Изпрати стари снимки от Видин и областта

Легенда за Царица Теодора

История - Легенди

Шест километра западно от Белоградчик в местността Магаза се намира една група скали наречени Мали и Големи Сбег. Горе по билото, където се раздвоява пътят, се намира голям каменен кръст, откъдето местността носи името Разкръсе.

Величествената и сурова гледка поразява. Пред погледа се разкриват гиганти от скали, сурови, самобитни, заградени с шеметни пропасти и страхотни урви, над които скалите стърчат като нарязани с трион, с грамадни зъбери, прави и отвесни като кули и стражници. Двата огромни каменни масиви на Сбеговете затварят помежду си дълбоко каменно ждрело, което извива в южна посока и излиза в широка долина, прорязана от малкия брод Брестовица, който прекосява местността Магаза. Наоколо всичко е окичено със зеленина, плодни дървета, храсти и лозя. В низината се скриват зидове на стар манастир, където е имало специални мази за съхранение на вино, откъдето е запазило и името си Магаза.

Пред входа на каменното ждрело на специален пиедестал като стражи е изправена най-интересната скална композиция, Близнаците — два грамадни обелиска, наредени един до друг, които по вида си наподобават изправени човешки фигури.

Мали и Голям Сбег, наричани от народа Избег Сбег, са били крепостни твърдини, широко използувани каго естествена крепост през различните времена от византийци, българи и турци. Историята на Сбеговете е свързана с героичните подвизи на отминалите народи, но най-ярка е легендата, свързана с Иван Срацимир, царица Теодора и царицин гроб. Сбеговете носят името си от бягството на народа от околните села, който търсел убежище през разните смутове и нашествия Узбег и Бъзбег.

Северозападно от село Струиндол над едно дере е било разположено латинско селище. Мястото е високо и открито.

Тук е минавал стар латински път. На това място се е намирал легендарният царицин гроб. В средата на тази местност е имало голям гламски камък — плоча, на която е била изобразена до кръста женска фигура с гердан от мъниста. Имало е надпис и издълбана саксия с увита лоза и гроздове. На седемдесет крачки от плочата, в източна посока, са били наредени успоредно по шест грамадни камъка, всеки от които е тежал над два тона. Местните хора се чудят, откъде са докарани такива грамадни блокове, защото такива самобитни камъни не се намират наколо. Столетия била запазена тази историческа ценност, докато през третото българско царство не изтраяла и 40 години. Камъните разцепени и разнесени за строеж, а през 1960 година някакви иманяри от Ловешко дошли с една каруца с два бели коня и дигнали историческата плоча. Говорело се, че вътре в камъка били зазидани жълтици и скъпоценности. Дали е имало нещо,

остава тайна, къде е отнесена плочата, също е неизвестно. Днес не съществува нищо, освен два продълговати камъка с дължина около 2 метра, които се намират в бившата нива на Кръстьо Христов от Струиндол.

Покрай латинския път един до друг почти в права линия е имало седем бунара, които и сега личат. Под латинското селище е имало латинско гробище, от което са изваждани големи надгробни камъни. Коя царица е била и чий е този царицин гроб, историята мълчи, но легендата и народните предания го свързват с последната българска царица Теодора, жена на Иван Александър, който се оженил за еврейката Сара и пратил законната царица в манастир... Поделил царството, като престолонаследника и първородния си син оглавил във Видинската област, а на престола в Търново оставил Иван Шишман. С това подготивил гибелта и поробването на народ и държава ... Близо половин век Видин е бил столица на самостоятелна държава. А Иван Срацимир от честолюбие и властолюбие се титулувал „Благоверни и превисоки самодержавни цар българом и гръком”, а неговата жена — „Благоверная святородная царица Ана”. От негово време се намират монети, които са сечени от венециански майстори ...

Тъмни облаци са надвиснали над загърбения Кокошевец. Мъгла е прибулила и скалистите чукари на Ведерник. В падналия сумрак, далеч по долината на Истайковската река, димели селищата и сияния очертавали куполите на проточените глами.

Нощта неусетно припадала и в Магаза манастирът потънал в мрак и тишина — страшна, зловеща, угнетяваща. Само сънният припев на щурците и тихото ромолене на Брестовица огласяли околността.

Горе по Сбеговете стражниците били по постовете си. Откъм Борич и Кокошевец се подавали светлинни сигнали. Далеч от Кладорубските и Острокапски твърдини припламвали уречените сигнали. А те показвали, че няма опасности и навсякъде цари спокойствие.

Маркашишкото кале предния ден беше паднало вече в ръцете на нашественика и с него връзката била прекъсната. Останалите калета трябвало да поддържат непрекъсната връзка със Сбеговете.

А над Сбеговете в тревожен сън се изнизвала нощта...

Най-после утрото засияли. Развиделявало се и настъпвал неспокоен ден.

На сутринта Иван Срацимир с болярите Светосвал и Иваница и най-верните си войводи Добромир и Янкул със сотница дружина на коне напуснали крепостта Сбеговете, прекосили Крилатица, Калугер и Бързаците и се отправили за Страшимирица към лятната резиденция. Тук не заварили никой освен болярина Теодор, защитните войводи Огнян и Раксин и шепа стражници, които охранявали дворците.

Иван Срацимир бързал. Дал някои нареждания и отново потеглил към Бдин, към последната и най-надеждна крепост Баба Видини кули. Дружината била съставена все от едри снажни мъже, облечени в ризници, изплатени от хиляди малки халки. Препасани с железни пояси, на главите им блестели островърхи шлемове с провесени тилни предпази. Под тях се подавали разпуснати коси, широки бради и мустаци, над които искрели тъмно открити очи. Над тежките им доспехи се виждали провиснали широки прави мечове, а в ръцете си държали копия.

На Сбеговете останала царица Теодора, която макар и в монашески одеяния, оглавявала защитата на крепостта. Когато слънцето се издигнало над Венеца и топлите лъчи пролазили по каменната твърд, майката царица с войводите Петър и Джуно обмисляли плана за защитата. Обиколили твърдината. Прегледали дебелата дъбова врата, която падала над входа като капак на кладенец и се спускала и издигала с железни синджири на тежки макари. Народът намерил закрила в твърдината, помагал с усърдие и ревност. Едни дълбаели с длета и железни шипове долу в ниската част на скалата щерни за вода в случай на дълга обсада. Те къртели парче по парче от снагата на твърдия камък. По-натам се спрели пред ковачите, които пристягали високите зъбери и откритите бойници с железни скоби. Прегледали и над пропастите по цялото протежение на крепостта, приготвените със смола котли, скачени на здрави вериги. Под всеки котел се виждала купчина слама и натрошени сухи съчки. А до тях стоели стражници, готови по даден знак да подпалят огньовете. На по-слабите места, където врагът можел да се покатери, зад дървените прегради били обхванати с дебели въжа струпани камари камъни. С един брадвен замах по въжетата и към пропастта щели да полетят грамади, които с грохот ще носят смърт и рушение. Царицата и придружаващите я войводи останали доволни от това, което видели.

Коварният нашественик трябвало да се отбие. Последната опора и надежда се криела в тази крепост. По своите височини, по своите естествени крепостни стени, тайните входове и силната отбрана трябвало да устоят на тежките каменометки, на стрелите и подвижните стълби.

Покрай стената и бойниците сновели на пост стражници, едри, снажни, с дълги копия в ръце и железни щитове.

Изведнъж клепалото на манастирската черквица забило тревожно...

Царицата се надвесила през бойниците и с ужас забелязала, че безразборно уплашени тълпи народ бягали през урвите и доловете. Други тълпи се сривали през дъбравата и тичали към сградата на манастира. Стражниците неспокойно се раздвижили. Сновели нагоре-надолу. Царицата повелила на войводата Горан да остане горе в крепостта, а тя сама с Янкул, Велемир и други войводи бързо заслизала по издълбаните каменни стълби.

Народът се беше стълпил в двора и напираше към черквата. Отдръпна се и направи широка пътека за царицата и войводите. Когато царицата влезе в черквата, изплашените хора се сринаха на пода като повалени от вихър класове. Сърцата се бяха размекнали. От жал някои плачеха. Със съкрушени сърца, убити и сломени, те молитвено призоваваха бога за помощ, за милост и пощада.

Царицата застана гордо близо до олтара, но лицето й беше измъчено и страдалческо. Сълзите пареха на гърлото й, но тя се владееше. Не биваше пред народа да показва слабост. Народът е като стадо — той търси надеждни и мъдри пастири; нека го стрижат, но трябва да го отведат и на тлъста паша, а и да го закрилят от вражеска ръка, когато потрябва.

Благоговейно поглеждаха опечаленото царствено лице, тъжната усмивка по него, влажните наскърбени очи. Народът разбираше мъката и отправяше ясни открити очи към нея:

— Царице, майко, спаси ни...

Нямаше време да се търсят нови пътища. Времето ги беше отминало. Щом народът сам дири помощта и милостта на владетеля, а не той него, станало е нещо страшно и непоправимо — такива тъжни мисли пробяпваха през изтерзаното сърце на царицата.

Откъм север, откъм Дъбрава и от юг, откъм чифлиците, от запад, откъм ханище и Гургусовец, от изток, откъм Маркашнички и Крупецки долини, по пътища и пътеки, на групи и тълпи, подплашени и ужасени, бежанци се стичаха към Узбег — царската твърдина.

Нима болярите не бяха по-зли от вълци? И нима царят намери пътя към народа?

Тежки прокобни мисли легнаха в душата на царицата. Такава могъща държава се срива. Тя чувствуваше с цялото си съзнание, че това са последните усилия на народ и властели за спасение. Сякаш сън беше времето на цар Крум, на Омуртаг, при знатността на Бориса и величието на Симеона ... каква могъща държава!

Крамоли и несъгласия порутиха държавата. И царицата тихо зашептя:

— Александре, Александре... ето твоите дела. Ти не позна суетата на краткия човешки живот. Твоите грешни чувства и неразумни дела тикаха към пропаст държавата. Последният твой поданик виждаше тази пропаст, само ти слепец остана, затънал в грешките на безпътен цар...

Тъжният църковен напев, душната миризма на тамян и восък, скръбните лица на богомолците, плахите погледи на болярите, в дъното на които се четеше безнадеждност и смущение, смутиха и нейното сърце.

Безмерна беше опасността, която застрашаваше останалия кът от могъщата държава. Още преди три години, през 1393 лято, от Шишмановата държава не беше останало нищо... Всичко беше поробено.

Градовете южно от Хемус, бяха вече в ръцете на нашествениците. На север, което бяха грабнали Срацимир и Иваница, също беше откъснато от Шишмана. В Шумен и Дръстър години наред вече отоманска войска разпасваше ятагана. Уморени, всички се отдръпнаха към Търнов. Към онази престолнина, която беше видяла победите на Иван Асен, която ослепи Борила и се наслаждаваше на бавната смърт на Балдуина. А в пищните дворци на Царевец още се носеха спомените на преследваните от кошмарни сънища цареубийци. А по крепостните стени сякаш още се виждаха отблясъците на огньовете на еретическите клади. Колко кръв, измама и коварство беше запаметил този град...

Шишман като подгонен звяр от ордите на Баязид търсеше помощ от Срацимир. Но последният лукаво я отблъсна. Сгреши моят първороден син. Но душата му беше още сломена от болка и страдание. Обидата на престолонаследника търсеше възмездие и то настъпваше с бързи крачки, възмездие за отхвърления законен цар на държавата.

Да го видя паднал.

Мурад беше забравил султанската си дума и вероломно погази сключения договор. Шишман бягаше от престолнината. Боеве се водеха край Самоков и Загорието. Скиталецът се криеше по Дунавските крепости, а на Черепиш поляните още са покрити с черепи на славни бойци. Сега той се луташе из крепостите на Урвич, край Боженица...

А години вече Мария Десислава — неговата сестра, краси харемите на султана — поругана и унизена и народът в песен изливаше мъката си:

Цар Мурад Мари думаше,
Я стани, Маро, ханъмка...

Защо Шишман продаде сестра си? Помогна ли това да спаси царството и короната? Врагът е чуждоверец и коварен.

Пловдивският прославен войвода Лала шахин приближаваше вече към Кипровец и Беклемето. Вестители донасяха, че през превала и по Алмусите напират нашественици и долината е почервеняла от фесове, блести от ятагани, кънти от зурли и тъпани ...

Игуменът отец Герасим наруши своето царицино богослужение. Изправи се с величествена осанка, приближи царицата и каза с укор:

— Стани, чедо... Не забравяй, че си монахиня и не бива да дотягаш богу с молитви за мирски люде. Твойта жал е велика и цял народ я споделя, но не прегрешавай пред бога...

Царицата се изправи. Навън клепалото още по-зловещо заби... Чуваха се писъци на жени и деца. По двора настъпи раздвижване. Народът се беше юрнал към урвите на Мали Сбег. Други напираха по стълбищата на Големи Сбег, катереха се по камънаците да търсят скривалища.

По Истайкьовската долина напираха вече турците. Първите сблъсквания със защитниците бяха започнали. Бързи гончии носеха тъжни и страшни вести.

Царицата и войводите бързо напуснаха храма. По тях като стадо в дълъг поток се понесе и народът. Надпреваряха се. Всички бързаха към каменната твърд. Опразни се манастира и църквата. Спря клепалото. Магаза запустя...

Идат ... Чалмалиите идат — изплашени викове и ужасяващи плачове се носеха из долината, които отвесните стени на скалите подемаха като страхотно ехо и ги запращаха далеч някъде в усоето, където заглъхваха.

Спря песента на пойните птици, сякаш и те чувствуваха идващата напаст. Със запъхтени потни коне пристигаха изплашени съгледвачи. С изопнати уморени лица те съобщаваха лоши вести. Пълчища от друговерци настъпваха по родните краища и носеха кръв и сълзи.

Тревога и страх се четеше по лицата на прииждащите люде. Деца плачеха и с широко отворени очи следяха безпокойството на своите близки. Горе по твърдината съгледвачи бяха впили погледите си далеч към височините на реплепска и върбовски глами, зад които се виждаха гъсти кълба дим.

С дигната над очи ръка, войводата Борил, също наблюдаваше. Опасността наближаваше. Бледи и уплашени, грабнали каквото могат, хората тичаха към спасителната твърдина. А черният облак наближаваше, движеше се и ставаше все по-огромен и по-страшен, дори слънцето вече затуляше. Някои се катереха по високите дървета, други в страха си стигаха до орловите гнезда, без да правят сметка ще могат ли после да слязат оттам. Стигаха докъдето човешки крак не беше стъпвал. А над главите им се виеха подплашени орли.

Бойци и съгледачи се прибираха в твърдината. Стражата се беше раздвижила. Сигналните огньове пламтяха и кълба дим се носеха из усоите и долчинките. Миришеше на изгоряло, на влага и прясна шума.

Всеки трябваше да помогне срещу общата напаст. Едни бяха нарамили брадви, други коси или ножове, криви костури, който каквото смогнал. Мало и голямо беше заето пред общата опасност: мъже, жени и старци, дори и децата. Изненаданите бяха изоставили покъщнина и домове и бягаха да търсят спасение.

Войводите Петър и Джуно отидоха горе на сборището където се събираше войската. Даваха последни нареждания, строги, властни. Отстъпващите войници наближаваха вече Магаза. Те бяха пред манастира, а други изкачваха стълбищата към крепостта. С тях вървяха много хора — мъже, жени, препускаха напред и влизаха вътре. Вратите бяха още отворени. Всеки носеше оръжие. Напети моми бяха презрамчили колчаци стрели, а мъжете бяха въоръжени с копия, щитове и боздугани. Между тях стройна мома със сукман и везана риза, със спуснати плитки и дързък поглед, носеше знаме. Беше препасана със сърмен пояс, на който висеше дълъг меч. Русите й коси се разпиляваха по раменете. И тя бягаше към стенето на Узбег.

Турците напираха от всички страни. Долу по цялата долина се водеше ръкопашен бой с копия, мечове и ножове. Турците вече прекосяваха лозята и дъбравата. Навлязоха в Магаза. Брестовица помътня от кърви. Носеха се викове и писъци. Манастирската врата беше разбита, оградата, начупена, падаше, сриваха се зидовете. Падаха българи, падаха и турци, но на турците идваха нови сили, а българите редееха.

След малко манастирът пламна. Пламнаха и околните сгради, сенокупи и хамбари, коне без ездачи цвилеха и бягаха като луди. Последната група българи влезе в крепостта. Заскърцаха макарите, продрънкваха железните вериги и тежката дъбова врата като капак затисна входа. Когато врагът доближи стените, настъпи ужас и бъркотия. От зидовете и пролуките хвърчаха камъни, запалени засмолени парцали, котли с вряла смола и катран се сипеше върху главите на напиращия враг. Някои смелчаци на групи вече се катереха по процепите, улеите и сипеите. Войводата Джуно заповяда да секат въжетата и по защитните улеи с трясък се сриваха камарите камъни, които повличаха врага и го смазваха под своята тежест.

И втория ден турският напор не престана. Нощта мина сравнително спокойно. Но щом се развидели, някои смелчаци вече направиха пробив на няколко места. Навсякъде дървените огради пламнаха. Под голямата входна врата врагът струпа слама и вършини. Грамадни кълба дим се понесоха из улея на главния вход. Лизваха пламъци и отгоре. Дъбовата врата пращеше. Удари се сипеха по нея. Настъпи пробивът. Ръкопашен бой започваше по цялата каменна площадка. Народът ужасен бягаше. Свираше се по най-потайните кътчета, изкачваше зъберите, криеше се из най-непристъпните места. Едни падаха, други се подхлъзваха и загиваха в зейналите пропасти.

И ето оскотели турци в последните мигове гонят русата мома, която развяваше знамето. Деспина бягаше ту на една, ту на друга страна, като подплашена сърна ... Най-после, притисната от всички страни, тя размахваше меча, сечеше чалмалиите турци и когато видя, че идва краят, тя захвърли меча, впусна се като стрела към края на скалата и изчезна в пропастта.

След малко Големи Сбег пламна ... Всичко се сриваше. Уловените бяха безмилостно изклани, а жените излъстени и поругани. Войводите Джуно и Петър загинаха геройски. Струпаха се останалите войводи с бойците от охраната да запазят царицата. С малка свита царицата премина през дългия тунел на тайното ущелье към Мали Сбег и през шубраците се отправиха към Ошанската крепост.

Войводата Драгота успокояваше царицата:

— Ще преминем през Струиндолското градище. Стигнем ли Кладорубското кале, по тайния канал на скривалището ще излезем до Острокапската твърдина.Оттам пътеката ще ни изведе до Магура. Влезем ли там, спасени сме.

— Не бива бегълци да бъдем — със смирение и укор свъси вежди царицата. — Позор и проклятие ще тежи над нас ...

Царицата беше изнемощяла от мъки и страдание. Кървавите зрелища бяха опустошили душата й. Липсваше вече воля за живот. Черни мисли я подтискаха. Като червеи дълбаеха нейното съзнание: колко войводи и повинниците им се потурчиха. Забравиха и род, и вяра и тръгнаха с турците против българи и християни. Българи против българи. Не можеше да се помири с това падение. Забравиха и славата, и традициите, забравиха и родове, и повели. Продажници и изменници. Сети се за недостойния Велемир — чипровски болярин, човек от царското потекло. Продаде се той на турците. От католик стана по-върл мохамеданин и сега водеше война с хората си против Срацимир ... Ами Доброта, Ростислав — не можеше да мисли повече. Всички тия изменници бързаха да запазят богатството и достолепието... С такива мисли вървеше царицата, които не й даваха мира и покой... А сега и тя беглец...

Но не бяха успели да обяздат конете и турците вече ги настигаха. Пред Кокошевец, до едни кошари, те бяха обградени. В люта и неравна борба паднаха войводите и защитниците на царицата — Янкул, Дромир, Владислав...

Един от тях успя да се изскубне леко ранен в раменете — телохранителят Янкул. Той се скри в близките шубраци и затаи дъх.

— Свърши се всичко — в мъка изплака той — Отиде царството. Загина и добрата царица Теодора... На седем места беше намушена и ранена царицата. И там, където кипеше кръв от раните, извори потекоха — царицини кладенци — вода извряла, на кладенец станала.

Когато турците се оттеглиха, надвечер Янкул излезе от скривалището си. Населението, пръснато по горите, плахо се връщаше по запустелите си домове, за да прибере мъртвите герои. А те с дни стояха неприбрани, разкъсани от кучета и диви зверове.

Намериха и трупа на царица Теодора. Янкул го беше посочил. Народ се тълпеше около него. Пренесоха тялото там, където тя загина, и на равното изкопаха гроб. В него положиха царица Теодора.

Когато настъпиха по-спокойни времена, специални вешаци изработиха върху бяла каменна плоча лоза, обвита с гроздове. А за да се запомни мястото за бъдните поколения, докараха грамадни каменни блокове. Всеки камък беше теглен от по шест чифта волове. От двете страни на гроба, на петдесет метра дължина наредиха по шест от тези големи камъни ... От този ден това място се запомни като Царицин гроб... Гроб на последната българска царица.

Запустя Брестоввда. Не биеше вече клепалото на старинния манастир в Магаза. Манастирът и сградите още димяха. Пушек се носеше и горе по Узбегската твърдина. Трипоясната крепост беше съборена. Заглъхна и Кокошевец. Сринаха се крепостите и Ошане, Гургусовец и Кладоруб...

Загина видинското царство. Дни наред боят продължаваше около брега на Великата река, докато беше сразена и последната опора на цар Иван Срацимир, Баба Видина кула.

Сега навсякъде е глухо и пусто ... Друга вяра, други народи. Беше есента на 1396 лято.
promacedonia.org

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин