Перес се изравни с коня на Ксения. Беше вече решил да сподели мъката на сърцето си. Но в този миг го лъхна мраз, защото не срещна оня дружелюбен поглед, а очи, които го гледаха с упрек и отвращение.
Никой не знаеше, че през нощта, която роди този хубав есенен ден, при девойката беше идвал тайно тракиец, който й предаде, че поробените й братя и сестри очакват нейната помощ.
Същият ден при Перес доведоха тракиец, който му донесе, че въстаници се готвят да нападнат Рациария всеки момент. С нечувана жестокост Перес прободе предателя с меча си и веднага нареди да се вдигнат на бойна нога легионите от Рациария до Алмус.
Във всички храмове жреците отправиха молитви към божествата и им устроиха жертвоприношения. Над Рациария се носеше мирис на благовония. Войниците заеха бойните си места по крепостните стени.
Призори съгледвачите донесоха, че въстаналите вече се приближават към Рациария. Перес пришпори коня си начело на своята гвардия и като ястреб се спусна по хребета. Когато вече съвсем се развиделя, той с изненада забеляза, че въстаналите траки се предвождат от конник с гвардейски доспехи и позлатен шлем. Явно беше, че това е изменник на императора.
Като даде последните си нареждания, легатът като стрела се понесе към предводителя. Точна ръка имаше Перес и само с един удар конникът със златния шлем падна посечен. С останалите се справиха хората от гвардията му.
Перес слезе пъргаво от коня си и с пренебрежение вдигна шлема на предводителя. По раменете на предводителя се спусна буйна руса коса, откри се мраморно бяло лице и моминска шия. В тоя миг от Перес се изтръгна вик, като от смъртно ранен звяр. Изумен, той не можеше да повярва, че раненият не е никой друг, а самата Ксения.
Подпряна на лактите си, тя дишаше тежко и го гледаше с оня поглед на отвращение, както при последната им среща. От устните й бавно се стичаше струйка кръв. Перес с гняв прогони телохранителя си и се помъчи да изтрие кръвта с кърпа. Но девойката с ненавист обърна лицето си.
- Перес, Перес – каза тя – ако майката, която те е родила, е знаела, че ще доживееш такъв ден, когато твоите братя, поробените траки, ще се отвращават от тебе заради страданията си, никога нямаше да срещне баща ти. – Думите на Ксения, по-страшни и от бич на палач, разкъсваха сърцето на Перес, но нещо по-силно и от това го сковаваше до нея. – В тая утрин – продължи тя – ти окъпа своите братя в собствените им сълзи и кръв. Ако не бях видяла това, можеше и...
Ксения не продължи. Смъртта склопи очите й и тялото й се свлече на земята.
Обезумяха от почуда властниците и жреците, когато видяха мъртвата върху бойна колесница, придружавана от кортеж, предвождан от самия Перес.
Придворните жени я облякоха като същинска булка. Русите коси стегнаха с диадема от скъпоценни камъни, а на шията, ръцете и пръстите й надянаха огърлица, гривни и пръстени от ковано желязо. Ясен, като я видя така стъкмена и като знаеше, че тези скъпи украшения трябваше да се изпратят на императрицата за рождения й ден, разбра, че тялото на сестра му не се докарваше в Рациария за гавра.
Погребаха ненагледната красавица в мраморен саркофаг, на който бе изобразен тракийски конник.
В тази нощ Перес пак се изкачи на най-високата стражева кула и се вгледа в сребристата пътека, която луната бе хвърлила от единия до другия бряг на Истьр. Погледът на легата търсеше в бездънната бездна нещо, което завинаги беше загубено. В тази злокобна нощ той почувствува, че светлината и на най-ярките звезди над Рациария не можеха да стигне дълбоката бездна, до която бе стигнало неговото човешко падение. Слезе бързо от кулата и без да знае как се озова пред могилата, под която спеше вечния си сън прекрасната девойка.
Колко бе стоял там, никой не знаеше. На сутринта, когато Ясен и старата тракийка дойдоха на гроба на Ксения, изтръпнаха от ужас: върху могилата лежаха доспехите, шлемът и мечът на легата.
От всевластния господар на Прибрежна Дакия не се намери никаква следа. Малко след това и преди още императорът да узнае за трагедията на Перес, аварите преминаха Истър, опожариха непобедимата флотилия на Рациария и заедно с въстаналите траки сринаха до основи белокаменния град. Така изчезна завинаги градът, който гордите и надменни римски императори бяха нарекли перлата на Истър.
На това място след време се заселиха българите.

Из книгата “Искри от огнището – легенди и предания от Видинския край”

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин