Изпрати стари снимки от Видин и областта

Легендата за Динковската шайка

История - Легенди

Вятърът задуха от север и засвири в кирпичените комини на къщурките, пръснати в безреда по баирите на Махмуд бея. Легендите още разказваха за турчина, оставил костите си нейде в покрайнините на селото. Между поробителите се срещали и добри хора. За тях простите българи дори пеели песни. Махмуд бей имал щастливата съдба да остави хубаво име в паметта на хората or този затънтен кът. Заедно с добротата си владетелят на тези плодородни земи имал и ум — построил чифлика на висок хълм, равен в горния си край като тепеия. От тука се виждаха равнините чак до Дунава, която мъкнше бавно пепеливите си води на изток. Очертаваха се ясно къщите на околните села — Гърци, Плакудер и Каленик. Малка рекичка, с вода по-бистра от сълза, криволичеше между тези селца и изтъняваше през полята в едва доловима нишка.

Иван вървеше направо — през изораните ниви. Не знаеше в каква посока е тръгнал, а едва доловим глас отвътре го подканяше да бърза, щял да види рода си, и наистина на няколко крачки видя предедите си — дядо Динко и баба Вица. Полюшваха се от старост; очите им бяха хлътнали дълбоко и приличаха на две тъмни дупки под челото.

— От днес това село ще носи нашето име — каза старецът с усмивка — и ще се казва Динковица. Радвай се с тази милост на бога и винаги обичай своя брат. Сандо е кръв от кръвта ти, плът от плътта ти и те обича. А сега чуй какво ще заръча баща ти!

Иван не се уплаши, друг път сигурно би се уплашил, но оня глас отвътре му казваше ди бъде спокоен като светците, конто познаваше от иконите на черквата. Дядо Динко и баба Вица се стопиха в мъглата. На същото място се появи Станчол, едър като дънер и гръмогласен. Думите му падаха в мократа нива и синът ги уподоби на едри буци.

— Помни!—Станчол вдигна дясната си ръка нагоое и сякаш благославяше своята рожба'. — В тези ниви наоколо Махмуд бей е оставил злато, много злато. Със Сандо намерете това богатство, по вардете ума си. Hе давайте на скъпоценния метал да ви заслепи, всяка заблуда води към грехове, запомнете го!

— Беят бил добър човек —- Иван говореше спокойно с баща си, който беше почнал преди повече от двадесет години, — пък не е дал парите си на раята. Защо?

— Щял, но времената бързо се променили. Една нощ, малко преди да дойдат руснаците, при него нахлули неверници и рекли: ти погази вярата ни, алax е отредил да умреш. Посекли го. Той сякаш чакал това, предварително закопал златото на сигурно място. После неговнте сънародници преровили цялата къща, не намерили нито монета и запалили чифлика.

— Ние ще го намерим ли? — попита с неудържимо желание, до гуша му беше дошло от беднотия.

— Не се оставяйте без вяра и ще го намерите — каза Станчол със същата възбуда. — Ако успеете, ще бъда спокоен в гроба си. И никога, никога не забравяйте заръката ми!

— Махмуд бей ще ми каже ли?—Иван погледна към баща си с удвоена надежда, сякаш простият орач Станчол можеше всичко да знае. —Ще ми каже ли или не? ^

— Какво да ти каже? — не разбра-и се. почеса по врата, така правеше винаги, когато нещо не му беше ясно.

— Къде е скрил златото?

— Попитай го! — изрече високо Станчол и мъглата го погълна без остатък. Така се стапя малко пламъче на вещеница, ако върху него се е втурнал вятър.

Заваля дъжд и стана тъмно като в рог. Дребното тяло на Махмуд бей едва личеше в мрака, но Иван беше с добро зрение п успя да види турчина, който кривна феса над дясното си ухо. Махмуд бей пристъпи и каза на един дъх:

— За какво съм ти притрябвал, Иване? Беден си като църковна мишка. Гол си като пушка. Сигурно заради златото ме търсиш, а? Не го търси на баира, у ниското го дири, у ниското. . .

— Къде да търся? — Иван не знаеше какво да прави от радост, не беше очаквал такъв обрат на живота си.

У ниското — повтори турчинът, — хей там, до. . .

Неочаквано мракът започна да се разрежда, Махмуд бей се превърна в капчица и изчезна в дъжда. Някой дърпаше Иван за ръцете и сърдит глас го викаше да става, час по-скоро да става. Отвори очи и видя ниския таван, зърна и Сандо, който с нескрита уплаха, примесена с яд, гледаше към него. Слънцето залязваше и в същото време сякаш беше влязло в стаята, многоцветни сияния пълзяха по стените. Цялата стая се напълни с последните лъчи на слънцето, което бавно, спокойно и величествено слизаше в дълбокия кладенец на вечерта.

— Какъв сън — издума с половин уста Иван, — боже мой, какъв сън!

— Наплискай се със студена вода и да вървим — подкани го Сандо и тревогата бързо слезе от сухото му лице. — Да знаеш колко се уплаших!

— От какво?

— Ти умираше. Дишането ти спря, приличаше на мъртвец. Цял час те будех, а ти не чуваше. Хайде, стани и иди да се измиеш. А за сънищата не мисли, за тях отделят време безделниците. Ние сме бедни хора и трябва да мислим за хляба, само за хляба си. Хайде, братко, ставай и да тръгваме. Обещали сме да идем в Плакудер, преди да зайде слънцето, не трябва да закъсняваме, бая работа ни чака.

— Разговарях насън е мъртвите, Сандо — Иван бързо стана от кревата, — а за работата си прав, дано успеем.

Плакудер остана зад тях. Пред тях блещукаха газените светлини на Динковица. Иван едва се мъкнеше и главата му сякаш беше празна. Не мислеше за своя тъст, не мислеше за съня си, не мислеше и за брат си. Когато тръгнаха за Плакудер, подробно разказа съня си, но Сандо не вярваше в сънища, Както не вярваше и в бога. Умората натежа в краката им. Преваляше почунощ а утре щяха да стават рано — чакаше ги много работа. Есенната оран беше почнала, имаха по две ниви, искаха да свършат бързо, да отбият тая грижа от сърцата си.

— Думах ти — рече Сандо и погледна през рамо, — думах ти, а ти не искаше да ме слушаш.

— За кое, братко? — рядко се обръщаше към него по име, другият беше по-голям. — За кое не съм те слушал?

— Още преди месец трябваше да идем на гости при твоя тъст. Ти едно си знаеше: уморен съм, уморен съм, уморен съм. —Сандо се сърдеше, по природа беше сприхав, заядлив, но носеше добро сърце и Иван никога не придиряше. — Аз видях жьлтлците в скрина, светеха като слънца. Сега са ги скрили, на куково лято ще ги намерим.

— Моят тъст е добър човек. Не заслужава да го ограбим.

— Не заслужава, така ли? А когато му поискахме пари назаем, за да си купим имот, той какво рече: нямам, оправяйте се, както знаете.

— Откъде ли ги е взел? — каза сякаш на себе си Иван, — хич не ми се иска да вярвам в това злато.

— Не знам, но видях златото. Тъща ти беше отворила скрина, търсеше нещо там. Няма да те лъжа, я!

Иван не схвана смисъла на думите. До него избухна висок огън, роди се направо от лепкавия угар. Братята гледаха като онемели огнения стълб и не смееха да помръд нат. Това нямо съзерцание продължи около минуга, след това Сандо се спусна към мястото на огъня, стъпи във внезапната светлина и съблече връхната си дреха Приличаше на светец, целият беше в златист ореол. Иван се уплаши от неочакваната светлина, чудеше се какво да прави. Сандо остави дрехата в краката си, седна върху нея и викна:

Бързо донеси кирки и лопати! Твоят сън показа къде е златото на Махмуд бей! Хайде, какво си ме зяпнал! Тичай!

Иван с усилие отлепи опинците си от мократа пръст и потъна в съня, който не успя да досънува. Постоянната беднотоя ги накара да тръгнат към Плакудер, а ето какво се получи, златото само дойде в ръцете им. Той бягаше с всички сили, цялото му тяло се покри със студена пот. дишаше с широко отворена уста и когато се върна, Сандо рече:

— Доволен съм. Бързо дойде: Да почваме.

Изговори думите с нетърпение и на пресекулки, сетне

ритна дрехата настрана. След краткия дъжд само отгоре беше мокро. Земята се търтеше под кирката на едри парчета, а Иван изриваше широката яма с лопата. Не спряха нито минута, за почивка не мислеха и скоро ровът стана дълбок до пояс. В звездното Hебe излезе и месецът, нощта се превърна в ден. Висок вятър отвя последните облаци, очерта се ясно и Млечният път. След малко сякаш цялата Вселена чу как кирката удари звънко в метал.

— Стигнахме — каза Сандо задавено и се прекръсти. — Хайде изгреби последните буци. Ох, сърцето ми ще спре, бог помисли и за нас.

Иван внимателно изрина ямата, после продължи да рови с ножа но дъното и бързо се изправи:

— Гледай! Попско котле извадих! Тежи като туч

Седнаха до тъмната дупка и с ножа успяха да отхлу-

пят бакърения капак. Жълтиците ги ослепиха, сякаш изгря слънце от котлето, и братята се прегърнаха. По не бръснатите им бузи потекоха едри сълзи. Въздухът спря в гърлата им, думите умряха нейде дълбоко в гърдите и на двамата.

— Свърши беднотията, братленце! — Сандо отново прегърна брат си, прегърна го кратко и веднага го отблъсна. — От днес ще вярвам не само в сънища, ще вярвам и в бога!

Прибраха се призори. Захвърлиха калиите си панталони, облякоха чисти дрехи и тръгнаха за града. За нивите, които мислеха да орат, дори не се сетиха — от днес щяха да имат много имот и по богатство щяха да се мерят само с Махмуд бей. Вървяха направо през трънливите целини. По акациите се сещаха накъде върви пътят. Искаха час по-скоро да пристигнат. Бяха запалени от огъня на добрия живот, който вече си представяха. Крачеха с вдигнати глави и на устните им грееха усмивки. Когато видяха първите къщи на града; Сандо спря, погледна небето и каза с уплаха:

— Дано златото не застане между нас, както огънят през нощта.

— Ние имаме една кръв. Няма да опетним името на покойния ни баща. Той каза да вардим ума си, че богатството бутало по лош път ония, които виждали само блясъка му. . _

— Били сме бедни и няма да ни застепи. Богатството погубва ония, които са родени в топла стая и под покрив. Нашето е друго: ние сме дошли на този свят по време на жътва. Бог така отреди.. Ти, Иване,- си роден в една гореща икиндия, класовете светели в маранята като нашето злато. Аз също, пет години преди тебе. Мама дори не успяла да те накърми, бързала да ожъне нивата. И моят пъп е хвърлен в същата нива.

— Чул те господ, братко — тихо каза той и сам не чу думите си — Налей още вино! — Гласът на Сандо се блъсна в стените и стъклата на двата прозореца отвърнаха с тихо звънене. Сакаш внезапен вятър спря в тях. Пия за твоето здраве, за добрата ти челяд, за новата ти къща!,

— Йон! — Иван се усмихна и погледна към слугата, смирено седнал в другия край на софрата. — Иди в мазето и напълни с вино онова котле, попското.
След малко слугата се върна. Котлето беше пълно до тънкия ръбец, внното приличаше на кръв и мърдаше като живо.

— От котлето ми се пие — Сандо пое с две ръце ба-кърения съд и дълго пи. Острият гръклян се повдигна пъргаво няколко пъти. —Здраво вино имаш, братленце!

Между братята седяха Филип, Ангел и Иванка. Филип беше най-големият и вече ергенуваше, а Ангел и Иванка бяха малки и още играеха — той с топката от парнали, тя с куклите, също от парцали.

Влезе Пена, жената на Иван: Беше с тъмни и гъсти коси, веждите и бяха дебели, очите — големи и добри. Тя постави на масата широка тава с половин агне и се обърна към всички.

— Заповядайте! Да сте ми живи и здрави! С пръсти е най-сладко! Йон, не се срамувай.

Иван освещаваше новата си къща. Старата той събори и на нейно място издигна дом за чудо и приказ. Стаите бяха просторни, прозорците широки и слънцето проникваше вътре с обилна светлина.

— Йон! — Сандо леко тупна слугата по гърба. — Защо ти викат Белята?

— Бях немирен като дете, все бели правех — призна той и загледа опинците си. —Татко ми даде прякора.

— Всеки на младини е луд — отвърна Сандо и погледна към Иван с молба в очите си. — Искам да говоря с тебе, само с тебе.

— Защо само с мене? Говори пред всички. В тази къща чужди хора няма. — Иван разкопча горното копче на ризата си и пое въздух с цяла сила. Прав си, виното е силно и подмладява.

— С онова злато отидохме в града и право в околийския съд се завряхме. Правихме, струвахме и си узаконихме по четиристотин декара плодородна земя. Сега почти целият синор между нашето село, Гърци, Плакудер и Чоркалина е наш. Три чешми направихме в Динковица, що кладенци изкопахме на полето за жътвари и орачи, чет нямат. На някой пари в заем дадохме, та и те хляб да имат на масата си. И всичко това за има-няма две години. Но още можем да правим за назе си, и за другите също.

Децата вече дремеха и мълчаха. Пена приседна на одъра. Иван учудено вдигна поглед към брата си.— За Латинския геран ми е думата. Останал е от римско време, затова му казваме така. А знаеш ли какъв е бил едно време? Имал двойни дувари. Между тях вървяла каменна стълба, по която преди векове жените слизали с котли за вода. На вътрешните стени латинците направили отвори, през тях тукашните жители загребвали вода за жаждата си. Но времето е безмилостно. Геранът запустял. Ветровете насипали между стените боклуци и прах. Махмуд бей не искал да ги изрине и поставил кобилица.

— Имаш акъл и всичко знаеш — Иван взе котлето и отпи, после изтри устата си с длани. — А защо ми разказа всичко това?

— Заради камъка на кобилицата ти разказах. Това съм чул от стари хора. Под него требва да копаем. Там Махмуд бей е заровил много злато.

— И аз съм чула от баба същото — каза Пена и се прекръсти. — Що добрини можем да сторим!

— Рибата в реката, а ние вече туряме тиганя на печката — каза Иван и се засмя. —Сигурно вече са ровили земята. Според мене ще копаме за тоя , дето духа.

Той не искаше повече богатство. И на хорски приказки не искаше да вярва. Ако в слуховете все пак имаше нещо вярно, така си казваше той, нека други опитат, на него това богатство и тази слава му стигаха.

— За хората от нашето село говоря! --Сандо се заинати и реши да убеди брат си. — Ние си имаме всичко. Ако изкопаем още злато, хората няма да гладуват и по-дълго ще живеят. Всеки ще има свой имот, топла къща и добитък.

— Прав си — примирено каза Иван. - Е, кажи какво да правим?

— Какво ли? Хайде веднага да идем на герана и да копаем, докато измъкнем казана със златото.

— Казан ли? — Пена се засмя, с това искаше да отмъсти на мъжа си, който преди малко я подигра. — А ти, Сандо, говориш като врачка, която всичко знае за назе.

— Да тръгваме! — натърти Сандо и се надигна от стола.-— Аз, ти, Иване, ти, Пено, и ти, Йоне. Ще вземем и Венко Воловарина. Той пасе воловете на цялото село и няма пукнат грош. Дано и слугата на Динковица. има късмет.
Занесоха децата на одъра. Филип остана с тях. Поиска да дойде и той, но го оставиха вкъщи с Ангел и Иванка.

Нощта беше без звезди, но скоро свикнаха с тъмнината. Йон Белята започна пръв .с един ръждясал търнокоп, след това Сандо изхвърли рохкавата пръст. С търнокопа продължи Иван, после Венко изрина плитката яма. Така се редуваха. Работеха без почивка, но и без особено желание. Само за Сандо това не беше приумица, той вярваше в златото така, както Иван бе повярвал в съня си. Когато извикаха Венко, той веднага стана. Като разбра за какво става дума, се засмя: аз съм бил беден и беден ще напусна този свят. Не го оставиха повече да говори и го помъкнаха. На пътя, който водеше за Латинския геран, той примирено се съгласи и обеща повече да не се дърпа.

Работата спореше. Земята приличаше на пита, топла и мека, омесвана от добрите ръце на бога. Пена вярваше в божието устройство на света и постоянно се кръстеше — искаше помощ от великия създател и шепнеше молитви.

Нощта преваляше. Купчината растеше, ямата ставаше все по-дълбока и Иван си рече наум: още малко ще поработя и ще помоля брат си да спрзм. Удряше с тежкия търнокоп и след всеки замах от дъното се откъртваха твърди буци. Изведнъж му се стори, че желязото удари в желязо, удари още веднъж и звънът се чу ясно. Погледна нагоре и разбра, че ония нищо не са чули. Изхвърли търнокопа и извика да му подадат ръка, хвана се за едрата китка на Венко и стъпи с отскок на изровената земя. *

— Не искам повече. Тука няма нищо. Нашето злато е в нивите с жито. От утре започва жътвата, да си вървим.

— Да си вървим — Сандо се съгласи след кратко-колебание и допълни: — Но друг път пак ще дойдем.

Искате ли?

— Ще дойдем — отвърна Венко Воловарина и разтри с пръсти очите си. — А сега"да вървим. Спи ми се. Утре рано-рано ще тръгвам с говедата.

Динковица ги викаше с тишината на своите домове. Виното излезе заедно с потта от телата, мислите се избистриха и главите изтрезняха. От предишното опиянение на Сандо остана само една звездица, която светеше едва-едва в мислите за ония добрини, които тази вечер той така разпалено искаше да направи на съселяните си. Сега имаше нужда от сън. Умората тежеше в цялото му тяло като олово, а главата клюмна на гърдите. сякаш беше отсечена.-Йон Белята през цялото време мълчеше. Никой не можеше да каже какво има в този затворен човек. Иван не разбираше защо излъга брат си, страхуваше се от чувството, което малко по малко го завладя целия. В същото време не се разкайваше за нищо, знаеше какво ще каже вкъщи и когато се прибраха обясни без капка разкаяние: Жено, там наистина има казан със злато.

Тя отвори широко очите си. Беше учудена от постъпката на мъжа си, но не се разсърди и с благодарност помисли за бога, който за втори път бе гледал към тях.

— Ще впрегна коня. Помисли къде да скрием златото. И на никого нито дума.

Надеждата, която преди малко изгасна в нейната душа, отново покълна. Изпита желание да прегърне Иван, но се засрами от това чувство, и двамата бяха на повече от петдесет години и рядко деляха одъра в нощите.

Почакаха Йон Белята да заспи и конската каруца потегли в тихата нощ. Заваля дребен дъждец, толкова дребен, че почти не усетиха. Бяха погълнати от грижата час по-скоро да стигнат, час по-скоро да изринат златото и час по-скоро да се приберат — тихо, незабелязано, без следи.

Но следи останаха. . .

Сутринта Венко Воловарина видя двете дълги следи на шините, които излизаха от дома на Иван, проследи плитките бразди и видя, че се връщаха пак в дома на големия богаташ. Грозна догадка замъчи простата му глава. Искаше да закрещи към бедното село. Изпита желание да ходи от дом на дом и всичко да разкаже, но спря само пред къщата на Сандо:

— Бърже пушай воловете!

Сандо отвори вратника. Двата едри вола излязоха на улицата.

— Твоят брат пак се е връщал. Изкопал е златото — изрече бързо той и погледна към къщите на съседите, сякаш искаше да го чуят. — Видях шините на каруцата, сам можеш да се увериш. . .

Сандо усети нещо нередно и тръгна към новата къща па брат си. Вървеше бавно. Знаеше какво ще се случи, но вървеше и мислеше за кротките очи на Иван, за неговата челяд, за недалечното минало, в което бяха бедни и слугуваха на богаташите от околните села.

Иван стоеше прав в средата на двора и щом видя Сандо, викна до небето:

— Да не си посмял да прекрачиш прага ми| Ти не си мой брат! Ходил си па Латинския геран, изкопал си златото и си го отмъкнал! Всичко знам! Очите ми не искат да те виждат повече, душата ми се отвръща от всеки лъжец, ти вече не си кръв от кръвта ми, не си плът от плът та ми.

Сандо не разбра високо ли отвръща или говори на себе си:

— Бързо забрави завета на нашия баща, господ да те убие! Проклет да си!
В кръчмата на Стефан Анчинина -беше тихо. Само неколцина седяха около масите и си говореха ниско, сякаш всеки на себе си. Кръчмарят стърчеше зад тезгяха и поглеждаше към вратата — чакаше клиенти, но едва ли щяха да дойдат други. Мало и голямо се измъкваше към полята още по тъмно, всички искаха навреме да приберат хляба си. Стефан Анчинина боледуваше от дете и не можеше да оре, да сее, да жъне. Грижеше се само за лозето, умееше да прави хубаво вино, а ракията препичаше и динковчани често се отбиваха тука, особено през зимата, тогава нямаха много работа.

Кръчмарят седна и щеше да заспи на стола, но дочу тежки стъпки и вдигна глава. Вътре влязоха двама Иван Станчолов и бирник Георги Вълков.

— Ще си платиш данъка—бирникът седна до първата маса и удари с длан по дясното си коляно. — Ще платиш и хоро ще играеш!

Иван отиде до тезгяха, почака да му налеят и се върна с две големи чаши при бирника на селото. И двамата бяха едри, с гъсти коси, прошарени в слепоочптята. раз-разгърдепи. Чукнаха се и звънът се понесе над кривите, почернели от годините маси. Георги Вълков сипа ракията в гърлото си наведнъж и избърса устата си с ръкав.

— Скоросмъртница си направил, Стефане! — каза той високо и задрямалите около масите селяни вдигнаха погледите си от пода.

— Налей на всички по една ракия!

Стефан донесе най-напред на тях, след това тръгна към другите маси. Сякаш по команда всички се надигнаха и с наведени глави излязоха. Настъпи тишина.

— Не ме обичат — без обида забеляза бирникът и пак удари с длан по коляното си. — А защо не ме обичат, сигурно сами не знаят.

— Знаят!—със същия глас отвърна Иван и допи ракията от първата чаша.

—-И какво знаят? — ядно попита тон.

— Крадеш воловете им, после ги продаваш в други околии. И други неща знаят.

— Казвай, казвай всичко.

— С царя на лов си ходил. Приятели сте и това ти дава сила, правиш каквото си искаш. Ето защо никой не може и дума да ти рече.

— А сега кажи досещаш ли се какво знаят за тебе?

— За мене ли?

— За тебе.

— Е, кажи какво знаят. — Гласът на Иван умря изведнъж, сякаш не се чу. — Кажи де. "

— Една нощ ти, Пена, Сандо, Венко Воловарина и Йон Белята сте ходили злато да копаете. Но хитро си постъпил само ти, и подло. Копали сте един след друг, без почивка. С търнокопа си ударил в казана и веднага си рекъл: я да си вървим, нашето злато е в нивите. После пак ,си отишъл и. .

— Клевета! — Забогатял от златото, Иван не мислеше за своите съселяни. Значи го одумвали. Толкова по-зле за тях. Няма да прави повече кладенци по къра. Нека да му мислят отсега нататък. — Ти си умен човек, зер си повярвал на тези приказки.

— Я не се прави на божа кравичка. Излъгал си Сандо, своя брат. Срам от него нямаш и страх от бога нямаш.

— А ти срам и страх имаш ли?

— Аз съм друг човек. Другояче съм израсъл. Мойте родители са хора от друго тесто. С царя на лов съм ходил, а какви жени познавам, ако знаеш. . . Такива жени не си дори сънувал, селяко!

— А защо сега си тука? Защо не си в София? Защо не стоиш в двореца?

— Глупав човек си, Иване! Царят има свои хора във всяко кътче на България. Иначе как ще крепи властта си?

— Ти си нещо като доносник. Така ли?

— Има друга дума, но ти нищо няма да разбереш По-добре ще бъде, ако навреме си платиш данъка. Иначе. . .

— Иначе?

— Ти си богат. Имаш много пари. Имаш и злато. Плати данъка, защото ще платиш с главата си.

Иван вдигна поглед от ракията и се засмя. Сините -жили повдигнаха кожата на шията. Зъбите светеха каго сняг. Той наистина не се страхуваше От никой. Беше станал богат по прищявка на бога и богатството го направи самоуверен: от кмета не се плашеше, та от бирника ли? Не искаше да бяга от данъка си, щеше да го плати, но дяволът сега си нямаше друга работа и не го оставяше на мира. Оскърбяваше богатите и това му доставяше радост. Преди беше техен слуга, а сега можеше и да се подиграва с тях.

— Големи думи не казвай. Аз една глава имам и ще я пазя от мухи като тебе.

— А знаеш ли къде е Йон Белята?

— Чух нещо. Събрал голтаци, напада беззащитни хора по пътищата и ги ограбват

— Ами ако го пратя при тебе?

Поиска да отвърне, но грозна догадка го накара да онемее. Сигурно бирникът ръководи грабежите, другият краде воловете на стопани от Динковица, след това ги продава. За тази работа получава по някоя и друга пара. Лошо ще стане, ако Георги Вълков, подгонен от лакомията, реши да му стори нещо.

— За какво ще го пращаш при мене?

— За данъка, а също и за. . .

— За какво още?

— За златото, Иване. Цял казан си изкопал. Сам какво ще правиш с, него, кажи де?

Не знаеше какво дд каже и изведнъж се сети за клетвата на брат си.Прав е — забравил съм бащиния завет.

Златото в казана ме заслепи и взе акъла ми. Помисли да отиде при Сандо, но добре познаваше характера му и това решение избяга от сърцето му като подплашено пиле. Останал е сам срещу най-големия човек на околията, срещу най-страшния човек, срещу този пладнешки хайдук, Който от нищо не се плашеше.

— Данъка ш,е ти платя—Иван се засмя насилено, на челото му изби едра пот. — Нищо друго няма да получиш.

— Помни: главата или златото! — Бирникът се надигна, сякаш се канеше да излиза or кръчмата. — Аз дьржа на думата си.

— Аз също на своята.

— Тогава добре запомни: скъпо ще ми платиш. Знаеш точно как.

— Ще се оплача, дело ще ти заведа.

— Ти мислиш ли какво говориш? Сега не е времето на Стамболийски. Сега управляваме ние. Главата на вашия водач падна, та твоята ли няма да падне.

— Нямам повече злато, Георги.

Иван не лъжеше. Беше изкопал много_злато, но всичкото отиде за ниви и стока. Бяха останлли стотина монети, тях пазеше за децата. Ще трябва да му се довери, бирникът е умен, дано разбере това.

— Лъжеш! — Бирникът вдигна ръка и този път удари с юмрук по масата. Двете чаши отхвъркнаха и паднаха на земления под. —Лъжеш! Ти брат си излъга, мене ли няма да пързолиш, хитрецо!

— Оставих малко, за децата. Право ти казвам, Георги.

— Аз не съм Георги! Аз сьм господин Георги Вълков, бирник на Динковица, на Гърци, на Плакудер, на Каленик и на всички села от околията.

:—А пък аз съм Иван Станчолов, най-богагтият човек в околията!

— Ще станеш най-бедният, още веднъж обещавам.

— И все пак дело ще ти заведа. Стефан Анчинина ще бъде мой свидетел. Нали, Стефане?

От кръчмаря нямаше и помен. Кога ли беше излязъл навън? Иван безпомощно се огледа, стана и сам си наля ракия. Седна пак на същия стол и изпи гроздовицата на два пъти. Бирникът седеше срещу му и спокойно забождаше цигара в дългия си цигарлък. Лицето на софиянеца беше се наляло с кръв, дори очите му бяха кръвясали.
— Oт тебе искам златото на Махмуд бей. А този, ето този ще плати данъка си.

Вътре влезе Марин Тухлев, най-бедният човек от Динковица. Наричаха го така, защото правеше тухли.на селото, а за себе си все не успяваше да направи. Беше облечен в дрипи. Кръпките висяха по него, люлееха се.

— Чу ли какво казах? — попита Георги и дръпна от цигарата, дръпна дълбоко и димът заля главата му с жълтата пушилка на тютюна. — Чу ли?

—- Чух, господин Вълков — плахо отвърна Марин. Чух.-

— Кога ще платиш?

— Да ожъна, да овършея и да прибера зърното. Още десетина дена, господин Вълков.

— Ще почакам. — Бирникът се засмя и се обърна към Иван. — Имам добро сърце и ще почакам.

Иван наистина не беше чул. Той мислеше за своето богатство и слава. Всичко е преходно. Тази дума чу от своя брат по време на гощавката в новата кьща. Преходен е животът, преходни са парите, само добрите дела остават.

Влезе Стефан. Той повече гледаше в опинците си. Не смееше да вдигне глава.

— Налей ми ракия; Стефане — помоли Марин, — налей и на тях. Налей и на себе си.

— Пари за гроздовицата има, а за данъка няма Георги Вълков се усмихна. Този път думите му прозвуча ха благо, сякаш разбираше народната беднотия, сякаш искаше да помогне. Това беше само мигновение, а може би една заблуда, без която в този грозен час Иван не искаше да живее.—-Ако не плати след десетина дена, ще му конфискувам нивата, двора и къщата.

— Ще платя данъка — Иван извади кесия от щавена овча кожа. — Ще платя и неговия данък, само ни остави на мира.

— Бре, ти си бил добър човек! Ама аз не съм знаел! Той помълча и цялото му лице потъмня като облак. Такива при мене не минават. Всеки в беда става добър. Разбираш ли какво ти говоря?

— Мога и малко злато да ти дам. — Иван реши да отстъпи още веднъж, с този човек не можеше да излезе наглава. — Ще ти дам половината. Искаш ли?
— Искам всичкото. Ти имащ имот, слуги, направил си нова къща, злато не ти трябва.

Иван Станчолов се изправи. И неговото лице се напълни с кръв. Искаше да замахне, но знаеше за револвера, забит в пояса на своя мъчител. Злоба и безсилие го задавиха с еднаква сила. Но знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Затова реши да държи на своето си, на онова, което бог му беше изпратил.

— Като е така, запомни: няма да получиш нищо.. Повече не искам да се мяркаш пред очите ми.

— А ти помисли за главата си

— Има кой да изяде и твоята! — Той тръгна към вратата наперено, но никак не вярваше на думите си
Заканата остави в него тъмна утайка и не знаеше къде да се дене от разкаяние и мъка. Защо му трябваше да се заяжда? Околните села бяха пропищели от този лош човек. Единственият стражар от селото го поздравяваше с вдигане на дясната ръка до козирката на фуражката и след всяка среща бързаше към дома си — искаше да види семейството си живо и здраво. Дори началникът на околийската полиция—така разправяха всички — не искаше да си има, взимане-даване с Георги Вълков.

Бил близък човек на царя. Сигурно беше вярно. След преврата новият бирник дойде в малкото село и веднага повика глашатая:

— Удари барабана! На кмета кажи да стои в стаята си и да не излиза оттам, такава е волята ми. Събери всички на мегдана до черквата и прочети високо какво пише на този лист!

— Неграмотен съм. — Глаташаят беше дребен, мустакат, пъргав. — Не съм имал време за училище. Татко, бог да го прости, не ме пусна да се уча. След плуга тръгнax от дете. Ето защо устно съобвавам думите на кмета

— Не съм те питал за това. Повикай хората, аз ще им кажа как да живеят отсега нататък.

Барабанът събра динковчани. Беше привечер. Над селото догаряха последните Лъчи на слънцето. Георги Вълков търпеливо чакаше на мегдана и щом дойдоха, вдигна ръка Настъпи тишина и бирникът почна:

— В цяла околия от днес ще има само един господар Toва съм аз! Никакво друго аз не признавам! По дяволите вашето аз! Казвам се бирник Георги Вълков. Новото правителство ме праща тука, за да въдворявам ред и спокойствие в държаната! Правителството на селския водач Александър Стамболийски падна! Ще откъсна главата на всеки, който спомене поне взднъж това омразно име! Аз съм законът, аз съм вашата власт, аз съм аз, Свободни сте!

Иван добре помнеше тези думи, но реши да надвие волята му и това беше грешка, голяма грешка. Днес те се срещнаха съвсем случайно пред кръчмата на Стефан Анчинина. Георги Вълков беше на кон.

— Хайде да пием по една ракия — весело подвикна Иван. — В тая жега ракията е благодат!

— Съгласен съм — отвърна бирникът и скочъ oт сед лото. — Но данъка си забравил да платиш!

Наистина взе всичко на шега, влязоха в кръчмата, а после. ..

Сега опитваше да не мисли за това и бързаше към дома си. Искаше да види трите си рожби и да седне до тях около масата Те растяха бързо, а годините натежаваха върху гърба на баща им.

Умислен беше и не чу писъците, които долитаха от неговата къща. Видя съседите си, които го подканяха да бърза, видя Венко Воловарина, който стоеше просълзен до пътната порта.

— Кахво е станало, Венко?

— Ангел, братленце. . .

— Ангел ли?

— Прилошало му. Влез вътре, Иване.

Втурна се като вятър и замря на прага На леглото лежеше Ангел. Бледен като прясно варосана стена. Не подвижен. До главата му гореше свещ. Миришеше на восък. Той пристъпи и падна на колене до сплетените пръсти на сина си. Около него някой разказваше до случилото се, за точно какво е станало от край до край. Този разказ беше къс и страшен. Ангел казал на майка си: Майко, имам изгора, реших да и дам жълтица. Искам да знае за какъв мъж ще се жени! Пена му отвърнала: Добре, синко. Жълтиците са под възглавницата на баща ти. Вземи си сам, аз имам работа, приготвям вечерята! Ангел повдигнал възглавницата, намерил торбичката с жълтиците и развързал трака. Щом потопил рька в златото, паднал и дума не обелил. Само на устата му излязла малко пяна. Умрял като от пушка.

На другия ден беше погребението. Пуснаха Ангел в дълбокия гроб и се върнаха с наведени глави. Сандо вървеше до брат си и мълчеше. Когато стигнаха първите къщи на селото, се" закашля и рече:

— Прости. . . за клетвата.

— Не е от твоята клетва. Аз съм виновен. Погазих завета па баща си. Господ справедливо ме е наказал.

— Може момчето ти болно да е било. — Сандо искаше да отклони разговора, утеха искаше да даде на брат си.

— Не ме жали. Сега жалбите няма да върнат сина ми. Чуй какво искам да направя.

— Какво?

— Имам жълтици. На Рождество Христово ще ги оставя на черквата. Ще падна на колене пред всички и от бога прошка ще искам.

— Така те искам, бог ще чуе твоите думи и всичко ще ти прости.

— Дано ми прости — замислено рече Иван, — дано. .

Конят неспокойно биеше в твърдата земя на улицата. И той беше като господаря си. Едър, неспокоен, буен. Когато двете стремена се забиха в кафявите му хълбоци, конят се изправи на задните си крака, след това полетя като хала.

Селото бързо се изниза. Ширна се жълто поле. Жътварите товареха снопите на каруци и двуколки. Някой вече се прибираха и весело подвикваха па воловете. В очите на всички грееше радост, годината се случи плодородна и полята миришеха на погача. Само Георги Вълков не виждаше златото на житото, той виждаше другото злато—онова от казана.

Пристигна скоро, само след час. Едра пот течеше от тялото па коня. Върза го за близко дърво, завря палеца и показалеца на дясната ръка в устата си и свирна три пъти. От недалечните храсталаци пристигна същият отговор. Значи бяха дошли навреме. С такива хора може да се работи — каза си и седна на хладната трева.

От гъстите храсталаци излезе Йон Белята, а след него още няколко души. Всички седнаха пред своя водач и зачакаха. Никога не говореха първи. Той се разпореждаше с всичко, можеше да се разпорежда дори с живота им. Много добре знаеха това и мълчаха.

— Още утре ще влезем в дома па нашия богаташ рече той и се засмя. Зад дебелите, изпълнени с кръв устни се показаха зъби, които приличаха на два реда ог ножове. — Съгласни ли сте?

— Иска ли питане — пръв отвърна Йон Белята -С Иван ще се разправя аз.

— А с оръжието как сте?

—Всеки разполага с карабина и наган. — Флоро Мимишов се отпусна на лакът. — Имаме и много патрони По сто на човек.

— Вие за война сте готови, не за обир. Браво! А от къде взехте оръжието?

— Имам един познат в града. — Ница Павлов се изправи, сякаш искаше веднага да тръгне. — Белогвардеец, живее в България от две-три години.

— Браво! — Георги Вълков извади от пояса си кутия с цигари, кято разпори и остави на тревата. Вземете си.

Няколко чифта ръце се протегнаха. Лютив дим се изви над поляната. Месечината сякаш спря в средата на небето. Над нея блещукаха звезди, много звезди.

Йон не забрави обидата и кроеше планове за отмъщение. Иван го изгони. Беше копал заедно с него и смяташе, че има право на дял. От дете слугуваше на богати — ту при един, ту при друг. Сега беднотията го озлоби, намрази мизерията и зажадня за свой дом.

Флоро Мимишов беше първият помощник па Георги Вълков. И двамата бяха дошли от София — поне така се говореше. Флоро беше грамотен и работеше като писар в общината. Всички списъци, останали в архивите на селото, изписваше той. Почеркът му правеше впечатление със своята четливост. Кметът много се зарадва на този дар и взе краснописеца за свой пръв помощник.

Ница Павлов приличаше на Йон с външния си вид и с начина си на живот. От дете спеше под чужди керемиди и когато му казаха за златото, веднага реши да влезе в шайката. В очите му играеха зли пламъчета, тънките устни рядко отронваха по някоя и друга дума. Даваше съгласието си или несъгласието си с поклащане на глава.

Георги Вълков внимателно подбираше хората си и никога не допускаше грешки. С богатите рядко се сродяваше, те бяха хитри, безжалостни, двулични — Можеха да го измамят. В своите пладнешки кражби въвличаше патили и препатили бедняци, които бяха готови да продадат и душата си за един грош.

Уговорката беше проста, всеки имаше право на равен дял жълтици. Според слуховете златото беше много — цял казан — и всеки от тях жадуваше за охолен и безгрижен живот. Най-силно жадуваше за такива дни Петър Йончев.

От малък останал без родители, той не знаеше нищо друго освен работа от сутрин до вечер. Беше овчар, козар, жътвар, орач, копач — човек за всичко. Понякога се чудеше — как така едни имат винаги хляб, а за други постоянно няма. Защо едни нощем спят на легло и сутрин се събуждат в топли стаи, а други в яхърите при добитъка. Кой нарежда света така? Бог или хората сами се нареждат? Това Петър не знаеше и сам не можеше да разбере. Когато му обещаха злато, с което после ще може да купи къща, лозя, ниви и волове, прие, без да мисли. Тежкият живот му бе омръзнал.

С. тези хора — и с други от тяхната черга — Георги Вълков реши да изтреби рода на Иван Станчолов — да го изтреби до последния човек.
Слънцето залезе. Дългите сенки на къщите Се с.п.ча стоплил полумрак на лятото. Прибраха се и последните жътвари. Селото утихна.

На мегдана до черквата изведнъж се мярнаха няколко души. Отначало те приказваха за работата през деня, но гласовете полека-лека станаха весели и внезапен смях се разнесе над къщите като песен. Ергените бяха излезли и причакваха момите, които се връщаха с глинени стомни от близката чешма.

Напиваха водата им.

На мегдана беше и Филип. Приличаше на баща си. Едър, як, гърлест. Той чакаше своята Яна. Тя приличаше на тънка тополка. Косите на момичето бяха жълти като узрял ечемик. И ето — нейната фигура се мярна и ясната вечер и Филип пристъпи към изгората си. Тя спря.. Спря и той. Изтекоха няколко минути в неловко мьлчание. Момчето събра сили и каза:

— Яно, ще ми дадеш ли вода?

— Вземи, Филипе — протегна ръка със стомната и веднага добави: — Трябва да се прибирам. Цял ден сьм жънала.

— Като овършеем, ще пратя татко при баща ти — каза Филип и задържа малко стомната. —Ти искаш ли ме?

Момичето дръпна стомната си и забърза по улицатa, покрита с пепел. Въпреки мрачината усети нейното за червено от срам лице. Сърцето му заби силно, кръв нахлу и в неговото лице. Беше радостен. Искаше да се прибере, но две много здрави ръце го хванаха за раменете . С усилие успя да се обърне и замръзна на мястото си. Беше Йон Белята.

— И ние ще дойдем. Имаме работа у вас!

Дръжката на оръжието му стърчеше над пояса. Йон подражаваше на споя господар, държеше револвера винаги в пояса, от това място винаги можеше да го измъкне, без да губи време. Зад него стояха още десетина човека. Всички държаха револвери, а през рамо бяха преметнали карабини. Стояха и мълчаха. Другите ергени се пръснаха като пилци, а Филип успя да каже:

— Какво искаш от меме, Йон!

— Ог тебе ли?. . . Нищо. Баща ти ми трябва.

Момчето тръгна и слушаше тежките стъпки на непознатите мъже зад гърба си. Toй нямаше още седемнадесет години, повече мислеше за любимата си, но понякога се вслушваше в разговорите на Иван и Пена. Те приказваха за Йон и се кръстеха. Сега слугата дойде и сигурно щеше да поиска живота им, златото им, дома им.

Пътната порта беше отворена и Филип нарочно забави крачките си. Усети в гърба си студеното дуло и опита да тръгне пак, но ходилата сякаш се залепиха на земята. Преди малко тръгна едва-едва, а сега наистина не можеше да върви, силите го напуснаха изведнъж.

— Филипе, ти ли си? — беше гласът на неговата майка, която приготвяше вечерята.— Обади се, защо мълчиш? ,,

— Аз съм, мамо.

Думите се отрониха едва чуто от устата му. Не знаеше как да предупреди майка си, целият се вцепени от страх. Можеше само да извика, това беше единственият начин:

— Мамо! Татко! Сестро! Бягайте! Разбойници ви водя!

Изстрелът го блъсна отзад и момчето падна по очи.

Болка не усети. Куршумът мина през сърцето и смъртта настъпи моментално. Не чу писъците на Пена, не видя и изпълнените с уажс очи на сестра си, Иван бъркаше с ка-чамилка в котлето — правеше качамак. Вътре миришеше на царевично брашно.

— Може да се разберем и с добро — Флоро Мимишов пристъпи и седна на трикрако столче до огнището.

— Ние сме лоши само с лошите —до огъня застана и Ница Павлов. Той се ухили до ушите, бръкна с пръст в качамака, след това облиза пръста си. —Ох, изгори ме, но е вкусен. Ако искате да го ядете, дайте златото.

— Златото ли? —"На прага застана Иван Станчолов. — махайте се от къщата ми! Убийци!
Преди малко беше в яхъра при двата вола и коня. Почисти пода с метла и чу изстрела, който продъни цялото небе, цялата земя, цялото село. Сякаш някой започна да му говори настървено: ония са дошли за златото и с твоето семейство е свършено. Ти плати с Ангел, но данъкът е слаб, ще трябва да плащаш още. Още, още много трябва да плащаш, нещастнико!

— Ето го и стопанина — Петър Йончев се усмихна с тънките си устни и яко стисна револвера. — Пък ние мислехме. ..

— Какво сте решили? — Иван мислеше за кръвта която изтече бързо от гърдите па момчето. — Защо убихте сина ми? Какво ви е сторил, а?

— Не бой се, мамо! - Иванка хвана престилката на майка си и заговори през сълзи. — Не се бой, татко! Това е Йон Белята, не познахте ли го? Сега ще изляза и към цялото село ще викна какви гости си имаме.

Петър Йончев носеше крив турски ятаган. Той вдигна високо дясната си ръка и замахна. Острието влезе в главата. Плисна кръв, примесена с мозък. Иванка падна по очи, а краката и разровиха огнището. Котлето се за-люля над тях като почерняла oт ръжда камбана. Ходилата на момичето се покриха с мехури, след това месото почна да цвърчи и пламна. •

Пена изрева с цялата сила на измъчената си душа, изгуби свяст и падна. Иван се нахвърли с вдигнати юмруци, но ударите се посипаха върху него от всички страни. Биеха го с прикладите на карабините, с дръжките на револверите, сякоха с ятаганите си и той се строполи до жена си. Ударите валяха като неспирен дъжд, но Иван вече не усещаше болка и в просъница чуваше само една дума:

— Златото? Златото? Златото?

И да искаше, не можеше да им каже нищо. Цялото му тяло беше насечено. А торбичката с жълтиците беше дал на своя брат. С това злато искаше да изкупи греховете си на Рождество Христово и сега гостите напразно губеха времето си. После потъна в сън. Не виждаше лицата на своите нападатели, не виждаше и не чуваше нищо.

— Претърсете собите! — заповяда Флоро Мимишов и погледът му падна върху момичето. Огънят бе стигнал до коленете. В този човек, погубил много невинни души се пробуди жалост. Той насочи револвера към нейната глава и натисна спусъка. Иванка трепна още веднъж, сякаш се опита и да стане, и повече не мръдна.

Претърсиха цялата къща—педя по педя. Обърнаха наопаки дори ризите на стопаните, но нищо не откриха. Вече не знаеха какво да правят, безмълвно се измъкнаха на двора, след това излязоха на улицата.

Небето беше слязло ниско, съвсем ниско. Луната хвърляше мека светлина върху къщите и с любопитство надничаше в очите на шайкаджиите, които бързаха към горите. Когато оставиха последните къщи зад гьрбовете си, Флоро Мимишов спря с яд и се обърнa към Йон:

— Пена ще се свести и тогава с нас е свършено. Върни се. Знаеш какво трябва да направиш.

След половин час още един изстрел продьчи лятната нощ и след това отново настъпи тишина.

На другия ден динковчани не излязоха на полето. Жътварите отидоха в дома на Иван Станчолов. Свещеникът ръсеше двора с вода, миришеше на босилек, на тамян и свещи. Сандо ревеше високо и кълнеше златото, донесло зло на добри и невинни хора. Марин Тухлев се промени: скърцаше със зъби и се заканваше на Георги Вълков. Венко Воловарина гледаше в червеното петно, останало от -кръвта па Филип, от време на време поглеждаше и към небето, като шепнеше едно и също: има ли те, боже? Динковчани седяха oт двете страни на събраннте една до друга маси, отпиваха от виното и мълчаха Искаха да говорят, имаха какво да си кажат, но сега беше късно и думите се стапяха в гърлата им. От Иван бяха випели само добро — то.й направи кладенци за селото, помогна с пари нa бедняците, но се възгордя, възгордя се и това го погуби.

Слъцето напече яко. Горещината стана нетърпи ма Свещеникът покани насъбралите се изпращачи и процесията тръгна към черквата. Тя беше близо, само на стопина крачки. Божият храм едва събра опечалените. Свещите димяха под иконите на Христос и светците. Ковчезие с убитите поставиха в средата, под купола, в който пърхаха гугутки и врабчета. Песните на птиците се сливаха с молитвата на свещеника. Той размахваше кандилото и не се сещаше да изтрие сълзите си.

Отворих гроба и видях кости, бели кости.

Кой роб е бил, кой господар, кой богат и беден?

Молитвата проникваше в сърцата, будеше страх и отмала. Свещите догаряха. Догаряха и свещите, забодени между пръстите на покойниците. Когато служителят на бога затвори требника си, Сандо излезе пред разпятието, извади от пазвата си торбичка и рече просълзен:

— Боже, за твоя храм оставям тези жълтици.

Развърза торбичката, прекръсти се и изсипа жълтиците на пода. Те се разпиляха по каменния под и утихнаха. Сандо пак се прекръсти, стана и се върна на мястото си.

— Чада божии! — бавно и тьржествено изрече свещеникът.— Това злато ще остане за черквата во век и веков! Проклети да са убийците на Иванка!

— Проклети да са! — изрева народът.

— Проклети да са убийците на Филип Станчолов!

— Проклети да са!

— Проклети да са убийците на техния баща Иван Станчолов!

— Проклети да са!

— Проклети да са убийците на Пена!

— Проклети да са!

— Анатема!

—.Анатема!

Процесията тръгна към гробището. И то беше наближило, в единия си край опираше в двора на черквата. Между каменните кръстове растеше висока трева, от земята льхна хладина, Четирите гроба гледаха с големите си гърлa към дълбокото небе. Молитвата се проточи отново, но този път беше много кратка. Сандо целуна Иванка по посечената глава, Филип по простреляните гърди, Иван по обезобразеното лице, след това целуна Пена (куршумът на Йон Белята беше влязъл над лявата вежда) и каза през зъби:

—Спуснете ги. -

Думите паднаха като студени камъни в гъстата трева. Гробарите вече зариваха гробовете, но никой не си тръгваше, сякаш още никой не вярваше на случилото се. Народът беше изпълнил цялото гробище, в което имаше място за гробове на всички, но сега не мислеха за това и чакаха чудото да стане.

Никакво чудо не стана, но думите на Сандо останаха в сърцата им завинаги. Той стъпи на голям надгробен камък, потънал наполовина в земята, прекръсти се и вдигна Юмруци пад главата си:

— Дума давам на вас! Дума давам и на бога! С тези две ръце — юмруците му бяха завити отвсякъде с жили — да изтръгна живота от гърлата на убийците!

-т-Амин! — с висок глас отвърна свещеникът.

—-Амин!—отвърнаха и изпращачите.

Сандо слезе от посивелия камък и тръгна направо през полето. Не искаше да върви по пътя, не искаше да чува гласове на хора, не искаше да чува гласовете па птиците, които радостно се виеха над стърнищата. Искаше да остане сам в къщата си, сам под тавана и докрай да осмисли думите, изречени пад пресните гробове. Когато влезе в първата уличка, чу стъпки зад гърба си и спря, без да се обръща. С него се изравни Марин Тухлев, дребен като момче, със зачервени от сълзи очи. В червеното им сега святкаше злоба, с която изглеждаше по-голям и по-силен.

— Сандо, знам кои са убийците.

— Знаеш, и си мълчал, така ли?

— Не се сърди. Чаках да мине погребението. А сега слушай.

— Разказвай бързо!

— Реших да поискам малко пари на заем от брат ти и бях в двора, когато ония дойдоха. Щом чух изстрела, изгубих и ума, и дума. Свърнах в тъмницата и се качих на крушата до прозореца. Чудя се как никой не ме видя. Гъстата шума ме скриваше, но успях да видя как посякоха Иванка и как след това стреляха в главата й. Всичко, всичко видях! Когато убийците си тръгнаха, исках да сляза, но тялото ми беше мъртво. Само душата ми едва мъждукаше. По едно време дойде Йон Белята и веднага гръмна в Пена. Куршумът проби челото, мозъкът и кръвта плиснаха по пода.

— Кои са убийците?

Марин Тухлев започна да изрежда имена, а Сандо скръцна със зъби. Марин го погледна и каза кратко: -Заедно ще им видим сметката.

Имам карабина и няколко патрона. Оръжието няма да стигне.

— Оръжието чакай от мене. От тебе искам хляб, дрехи и друго каквото е нужно.

— Не разбирам какво ми разправяш, Марине.

— Чуй ме. Само няколко дена остават до бунта.

— Бунт ли? Какъв бунт?

— Бунт срещу Георги и срещу ония, които като пладнешки хайдуци пи ограбват. В моята малка къща има петдесет пушки, ловни и бойни. Имам и десетина сандъчета с патрони, имам торби с баруг и сачми. Oт тебе още сега можем да отидем вкъщи. Никой не ме подозира, спокойно ще влезем и сам ще видиш.

_— Какво значи това?

— Наскоро вкъщи дойдоха двама от града и ми рекоха: познаваме те отдавна, честен човек си и ти вярваме. Вечерта дойдоха пак и ми оставиха оръжието и боеприпасите. На тавана са. Всяка вечер се качвам, гледам пушките и се пълня със сили. Сега не ме е страх от Георги Вълков. А ти знаеш ли защо е толкова силен?

— Власт има той. От нея иде силата му.

— Има и нещо друго, което сам успях да разбера. Ние винаги сме били бедни и слаби. Превивали сме врагове като волове. Уплашени хора сме, а богатите знаят това и с настървение смучат кръвчицата ни. Нашите очи са гледали и нищо не са вижлали. Дойде време да прогледнем с главите си. Нашите грабители не са чак толкова много силни. Ние сме роби, защото никога не сме се питали oткъде дохожда дяволът. Времр е дс видим кой кого ще надвие, разбираш ли ме, Сандо?

— Никога не съм мислил За бунт против царя. Държава е това, не е шега. Не се рита срещу ръжен.
— Ръженът е дървен. Лесно ще го счупим. Хайде да идем у дома. Ще видиш не само паяжините на моя таван, ще видиш и нещо друго.

•— Да вървим.

Уличката лъкатушеше между ниските къщи като убита змия. Въздухът трепкаше с немилостивата мараня на безоблачното лято, а слънцето се наклони към забравеното от света село. Миришеше на узряло жито, на слама и осил. Сандо и Марин влязоха в.просторен двор и тръгнаха към плетарката, щръкнала с кирпичените си стени сред треволяка. Прекрачиха прага и веднага спряха. Пред тях изникна, сяхаш от пода, едрата фигура на Георги Вълков.

— Чакам от часове, Марине рече той. — Имам работа с тебе. Марин посочи трикракия грубо скован стол, усмихна се доволно и каза:

- Добре дошъл, господин бирник. Седни. И аз имам работа с тебе.

— Ще седна, защо да не седна. —Той се отпусна с цялото си тяло и подпря лактите на коленете си. — Значи и ти имаш работа с мене. Кажи да чуем.

Сандо остана прав до вратата и мускулите на ръцете му се вдървиха. Днес даде дума да отмъсти, обеща това пред бога и своите съселяни. Сгодният момент бързо дойде, а не знаеше точно какво да прави. Можеше да измъкне ножа си, но големият властник държеше в пояса си револвер. Дръжката му се виждаше. Така би рискувал — в името на своя брат, в името на неговата съпруга, в името на техните деца сега той нямаше право да рискува.

— Най-напред ти кажи, гост си ми. —- Сега идваш от погребение, но законът си е закон бавно поде бирникът и се изправи. — Не мога да чакам повече. Или веднага ще платиш данъка, или. . .

— Или? повтори Марин и този път се усмихна повече с очите, отколкото с устата.

— Или ще попълня документите и всичко, което имаш, ще остане на държавата.

;— Кое всичко?

— Къщата! Дворът! Нивата! Ти друго нямаш!

— Моля те, господин Вълков! Не ме затривай!

Сандо не знаше какво да мисли от изненада. Преди

малко Марин говореше за бунт, а сега падна па колене и молитвено вдигна ръце към своя мъчител.

— Тука не е черква — Георги Вълков- бръкна в джоба на връхната си лятна дреха и извади кочан с квитанции. — В черквата можеш да се молиш колкото си искаш. Божият храм е отсреща, както знаеш, нека свършим работата си, а после иди да прочетеш молитвите си.

Той запрелиства кочана и започна да пише с автома тичната си писалка. Пишеше нервно, видимо бързаше, навярно искаше до края на деня да затрие и други нещастници.

Марин Тухлев остана на колене, а ръката му се плъзна към масичката в средата на стаята. Сандо зърна това и замръзна на мястото си. После видя кръвта, която шурна от главата на госта, и затвори вратата с крака. Георги Вълков погледна учудено, устата му се отвори, сякаш, искаше да каже нещо, след това се повали като чувал. Кръвта образува широк кръг под тялото и потече на тънки вадички към пукнатините на пода. Ярката слънчева светлина продължаваше да нахлува през отворените прозорци, през редките греди па тавана, ниско увиснал над тях.

— Какво ще правим сега? —Сандо облиза напука ните си устни и се облегна на вратата. — Къде да го денем?

— Като мръкне, ще го заровим някъде. А през нощта ще раздадем пушките.

— Ще стигнат ли за всички?

— Or града ще донесат още. На бери грижа за това.

— Благодаря, Марине. Лек даде на душата ми.
— Страх ли те е?

— Да ме е страх ли? От какво?

— От бунта. Много кръв ще се лее.

— Вече не ме е страх. От нищо и от никой не ме е страх.

Денят бавно слизаше към своя залез. Лятото приличаше на огромна пещ, която безмилостно смучеше силите нa жътварите. Със своите ниви те бяха готови и вече вършееха житото на харманите. Сега пред тях зрееше друга нива, с натежали класове, страшна и красива. Тази жътва ги плашеше и привличаше.
ЦВЕТАН ОПРИН

виж още : История на село Динковица и Динковската шайка

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин