Изпрати стари снимки от Видин и областта

Легенда за Хайдут Велко

История - Легенди

Георги Попов

Когато Гюиша Вуличевича — смедеревският войвода, запитал хайдут Велко, защо е напуснал дом и бащиния, та сега като чумав се скита по гори и балкани и нийде не намира топло и мирно местенце, хайдутинът се усмихнал, тупнал гърдите си и казал:

— Напуска ли се спокоен дом и бащиния? Ех, тежко и горчиво е на сърцето, като си спомня младите и зелени години и моята бащина къщица — сладко се живее под бащина керемида. А сега не мога да си наклоня тежката глава и спокойно да кажа „сполай боже”. Но свободата е по-скъпа от бащина стряха. Сега нека турчин ме закачи... или напсува! Тук няма аврадъмъна и каръсъна... за око — две очи и за зъб — потрошена челюст... за плесницата — ятаган, и за юмрука — куршум. Това е моят закон.

И наистина, не че баща му нямаше хляб да изхрани трите си деца, напротив, беше стиго.вен човек, дори заможен и хората го познаваха като Петър сиренарина.

И ако Велко тръгна по гурбет, тръгна не да печели, а защото имаше крила на сърцето и не го свърташе на едно място. Тръгна да се натегли, да види чуждо тегло, сиромашки сълзи и турски зулуми. Още от малък му казваха крилатото дете. Когато бабичката го къпела, той така лудувал в коритото, че водата се изплисквала. И бабичката често думала: крилато дете ... да са живи бабини крилца, да растаг и порастат, от турци да ни отърват. Дали тия бабини приказки или сърце юнашко туптяло в гърдите му, но Велко, където да тръгнел, каквото да вършел, летял като птица, бързал, все чевръсто ходел.

Още малък Велко ходеше с овцете. Пасеше овцете на баща си. Заради неговата пъргавина, ненавършил и 15 години го направиха чобанбашия на бащините му овчари. Турците се отбиваха в кошарата му и ядяха не само пържени пилета в масло и вити баници, но откарваха и колкото сирене найдеха, масло и мляко. А веднъж задигнаха и стадото

Не му беше толкова мъчно за овцете, колкото обидата, която му нанесоха, като го вързаха за големия дъб край кошарата и с лескови тояги го биеха през краката, че не даваше да откарат стадото.

— Тук няма живот — ревна той пред баща си. Светът е широк, ще видя навсякъде ли е така. Когато нарами козинявата торбичка с шарените праждила, майка му с плач го изпрати. Нещо скъпо сякаш й се откъсна от сърцето. Но нямаше що да стори. Утешаваше се, че другите й родни синове Милотин и Милко, оставаха около нея.

Развилнели се бяха аяните и пашите. Все по това време честолюбците се бяха обърнали в разбойници, а разбойниците — в кърджалии и башибозук. Всеки беше заграбил области от султанските земи и продължаваха да грабят. Без срам и без милост вилнееха над поробената рая. Развилнял се беше и Пазвантооглу във Видинския вилает, и в тия битки Велковото село Леновци беше съвсем разрушено.

„Какви ялови времена — мислеше с тъга Велко. — Да не смеят пешеходци-керванджии, катранджии или бърдари да тръгнат с празни джобове и полупци сирене и спокойно да прекосят родната му земя.”

Но това не стряскаше буйния и неспокоен дух на Велко.

Не го плашеха зулумлуците. Голямо сърце носеше той. Не познаваше страх. Смел и необуздан, той беше готов на нечувани подвизи, дори безумия. Искрите превръщаше в буен пламък, а огънят в пожар...

Първите му стъпки го отправиха към село Подгорица за чифлика на черноречкия Осман бей. Хареса юзбашията Велковите приказки и го прибра за пастир на чифлишките овце. Но не изкара и година при Осман бея. Видя той мъката на турците. Видя и зияфетите и мухабетите, но видя и сълзите на беззащитната рая, която от ангария по бейските имоти глава не дигаше, а в хамбарите зърно не виждаше.

Веднаж трима арнаути задигнаха няколко от най-хубавите овце, които пасеше Велко. Пред бея нямаше как да се оправдава. Сам искаше да му удържат от годишната плата. Но беят много не мисли. Удариха му 25 на голо и го изпратиха, без да му платят и грош. Скърцаше зъби Велко, но нарами козинявата торбица и се отправи за Пожаревец, та стана готвач на тамошните войводи. Но и тук не му провървя. Веднаж сбърка нещо гозбата, не им угоди по вкуса, войводите му се накараха, дето не го набиха, а на Велко толкова му трябваше. Не бяха за него заповеди и подчинения.

Прибра той козинявата торбичка, дигна се, та се запря чак в Белоградчик. Да види градските табиети и градските кокони. Прибраха го да слугува в ахчийницата на Лаутерията, който държеше кръчма близо до новата хаджи Хюсаин джамия, на площада Али бунар. Добре слугуваше Велко, хареса го чорбаджията, доверяваше му се, но често имаше разправии с пияни турци, които не искаха да плащат.

Веднаж Велко шеташе сам. Лутерията се беше запилял по работа из селата. Дойдоха трима турци и искаха да пият ракия, но Велко не им даде, защото знаеше, че не плащат. Един от тях изблещил очи, заканил му се, но попът от Върбова седеше на една маса и се хранеше със свои съселяни.

— Оставете момчето — обади се той. — Какво може той без чорбаджията?

Гюрюлтията щеше да стане, но в това време в ахчийницата влезе Шефкет ага. Беше отседнал ата си и навън един селянин го развеждаше. Изглежда, беше пийнал, но поръча мастика и се загледа в попа, който продължаваше да се храни.

— Хей, папаз — викна той на попа. — Знаеш ли коприва как се бере... я се наведи! — заповяда той. — И пияният бей възседна уплашения поп, килна се килимявката, брадата се разроши, а беят го подкара из кръчмата като необязден кон.

— Ха сега, папаз — викаха тримата пияни турци и се заливаха от смях. Беят като вампир беше възседнал попа, но изведнаж стана чудо. Попът направи няколко крачки и така се извъртя, че Шефкет бей се търкулна, събори една маса и се дигна фунара от прах. Попът хукна през вратата, дръпна коня от ръцете на селянина и запраши по пазарската улица към Карловица.

Велко примря от радост. Браво на смелия поп. Завидя му и неволно се усмихна. Беят се поизправи, по лицето му се стичаше кръв. Поизтърси сетрето, но като видя захиления Велко в яда си, зашлеви му два шамара:

— Какво се хилиш, бе шапшал? — кресна той. — Кой беше тоя разбойник.

Велко едва изтърпя обидата, окопити се и дръзко отговори.

— Не знам, Шефкет ага... другоселец е... един ли влиза или двама в кръчмата да ги помня...

— Скъпо ще ми плати разбойникът — заканваше се пияният бей и засрамен напусна кръчмата, тръгвайки да търси коня си.

— Каквото търсело, такова и намерило — клатеше глава Велко след него.

Но едва свърши тая гюрюлтия, и пияният турчин пак започна да настоява за ракия.

— Не мога, ефендим, без чорбаджията — смутолеви той. Но единият от тях се разлюти, извади пищова и викна:

— Сега ми дойде воля да убия тоя гяурин... и ще го убия. Наскачаха другите турци, които сегиз-тогиз бяха почерпвани от чорбаджията.

— Сакън, Османе, недей прави такова зло... това гяурче е добро.

— Ще го науча аз как се посрещат гости... — Спусна се той, но стана сборичкване между турците, обърна се всичко в двубой, за удоволствие на Велко, и когато се поопомниха, излязоха от кръчмата с кървави и развити чалми. В това време наблизо имаше сувериета, които помислиха, че някакви българи се бунтуват: коня на бея дигнаха, турци с разкървавени глави излизат ... дадоха тревога и от калето се пуснаха аскери, пандури тичаха от конака и сувериета с пушки и ножове, но като разбраха каква е работата, отново се върнаха.

На другия ден пияният Осман пак дойде в кръчмата и направо започна да бие Велко. Не изтрая юнашкото сърце такава обида, отскубна се от ръцете му, грабна стомната зад тезгяха и я стовари върху главата на Осман. Падна турчинът като отсечен дъб, а Велко през задния двор като сърна прекоси край крепостта и се спря чак към Окорушин дол. Когато изкачи билото на Карловеца, откъдето се разкриваше широк простор по цялата махия, той приседна. Отървал се от ръцете на озверения турчин, той се радваше на гората, вдишваше аромата на цветята, гледаше гордия балкан и синия простор, където волно кръжеше орел. Пред погледа му се разкриваше цялата долина, из която се редяха китните села.

— Ех, земьо, земьо — робска земьо. Защо си толкова хубава и толкова нещастна — въздъхна Велко и очите му за пръв път се насълзиха от жал и мъка.

До вечерта стигна бащиния си дом. Баща му, изненадан, се зарадва, като го видя, но още повече се зачуди. Да го разпитва ли? — Не, Велко не е от тези, които обичат да говорят. Та нима е ужно да разказва какво е направил и какво има да прави. И бащата ха да заприказва, че навреме се завръща, че стадото вече се поразвърна, но замълча ... Изглежда другаде беше мисълта на Велко. Няма защо да го занимава с овчарлъка. Та той не посяга дори и към „белия мух”, който бащата така вкусно е приготвил. Велко мълчеше, но очите му шареха неспокойно. Мъката, изглежда, беше потопила сърцето му и затова мълчеше и само тежки въздишки се откъртваха от младежката му гръд.

— Голяма ще е мъката му, помисли бащата и го остави на рахат. А майката, като видя чедото си, светлина оза ри лицето й. Тя не смееше да запита нищо. От умиление само шеташе и се чудеше с какво да му угоди.

На другия ден бащата го запита някак угоднически:

— А после какво ще бъде? — и го гледаше с неспокойно присвити очи.

— Наслугувах се, тейко... стига. Сега ще грабна пушката и ще търся сметка от тия, дето са обърнали цял народ на слуги.

Очите му святкаха като на единок. А по мургавото му лице беше изписаиа злоба и омраза.

— Докога това срамно робско кротуване — роптаеше той.

След някой ден Велко за последен път нарами козинявата торбичка и тръгна. Когато замина, майка му кротко проплака:

Родила съм го за черна земя,
За черна земя, за бяла плесен.
На краката му желязно ривце,
На шията му от синджир халка ...

Велко замина и без много уговорки беше приет в четата на хайдутина Стоян Главиш. Сдуши се той с хората на Главиша, но не кара задълго. По това време към 1804 година, Кара Георги стана върховен вожд в борбата против турците. Велко се надявал, че като победят и изгонят турците, ще помогнат и на българите да се освободят. Затова зарязъл Главиша и влязъл в бойната дружина на Гюша Буличевича, която била под командата на Кара Георги. Но и тук не му провървя, защото скоро Гюша Буличевича беше сменен с Булица Буличевича.

Гледаше Булица тънкия висок младеж, с буйна непокорна коса, с едва наболи мустаци, сухо продълговато лице с правилен римски нос, но малко широка уста, из която всяка дума излизаше, сякаш премерена на везна, изказана смело и с воля. Не трябваше много време и Велко се отличи със своето юначество, издигна се пред очите на Буличевича и той го назначи за бюлюкбашия.

Не се посрами Велко с длъжността си. Юнак беше над юнаците, но непокорна глава носеше, не обичаше гръб да превива и чужди заповеди да изпълнява. Значи пак измикярство — мислеше той. Характер. Не беше виновен за това. Такава беше природата му. А какъвто му беше гласът, такива бяха и делата му. Твърди, смели, неотстъпни. Мръщеше се Булица, но се правеше, че невижда и не чува, докато един ден смъмра Велко за неговите нетърпими своеволия ... А Велко може би това и чакаше. Омръзнаха му чужди заповеди и повели. Това направи, онова стори, защо направи това, та не онова ... а зимата наближаваше.

Дигна се Велко, та отиде в село Дъбене. На младостта още нищо не бе дал... В селото се мярна фигурата на една млада жена. Трепна юнашкото сърце на младежа, но кой да му помогне? Досети се той за своя побратим войводата Станоя Главиша, който също беше в Дъбене.

Хъката-мъката, довери Велко болката си пред него. Главиша го погледна и се засмя:

— Ами така кажи бе, побратиме. Какво го осукваш? Посърнал си като дъждовен есенен ден. Та това е наша Мария, братова ми дъщеря ... овдовя тя от миналата година, но е добра за тебе — яка и чевръста жена. Наскоро след този разговор сватовщината стана. Дигна Велко сватба и се ожени за красивата Мария. Но от този ден животът му сякаш се раздели на две: захвърли той пушката и ятагана, свали натоварения силях, олекна му на душата. Хареса му топлата завивка, залиса го ласката и гоижата на жената. И неволно с усмивка си спомняше бащините думи:

— Прави какво правиш, но никога не се отделяй от конска гърбина и женска мешина ...

Но стои ли пришпорен жоебец на ясли? Премина зимата, букнаха зелените губери, удари го възкисел мирис на дъбова шума, аромата на иглика и божур. Развигорът прошумя, сякаш пееше хайдушка песен и пращаше хабери от балкана. Сънишата оставаха недовършени: все зелени поляни, върли пътеки и хайдушки пукотевици, а пред него тълпи дрипави селяни, праужденци, истайкевчени, черноречници, плачат, молят го и тъжни песни пропяват за развилнели бейове, за запустели домове, за поругани сестри и дъщери, за страшни пожариша и кърви ...

— От тебе, боле, хайдут няма... — слуша Велко и ха да викне, напъва се с всички сили, но глас не излиза. Изведнъж трепва, събужда се, цял облян в пот. Жената нежно го завива, мъмре го припряно, че само мърда и приказки несвестни изговаря.

Става сутрин, недоспал, изморен. По цял ден стои замислен и мълчи. Поглежда хайдушките рубета, хвърля ласкав поглед към пушката ... но как ще каже на жената ... и най-после отсича:

— Хайдутин майка не храни, камоли жена да гледа — припряно казва той и скача.

И една сутрин захвърли дрехите и навлече опънатите хайдушки рубета, които го правеха по-строен и напет. После грабна пушката и препаса ятагана на стегнатия силях, по който висяха кобури и чудотворни мехлеми. Когато тръгна, жена му проплака:

— Тежко ми, дето съм пошла с хайдутин ...

— Не бой се, жено — скара се Велко, — сега всички българи са хайдути ... не виждаш ли, че всички са хванали оръжие и търсят балкана.

Тръгна Велко отново по белия свят. Но този път искаше сам да набере дружина. Стига заповеди и повели. Господар да е сам на волята си. И тръгна Велко по ония сборища, където става побратимяване. По кръчми и панаири, там, където се пеят дружни песни и където пестниците се свиват в юмруци. Където се лее червено вино и където размътени акъли на разбуяли люде праскат оканиците по масата, а в очите им кипи закана и мъст.

Търсеше той побратими между клетници и сиромаси. Сбираше недоволници и поругани: на едного убили бащата, на други ограбили стада и имот, трети горяха в мъката си, че сестра им отвлекли или либето потурчили. Търсеше Велко сигурни хора и ги намираше. Челник искаше да бъде той в борбата с поробителя.

Събра здрави и смели мъже и се отправи към Кара Георги. По това време турците бяха напуснали Белград и цяла Сърбия беше освободена. Помоли той Кара Георги да състави сам чета. Кара Георги сякаш това и чакаше. При който и войвода Велко да бъдеше, все се мръщеха недоволни. Юначен, но непокорен.

Кара Георги даде благословията си. Ще се отърве най-после от един юначен, но вечно немирен бунтовник. Нека бъде войвода.

Събра Велко своя дружина. Облече бошнашкия костюм от чисто кадифе, обточено от златни ширити. Навлече чохени сини потури и сърмен джамаджаи с копринен пояс. Наложи и малък пискюлия фес.

Прегледа той оръжието на своите побратими — все отбор юнаци. С пушки бойлии, с чифте пищови и ятаган на пояс. Отведе ги под развято знаме горе в балкана и всред горските пущинаци, на клетва ги обрече: да бъдат покорни и справедливи, да бранят народа и да отмъщават за ограбените, убитите и озлочестените. Да са готови да жертвуват живота си за свободата. А за всяка измяна — куршум.

И разбира се, най-напред Велко ще поведе дружината към родното село, към гористите върхове на Черна река и към конаците на Осман бея. Нали при него беше слугувал. Познаваше неговата тежка десница и вратът му често биваше прошарен от сини петна. Но двайсетте и пет по голо още го пареха.

Наистина къщата на бея не е плетеница, но не е и непревзимаема крепост, с камоустика, с мазгала и бийски кули. Обикновен сарай, каквито имаше много по земята на поробените българи. Конаци с решетки и женски башкалъци. Османови конаци с чардаклъци и помещения с чергисани широки одаи, потънали в здрач и застоял въздух, където миришеше на плесен. Велко познаваше всяко кътче на просторния сарай.

— Да ги раздвижим малко — шегуваше се Велко. — Да проветрим одаите, да влезе въздух и слънце ...

Със своите отбор юнаци Велко обсадил конаците и викнал на бея да се предаде. Вместо съгласие пропукали фишеклии пушки, но не засегнали никого. Раздразнен, стъписа се Велко:

— Така ли, Осман бей. Добре, ще ти видя сметката — заканва се Велко.

Остави при себе си двама, трима от побратимите на пусия, а другите юнаци отпрати да докарат де що има празни бъчви от околните българи — винени, зелеви или сиренарски.

До вечерта скърцаха колите и натрупали стотина бъчви около конака. Напълниха ги със суха слама, примесена с говежди лайна. Струпаха ги на височината около сарая и зачакаха попътен вятър. Щом духна севернякът, подпалиха всичките бурета. Като змей обгърна смрадливия пушек бейския конак. Облаци лютив дим се понесе из одаи и помещения. Коне зацвилиха, хора задушливо покашлюваха, кучета виеха като побеснели. Което храбростта не можа да направи, хитростта го завърши. До сутринта беят показа бяла кърпа на върлина — предаде се. Сърцат беше Велко, нищо не му направи, но му даде паметна заръка:

— Изпращам те по живо по здраво за Видин. Но помни едно от хайдут Велко: Не стреляй вече по българин, нито нож вади. Един да беше ранил от моите юнаци, главата ти щях да взема. Сега главата ти оставям, но ако ти служи все така, пак ще те намеря да я взема. Сега ти вземам само имотите и богатството, да го раздам на сиромасите, откъдето си крал години наред. За себе си оставям само твоя жребец и от днес ще го наричам Кушльо. Иди сега при Мулан паша и му се оплачи.

Разтреперан и уплашен от срам или от що пред неговото отдавнашно ратайче, но беят дума не продума и замина за Видин.

Велко яхна коня, който сякаш почувствува, че юнак го възсяда, та вирна още повече лебедовата си шия. Макар и дребен, тънкокулест, но Кушльо стана неразделният другар на хайдут Велко.

От този ден конят сподели с него много слава и в бойните подвизи стана още по-кален и обуздан.

Когато малкото останали турци, които развяваха пояса по родното му село, научиха за позорното изгонване на Осман бея, те се изплашиха и за една нощ всички изчезнаха.

— Този капасъзин Велко е цяла харамия ... — думали някои — току-виж, че за една нощ ни поразил до един ... — и напуснали селото.

Осман бей, щом стигна във Видин, побърза да се оплаче на валията Мулан паша. Веднага потегли потеря да търси разбойника. Срещнаха се при хълма до Криви вир. Замисли се хайдут Велко какво да прави. Колко беше неговата дружина пред това турско пълчище? При това всички бяха янлъш ятаган — все новаци, необучени на ятагански юруш. Велко не прие боя. Хитро се оттегли с дружината и я закроти в близката гора. Когато настъпи тъмната нощ, за почуда на своите побратими, Велко се преоблече като турчин и сам се промъкна в турския стан да изненада сънените турци. Като вихър се понесе със своя Кушльо край полегналите турци и с громкия си глас високо се провикна по турски:

— Бягайте, че хайдут Велко ни порази ...

Скокнаха изпоплашените турци, сънени, объркани, та изпозабравиха и ятагани и пушки. Едни викаха аллах на помощ, други турун, вурун и се пръснаха като пилци.

С уговорен сигнал от Велко, дружината се юрна, изпосече, когото завари и застигне, а после прибра разхвърляното оръжие и тръгнаха спокойно нататък ...

Случаят с Осман бея бързо разнесе славата на хайдут Велко по близки и далечни нахии и селища. Името стана плашило за турците, а народът го свърза с песни и легенди. Дори сърбите песни пропяха за него:

„Хвала тебе бугарски витеже ...
Сабля твоя свуда турци реже,
Хайдут Велко, юнак болье нема,
У бугаре — весела му майка.

Българите, окуражени от смелостта и юначеството на Велко, навсякъде ставаха побратими и ятаци на неговата дружина.

Малка беше дружината на хайдут Велко, но той й беше дал бойна форма. Не само за каяфет, но така го изискваше и правилото. Назначи той Армаш — най-юначния между побратимите, за знаменосец. Постави бинбашия и бюлюкбашия и потегли по планини, пътеки и проходи.

Разшета ли се някой турчин за ядене и пиене, за невести и булки, или за вити баници и пържени кокошки в масло, на пусия му виждаха сметката. Навсякъде укротяваха развилнелите се турци и те отпускаха коляно от изплашената рая и свиваха разпуснатите пояси.

Веднаж по хайдушкото сборище, докато чиверметата се печеха, Велко развеселен, запита дружината си:

— Побратими, кой ще ми каже кое е най-трудното на света.

Спогледаха се юнаците, напрегнаха разум и памет и някои побързаха да се обадят:

— Желязото, войводо ...

— Камъкът — обади се друг...

— Не — засмя се Велко. — Няма да улучите. Виждам... А най-твърдо е немането. Няма нищо по-твърдо от него ... Не се поддава на нищо. А немането сега е в народа — въздъхна хайдутинът и се замисли.

След малко пак запита:

— А какво значи войтия?

— Индат — помощ... обадиха се няцолко гласове.

— Та ние ли на владиката ще помагаме? — Помага се на просяк...

— А защо е този данък към спахията? — отново запита Велко.

— Първо да вършиш това или онова, да продаваш стока, да правиш ...

— Та нима народът има някаква вина или задължение към спахията да се издължава? Какво ви е дал досега спахията?

— Ангарията... — обадиха се някои.

— Така е — каза Велко. — Значи не народът, а спахията на народа има да плаща ... значи той е длъжникът.

— Дал е своята милост — подхвърли закачливо някой.

— Милост ли? — ядоса се Велко. Милост, че не те е погубил до сега.

— Е, така е било открай време — обади се и Абраш: — Народът хем да плаща данък, хем да работи на спахията анга-рия.

— Демек, Абраш, милостта от нас идва, а не от него. Така излиза, щом спахията чака подаяние от нас.

— Така било писано в Корана — засмя се Абраш. — Такъв е обичаят от край време. Господарите са от бога надарени и те си искат своето ...

— Слушай — ядоса се Велко, — та те просяци ли са, побратими, та да чакат подаяние от тоя и оня. Това си е чиста просия ...

— Не просия, войводо, а обичай — поправи го някой. — Така го казват.

— Та и просията на просяка не е ли обичай. Милост се дава на несретника. Значи и спахията е несретник, а? Нима и спахията не може да оре и да жъне. Както е охранен, по-добре и от вас ще върши тая работа ...

— Ето на тия просяци ще превием вратовете — заключи хайдут Велко.

Такива разговори водеха те в почивките и по сборищата.

Хайдут Велко беше предвидлив и съобразителен. Той знаеше, че турците в никой случай няма да оставят на мира Църна река и затова нареди да изкопаят големи защитни ровове. Брат му Милотин беше вече в редовете на дружината и Велко го назначи за началник на щаба, а някой си хаджи Никола от Сараево да се грижи за отбраната на широките и дълбоки шанци. Сърбите по това време напредваха и Кара Георги през 1809 година замина с войската си в помощ на разбунената Босна и Черна гора, които воюваха, а Велко остави за охрана на Алексинишката баня и окрайнините.

Към него беше зачислен като пълномощник сърбинът Стефан Живкович. Кара Георги го изпращаше като улегнал, спокоен и разумен човек, който не само да охранява Велко, но със съветите си да го възпира от неразумно юначество и безсмислени лудории.

При една схватка с турците край Баня, Велко и телохранителят му били ранени. Живкович беше по-тежко ранен и лежеше.

Като научил Кара Георги за обсадното положение, побързал да се яви на помощ на Велко. Но не е Велко от тия, дето лесно си предават юначеството. Преди да пристигне дружината на Кара Георги, хайдут Велко решил сам със своите хора да направи пробив на обкръжилите го турци.

— А какво ще правим с Живкович ... лежи болен? — обадил се брат му Милотин.

— Що ще правим? — Ако може да върви, нека ни следва, ако не може — отсечете му главата, та я вземете, да ие я задигнат турците на върлина — троснато отвърнал Велко и даде нареждане за тръгване.

Живкович, който лежеше в близката палатка, дочул разговора и понеже познаваше Велко, че не си поплюва, а ще го свърши, скокна, макар и ранен, и волю-неволю тръгна между първите.

Започна боят. Велко обичаше да напада изневиделица и затова на юруш разби турците и ги прогони по теснините на Морава, чак до Дунава. Остави ги да си починат, но кроеше други планове. Турците отседнаха, построиха лагера, запалиха огньове до сам брега на Дунава. А срещу тях сред Дунава се намираше неголям остров, който се владееше от австрийците.

Недоволен само от гонитбата на турците, хайдут Велко търсеше начин да ги разбие и пръсне напълно. Същата нощ, преди луната да изгрее още в тъмнината, той се промъкна до австрийския остров.

На сутринта той показваше турския лагер на австрийските офицери:

— Видите ли ония турски чадъри край брега? — потърпете да видите какво ще стане с тях ... Сега ще ги поразя.

Австрийските офицери цъкали с уста, въртели глави и смятали за лудост подобна шега. Но Велко не дочакал да чуе техните думи на учудване. С каик преминал Дунава, слезе на сръбска земя над Кулич, на левия бряг на Морава под Дъбравица и там спря. Подготви се за юруш и със смел набег стигна турския лагер. Вряза се в него, гръмна с няколко пищови, извика като раздран с все сила:

— Бягайте! Хайдут Велко напада ...

Това и трябваше на изплашените турци. Те още не можеха да се даврандисат от вчерашните чудесии. Драснаха кой накъде види, а Велко и побратимите майсторски въртяха ятаганите и сечеха наляво и надясно. Изпосъбориха чадърите и преминаха лагера невредими. Австрийските офицери, отправили далекогледи, наблюдаваха със затаен дъх военната хитрост на Велко, а сърцата им сякаш изпопадаха в ботушите.

Дълго и възторжено Куниберт и Миличевич разправяха за тая небивала дързост на хайдут Велко и сами не вярваха на собствените си очи. Малко по-късно обаче се разигра трагична сцена. Карапич, увлечен от тия смели набези на безстрашния хайдутин, а може би и да умаловажи юначеството на Велко, пожела сам да прекоси турския стан.

— Седи си мирно, побратиме! — смъмра го Велко. — Не е лесно, но можеш мина — съветваше го бащински той.

Но Чарапич се разсърди и надменно му отвърна:

— Ако не мога да мина, нали мога да умра? — и безразсъдно се впусна с коня към турците ... Но там и остана. Пропукаха няколко пушки и го свалиха от коня. Дигна се облак прах, а подплашеният кон бягаше и цвилеше из лагера.

Когато Буниберт и Милитевич разправяха с възторг за тази дръзка маневра на Велко, може би малко пресилваха фактите, но нали бяха очевидци, трябва да им вярваме.

От този ден нататък за хайдут Велко не се говореше като за обикновен войвода. Славата го издигаше в очите на хората като легендарен старопланински хайдутин.

И наистина, той не беше обикновен човек, а някакъв символ на героизъм и безстрашие. Да го наречем чудак е пресилено, но когато някои се учудваха на неговото безстрашие, той с насмешка им казваше:

— Трудното беше, додето нашият страх отиде в турците — другото е лесно. А страхът вече отиде при тях.

Прибра Велко дружината и тръгна по селата на белоградчишката кааза. Навсякъде беше посрещан дружелюбно и всички с усърдие се отзоваваха в негова помощ.

Но в някои села имаше и предатели, които тормозеха селяните и ставаха причина да бъдат бити от турците, да ги затварят в хапсаните, а някои да изпращат чак във Фезан и Анадола на заточение.

Веднъж в едно село на дружината устроиха засада. Сърдечният прием на чорбаджията Петър Лилов и неговите приближени беше лицемерен. Към обед, когато дружината похапваше и почиваше, доверени хора на Велко бързо съобщиха, че приижда голям аскер и обхожда селото.

— С подлост и предателство, трудно е да се бориш — въздъхна Велко.

Турците прибраха всички мъже от селото и ги затвориха в черквата. Телянинът обяви, който не се яви сам в черквата, ще бъде застрелян. Само Никола лудият остана да се пилее по улиците и да се прави от смахнат на по-смахнат. А той обичаше хайдут Велко по своему, възхищаваше се на неговата храброст и юначество. Минаваше за малоумен, но беше по-разсъдлив и от нормалните. По-скоро беше изоставен нещастник, натиснат от сиромашията, отколкото налудничав. И ако го правеха налудничав, то е, защото имаше слабост към музиката. Гайда да писне, кавал да засвири или тупан да забумти, Никола изваждаше шарена кърпа от пояса и играеше като бесен. А пийне ли, съвсем се забравяше. За такъв минаваше, а турците слабоумните и лудите не закачаха. И сега, когато аскерите с главния военачалник се разположиха на мегдана, а другите обхождаха и претърсваха селото, Никола им правеше разни смехории. Смееше се аскерът, смееше се и той, но погледът му все бягаше към хайдут Велко, към Гинкината къща с високите чардаци, където се беше разположил.

Хайдут Велко даде нареждане никой да не стреля, докато аскерът не стигне до упор във вратите на къщите, където са настанени.

— И сега няма да им се дадем — думаше и окуражаваше своите хора. — Но чувствуваше, че няма друг изход и трябваше да се бият.

— Ако падна аз — думаше знаменосецът Абрашим, — загубата няма да е голяма, но ако паднеш ти, всичко е свършено, язък си за сиромашията...

Велко следеше зорко и напрегнато, къде са турците и кои къщи се обхождат. А къщите бяха къде с дувари, къде с разкривени пармаклъци, но от закрития белведер, където бяха настанени, добре се виждаше мегданът с бюлюкбашията Садатин ефенди, наречен чолакът, адютантът и аскерът. Покрай аскера притичваше и малоумният Никола, сочеше тая и оная къща, но все отклоняваше турците от Гинкините порти, зад които криеха хайдутите.

Абраш беше юначен и безстрашен, с висок волеви дух, но сега проявяваше известно безпокойство.

Велко се усмихна дружелюбно и подвикна:

— Хайде, Абраш, не се предавай. Господ и правдата е с нас. И двамата ще се измъкнем живи и здрави. Няма да им се дадем — уверено говореше Велко. — По едно време, докато аскерът влизаше в съседната къща, изостанал на улицата и закрит от чупката на къщата, Никола скритом поглеждаше към белведера.

Трудно ще се измъкнем от този железен кордон — мислеше Велко, но в този момент пред него се мярна Никола и спасителната идея пламна в ума на хайдутина. Той кимна на Никола малоумния да се приближи и незавелязано му подаде написана хартийка.

— Тичай, занеси тази книжка направо на бюлюкбашията — шепнеше Велко. — Кажи, хайдут Велко ти я праща.

Дръпна Никола пезулката, усърдно се затича към мегдана и отдалече махаше хартийката, която носеше ...

— Абраш, гледай сега какво става ... дано само ръката не ме измами.

В това време Никола вече подаваше книжлето на Садатин ефенди, който с достолепие и пренебрежение я дръпна и недоволно запита:

— Какво е това бре, хаймана?

— Хайдут Велко го праща — издума Никола и се дръпна встрани, зяпнал от изумление, какво ще стане.

Чолака се понаведе, разгъна бележката, едва започна да чете и от белведера се разнесе гърмеж. Синьо облаче прибули чардака. Конят пред него изцвили, сви опашка и размърда задницата си. Бюлюкбашията погледна припърлената опашка, а в това време адютантът му Али Ахмед припряно се приготви да даде команда, но Садатин ефенди махна с ръка и го възпря.

Втори гърмеж откачи пискюла от феса на Али Ахмед. Бюлюкбашията си даваше спокоен вид, но пак заби очи в проклетата бележка и препрочиташе написаното:

“...С първия куршум ще препърля опашката на коня, с втория ще сваля пискюля от феса на адютанта, а третият, ако не изтеглиш войската, е за твоята глава.”

Уплашен, бюлюкбашията помисли миг, два, лицето му пламна, едва се осъзнаваше: стрелец е хайманата му с хаймана... той вече ме е взел на мушка — смразяваща мисъл го завладя. Изправи се и за изненада на всички, с висок и ясен глас, заповяда прибирането на аскера.

Велко гледаше усмихнат как аскерът се тълпеше към площада, а после бавно започна да се източва надолу по шосето за града, начело с бюлюкбашията Садатин ефенди. Побратимите не можеха да се осъзнаят какво бе това чудо. Вълшебник ли е тоя хайдутин Велко. Но Велко се изправи, прошари поглед към всички и само изненадан заговори:

— Магията хвана... казах ли ти, побратиме Абраш, че и сега няма да им се дадем.

В това време Никола идваше от към мегдана захилен и вместо хартия, сега развяваше в ръката си копринен пискюл от фес.

Когато войската се изтегли далеч по долината на Истайкьовска река, адютантът, който до тогава мълчеше, изравни коня си с бюлюкбашията и боязливо запита:

— Каква беше тази вълшебна хартия, ефендим... сякаш аллах я праща или самият султан... и какво пише в нея?

Садатин ефенди въздъхна, изгледа го доверчиво и прошепна:

— Пише, че минал куршум през главата, назад не се връща. Велик е аллах. Ще правя благодарствен молебен, че живея втори живот.

Два дни по-късно Велко отново се върна в селото. На пусия заловиха чорбаджията Петър Лилов и побратимите му видяха сметката.

А между народа вече се разказваха легенди за тази случка със Садатин ефенди. Преувеличени, засилени, така както ги виждаха и желаеха хората. Мълвата разказваше, че хайдут Велко заповядал на бюлюкбашията да се маха от селото и онзи уплашен, веднага изпълнил хайдушката заповед. Но най-голямо участие в тази мълва вземаше Никола малоумният, който се гордееше, че лично той занесъл книжката на хайдут Велко до бюлюкбашията.

Понесе се още повече легендарното име на хайдут Велко. Народът не можеше да се нарадва, надпреварваха се да се черпят, а турците още повече се стреснаха и затягаха разпуснатите пояси.

Но сметките не бяха напълно разчистени. Над село Чифлиците живееше бабаитинът Шефкет бей, който по долината имаше малък чифлик и беше заробил околните села. Велко го познаваше още от ахчийницата на Лаутерията, когато слугуваше в града. Минаваше за един от най-силните и страшни бабаити в този край. Самите турци го смятаха за непобедим. Куршум го не ловеше. Всяка неделя зареждаше хоро да се играе пред чифлика му и грабваше коя мома поиска, а всяка булка, която му харесва, най-напред при него приспиваше. Когато селяните се оплакваха, че от ангария по чифлика не могат нивите си да погледнат, той със закана им отговаряше:

— Денят е даден от аллах за дин-дара, а нощта е за гяура и кяфира. Който иска да работи за себе си, ще работи през нощта.

Оплака се един от селяните на Велко, че Шефкет бей поръчал да му прати дъщеря си, хубавата Елена. С Шефкет бей имаше по-дълбоки сметки, но сега нямаше време. Отлагаше за друг път. Все пак посъветва селянина:

— Ще я пратиш, кардашлар — няма къде. Утре сам ще дойда да я приготвя и ще я пратим по живо и по здраво.

Селянинът, изглежда, се досети какво е намислил хайдутинът и уплашено се стъписа:

— Немой, побратиме... беят после ще ме пребие...

— С пръст няма да те пипне — уверяваше го Велко.

И на другия ден изпрати до Шефкет бея една дърта вещица с пусулка в ръка:

— Сине, изпраща ме хайдут Велко. Заръчал си да дойда и затова ти провожда тая бележка.

Разбра играта беят, грабна бележката и я зачете. Очите му се наляха с кръв, челото се набърчи, а устата му се изкривиха в гримаса:

— Изпращам ти хубавата Елена. Ако не си доволен, па зи се аз да не стана недоволен. Шега няма повече. Закачиш ли още човечеца, знай, че куршум ще мине през главата ти.
Хайдут Велко.

Прави го от кабадайталък — мислеше беят, а очите му засвяткаха от злоба и ненавист. Изгледа старицата и кресна.

— Махай се оттук, вещице, че сега ще пусна хрътовете ... Не можеше да се помири Шефкет бей и при първия случай наложи добре гърба на стареца.

— Ще ме плашиш с хайдут Велко — домънсъз с домънсъз.

Велко добре знаеше, че беят така ще постъпи не за друго, но да покаже, че не се плаши от хайдути като Велко. Но хайдутин забавя, но не забравя ... идваше денят да се разчисти и тази сметка.

Белоградчишкият каймакамин се беше забравил. Тайни сделки с джамбази и джезаджии вършеше. За алтъни и перперии само мислеше и все злато пред очите му святкаше. Където минеше, следите му личеха. А по него вървеше цяла свита от заптиета, ахчии, чибукчии и какви ли не вери. Грабеше, лъстеше. Навсякъде търсеше препечена ракия, вити баници, млади булки и моми.

Трябваше да му се навие малко врата, да се постресне и да запаше по-прилично пояса си.

На два пъти хайдут Велко прекоси града с няколко от най-юначните си побратими. Нека знае каймакаминът, че хайдут Велко може и в конака да влезе, стига да поиска.

Последният път хайдут Велко като луд преброди главната чаршия и викаше с цяло гърло:

— Хайдут Велко напада ...

Пред конака заптиетата се претрепаха да бягат по стълбите, а Велко с дружината изгърмя няколко пъти с пищовите и профучаха ломската капия така, че фесът на пандурина хвръкна настрана, а самият той падна възнак.

Няколко хайлаз турци, които се изтегнаха под сенките на шадраван-чешмата със събути еминии и чибуци в ръце, развалиха рахатлъка си и в страха си се набутаха под дървените пейки.

Когато мина гюрюлтията, бледи и изпоплашени, те един по един се заизмъкваха, а най-бабаитът от тях се обади:

— Хаирсъзин с хаирсъзин ... развали ни рахатлъка. Друг се кланяше на колене:

— Хай ярапим аллах ...

Подмами ги Велко към пролазнишката кория, където чакаше дружината в бойна готовност.

Срещу Велко каймакаминът изпрати 200 низами, а се върнаха само 60 читави.

Стресна се каймакаминът. Не малко загрижен беше и управителят на крепостта.

— Шейтан гяур — мълвеше той, но нищо повече не можеше да стори.

Турците вземаха извън другите данъци и десятъка. На всеки 100 снопа, десет се вземаха и вършеха на беглишко гумно ангария. Овършаното зърно се прибираше в специални беглишки хамбари.

За прекарването на житото до мазите във Видин, старейшината на пролазницата нареждаше кои коли да прекарат житото.

Васил Филипов от селото закарал веднъж беглишко жито и едва се завърнал с воловете, още не отпочинали, старейшината пак го накарал да отвезе житото до Видин. Воловете му били най-яки, а хамбарите били препълнени с жито. Опънал се Васил, но турците го арестували и насила го заставили отново да закара жито за Видин.

Когато се върна от Видин, той напусна дома и се присъедини към четата на хайдут Велко. От време на време прескачаше до къщи, макар че след неговото бягство арестуваха хора, тормозеха ги, смятаха, че са негови ятаци и го укриват.

Хайдут Велко пожела да му отиде на гости без дружината. Кроеше някакви планове, но сам той си ги знаеше. Очите му бяха все към чифлиците на Шефкет бея. Дружината беше оставил някъде към Неготин. С хайдут Велко бяха трима сърби и Васил Филипов. Никой обаче не допускаше, че ще се намерят хора, които да ги издадат. Но един от чифлиджаните, близко мекере на Шефкет бей, отиде до града и съобщи на каймакамина къде се крие четата.

Зарадва се каймакаминът и изпрати голям табор заптиета начело с милерая, които веднага започнаха обграждаието и претърсването на баира под Пролазница.

А сутринта, горе в местността Маринкова мъртвина, те още се излежаваха. Къде ручок над тях се извил гарван и започнал да граче: един от сърбите още спеше и като чу гарвана, сънен простена:

— Той ще е на прокоба ...

В това време до тях достигна някакъв шум и турски говор. Скокнали всичките и се отдръпнали до една поляна. Гръмнало се отнякъде и двама от сърбите паднаха убити.

Велко се поизправил и погледнал, че срещу него идва аскер. Без много да мисли, той тръгнал право към тях. Не беше в хайдушки костюм, да не прави впечатление, а носеше дълго дорамче — клашник от селски бял шаяк без ръкави. В силяха му стърчеше пищов, а дорамчето се развяваше след него като криле на птица. Беше дадено заповед да не се стреля. Жив да се улови хайдутинът. А както летеше надолу, двама низами хванаха полите на дорамчето, но Велко го разметна от раменете си и то остана в ръцете им. Освободен, той се впусна напред.

Шмугна се в гората, скокна в една долчинка, пролази по нея до една чешма, проби турския кордон и излезе някъде зад тях.

— Я че ви клюнът труски потроша — изпусвал той и гръмнал с пищова.

Тичали тук и там, но дирите му изчезнали. А Велко тука познаваше всяка пътека, всяко дръвче и храст. Далече над Гарванов камък отново се събрали с Васил Филипов и сърбина.

Като ги изтърваха, мирелая се отправи към дома на Васила. Намери само баща му и най-малкия му брат.

— Де го Велко и синът ти бе, кьопоолу...

— И аз ги тража — свиваше рамене старецът. Главният военачалник, който седеше на един отсечен дънер в двора и бършеше потта си, каза:

— Да им е просто ... щом не хванахме Велко, ни сина ти ...

Бащата въздъхна с облекчение:

— Благодарим, ефенди — кланяше се той, а усмивка проиграваше по образа му.

— По такъв юнак не се стреля, щом не се лови. Сто от моите какавани с поясите и чалмите барабар не струват за дорамчето му само.

А в това време Велко, Васил и сърбинът, обикаляха по най-скришните места синора на селото и стигнаха до Големи камък. Покачиха се на него и хвърлиха поглед надолу към корията, където още се червенееха фесовете и шарените чалми на турците.

Надвечер, когато всичко утихна, те влязоха в дома на Васил.

Жена му писна от страх.

— Не бой се — успокояваше я Васил — Велко на турчин не се дява, а щом е с мен, и аз покрай него. — Васил остави кесия с пари на жеа си. Нахраниха се, а после се оттеглиха далеч от къщата в един къпинак. Не вярваха на мирелайската дума.

На другия лен до обед, една част от аскера все още бродеше из бранището.

Случи се така, че Велко следобед попадна на засада. Този път се пуснаха към него десетина турци, които го събориха. Велко бързо се съобрази и като се изправи каза:

— Е, хванахте ме най-после ... Но от два деня вода не съм пил. Дайте ми един котел ще изпия ...

Котел не се намерил, но донесли една войнишка бака пълна свода.

Надигна Велко баката с водата и започна да пие, така жално пиеше, та чак краката си уливаше... но той гледаше залисия да създава. Абдалите гледаха краката му, че се уливат, а не виждаха какво крои.

В този момент хайдутинът извика с все гърло:

— Аллах ви кръщава — плисна баката с водата срещу стоящия пред него аскер, шмугна се между тях и докато се окопитят, той изчезна в близките машалици.

— Турен, вурен — но Велко вече беше прекосил баира и далеч в една уречена долчинка се срещна с Васил и сърбина.

— Аллах ви кръщава ... абдали такива — крещеше беят и се заливаше от смях, като гледаше мокрите фигури и водата, която се стичаше от аскера и субашията.

Когато тримата поеха по пътеките към дружината, хайдут Велко клатеше глава и усмихнато говореше:

— И тоя път отървахме кожата.

Селяните мразеха Шефкет бей, но превиваха врат, свиваха юмруци и мълчеха в своето безсилие.

С безплатния труд на раята беше изграден и имотът му. Широки зидове заграждаха обширния му двор. Къщи, селямлъци, харемлък, ендерум, хамбари запълваха една част от двора, а другата беше обърната в градина, изпъстрена със зеленина, цветя, декоративни храсти, зюмбюлби, чешири и големи дървета, под сенките на които беят се разхлаждаше и веселеше със своите 12 жени в харема през знойните летни. дни и нощи.

А когато се разтъжеше от скука и безделие, яхваше някой от своите атове и тръгваше да обикаля селата, придружен от цяла свита сеизи, чабукчии и зурладжии, за да прави золумлуци и каяфети или да озлочести някоя хубава мома, или булка от балканджийските села.

Чуеха ли българите свирнята и бумтенето на тъпаните, бягаха от полето и се криеха по усоите и букаците, по кошарите или по таваните на бедните си къщурки.

Бяха се оплакали вече много селяни на хайдут Велко, но той все в залисия не можеше да отдели време и за Шефкет бей. Но сега му бе дошло времето. Беше тръгнал с малка дружина 10—12 души, защото имаше сведения, че малко хора охраняваха беиските конаци.

— Пристигнахме — обади се хайдут Велко и скочи от Кушльо. Един от младите побратими се завтече и грабна поводите от ръцете на хайдутина.

— Нека всички се приближат — заповяда Велко. Хората се стълпиха около него. Някои поседнаха край пътя, едни запалиха лулите с прахан и задърпаха лютивия тютюн. От чифлика се зачу лаенето на чифлишките кучета. Петел някъде отвътре изкукурига, чиято песен се сля с приспивния жабешки концерт край реката.

В дъното на спахийския дом над чардаците към селямлъка и харема се виждаха слаби светлини. Хайдут Велко тихо обясняваше нещо на хората си. Даваше последните нареждания и кроеше плановете за нападението.

— Всички да помнят добре задачата си — заключи той. —

Ние можехме и на пусия да го съборим, но така ще бъде по-тържествено. Внимавайте да няма жертва от наша страна. — И като даде последните си нареждания, тръгна напред, за да премине моста на реката.

Когато приближиха грамадната двукрила врата, Велко отново поръча:

— Внимание и тишина. Застанете покрай дувара от двете страни, а аз заедно с Васил Цветков и Абраш ще потропаме на вратата. Да се излъжат веднаж да отворят... другото е лесно. Всеки ще действува, както поръчах.

Хайдут Велко приближи до портата, хвана дългото желязно хлопало и смело зачука по желязната площадка, прикрепена на дъбовата врата.

Лавнаха с ярост песовете на турчина, дигна се глъч и олелия. Отвътре някой подвикна. Велко още по-силно и по-често заблъска, за да създаде паника и даде вид, че се касае за нешо бързо и особено важно.

В двора се зачуха бързи стъпки. Идваха един или двама души, но преди тях дотърчаха големите овчарски хрътове на чифлика и злобно се деряха зад голямата порта. Подаваха муцуни под нея, скачаха по процепите и непреставаха да лаят.

Някой заговори на турски нещо неразбрано, подвикна на кучетата и сякаш хвърли нещо по тях, защото се изтрополи по вратата, а кучетата изскимтяха и се отдръпнаха настрана.

— Кой сте вие бре? — питаше недоверчиво гласът отвътре.

— Отвори, отвори ... бързо, че носим важна новина за бея.

Всички бяха преоблечени като турски аскер, а Велко говореше на турски език по-добре от турчин.

— Отвори — отново подвикна Велко на турски. — Каймакаминът ни праща да подсилим охраната на бея, защото хайрсъзинът хайдут Велко се е появил из белоградчишките села.

Нещо се клопна отзад, вратата изскърца и се отвори и в нейната рамка се показа главата на чалмалия турчин. Едва прекрачи прага и зад него се показа втори, по-възрастен мустакат турчин с подрязана брада. Те не успяха и да проговорят, защото бяха грабнати от жилестите ръце на закритите до дуваря четници. Някой от тях се опита да извика, но хайдут Велко му крясна на турски:

— Мълчи, иначе ще ти пръсна главата! — И насочи пищова към него.

— Задръжте тези тука — заповяда той на своите хора. Други вече прекрачиха малката порта и за миг отвориха резовете на голямата порта, свалиха дървената пречка и разтвориха голямата двукрила врата.

Някой се показа горе по чардаците, подвикваше на турски нещо неразбрано, но отговор не получи. В този миг четниците се втурнаха като мълния напред към помещението на слугите и охраната. Тъмницата, храстите и дърветата закриваха хората, които пробягваха през двора. Кучетата не преставаха със своя бесен лай, пускаха се към непознатите люде, но в миг някое се просваше на земята и повече не мръдваше. Гърмежи не се чуха, така беше заповядал хайдут Велко.

Докато едните обезоръжаваха охраната и слугите на бея, другите с хайдут Велко стигнаха оградите и селямлъка.

— Завардете вратите, пазете прозорците и задните изходи — викна Велко. Пиле да не прехвъркне навън. Обезоръжените пандури и слугите задържте — командуваше смело и властно хайдут Велко.

Отвътре зад селямлъка се дочу гълчава, олелия, женски писъци, някой се показваше тук и там на вратите по чардаците и отново се дръпваше и хлопваше страхливо вратите. Настана паника.

Хайдут Велко с двама четници се впусна през вратите на главния вход и с няколко разкрача изкачиха стълбата към чардака, по който ходеха вече някои от четниците, по-бързи и по-смели, изпреварили го. Създаде се такава суматоха, че за няколко мига беше парализирано всичко и охраната спокойно беше обезоръжена, а слугите — навързани и обезвредени. В съседната сграда на харемлъка се чуваха писъци и вайкания, които раздираха нощната тишина.

— Булгар хайдутлар... хадутлар Велко — страхливо подвикваше някой, но скоро и там всичко се усмири, защото вече някои от четниците бяха нахълтали и изпоплашили до смърт домакините, та не смееха вече и да викат.

— Зло няма да ви направим — мълчете, гювиндии такива — сърдито се караше някой от четниците.

— Мълчете — кресна отново той. — Мълчете или ще ви избия до една. Всичко се затиши и спотаи, кое къде бе сварено. Някои от жените още хлипаха тихо от страх и вълнение.

В богато подредените стаи и салони с килими, огледала, скъпи пердета и ориенталски украшения, четниците не можеха да открият спахията Шефкет бей. Срещнаха само двама изплашени и побледнели слуги, които с пресъхнали от страх уста не можеха да проговорят, а брадата на единия се люлееше така, че го тупаше като метла по гърдите.

— Къде е спахията? Къде се крие Шефкет бей? — извика хайдут Велко към един от слугите.

— Лъжеш? — едновременно се обадиха няколко гласа и един едър здравеняк четник се изсука и му удари една плесница. Турчинът се строполи върху миндерлъка и заскимтя като пале.

— И ти си ме ял — ръмжеше Иван Рогов от Праужда. И той го срита отново с настръвление и злоба.

Всичко беше разтършувано. Събаряха маси, покривки и пердета, дърпаха завесите, хвърляха предмети през чардаклъка, възглавници и столове, късаха разните везани турски надписи по плюшовете на стените. Всичко се пръсна и изпобърка. Не остана нищо по мястото си.

А навън ставаше друга олелия. Момчетата бяха нападнали хамбарите, трошеха и чупеха бравите, изкъртваха вратите на складовете и магазините, пълни с припаси и храни, изхвърляха сандъци с кожи от дивеч, бурета, пълни с вино и медовина, качета от туршии, пръскаха и разпиляваха ограбеното от народа без милост и без разум. Но от Шефкет бей нямаше и следа.

Едни с тояги, други с оръжие, с коси и големи прътове разрушаваха целия двор, ямите, кладенеца и всички скрити кьошета, за да открият подплашения тигър. Лицата им бяха изопнати, мрачни. Движенията — отсечени, нетърпеливи и предизвикателни.

— Избягал е този разбойник — ядосваше се Абрай байрактара.

— Тука е Абраш! Къде ще избяга. Ще го намерим — успокояваше ги хайдут Велко. — И на оня свят няма да ни простят, ако ги изпуснем.

Откъм селямлъка и общата къща заслиза цяла група четници и всеки мъкнеше по някаква вещ. През широко разтворените прозорци започнаха да хвърчат мебели, столове, украшения, билюрени огледала, които се пръсваха като искри по каменния калдъръм и отделните потрошени парчета блясваха като елмази. Към плевника и сайванта пламна ярък огън. Пламъците скоро се извисиха и осветиха целия двор.

Давайте слама насам... щом ще правим поклади, слама ще трябва.

Откъм харемлъка отново се надигна писък, а някои от прозорците подвикна към хайдут Велко:

— Войводо, хванахме мечката. В харемлъка се криела. Оттам се зададоха трима младежи. Двама от тях водеха с вързани назад ръце самия Шефкет бей. Той беше посърнал, свит и бледен. По лицето му се четеше смъртна уплаха. Това очертаваше още по-ясно неговата късо подстригана брада и малки засукани мустаци .Очите му издаваха мъка и безсилие. С разкопчана копринена горна дреха, с дълъг и тесен син чохен панталон той пристъпваше тромаво с красиво извезани сърмени пантофи.

В това време се приближи към него хайдут Велко.

— Къде го открихте? — спокойно запита той.

— Войвода — оживено зараправя Иван Рогов. — Намерихме го в най-скритото място. Някои прихнаха да се смеят. — Заврял се в шалварите на дебелата кадъна — валиде ханъм, която беше седнала в ъгъла, така го заметнала с дереджето, че нищо се не вижда. А там около тях се притулваха и други две-три жени, уж вкупчени от уплаха. Как не са го уморили? ... Разбутахме миндерлъците, долапи, всичко, но като приближихме към тази група, те още повече се притиснаха една о друга ...

— Я ставайте — подвикнахме ние, а те се закрили с наметките си, не мърдат.

— Голи сме, ефендилер ... голи ...

— Нищо, ние и голи жени сме виждали... Ставайте! — кресна Митьо Зевгара и насочи пищова към тях. Писнаха ония ми ти кадъни и се пръснаха като пилци, а старата валиде ханъм не мърда. Гледаме под нея нещо като миндерлък се проснало, а тя седи на него. Задърпахме я, тя се опъва и не шава. После я сграбчихме и я хвърлихме като топка на другия край на миндерлъка и какво чудо ... под шатрата й се откри цял целеничък негова милост, сякаш кадъната от страх го изялови ...

Общ смях разтърси двора. Смееха се и войводата, и четниците. Хайдут Велко пристъпи към него, изгледа неговия жалък вид и язвително го запита:

— Познаваш ли ме, бей ефендим?

Беят, както беше наведен, понадигна голата си глава, смръщи злобно вежди, погледна плахо и виновно войводата и нищо не каза:

— Познаваш ли ме? — кресна в лицето му хайдут Велко. Беят трепна. Тоя горд и властен турчин, сега за няколко мига се беше прегърбил и състарил. Беше станал кротък като агънце, сякаш вълчата кръвожадност го беше напуснала.

Лицето му избледня повече и с тънките си присвити устни той едва промълви:

— Познавам ви, ефендилер ... познавам ви — окопити се той. — Но какво искате от мен? Всичко ще ви дам — пари, злато, каквото кажете...

— Ние сами ще си ги вземем, бей ефендим ... о твоите пари и злато не ни трябват ... ще ги раздадем на тия, от които си ги грабил. Друго искаме от тебе — продължи хайдут Велко:

— Дошли сме да те питаме коя мома да ти пратим за хорото в неделя ... хубавата Елена на Васил Пуевия, или Магдалена на Станоя? Не искаш ли да яхнеш някой поп, на кон да го направиш?

Смях се изтръгна от гърдите на всички.

— Или някоя нивица да ти подарим ... или да си избереш някой от нас, да го вържеш и да го биеш до умиране? Ами хрътовете къде са? Не искаш ли да ги насъскаш срещу беззащитните хора?

Хайдут Велко смръщи вежди, вдигна глава и прекъсна шегите:

— Отведете го... правете каквото знаете с изедника...

— Милост, милост, кардашлар, милост ефендим Велко.

Но хайдут Велко се обърна и не каза нищо.

Отмъстителен вой се надигна и разтърси въздуха. Някои от по-предните редици се спуснаха към спахията, готови да го разкъсат. Дочуваха се тъпи удари, ругатни и пестници, страшен вик и олелия, а от устата на пленника се чуваха откъслечни молитвени слова:

— Аллах, аллах.

След няколко мига два гърмежа приключиха мъките на кръвожадния злодей. Сега той лежеше проснат до голямото дърво пред своя харемлък. Жените, голи и полуоблечени, се пръснаха по големия двор и се криеха из градината и шубраците. Огънят ставаше по-буен и захващаше вече сеновалите и навесите, под които стояха каруците и файтонът на бея.

Разтвориха и хамбарите. Златно жито се разпиля по всички страни, като че сега вършитба беше, а не месец юни.

— Ето труда на народа, ето тяхната пот — провикнаха се някои от четниците и очите им светнаха от богатата житница.

След малко от сградата на селямлъка и харемлъка се извисиха нови огньове. Подплашени кокошки се разхвърчаха и грозно крякаха, куче някъде виеше, а потулена кукумявка подвикваше като дете на прокоба и присмех.

— Давайте слама насам, братя — викаше Абраш байрактарят. — Давайте да изгорим всичко ... Камък върху камък да не остане от това змийско гнездо.

Така завърши и изедникът Шефкет бей.

Името и славата на хайдут Велко отново се понесе из Белоградчишкия край.

Към полунощ хайдут Велко с дружината си, доволни от акацията, която завърши сполучливо, бодро крачеха из Изворската клисура на шът за Бъзова падина и Скорушин дол, където щяха да отседнат на почивка. Назад сиянията на пожарищата осветяваха глухите скалисти върхове, които сякаш се надигаха над стихналата долина.

Първата му жена Мария беше свадлива и често се мръщеше, не желаела повече да слугува на хайдути... омръзнало й да пере дрехи и да ги кърпи. А Велко ще я погледне кръвнишки, па ще ревне от негодувание:

— Те са мои братя! Без тях нямаше да имам нито чест, нито слава. Както служиш на мене, така ще служиш и на тях. Ако не, търси си дом. Ще те пропъдя и ще взема друга жена, която ще се грижи и за мен, и за побратимите. Но веднаж тя му се озъби, блеснаха сивите й очи.

— Дорде е жив Кара Георги и брат ми Стояна, не мож ме пропъди.

— По врага твоя Стоян Главиша — ядосано отвърна той. — А Кара Георги нека съди и заповядва на своите жени.

След тая препирня, Мария избяга в Белград и се оплака направо в скупщината. Скупщината го повика да го съди не само за тая случка. От Велко се бяха оплакали някои кнезове, бюлюкбашии и други, че бил насилвал моми, че вършел пакости; неговите побратими откарвали хорските говеда и овце и ги продавали като турско имане. Така чрез лъжи и интриги бяха наклеветили хайдутина пред скупщината.

Велко отиде в скупщината, но като чу как го петнят и клеветят, с възмущение напусна заседанието. Събра момчетата, които го придружаваха, и каза:

— Когато идвах насам, мислех, че ще ме питат колко съм рани добил, колко съм добри другари изгубил, колко са коня загинали под мене ..., а те седнали да ме питат колко съм оми любил и утре искат да ме в тъмница затварят. Щом ме клеветят така душманите, хайде да бягаме.

Препуснаха в галоп и чак в Седерово спряха да починат и конете и хората.

— До тук бягахме — обърна се той към побратимите — оттук нататък ще вървим полека. Който желае да се бие и да мре, нека върви след мен.

Скупщината решила да му отнеме воеводството и да го прати в тъмница. Но Велко сам напусна войводството и отиде в поречието при Милен Стойковича, който веднага го назначи за войвода с 500 лева месечна плата. Тук той се запозна с една хубава мома — кючюк Стана от Крайна, която живееше в село Пореч и после в Сиколи — Крайненски села.

Някои неприятели раздумваха кючюк Стана:

— Защо ти е този грозен мъж? (а Велко не беше от грозните мъже). Но тя мъдро отговаряше, защото добре знаеше кой е хайдут Велко.

— Под чергуту много, че идиш убав ли е, грозен ли е? Стига да ме узне...

— Па той е по-стар от тебе.

— Нищо... по-добре на стар под брадицу, отколкото на млад под песницу ... Стига да ме узнае.

Първата му жена Мария, като се научи, че той живееше вече с кузум Стана, веднага замина за Пореч, но Велко не се поколеба и каза на един от побратимите си.

— Кажи й да се маха веднага и да не смее да ми дойде у дома, че с камък на шията ще я хвърля у Дунава.

Мария същия ден избяга, защото познаваше добре характера на Велко. Щом го е казал, ще го стори. Въпреки това Велко не я остави на улицата. Подари й цяла къща и някои милкове в Ягодина. От Мария той имаше син Раку, който приличаше много на Велко — отрязал му главата — както казваха хората.

От втората си жена кючюк Стана нямаше деца, но живееха добре. Тя допадаше на характера му и с усърдие му угаждаше.

Хайдут Велко особено много обичаше и ценеше руснаците и руския народ. Той не допускаше и за момент, че Наполеон е влязъл в Москва.

Когато руските войски минаха Дунава и завзеха Крайна, Велко се присъедини към тях и им служеше за авангард. За своята голяма храброст и съобразителност, граф Каменски го награди със златен медал.

А той не случайно го беше заслужил. При една битка край Брегово, Велко на юруш гонил турците до Видин, но от Видин излязла друга войска. Велко ги подмамил да стигнат до прикритието на казаците, които с изненада ги разбиха и пръснаха. Велко отново ги погна със своя славен Кушльо и с малка група от дружината ги гони до самата крепост Баба Вида. Турците бързо затвориха вратата и когато Велко стигна до градската капия, в настървението си удари за спомен ятагана от градската капия. И тази засега, казва народът, съществува и до ден днешен.

Някои от руснаците го съветваха, да се откаже от името хайдутин. Да вземе някоя по-знатна титла. Велко не одобряваше такива забележки и остро отговаряше:

— От всичко ще се откажа, но не и от името хайдутин. Народът ме е кръстил с него, а аз на народа служа. Ако народът ме наречеше дервиш Велко, и него ще приема.

Велко презираше парите и имането. Когато попаднеше на голяма плячка, той разделяше всичко поравно между своите побратими. За себе си нищо повече не вземаше. Побратимите харесваха тази негова черта, а Велко още повече печелеше сърцата им.

Веднаж се случи следната разпра между него и майка му. Тя винаги беше препасана с дебелия си вълнен пояс. И през най-големите горещини, тя не го сваляше. Велко на подбив я закачаше:

— Няма ли да те запари тоя колан?

— Нищо ми няма. Добре ми е с него — отговаряше някак си гузно майка му. Оправдаваше се, че беше нещо болнава. Подушваше Велко нещо нередно, съмняваше се и поиска да свали пояса... Майката се опъваше, но когато разпасаха пояса, в него издрънкаха рубета и той преброи 400 зашити в пояса.

— Чии са тия рубета? — строго питаше той.

Майката, уплашена и слисана, не знаеше какво да отговори, но добре знаеше, че Велко не обича да го лъжат:

— На Милотин... спестяваше ги от платата си — измърмори тя.

Като разярен лъв скокна Велко, измъкна кривия ятаган, готов да го стовари върху брат си. Милотин овреме се усети и избяга и Велко още на часа раздаде парите на своите момчета.

— Когато има у мене що-годе — припряно и ядосано го вореше той, — комуто трябва, нека дойде да му дам. Но ако ми потрябва мен, тежко му, който има и не ми даде.

Когато напусна първия път Неготин, някои учудено го запитаха защо не откарва нищо от покъщнината на своя дом.

— Срамота е да дойдат турците в моята къща и нищо да не намерят — така отговаряше той, когато бягаха от Неготин. Когато човек не е кадърен да опази и защищава покъщнината си, той не е достоен и да я има.

Минаваха годините. Хайдут Велко позастаря, понатежа, но юначеството си не даваше ... Между неговите побратими, които мереха силите си с него, на първо място беше капетан Стоян Абаш — знаменосецът. Петачкият бинбашия дели Балта и черногорците Бело и Йоргич. Равни по юначество бяха Иван и Курсула из Цветака — Руднишка нахия, Васил Филипов и други. Той се радваше на тяхното юначество и тебяха дясната му ръка.

— Да умреш е чест — казваше той. — Такава чест и за хиляда лири не можеш купи. Да умреш за свободата на на рода ... През дръвника и куршума да стигнеш до сърцето на народа и с гуслата и песните в легенди и приказки да изпяват името ти.

С Кара Мустафа хайдут Велко изпита юначеството си на единоборците по широките поляни на Божурица и Албутин. Три дни и три нощи се биха. Най-накрая яхнал Кушльо Велко се изправи пред него и с един замах тежко го рани. Кара Мустафа, ранен, напусна мегдана и избяга във Видин. Преди смъртта си той сам призна хайдут Велко за по-силен юнак и в знак на това му прати подарък коня и оръжието си. Народът в песен изля юначеството му:

Болен ми лежи Кара Мустафа,
Кой ке ти носи дългата пушка?
Нека я носи море, пушка, тай хайдут Велко.
Защо е боле юнак от мене.
Кой ке ти носи острата сабя?
Нека я носи море, тай хайдут Велко
Кой ке ти яха море, вранята коня?
Нека я яха море, тай хайдут Велко.
Кой ке ти люби море, верното булче?
Нека го люби море, тай хайдут Велко.
Защо е боле юнак от мене...

За неготински войвода хайдут Велко беше назначен с официален акт. В акта се казваше:

Вашите трудове са оценени и истинската ви храброст против неприятеля показвана в разни места. Обратила е нашето внимание и във знак на вашето отличие и за възнаграждение потвърждаваме писмено Вас войвода на Неготинска нахия, в която се включват и някои села.”

Щом поел воеводството в Неготин, хайдут Велко направил още един дълбок кладенец за вода, укрепил селището с палисад и го назовал град.

В него на централно място издигнал кула на 3 или 4 ката и изградил белведер, отворен на четирите страни и поддържан с четири дебели диреци. Нарече го баба Финка. Белведерът приличаше на кошницата на мачтите на корабите, откъдето се наблюдава движението на кораба. Така Велко оттук наблюдаваше турците и техните движения .

Когато сядаше на кьошка „Баба Финка”, Велко обичаше да пуши с наргеле, а жена му кючук Стана — както я наричаше той — или снаха му Станойка му шетаха и го черпеха с вино или ракия.

Понякога някое турско гюле прелиташе белведера и тия, които го черпеха, като изумели се обръщаха да бягат.

— Море що обръщате гръб? — смееше се Велко. Не бойте се...

— Ветъро ме отнесе — отговаряше разтреперана Стана.

— Дръж се за зъби, та ветър да не те свали — отговаряше Велко шеговито.

Когато тръгваше за някъде, неговият верен побратим Абраш идваше при него и казваше:

— Побратиме, конете са готови.

— И аз съм готов — отговаряше чевръсто Велко, хвърляше наргилето върху миндерлъка и скачаше на крака.

Когато му довеждаха коня Кушльо, Велко най-напред ревностно го преглеждаше как е заюздан, препасан ли е добре, пищовите вред ли са и чак тогава го възсядаше.

След него тръгваха отбор юнаци, а пред тях цигани свирачи. Щом излезеха извън града в полето, той махаше с ръка на свирачите да се върнат назад, а на момците подвикваше:

— Ето ги турците ... мамка му на тогова, който ме превари, па и на оногова, който остане зад мене. След това се спускаше с Кушльо в кариер.

Велко винаги беше в добро разположение на духа. Весел, духовит, разговорлив, и проявяваше рядка доброта, но в менти на гняв биваше сприхав и неукротим. Неговата хайдушка природа и юнашко сърце не можеха да търпят мирновременна обстановка. Той нито можеше да съгласува действията си с миролюбивите и мирновременни граждански закони, нито можеше да се примирява с тяхното тълкуване и изпълнение. Силата на неговата личност се проявяваше в размирни, неспокойни времена и затова управляваните от нео нахии, не бяха никога спокойни.

Но не всички негови своеволия можеха да се понасят и веднаж една делегация се оплака на самия княз Милош Обренович за произволите му. На приказките им той весело се засмя и отговорил:

— Море кога е мир, Велко да го затвориш в кафез, с какъвто разкарват тигрите и лъвовете по света,дт пак би избягал и направил някоя пакост. Но затова пък има ли война, пусни го, па не бери повече грижа за него. Това е Велко. Ха, вървете си сега с добром, па прощавайте на Велко, защото всеки не може да бъде хайдутин и юнак като него.

Може би и сам Велко преценяваше добре своите качества, които го отличаваха от обикновените хора. Той добре разбираше значението на делото, на което се беше посветил, затова често казваше:

— Да даде бог българи и сърби с турците да се не мират, догде съм жив, но щом аз загина, дай бог вече никога да няма война.

Турците бяха решили отново да покорят Сърбия. С тази задача беше натоварен видинският Мулан паша. По това време Вук Караджич беше в Неготин, хайдут Велко разпрати всички жени и дечурлига в Пореч, а на Вук Караджич каза:

— Доста весели дни сме минали тук, остани още малко да разбием капетен Мулан паша, та барем и славата да делим.

— А как мислиш да разбием турците? — питаше Вук Караджич. Ти си с 3000 души, а пашата идва с 15 хиляди аскер.

— Е, как ли? — думаше Велко. Ще извадя моята войска и момците си. Па ще им ... мамката ..., заканваше се той, като ги псуваше по обичая си.

Мулан паша изпрати писмо до хайдут Велко, да му предадат Неготин и Крайна, че ще прати силна войска. А същевременно турците из Ада кале се спуснаха до Ключ, за да заградят народа, да не бяга в Сърбия.

На писмото Велко се изсмял и на подигравка му отговорил:

„Ела, Мулан паша, и сам ги земи и Неготин, и Крайна. Ти ще пратиш силна войска... Силно ще я аз посрещна...
Хайдут Велко”

От този ден народни певци и гуслари песен за Велко пропяха:

Писмо пише Мулан паша,
Хай, хай, хай, хай.
Писмо пише Мулан паша
Мулан паша из Видина.
Па го праща в Неготина,
Ха, хай, хай, хай,
Па го праща е Неготина
До войвода хайдут Велко:
Я си предай хайдут Велко
Хай, хай, хай, хай,
Я си предай хайдут Велко
Неготина и крайна.
Че ще пратя силна войска,
Хай, хай, хай, хай.
Че ще пратя силна войска.
Сто отбора, сто хиляда.
Отговаря хайдут Велко,
Хай, хай, хай, хай.
Ти ще пратиш силна войска
Силно ще я аз посрещна.
Аз си имам до три полка,
Хай, хай, хай, хай.
Аз си имам до три полка,
До три полка се хайдуци.
Мойта войска ще те бие,
Хай, хай, хай, хай.
Мойта войска ще те бие,
Че е войска все хайдушка.

Виждайки, че положението е сериозно, Велко поискал да му изпратят помощ. Но неговите неприятели и шегаджии злорадо казваха:

— Когато пируваше, по десет чалгаджии възпяваха подвизите му. Нека сега сам си помогне, затова е юнак. Така казваха неговите завистници и не отидоха да помогнат.

Разсърден, че не му пращат помощ, хайдут Велко написа писмо до скупщината:

— Ще дойде Коледа (тогава се събира скупщината) и тогава ще се питаме как се брани царство.

Но Коледа, храбрия и легендарен старопланински хайдут Велко не дочака.

В дружината на Велко отдавна шеташе и цинцаринът Атанас Армаш. За някои нередни постъпки Велко често му се заканваше, а веднаж в яда си десницата му два пъти се стовари в лицето на цинцарина. Скръцна зъби Армаш, нищо не каза, но до вечерта избяга при турците. Разправи им той всичко — за разположението на отбраната, за навиците на Велко и къде да хвърлят гюлетата ...

— Войвода ще те направим и сухо злато ще ти платим, ако помогнеш да затрием хайдут Велко.

— Може — отговорил цинцаринът, — но такъв юнак олово не го лови... Ще ми направите девет златни гюлета и толкова сребърни...

На всичко се съгласили турците. Направиха девет златни и девет сребърни гюлета и толкова злато му изсипаха в краката.

По това време хайдут Велко обикаляше от шанец на шанец и ободряваше момчетата и побратимите. Но когато Велко се спря на едно място, по указание на цинцаря Армаш, девет топа с девет златни гюлета бяха насочени към това място. Гръм разтърси околността. Едно гюле удари Велко под лявото рамо, та му отнесе гърдите до половина.

— Дръжте се — извика Велко, — не се давайте. А мене на девет места ме копайте, Тимока отбийте, на дъното ме закопайте, турчин да ме не намери, да се с юнак не подиграва... И клетвата си помнете, от турци бащинията отървете... паднал юнакът и издъхнал.

Побратимите веднага го покриха със сено, да не го види войската, да се уплаши и да бяга.

Същата вечер брат му Милотин и няколко момчета го задигнаха и го заровиха от дясната страна на неготинската черква. Отгоре му заровиха още двама убити момци и закриха земята...

Доста време укриваха Велковата гибел. Брат му Милотин ръководеше и командуваше по-нататък боевете, но след Велковата смърт и пет дни не можаха да удържат крепостта ...

Славата на хайдут Велко още не беше затихнала из Белоградчишкия край. Когато научиха за гибелта на храбрия хайдутин, с мъка си спомняха за неуловимия орел на скалите, който скачаше от скала на скала като дива коза и изумяваше турците.

Където и да скочеше той, колкото и турци да скочат по него, все в пропаста падаха...

И сега, горе по скалите, над калето, образът на хайдут Велко сякаш беше израсъл за една нощ, изсечен от камък пред най-видната и най-висока скала.

— Жив е той, ето го — няма да ни остави — викаше народът обнадежден и песни пееше за него.

Научиха турците, поглеждаха скалите над калето и страхливо свеждаха свирепите си очи:

Наистина, това беше хайдут Велко. И до ден днешен той стои там горе, като неръкотворен паметник.

Изминаха много години. Името на хайдут Велко преживя и бейове, и спахи, и султани, и царство, и чорбаджии, и поганци, срещу които се бори години наред, за да извоюва правда за народа и славата на едно име, което се записа в историята като песен за най-юначния и безстрашен старопланински хайдутин — песен за легендарния Хайдут Велко.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин