Изпрати стари снимки от Видин и областта

Легенда за Белоградчишката мадона

История - Легенди

Белоградчишката мадона
Георги Попов

Белоградчишките скали са една поетична легенда с огромни непрелистени страници. Зърна от бисерна огърлица. Техните неповторими форми показват една изумителна красота, която напомня, че вековете са протичали бавно и спокойно сред тази изключителна скална панорама.

Зелената растителност е заграбила всичко в своите широки обятия. Дори скалите са загънати в този зелен плащ и тук-таме стърчат острите им върхове като образи на вкаменели исполини.

Пред нас дефилето стоеше смълчано. С моя приятел, художника X., бяхме решили да обиколим и разгледаме тази галерия на природното длето, която изумява със своята красота и живописност. Художникът търсеше обекти, за да разгъне палитрата и да излее своя възторг и впечатления върху грундираното платно.

Когато се спуснахме по дефилето на панаирската ливада, слънцето жареше като през летен зной и открояваше дебелите сенки на отсрещните скали. Пред нас се редяха стройните колоси на Адам и Ева, Мечката, Ученичката, Орела. Чувствувах обаче, че желанието на художника беше да изобрази прочутата „Белоградчишка мадона”. И затова скачаше от стъпало на стъпало, неспокоен, търсещ.

Продължихме по шосето за мината. Надясно прекосихме тунел от надвесена горска растителност и излязохме на откритата поляна на лагера.

Пред нас се разкри наистина чудна гледка. На западния склон всред гъста зеленина, на хоризонта се открояваше самотна, величествена и легендарна Мадоната. Безмълвна през вековете, тя стоеше там, сякаш изоставена от света, леко приведена, с рожба в ръце. Това е нашата Лорелай на Белоградчишките скали.

Ние спряхме. Какво художество и каква красота излъчваше тази вълшебна и първобитна скала?

— Това не е дело на обикновения човек — промълви замислен художникът. Тази скала сякаш е изваяна в някое от класическите скулптурни ателиета на Роден или Микеланджело и пренесена тук като трофей, за да напомня за живата легенда, свързана с нейния трагичен живот, една легенда от камък, наречена мадона.

Докато художникът избираше най-подходящото място за да „хване” формата и осветлението на скалата, аз поседнах върху тревата под прохладната сянка на дърветата, които заграждаха полянката.

Бях се излегнал и наблюдавах безкрайния лабиринт на червените скали, сякаш окъпани в злато от слънчевите лъчи. Мисълта ми беше спокойна и въображението като че неусетно заспиваше ... Наоколо цареше пълна тишина.

Аз съзерцавах, а колко време беше минало, не помня. Заслушах се и студеният камък сякаш проговори. Мадоната се раздвижи ... метохът и скалите около нея оживяха. Чух ясно звън на клепало, тиха молитва и стон на клетник.

Изумен, наблюдавах как мъртвата природа оживява,

Мадоната изви прелестната си глава, облото й лице се усмихна, в очите пламна някакъв възторг и тя заговори към мен.

— Аз долавям вашето желание ... Вие отдавна искате да узнаете моята тайна. До днес тя беше затисната под студения камък. Но вашето състрадание и любознателно сърце ме разнежват и аз искам да споделя своята трагедия. Миналото е безвъзвратно загубено и то никога няма да се върне. То избледнява в паметта, откъсва се от нашите всекидневни мисли, отлита като сутрешна роса от слънчевия лъч, разпада се и потъва в сенките на забравата. Загубеното проблясва на едва уловими мигове, живее свой живот, сив и безжизнен, което като оскъдно чувство не остава следи в съзнанието и влиза в света на спомените.

Аз изтръпнах от изненада и уплаха, но тя спокойно продължи:

— ... Те искаха да ме преродят в монахиня, но аз никога не съм търсила бога в себе си, нито в околната среда. Ако бог съществуваше и беше наистина всесилен и милостив, той нямаше да позволи да бъда мъченица и послушница ... нямаше да ме постигне съдбата на вкаменялата мадона.

А често се питах, може ли скръбта да вкамени сърцето, а сълзите да обърне в чисти елмази и сапфирит. Бях чела някъде приказката за фригийската царица Ниобея, дъщеря на Фонтела и жена на Тиванския цар. Когато я четях, плачех за съдбата на Ниобея. Малката богиня се радвала на своите красиви момчета и момичета, стройни и жизнерадостни. Тя се гордеела с тях, но често се надсмивала над гражданката Латона, която имала само две деца — Диана и Аполон, които също били символ на красота и мъжественост.

Латона се почувствувала засегната и за нанесеното й оскърбление. Аполон и Диана със смъртоносни стрели убили всичките деца на Ниобея. Съкрушена от скръб, Ниобея се превърнала в студена скала. Не вярвах, че скръбта може да вкамени сърцето, не вярвах и в силата на заклинанията, не мислех, че проклятието може да прозвучи като съдба ... но ето, аз самата съм вкаменена скала.

Много пъти замислена край решетъчните килийни прозорци аз мечтаех унесена по своето нерадостно минало. Понякога сънищата ми напомняха действителността и аз виждах своето детство като далечен приказен спомен. Безгрижие, светли дни, спокойни сънища ... Селската рекичка, вировете и пъстрите ливади и усмивката на един младеж, който

за мене беше и сила, и мъжество, и богатство. Бях малка, той ми поднасяше чудни цветя, а в очите му аз виждах нещо, което в другите младежи нямаше; неподкупваща усмивка, мили очи, яко младо тяло. Нима можехме да споделяме игрите си, когато той беше син на патриция? А Антонио за мене беше най-хубавият младеж, какъвто бях виждала досега.

Дали ме обичаше тогава, аз не знаех. Но никой към мене не беше проявил ласка и внимание и такова благородство.

Веднаж на пазара аз скитах гладна и молех един от алчните търговци да ми подари нещо, за да утоля глада си. Продавачът ме изгони. Беше готов да ме напляска, а виждах в погледа му похотливост ... Антонио беше зад мене. Изненадах се. Дали ме е следил не зная, но той се усмихна и смъмри търговеца.

— Избери си, красавице, каквото искаш. — Аз се смутих и засрамих. Но той ми отрупа ръцете с богати храни. Заплати, усмихна се и замина.

— Да се благодариш на гражданина Антонио ... Сега махай се оттук! — Скара ми се търговецът.

Но в това време римски стражи заградиха пазара и задържаха всеки просяк и просякиня. Задържаха и мене. Беше ме посочил охраненият зъл търговец. Аз се дърпах, плаках, разпиляха се храните от ръцете ми, но жестоките стражи ме отвлякоха и изпратиха направо в манастира на благородниците.

Антонио се върнал и ме търсил. Питал търговеца, но той злорадо отвърнал:

— Грабнаха я войниците като просякиня.

— Но тя не просеше. . Тя искаше от нужда ... майка й е болна ...

— Те всички така казват, господине, не я жали...

От този момент Антонио почувствува живота си разделен. Разпитва за нея, търси я. Някакъв копнеж се засилваше в него, но никой нищо не можа да му каже ...

Гората беше печална... Скалите смълчани, слушаха. Спомените в младата жена възкръсваха и стопляха душата й. Любовта е нещо дивно и сред тези каменни цветя и златни скали нейната въздишка се отронваше като радост и възклицание, като камбанен венчален звън ... За някакъв нов неповторим живот.

Мадоната повдигна нагоре красивите си очи, сложи белоснежните си ръце на гърдите и зашепна молитва. Но молитва не към бога, а молитва, изплетена от ропот и възпоминания ...

— Когато потънах в сенките на манастирските стени, мене ме изплаши старинният му вид, откъснат от света, изникнал сред живописната природа, той напомняше по-скоро на затвор, отколкото на молитвен дом.

Аз страдах в манастира. Душата ми беше подтисната. Еднообразието ме влудяваше. Тежкият режим оскърбяваше човешкото в мен. Аз не бях такава, каквато ме виждате... аз самата не се познавам, бях весела и безгрижна, еднакво ме радваше и сивият облачен ден, и свежата слънчева утрин, по този мистичен режим, нощното бдение, безкрайно дългите пости на суха храна и тягостната кошмарна самота ме превъплътиха ... Блясъкът на лицето ми потъмня, жизненият сок се изпари като пролетна роса. Когато чувствуваш вярата като изкуствено насаждане в душата, тя отегчава и обременява ... И аз често се питах, нима бог е грижа и страдание? Нима вечното блаженство и милостта на всевишния се изкупува със страдание и болка? Ако това е вярата, животът не е нищо друго, освен незавидно бреме. Да търпиш и да убиваш волята за живот. Да понасяш с радост страданията, защото бог те подлага на изпитание, и да се плашиш от истинския жизнерадостен и щастлив живот.

И сега виждам стария манастир в кичестата долина и сякаш отново дочувам медните звуци на престарялата камбана, които се сливаха с чановете на манастирското стадо. Пред погледа ми се редят ранобудните монахини, които смирени, с наведени глави се отправят и потъват в глухия, тъмен храм. Колко тъга и разочарование беше изписано по техния образ, колко скръб тежеше в гърдите на младите девици, които със смирение носеха черните раса с бели подбрадници и христовия кръст, провесен на броеница, източена от черни маслинени зърна.

Мадоната замълча и отправи красивите си тъжни очи в далечината. Развълнувана, гърдите й потръпваха под черното расо.

— Не бихте ли се върнали отново в манастира? — запитах аз.

— Никога — уверено прозвуча звънливият й глас. — Пред кого съм сгрешила? Пред този, който не съществува и г. когото са погребали моето сърце и моята младост? Аз чаках и живеех с надежда, че той ще се върне един ден при мен ... Ето моята вяра, ето моят бог — любовта за мене беше и вяра, и всевишна сила. Ако съдбата беше жестока да ме раздели от него, моята вяра и надежда е бъдещето — това е моята сила и крепителка да живея. Но моята памет, изглежда, се слива с вечността. Огорчена и обременена от самотата, със съкрушена любов, аз не помня вече годините на моята нерадост ... може би те са векове, застинали в камък.

А колко сластни помисли се криеха зад булото на черните раса. Колко тръпнещи съблазни размътваха ума на монахините, които ходеха замаяни като слънчасали. Колко страх и едновременно жажда се потискаше под догмата на богобоязливите и обречените. Колко възбудени сънища вълнуваха младите гърди и колко мистицизъм убиваше и сушеше девствените тела, не виждали никога слънчев лъч. Така минаваха дните си, без жарта на мъжката ласка и без нежността на неговата милувка, в която се крие животворната същност на любовта.

Аз слушах унесен нейната тъжна изповед. Къде се намирах, прав ли бях или полегнал, аз не помня, но бях отправил погледа си към нея като пред икона и разучавах всяка гънка на това красиво и омайващо тяло. Дали съм заспал или сънувах, не знам, но когато се осъзнах, чух изненадан Мадоната отново да шепти:

— И все пак аз съм скала... — Трепнах. Пред мене наисти на стоеше безмълвна, мъртва и студена скала, няма и без ропотна... Сънувах ли? Халюцинация или преситено въображение!

Художникът се беше приближил до мене и ме тупаше по рамото :

— Ти си решил да я изпиеш с очи? — с часове я гледаш ... или беше заспал? — запита той.

— Не, никога не съм бил по-буден, отколкото сега. Та аз виждам онова, което вие не виждате и не проумявате ... та тя ми поверяваше тайната си... но защо замълча, къде изчезна нейната жизненост и нейният глас ...

— Ти беше заспал — твърдеше отново художникът. — Но щом искаш да знаеш легендата за Мадоната, аз ще ти я разкажа — и той остави четката върху кутията с боите, приседна към мен и спокойно заговори:

— И наистина — каза той, — мисля, че ако има нещо, което човек трябва да види от белоградчишките скали и никога да не забрави, това са скалите в тази местност. Забележете какво разнообразие на вкаменен свят, заобиколен от тъжното безмълвие на зелената горска растителност и тучни алпийски ливади. Калейдоскоп от багри, в които окото се потапя и сякаш отпочивайки, заспива. Сърцето се вдъхновява творческата жажда се изостря. Както виждаш, картината е импозантна, една галерия на фантастите и апокалипсовите видения, където чудното длето на природата с векове е моделирало и красота, и живописност. Колко много човек може да научи от природата. Тя е негова вечна спътница и мъдра учителка. Мадоната, конникът, замъкът. А вдясно чела са възвисили скални гиганти, по тях весело надничат зелените вейки на елхи и борове, сякаш подкрепяни от свенливата ръка на някоя самодива.

Погледни тази скала — посочи той вдясно челото на един камък. — Гледай каква борба за съществувание. Черният бор е впил корените си в студената безжизнена скала и от последните й гънки черпи животворна влага, за да крепи и поддържа нерадостния си живот. Бури и стихии. Гръмотевици и светкавици са препъвали снагата им, но те сякаш не се плашат, не се огъват. Борът гордо е застанал на височината и не се смущава, че ще бъде изтръгнат и захвърлен във вихъра на разрушението и вечната забрава.

Каква непосилна борба и какъв назидателен пример. Пример за хора без творческа жажда, без воля за борба и желание за живот и велики дела, които винаги оправдават сивотата на своя делничен живот с непреодолимите препятствия ...

А ето, че този скален свят има своя забележителна история, преплетена с толкова легенди, колкото и истини. Всяка скала има свое име, има своя легенда. Такава е легендата и за белоградчишката Мадона. Но нека се изкачим на отсрещната височина. Оттам ще хвърлим поглед върху цялата панорама, ще усетим връзката, която съществува в легендата между този каменен свят, между чудните съчетания на природната игра и приказния овят на творческото въображение на народа.

След тази покана, ние оставихме багажа си на поляната и запъплихме по пътеката из гористия хълм и разхвърляните скали, за да излезем на височината, обрасла с буйна и свежа трева. Моят приятел се спря като пълководец и посочи с ръка на север:

Ето — казва, — виж отсреща тия седем-осем изправени вкаменени гиганта, които напомнят фигурите на монаси с дълги раса, които, прегърбени, сякаш вървят по наклона на пътеката към височината на калето. Непосредствено от тези монаси започват скалите, върху които много по-късно е построено римското кале, което се вижда горе на върха.

Това са тайнствените силуети на монасите. Безмълвните и безсърдечни монаси, които в своята жестокост без колебание са отсъдили съдбата на Мадоната, но от чиято участ и проклятие и те сте са пощадени... Ето впрочем и самата легенда:

Преди много векове, по време на римляните, тук на този хълм сред живописната природа се издигал величествен женски манастир на благородниците. Неговите високи каменни зидове го превръщали в недостъпна крепост, в която се вливало през единствената двукрила врата от източната страна, дето гледа към поляната.

Манастирските сгради се простирали в широкия двор, източното крило на които завършвало над самата сграда. А в западна, южна и северна страна се издигала високата и недостъпна стена. Четири бойни кули като белведери стърчали на всеки ъгъл, откъдето в размирни времена наблюдавали за появата на разбойници и нашественици. На два пъти манастирът е изгарян от такива нашественици и на два пъти е възстановяван с материалната помощ и подаянията на вярващия народ.

Горе на височината над римското кале е съществувал още по-стар манастир за мъже. Преданието говори, че манастирът е бил древен замък от далечното минало, отпосле преобразен и приспособен за манастир. В него преминавали дните си стари монаси. Обречените за манастирски послушници били хора, отречени от живота, отчаяни и убити духом, които по принуда или убеждение били предани на вярата в бога. Хора, отречени от всичко земно и вдъхновени от всичко човешко.

Много труден бил достъпът до манастирите. А и черното духовенство, начело с игумена, и игуменката, монасите и монахините, членове на духовния съвет, се събирали в много редки случаи. Съветът на духовните клири по изключение се събирал, когато трябвало да произнесе някоя тежка присъда на прегрешил монах или монахиня, или за анатемосване на някой мирянин, забравил уставите и повелите на религиозните норми.

Девическият манастир се управлявал от старата игуменка сестра Августина. Тя била висока и суха жена. Нейните побелели коси придавали благородна осанка на младежкия израз на лицето, което изразявало сериозност и повелителният. Нейната изпъкнала брада подчертавала воля и углъбение. Живота си осмисляла в преданост към вярата и бога, молитви и отшелничество и поддържане ред и дисциплина между младите монахини. А те били много: Аглай, Полина, Магдалена, Любица, Клавдия, Агрипина, Талия, които били по-млади и няколко възрастни монахини, прекарали голямата част от живота си зад манастирските стени в пост и молитва.

Авторитетът на игуменката Августина внушавал респект към изискванията й за чистота и ред. Всяка монахиня знаела своите всекидневни задължения и дните преминавали в еднообразие и монашеска скука.

Единственият мъж в манастира бил старият и недъгав дядо Виктор. Никой не знаел кой е този старец и откъде е дошъл. Самият той с явно страдание отбягвал да говори за своето славно или тъжно минало, макар че мълвата разнасяла какви ли не легенди за неговия бурен младежки живот. Но истината била една: някаква нещастна любов с пленителна византийка разпиляла богатството му и убила духа му. В началото дядо Виктор бил прибран за послушник в мъжкия манастир, но по-късно, когато девическият манастир останал без пастир и клисар, той бил прехвърлен в него. Вече глух и хромав, той най-често се въртял около храма и камбанарията.

Сутрин рано биел майсторски петте камбани в припевен ритъм и подканял обречените на сутришна молитва. Монахините спокойно протичаали по широките чардаци, спускали се по дървените стълби и като тъмни силуети прекосявали калдъръмения двор. Забулени в своите монашески одеяния, с белия подбрадник и разпятието на гърдите, изчезвали като призраци в хладния и тъмен храм. Нареждали се смирено пред олтара и запявали молитвено в хор. А после коленичили и с наведени глави, тихо шепнели своята всекидневна молитва. Бледа светлинка от запалените кандила пред олтара играела по стените и иконостаса и игриво удължавала сенките на монахините.

В килиите на всички трептял слабият пламък на кандилце, окачено пред образа на майката Богородица, закрилница и патрон на всички монахини.

Между тях най-млада и пленителна била послушницата Валентина. Тя била грабната от римската стража като просякиня из градския пазар. Просията по римските пазари била забранена. Императорът Юстиниян не искал неговите патриции да изказват недоволство, че величието на неговата империя се помрачава от бедност и оскъдица. Навсякъде погледът на аристократа трябва да среща сияещи лица и жизнерадостни хора. Стъгдите и площадите, улиците и пазарите не бивало да се загрозяват от просяци и просякини. Но гладът е лош учител и не признава закони и порядки. Валентина всъщност не била просякини, но условията веднъж й наложили да протегне ръка за хляб. Фатален бил този неин опит и за наказание била изпратена насила за послушница в този манастир на благородниците. Роптаела, тъгувала и плакала, но игуменката Августина я харесала, защото била тиха и прилежна, макар и самонадеяна. Малката послушница се привързала към игуменката, защото не познавала нито ласката, нито милувката на своите родители. Сестра Августина проявявала майчина любов към това недоволно дете, което обкръжено от внимание и грижи, постепенно се примирявало и свиквало с обкръжаващата го обстановка. Но мъката и жаждата за простор и свобода я потискали.

Валентина неусетно израствала в хубава и стройна монахиня. Тя сякаш била взела най-красивото от всяка красива жена. На една грабнала блясъка на очите, на друга — витите вежди и дългите мигли, които при затворени клепки допирали до веждите. На трета бе отнела красивите гънки на устните и техния сочен розов оттенък, от други — кръглото лице, розовите бузи и млечнобелия тен. Но в блясъка на нейните пленително тъмни очи прозирала винаги тъга и замечтаност. Когато я подстригали, назовали я Валентина на името на някаква стара и отдавна починала игуменка на манастира. Със своя образ и стройната си фигура тя била толкова пленителна, че когато я удостоили с монашески чин и облякла калугерските дрехи, под тъмната копринена мантия и белия подбрадник приличала на същинска мадона. Разпятието на дълга черна броеница, преметната през шията, висяло на изпъкналите й гърди. Всички почнали вместо Валентина, да я наричат Мадоната. А когато на образа й проигравала тъжна усмивка, под нейните розови устни блясвали като перли белите й зъби. На нейната естествена хубост по-старите и безлични монахини, започнали да гледат недружелюбно, със завист, ревност и дори злоба.

Младостта зреела с шеметна бързина, като цвят, затворен под оранжерийна светлина. Свенливото и крехко момиче израснало в зряла жена с уверена походка, с гъвкаво тяло и недосегаемата гордост на красивата жена. Такава красота веднаж се раждала; като че не била от плът и кръв, а само от мляко, мед и рози.

Още като момиче тя пленявала със заоблените си вече рамене, със стройните бедра и блясъка на очите, в които се криели мечтателност и жажда, напираща нежност и прикрита сласт. Често нейната мисъл се раздвоявала, защото младостта налагала своето и била по-силна от всички прегради и условности. Вместо молитва, често шепнела проклятие и гняв.

Очите й понякога гледали остро и студено, но розовите устни, овалното лице на Мадона от старинен зограф, матово-прозрачният тен и нежният мъх покрай устните и скулите, озарявали устрема на един светъл образ.

В тежката самота спомените прииждали като размътен поток, блъскали ума, изчезвали или се избистряли и тогава тя ясно виждала ужаса на едно далечно минало.

При звъна на клепалото и килийната тайнственост, тя често изпадала в особена сантименталност и бездейна мечтателност. Някакъв неизвестен копнеж и неопределена промяна настъпвала в нейните трезви мисли и изострена впечатлителност, без да има сили да обхване и разбере тяхната първопричина. В нейната памет плували образи на далечното минало, преплетени с неяснота и приятно изкусително чувство. Натрапничавите мисли и образи често я изморявали.

Вечер при залеза на слънцето, когато червено оцветените хълмия на Балкана и челото на Бедерник, пращали поздрави от чуждия за нея свят, тежка и убийствена мъка лягала в гърдите, мъка, така близка до болката, че обърквала напълно мислите й. Изморена, тя търсела отдих и спокойствие и механически свеждала глава пред иконата на пресветата Богородица, прочитала уморено молитвата, по-скоро от навик, отколкото от нужда, но и това разсейване не засищало нейната разбунена плът. На очите й неволно блясвали сълзи и с тях лягала и заспивала.

Сутрин прозвучавал медният звън и прекъсвал най-сладкия й сън. Неохотно тя скачала със сънлива неприветливосг, измивала се, нахлузвала белия подбрадник над затоплените млади гърди, обличала черната мантия и бързо слизала по стълбите за сутришната молитва.

 

Молитви и усамотеност, по-тежка от съдбата на затворник. Така в сивота и потиснатост протичал животът на младата монахиня.
Но с всеки изминат ден в нея като разцъфнала роза назрявало някакво смътно и сладострастно чувство. Понякога това чувство с приятна нега изпълвало сърцето й и бивало по-властно от всички нейни помисли. А когато лекокрило давала простор на това спонтанно и желано чувство, тя изпитвала сладост, но и смущение, защото се чувствувала понесена безумно върху крилете на нещо така близко и желано, но така объркано и неизвестно, сякаш изпълнено с грехопадение. Тя още не можела да разграничи молитвата от прегрешението, както и доброто от злото, защото нямало кой да я научи и растяла сред самородните подбуди и привички на духа и плътта.

 

Една вечер, заспивайки с всекидневните копнежи и мечти, с онази неутолима жажда в сърцето и потиснатост на духа, тя преживяла чуден, приказен сън на съблазън.

„Вървяла из манастирските лозя, свободна и сама. Облеклото й било леко, мирско. Наоколо славеи и пойни птици огласяли живописната местност. Валентина се чувствувала щастлива и радостна, далеч от манастирските огради, далеч от кръстове и молитви, далеч от хладния и мистичен храм, миришещ на тамян и восък, огласян от тиха хорова песен и блясък на кандила ... Сега тя дишала с широко отворени гърди. Ароматът на хилядите горски и полски цветя я опойвали и в нея смътното и неизвестно чувство отново израснало, но не като мъка и страдание, а като някаква сърдечна лекота, като блаженство и щастие.

Безгрижна, тя навлязла в овощната градина, където ухаели цветовете на черешите, крушите и ябълките, а зефирът разнасял на облаци белите им венчени листа. Попадалите бели и розови цветове ярко изпъквали върху тревистата зеленина. Валентина тичала на волност, събирала цветя и ги хвърляла небрежно на всички страни, виела своята снага, като морска нимфа, която играела своя символичен танц. Гонила малките пойни птици, жадувала да ги улови. Тичала подир лекокрилите пъстроцветни пеперуди, които мамели по своя кръстосан път и така залисана, тя неусетно се изправила пред някакъв непознат, строен и красив младеж. Още една крачка и тя щяла да се блъсне в него. Младежът весело се усмихнал и мъжествено пристъпил към нея. Валентина изплашена, с широко разтворени очи се заковала на място и го гледала безпомощно. Искала да извика, но момъкът посегнал и гальовно пригладил косите й, а после нежно я привлякъл в обятията си. Тя замирала в уплаха. Сърцето й лудувало, сякаш ще изхвръкне от младежката плът, но чувствувала, че я залива приятно блаженство.

Младежът се навел и устните им се слели в сладостна целувка. Тя извърнала очи и го погледнала. Та това бил Антонио, а не непознат младеж. Лицето й светнало от небивало щастие.

— Аз те обичам Валентина — тихо и разнежено й шепнел младежът. — Ти си моята любов. Колко дълго и мъчително те чаках аз.

От уплаха и вълнение, тя мълчала. Учудвала се, че той още помни нейното име. Смутено го поглеждала и засрамено навеждала очи към земята.

Антонио я дигнал и понесъл на яките си ръце. Понесъл и, както майка рожбата си, която знае как да милва с топлата си прегръдка и нежна любов.

Облак от бели цветчета като воал ги закривал, окъпани от техния благоуханен аромат. Топлата прегръдка я разнежила и тя успокоена прошепнала:

— Виждаш ли колко много бели цветчета? Вземи ги, носи ги до гърдите си. Те са цветя от моето сърце и аромат от моята любов. Носи ги и не забравяй никога моята разцъфнала любов. Нека всяка пролет ти напомня за любовта на една окована душа.

Той я гледал и не можел да снеме поглед от нейните дълбоки и влюбени очи. Онези очи, които за пръв път се кръстосали на римския пазар. Тя се отпуснала безволна в широката му прегръдка.

Антонио разгънал връхната си дреха, свалил медальона със златната верижка от гърдите си и го окачил на нейната бяла лебедова шия.

Но изведнаж тя се дръпнала ужасена. В тоя сладостен унес на блаженство и щастие пред нея израсъл строгият образ на игуменката Августина.

В страха си тя проплакала, трепнала и се събудила ...

— Сън ли беше или действителност? — Тя отново затвори ла очи, но чувствувала, че е будна. Съновиденията потъват в неизвестността.

Отвън пропели манастирските петли. Полунощ отдавна минавало. Валентина станала, отворила прозореца. Лъхнал я студен ободрителен въздух. В отпусната мечтателност, тя искала да си припомни отново образа на младежа, но безуспешно напрягала паметта си. Той отлетял и потънал в света на забравените спомени. Но все пак чувствувала лекота и разнежено спокойствие. След този сластен сън, Валентина до сутринта не заспала.

В манастира съществували жестоки порядки. Грехопадение се смятало всеки кръстосан поглед на монахиня и мирски човек, случаен разговор или неволна усмивка. За такива прегрешения благородната иначе майка Августина ставала жестока и коравосърдечна. Такива прегрешения се изкупували с тежки наказания. Понякога виновната монахиня била изгонвана най-позорно от маиастира с проклятието на целия старейшински съвет на двата манастира.

По-тежка от прокажена е била съдбата на такава грешница. Изгонването от манастира значело изпъждане по божия повеля и такава анатемосана грешница нямала достъп никъде. Като бясно куче била пропъждана от всеки дом и селище. Никой не смеел да подслони или утоли глада на анатемосаната от страх пред бога и поличбата за нещастия и злини.

В манастира не се пропускал никой. Само болни, недъгави, слаботелесни, луди или хроми били довеждани с надеждата за спасение и изцеление пред чудотворната икона на пресветата богородица.

Само веднаж в годината народът имал право да посещава манастира. Тогава поднасяли своите подаръци, запалвали по някоя свещица и се молели за опрощаване на греховете си. Изповедник изпращали от мъжкия манастир и литургията се извършвала от свещенослужители. Това ставало по Петровденските празници. Народ се стичал от всички краища на Бдин, Черноречието, Рациария, селища по Тимока и Поломието. На манастирската ливада ставал истински панаир, който продължавал два-три дни.

Аз слушах замислен и в недоумение запитах:

— Толкова ли недостъпен е бил манастирът? Нима през цялата година никой не е можел да пристъпи неговата ограда? Това не отблъсва ли вярващите и манастирът не скъсва ли връзките си с народа? За кого служи?

— Просто необикновено, но тъй е било — настояваше художникът. Тежки са били порядките в манастира. На времето са съществували неимоверно строги режими. Обречените и послушниците са били като аскети, откъснати от живота и света. Последователи на основоположниците на манастирите, отшелници и аскети, осъзнати като светии. Религията е била опиянение, а себеотрицанието и предаността към бога се е смятало духовен подвиг. Нима е чудно тогава защо са издигани тези монументални сгради в най-живописните и усамотени кътища? Силата на вярата и могъществото на чувството, което, закътано в усамотение, с предпазено от съблазните на грешния живот...

— И все пак — забелязах аз, — въпреки строгите режими и крепостните манастирски стени, историята е пълна с любовни авантюри, забулени под смирените раса.

Художникът мълчеше, загледан в начупения хоризонт, нарязан от скалните масиви. Замислен, той сякаш търсеше най-сполучливия отговор.

— Никой не защищава абсолютната нравственост. Любовта е лекокрила птица и може би това са били изключенията. Природата винаги е по-силна от всички изкуствени прегради, които ограничават човешкия дух и човешките чувства. Понякога природата със своите железни закони е по-силна от волята и разума у нас.

С мълчаливо одобрение извадих кутията с цигарите и поднесох на художника. Запалихме. Като вдъхна пушека с удоволствие, той напрегна мислите си и продължи:

— На този празник народът е влизал свободно в манастира, посрещан само от старата игуменка, някои от по-старите дежурни монахини или стария дядо Виктор, или някой от свещенослужителите. На всички останали монахини било забранено да се явяват пред гостите и поклонниците, дори за молитва в божия храм. През тези няколко дни монахините прекарвали в килиите си на пост и молитва и само някои от тях, чиито килии били в източната част на сградата, можели през запердените решетъчни прозорци да хвърлят поглед към панаира.

В такъв един празничен ден станала историята, която предава легендата.

„Пристигнали какви ли не търговци с натоварени коли. Изниквали цели редици от панаирски импровизирани шатри и дюкянчета и ливадата се оживявала. Отвсякъде предлагали басми, цървули, платове и какви ли не стоки и примамливи лакомства. Циркови естради с нашарени палячовци, които викали до прегракване и правели какви ли не комични гримаси.

На постлани рогозки и плътни дюшеци, борци с намазани тела, опитвали силите си, подканвали желаещи да се борят. Думкали тъпани, пищели свирки, подрънквали други. Навред се носела остра миризма на препечено месо, на дивеч и апетитни ястия. Тълпи от народ запълвал поляната.

Хора, дошли от далечни села и градове, кръстосвали от едно зрелище на друго. А някои вече били поседнали под хладните сенки на скалите, разтворили торби и вързопи и утолявали първия си глад.

Люлеела се пъстра картина от разноцветни туники, везани одеяния и забрадки, домашно приготвени или купени по пазарите. Деца подтичвали от играчките към шекерените изделия и сладкишите и разхладителните питиета, зяпали в захлас фокусниците и палячите, които гълтали саби и ножове и изпускали пламъци от устата си, играели на криеница между тълпата и търсели начин да докачат някой бонбон или сладкиш от залисаните продавачи.

А по-нататък, под вековните буки, пищели гъдулки, блъскали тъпани и се виели кръшни танци, буйни и игриви.

Коли с жито и царевица, докарани от Бдин и Рицария, били настанени в дъното на манастирската ливада още от първите дни. На колове били сковани набързо тезгяхи. Шум на тарамбуки, пискливия глас на кларнета огласяли околността. Едни купували храни, други купували разноцветни вълни и предива, чипровски килими и ръчно тъкани предмети. Но повечето от панаирджиите идвали за развлечение, за разходка, за да се полюбуват на красотите на този край или да се видят с близки и познати, да поприказват и да се повеселят.

Още по-нататък други търговци предлагали пъстри съдове, кирчаци с две дръжки, стомни и паници, византийски вази, разни амфори, ошарши и украсени с орнаменти и мозайки. Златари предлагали пръстенчета и верижки, сребърни накити, гривни и ланци и какви ли не украшения.

На другата страна, край манастирската ограда, били наредени разни народни певци, които разнасяли песни за победи на царе и народи, за бойни подвизи, за кланета и борби с ятагани и боздугани. Народ се тълпял край тях, слушал и възклицавал.

Пред манастирските врати, различни знахари, вражалци и самозвани народни лекари, продавали билки и лековити треви и с възторг рекламирали чародейната стока. За всичко лек имали: за строшено и изкълчено, за бяс и ухапано от зли змии, за корем и глава, за бездетни и какви ли не още церове за всички болки и страдания на душата и тялото, наредени в пакети, шишета и торби.

Пред вражалците се тълпели млади девици и младежи. Те слушали с вълнение и напрегнато внимание предсказанията по техните ръце, по очите и лицето. Който се запътвал за манастира да запали свещица, да се прекръсти и помоли в храма, спирал тук и срещу една медна монета или перперия, вражалците му предричали бъдещето, успехите и радостите или страданията, изписани по неговите линии на съдбата.

По средата на пазарището, млади танцьорки се посели във вихрени танци. Пукали даарета, чаткали кастанети, свирели цигулки и кларнета. Мургави танцьорки с наплетени черни коси, със златни пендари и пъстри облекла, темпераментно виели гъвкавите си тела в екзотични танци. Народът в кръг се събирал около тях и с жадни погледи и похотливи мисли търсел веселба и развлечение. До късно не спирали буйните и живи танци.

Валентина по това време била в своята килия, самотна и натъжена. Опряла чело на старинния прозорец, обкован с железа, през който се разкривала цялата панорама на панаира, тя жадно следяла и наблюдавала пъстрата навалица. Затворена като ханъмка, старателно прикрита, тя въздишала и плачела. Жадувала за волност и свобода. Да се порадва на народа, да погледа пъстрите платове и украшения, да позяпа по шатрите и естрадите, да се любува на танцьорките и дори сама да поиграе, да полудува заедно с тях. Като прострелян орел наблюдавала тя безпомощно, понесена на крилете на своите мечти и желания с устрем към блаженството и хубостите на живота. И винаги на този празник Валентина ясно разчитала, че нейното място не е в затвор или манастир. Тя се разнежвала и празникът й носел само сълзи, страдание и дори ненавистно настроение. Тя чувствувала веригата, която стягала нейното сърце, и пламъка, който изпепелявал нейните съкровени желания и помисли. Тя седяла с часове на края на прозореца и улисана, не сещала дори глада. Натъжена, безмълвно ронела сълзи и през техния блясък съзерцавала безгрижната тълпа с нейните развлечения и веселби...

И ... тя закопняла за този живот, колкото и строги да били уредбите на манастира.

Така унесена в своята тиха меланхолия и замисленост тя отправила погледа си далеч към светлото чело на Ведерник.

Горе по хълма в завоя на латинския път Валентина забелязала между преходящата тълпа да се движи бял кон, възседнат от млад и напет конник. Тя проследила всяка негова стъпка и отдадена на своята мъка, не виждала нищо друго, освен него. Конят пристъпвал с горда походка и размахвал лебедовата си шия, чиято грива била свързана със сърма и ярка коприна. Отстрани на седлото падала синя мантия, обвезана по края с червени пискюли, прошарени със златиста сърма. Личело, че младежът е от знатно и богато семейство, син на някой голям търговец или земеделец. Младежът високомерно поглеждал пешеходците. Изправен и горд, той с достойнство придържал скъпите поводи.

След младежа вървял друг конник, яхнал черен кон. Това бил неговият слуга, защото младежът, щом слязъл от коня, последният скокнал от своя кон и поел поводите на господарския.

Антони, Антони пристига — шепнели някои от тълпата, които по познавали. Той тръгнал към средището на пазара и някои с уважение и страхопочитание му отстъпвали път да мине. Скъпите дрехи и самоуверената му походка издавали неговия знатен произход. Онези, които не го познавали, отстъпвали настрана и с учудване подпитвали кои е този горд и красив младеж.

— Този ли гражданин? — отговаряли с известно доволство неговите познати. — Това е Антони от Чипровската нахия. Син на богатия търговец...

Идва за развлечение, а сигурно носи и годишния хак на манастира.

Антони с любопитство се спрял пред първата разгъната естрада. Хвърлил поглед с пренебрежение към изложените стоки, усмихнал се иронично и отминал нататък. Срещу него група млади момичета закачливо и свенливо се спогледали, на което Антони с безразличие се усмихнал и отминал.

Валентина напрегнато следяла всяко негово движение, опряла чело в желязната решетка. В своя унес, паметта й възкресявала някакъв далечен спомен. Дали се лъже? Тя отново напрегнато разучавала, макар и отдалече, образа на Антони.

 

— Това е той — прошепнала тя в уплаха. Червенина заляла бледия й образ. Антони, младежът, който ме изтръгна от похотливите ръце на бейския син.
Радост заливала душата й. От вълнение тя не можела да се опомни. Пипала лицето, тялото си.

 

Не, това не е сън — продумала тя. — Това е той ... дали си спомня за мен?

В това време Антони се блъскал из тълпата, с усилия си проправял път между стълпените хора. Валентина от време на време едва виждала ту широкия му гръб, ту самурения калпак или случайно проиграла усмивка при поздравите на някои негови познати. По-късно той свалил шапката си, избърсал потта от високото си гладко чело, пооправил къдравата си кестенява коса и наложил отново калпака. Спирал се пред търговските сергии като купувач, който търси нещо, но не намира, хвърлял бегли погледи върху подредените предмети и отминавал. Отминавал, без да го трогват любезните поклони и учтивите покани на търговците.

Вниманието му било отвлечено от свирните и ечения пукот па дааретата. Той се проврял през гъстата любопитна тълпа. В широк кръг от хора била заобиколена известната танцьорка Зелима. Всички следели с наслада и пламнали очи нейната гъвкава игра. Когато Антони застанал пред Зелима, тя с усмивка се спуснала към него. Нейните блестящи очи излъчвали пламък и обещание, а тялото й кръшно се огъвало под ритмичното тракане на кокалените зилове.

Антони се усмихна тържествуващ. Погледът му жадно обзе и запечата разкошните тъмни коси, красивите смугли очи, набъбналите красиво очертани устни. За него тя била позната от други панаири, а и Зелима познавала широката му ръка и тежката монета, която издрънчавала в даарето, когато завършвала играта си. Този път Зелима сякаш показала всичкия жар на своето танцово изкуство и с още по-голяма екзотичност и пластика извивала гъвкавото си тяло.

Валентина с болка следяла всичко... Сред мъката в нея наистина се зараждало някакво неопределено чувство на ревност.

В това време се разиграла страшна сцена, изпълнена с драматизъм. Един от свирачите на име Ягул бил влюбен в Зелима. Но тя не споделяла неговите чувства и дори с насмешка посрещала неговите изповеди. И ревност в него растяла и се подклаждала всекидневно. Ревнив и овадлив, той често и правел сцени на безумно влюбен и развалял настроението на веселието. Този път обаче Ягул не изтърпял и показал свои жесток нрав. Свирел, но погледът му бил отправен към Зелима и Антони. Злоба се четяла в очите му и когато Зелима за втори път се спуснала към Антони и нежно-любовно пролазила ръка по неговия усмихнат образ, свирачът бясно захвърлил инструмента, скокнал и хванал Зелима. Но тя се изплъзнала от ръцете му и ядосана, така го блъснала, че той се сринал в краката на хората наоколо. Общ смях оживил и раздвижил зрителите.

Озлобен, Ягул скокнал. Той се почувствувал унизен и засрамен. Ревността припламнала още по-жестоко в сърцето му. И когато Зелима гордо се надсмивала над сразения обожател, Ягул побледнял и с ловкостта на пантера измъкнал ножа от силяха си и се впуснал към Зелима.

Народът се размърдал, но без особена уплаха, защото такива порядки по панаирите не правели впечатление.

В този миг Антони грабнал дясната ръка на похитителя и така жестоко я извил, че ножът паднал от нея. Стоварил го със здравата си десница и Ягул отново се повалил в прахта...

— Негоднико... да не си смял да я пипнеш! — заканил се Антони и го ритнал с ботуша. Ягул се свил като подплашено куче, изхлипал от злоба, а после скокнал и подло избягал.

Зелима се усмихвала благоговейно, но Антони с явно недоволство захвърлил шепа дребни пари и с презрение отминал. Свирачите и струпаният народ се сбутали да събират хвърлените монети.

След малко свирачите отново задумкали, а на мястото на Зелима пуснали нови млади танцьорки и играта започнала със същия жар, сякаш нищо не било станало.

Антони бавно се отправил към вратата на манастира. Зад него вървял слугата, нарамил дисаги, в които носели подаръците за манастира.

Когато стигнали пред вратата, гледачите предугадили от къде ще дойде богатото възнаграждение и отдалече чинопоклонно го поздравили и поискали да му разгадаят щастието и му посочат пътищата на съдбата.

Антони с иронична усмивка изразил недоверието си, но от любопитство поднесъл лявата си ръка към един брадат и прегърбен старец. Благородното изражение на лицето му вдъхвало доверие.

Дълго се взирал старецът с късогледите си очи в ръката на Антони. Чертаел някакви кръгове, пресичал линиите, измервал дължината им. Най-после тежко въздъхнал и тайнствено замълчал.

— Казвай де — нетърпеливо го подкачил Антони и шегови то добавил — или забрави какво искаше да ме излъжеш?

Старецът спокойно го изгледал с благите си очи и заклатил отрицателно глава:

— Не, синко, нищо няма да те излъжа, но не бива нищо да ти казвам — поклатил тъжно глава старецът. — Лошо се чертае по твоята звезда — продължил той. — И ако не стане до това пълнолуние, до другото ще се сбъдне...

Антони се смеел, развеселен и нехаен към думите на стареца. Но последният с отмерени и спокойни слова продължил:

— Ти си знатен момък. Заобиколен си от блясък и безгрижие. Охолство блести в твоите очи. Премеждие си преминал за жена, но жалко, че и сега звездите ти лошо са подредени. Идваш тук минали грехове да изкупиш, но грях ще сториш, синко. Жена ти пресича пътя...

Някои от слушателите прихнали да се смеят, а друг се обадил:

— Млад, снажен и красив... това го очаква. На женски кръст ще се кланя.

— Линията на живота са пресича от жена — продължил старецът, — но жена, чужда за света, далечна и непозната. Тази жена се изпречи на твоя път и оттук животът ти представлява празнота, а звездата ти с пречупени лъчи угасва.

— Добре, дядо ... сполай ти — прекъснал го Антони, като хвърлил небрежно една златна монета в ръцете на стареца и отминал с достойнство.

Преди да прекрачи тежките манастирски врати, той тържествено снел самурения калпак, прекръстил се и тръгнал по настланите плочки към черковния храм. На слугата наредил да отиде и предаде подаръците.

Дворът бил изпълнен с богомолци. Оживление се чувствувало и тук в този смълчан иначе двор. Едни на групи стояли прави. Други седели по пейките край манастирската чешма, под дебелата сянка на двата явора. Сладката песен на чучура, който бълвал кристална и бистра вода, унасяла в дрямка на отмора.

Антони хвърлил бегъл поглед към събраните хора, прекръстил се отново пред църковните врата и потънал в хладните сенки на храма.

Валентина дълго се взирала в тълпата, но в бъркотията изгубила от погледа си Антони. Всяка измината минута я правела неспокойна. Светлата надежда, която изграждала в душата си, сякаш рухнала в един миг. С неспокойния си поглед тя пребродила отново пъстрата тълпа и сега вече с разочарование, напълно се убедила в неговото отсъствие. И в този миг непозната радост изплувала в сърцето й.

— Може би е в храма — дръзко помислила тя. И след кратко колебание с трескава бързина, сякаш опънати пружини я теглили, нехайно наметнала расото, хвърлила на шията белия подбрадник и излязла на обширния манастирски чардак. В бързината тя забравила дори разпятието да вземе.

Дворът на манастира бил изпълнен с народ. Хвърлила поглед на всички страни, но от старите монахини не виждала никоя. Може би са в храма, в някоя от стаите или почиват в килиите си. Бог знае къде са — напрегнато мислела тя и окуражена, смело тръгнала надолу по широката дървена стълба. Прекосила двора, минала под сянката на старата асма и се насочила към вратите на божия храм. Неспокойна и развълнувана, едва преминала първата група от богомолци и... Пред самия вход, тя едва не се блъснала в стройната фигура на Антони. Той излизал от храма. Погледите им се кръстосали. Те се гледали с такава топлота и наслада, сякаш ги свързвало далечно сърдечно приятелство.

Антони изтръпнал. Стъписал се от изненада. В този образ, обречен на бога, под тези тъжни дрехи с изумление виждал познато лице. Сънува ли? Нима девойката, която изтръгнах от лапите на бейския син, е монахиня? Не, не може да бъде. Светът сякаш се раздвоил в съзнанието му. Затворът го бил направил прекалено недоверчив. Искал да каже нещо, но гласът му пресекнал. Смутен, той изумено я гледал. Занизали се хиляди мисли и спомени. Същите очи, лицето малко по-бледо, по все така млечнобяло както някога. Спомни си ужасната картина, когато стовари бейския син с кола, бъркотия ... тя лежеше встрани... после затвор и нищо... а можеше никога вече да не я види ... но бейският син оздравя ... Намесиха се и други хора... парите на баща му... и сега отново тя пред него.

Валентина също не знаела какво върши. Занемяла, тя гледала като изумена. Забравила дори къде била тръгнала и как стигнала дотам. И изведнъж една слабост подкосила краката й и всичко около нея — манастир и богомолци се завъртели. Някакви червени, сини и жълти недоловимп кръгове се въртели пред очите и, умалявали, свивали се н една точка и изчезвали в тъмнина. Тя почувстувала, че ще падне... по в тоя момент, някакви здрави ръце я подхванали. Доловила тих шепот:

— Ирина... ти ли си Ирина? За пръв път тя отново чула своето мирско име...

Когато се опомнила, тя се намирала в своята тясна и задушна килия. До леглото й седели игуменката Августина и по-младата сестра Полина. Валентина отворила очи, изплашено погледнала сестрите и бавно се привдигнала. Лицето на игуменката изразявало строгост и недоволство. Настъпило тягостно мълчание.

Скоро, без да продумат, двете сестри мълчаливо напуснали килията на Валентина. Съзнанието й се избистрило. Едва тогава тя трепнала и се опомнила. В паметта й смътно възкръснала сцената пред храма. Тя развълнувано шепнела несвързани думи:

— Какво бе станало, нима бях пред храма? Не може да бъде — мислела тя изплашена. — Боже опази, ако действително е така... аз съм загубена. — Но някаква сподавена радост ромоляла в душата й. Някакво светло чувство се надигало в гърдите й. Тя поискала да стане, но чувствувала слабост. С усилия се изправила и олюлявайки се, приближила към прозореца.

Вън било така тихо и безлюдно. Манастирската ливада била все така самотна както винаги. Едва сега Валентина разбрала, че панаирът отдавна бил свършил. Остатъци от разхвърлени хартии, боклуците и отъпканата трева на ливадата напомняли за преминалия празник.

Три дни по-късно Валентина била наказана за простъпката със седмичен пост и молитвено съзерцание. Малко било наказанието, но нейната неразумна постъпка се оправдала с трескавото състояние, в което изпаднала. Два дни непрекъснато челото й изгаряло от топлина. Някаква нервна треска я хвърляла в бълнуване и несвяст.

От този ден обаче в нея настъпила особена промяна. Образът на Антони изпъквал винаги пред нея. Той я преследвал настойчиво в мислите н. Когато се молела, изправена пред иконите, виждала него. Когато прелиствала евангелието, между редовете изплувал образът на Антони. Когато лягала да спи п затваряла очи или ставала от сън, в нейното въображение бил пак той. В сънищата тя живеела с него. Той бил и радост, и трепет, и мъка. А болката растяла, защото с никого не можела да сподели бунта на своята душа. С неимоверни сили тя прикривала това светло чувство, но била безсилна да го задуши. Когато оставала сама в килията, давала крил(е на чувството, спомените и мечтите.

Но животът продължавал. Времето, което лекува всички болки, не й помогнало. Живеела в меланхолията поради празнотата и безсмислието на своето съществувание. Само спомените за хубавите дни били нейна сила и опора.

Настъпила скучната и еднообразна есен. Пъстрите багри, с които се кичела природата, събуждали само тъгата за нещо загубено. Посивялото небе я подтискало. Заедно с черните оловни облаци, надвиснали над чукарите, припадала и мъката в гърдите на Валентина. Пожълтелите листа били по-ривисто отнасяни от вихъра. От натежалите облаци се изсипвал ситен студен дъжд, монотонен и приспивен. Капчуците подрънквали из запустелия манастирски двор и шумът им се сливал с бълбукането на чешмата. Тежка сивота лягала над полето, гората и околността. Вятърът злокобно фучал над манастирските комини, провирал се през празните тавани, виел над оголената растителност и напомнял за настъпващата зима.

Разбърканите мъгли крилато се носели над челото на Ведерник, дъждът се пресичал незабелязано в сняг и една сутрин природата осъмнала, ггокрита с бялата премяна на зимата.

Настъпвали тежки, убийствени дни. Къси безслънчеви дни и безкрайни мъчителни нощи.

Докъдето стигал погледът, навсякъде се откривало еднообразието на бялата снежна покривка. Жива човешка душа не се виждала, нито пътека, нито партина, само следи на гладни лисици и подплашени зайци. А .вечер канарите отеквали от страшния вой на освирепелите вълци...

Валентина не видяла повече Антони. Тя живеела с надеждата, че той ще дойде, и с нея приспивала копнежа за бъдещи светли дни. С тази надежда я заварила и зимата. С нея се утешавала и през дългите бели зимни нощи.

Станала още по-замислена и често изпадала в мечтателност. Избягвала общуването със сестрите, освен по време на храна и за молитва. Бледорозовият тен на лицето й изчезнал. очите й станали тъжни, а усмивката вместо радост, изразявала страдание.

Сестра Августина забелязала настъпилата промяна и когато се хранели, понякога я запитвала:

— Валентино, защо си така тъжна? Не огорчавай бога в душата си! Помоли се. Изчисти от себе си лошите помисли. Ти си обречена на бога и твоите мисли принадлежат само нему. Ти си млада, но бог поиска да служиш в неговия храм и да се прекланяш в съвестта си пред неговата воля.

Валентина навеждала мълчаливо глава. Сълзите й засядали на гърлото, но тя се прекръствала, безмълвно напускала трапезата. Когато се прибирала в килията, с отчаяние се хвърляла на твърдото легло и заридавала безутешно. Понякога молитвено коленичела пред кръста на спасителя, но вместо утеха, тя чувствувала, че повече мъка се изливала в душата й.

Нейните сестри монахини злорадо следели нейната унилост и посърналост. Така в еднообразие и подтиснатост, в сълзи и страдание, изминала тежката зима и настъпила отново свежата живописна пролет и знойните летни дни.

Както винаги, и тази вечер Валентина седяла замислена пред железните решетки на килийния прозорец. Отправила тъжен поглед към скалите, рязко очертани от лунния блясък, тя мечтаела за онези панаирски дни, когато поляната и манастирът ще се изпълнят с поклонници, знахари и търговци. Още едно пълнолуние, мислела тя със смесено чувство на тъга и радост, и мегданът отново ще се развихри. Веселби, танци и музика, пъстра навалица и сред нея тя виждала Антони, все така горд и самонадеян да се разхожда из народа. С палеща надежда тя жадувала да го види отново близо до себе си. И унесена така във вихъра на своите мечти, тя цели часове прекарвала в съзерцание.

Втори петли пропели, но сън не я ловял. Техният приглушен и креслив глас отеквал далече в полите на притаените скали. Тиха и прохладна нощ лягала наоколо. В дълбокото небе, като кандилца трептели звездите, а луната с хладна и спокойна усмивка надничала зад върховете на гората. Дълбоките хладни долове се огласяли от лиричната песен на влюбения славей. Пеел славеят невидим върху старите буки и

кръшният му глас възторжено виел песента... Слушала Валентина унесен и й се струвало, че той не шеел за пролетта, а за нейната мъка. А луната обливала с мека светлина тази необятна скална шир, сякаш мъртвата природа се събуждала сред някакъв пои непознат свят. Стържели сънливо щурите и гезн звуци се сливали с тайнствено провикваме от скалите.

В това време, далеч някъде по латинската пътека се мярнал някакъв силует, който се приближавал. Валентина трепнала и почувствувала необясним страх. Тя се дръпнала развълнувана. Силуетът пресякъл пътеката, отклонил се надясно и равномерно приближавал към манастирската ограда.

Тя почувствувала, че нервната треска отново обхваща измъченото и тяло. Краката й се подкосили и била готова да извика за помощ, но взирайки се по-добре в силуета, тя забелязала конник, който приближава. Необикновеното вълнение преминало в тиха радост. Щастлива въздишка се откъснала от нейните гърди. Отново се хвърлила към решетките на прозореца.

— Да ... това е той ... Антони.

Топлина заляла младото тръпнещо тяло. Кръвта биела необуздано в нейните жили, а гърдите се повдигали неспокойно. Тя познала своя възлюбен, горд и неустрашим, като властелин. Белият кон като лебед се носел из манастирските ливади, ярко очертан в лунната нощ.

Антони скокнал от коня. Превързал поводите на първото дърво край храстите, и тръгнал право към нейната килия. Валентина наблюдавала с изненада и благодарност. Но от къде знае той нейната килия ... или и друг път е идвал. Като мълнии минавали мислите през пламналата й глава.

Не по-малка била изненадата и на Антони. Горе на отворения прозорец той зърнал тази, за която бе дошъл, сякаш на уречена среща. Тази прелестна монахиня, която така сладостно притисна в обятията си... Ирина — онова красиво селско девойче, което изтръгна от бясната похотливост на Махмуд-бейовия син... Оттогава нейният образ не го напусна нито в сънищата, нито в блясъка на неговия еднообразен живот.

Сега той е вече при нея. Близо до нея, макар манастирската стена да ги дели. Валентина развълнувана, не знаела какво да предприеме, но дръзка мисъл я избавила от суетнята и

колебанието. Тя извлякла от килера въжето, на което сушела монашеските одеяния, здраво завързала единия край на желязната решетка и го пуснала през прозореца...

 

По късно луната осветила два силуета високо на един от манастирските прозорци, които в своята необуздана младежка страст се мъчели да сближат устни и гърди, отделени от железните решетки.

 

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин