Изпрати стари снимки от Видин и областта

Змейов кладенец

История - Легенди

Георги Попов

Погледът не можеше да обхване цялата красота на околната природа. Работата на вековете бе вършила своето дело, което растителността бе прибулила в зелените си обятия.

Наоколо вековни дървета хвърляха дебели сенки върху издутия гръб на Кокошевец.

Както винаги и сега старият ловец беше тръгнал за глухари. Месец април се показа топъл и слънчев. Развигорът бе озеленил поляните и дървесата. Замечтан и ободрен, ловецът не обичаше дружината. Обичаше да скита сам по горите и долищата, да избира сам пътеките, на воля да си побива, да дебне лова и засади сам да си избира.

Кокошевец отколе се помни с богатството от своите диви петли и стада от пъстри диви кокошки. Та нали тези чудни птици бяха дали и името му. А сутрин преди заревото, оглушали от любовни песни и сладка нега, се чуваха по върховете на старите борове глухите им потраквания. Тия птици на многоженството, разполагаха с цели хареми от диви кокошки. Ловецът обичаше да гледа как настървено се сражават съперниците, да слуша как пее победителят със схванат глас, припряно токува и зове на сластен пир своите обожателки.

Затова обичаше Кокошевец. Там балканът сякаш беше по-ведър. Боровите гори прохладни, зеленината свежа, ароматна и опияняваща. А дивеч, дивеч имаше в изобилие.

Оттам се разкриваше безкрайното тревисто поле, пресечено от сините води на Арчарица, зад които се открояваше зеленият губер на купола на Магура.

Този ден ловецът нищо не удари. Минаваха наблизо и зайци, прескачаха по изсъхналата шума, но все покрай драки се свираха, потулваха се в глухите, хладни долчинки и му избягваха от прицела. Скита по върли склонове и стръмни поляни, шубраци закачаха дрехите му, докато най-после, запъхтян, той възлезе на върха. Седна да почине на един камък, край запустелите разрушени зидове на престарялата дървена крепост.

Уморен, той свали шапката си и изтри потта, оросила широкото му чело. Когато дигна глава, пред него, само на тридесетина разкрача, спокойно пасеше един сур елен. Ловецът нямаше време да се радва на красивите му извити рога, на гладкия му сърнешки косъм, нито на хубавия му златист оттенък на фона на бухналата зеленина. Развълнуван, той с ловджийски замах дигна пушката и мигновена мисъл го зарадва:

— Добър лов ще бъде! — шепнеше си той.

Но едва се прицелил в двуцевката и виторогият елен както в приказките се превърна в чудно красива девойка, с прелестна усмивка и тънко феерично облекло.

Възхитен от чудното превъплъщение, той свали пушката и отправи поглед към гиздавата красавица. Но щом свали пушката, преди още да се порадва на девойката, тя изчезна и пак от невиделица изскочи виторогият сур елен.

Ловецът отново дигна пушката, готов да гръмне, но еленът пак изчезна и се появи същата девойка, която сякаш искаше да му каже нещо.

Засмя се ловецът, свали пушката и едва отправил поглед към девойката, тя пак се превърна в елен, който с дигната глава го гледаше с влажните си умни очи.

— Очите ми са изморени — помисли той. Днес много пъти ща и пътеки прекосих, много хълмия пребродих ... изморен съм и ловджийски миражи ме притискат. Но ловната страст не го напускаше. Все пак той дигна пушката, натисна спусъка, но гръм не се чу ... само синкав облак закри погледа му, и когато вълшебната мъгла се дигна, пред него нямаше нищо ...

Дълго стоя замислен ловецът. Очакваше отново да се появи сурият елен или приказната девойка, но вече се смрачаваше, полето потъмняваше и той бавно се спусна към подножието на Кокошевец. Едва ловецът се закри зад шубраците и към същото място се приближиха двама братя, които целия ден спореха за правдата и кривдата. Малкият брат беше по-добродушен, и с по-благородно сърце, казваше, че кривдата е по-стара на света от правдата, но правдата трябва да ни повинува, защото с правина планина се помества. Ако правината не помогне, то кривината никога, а правината колкото и да се тънчи, никога не се къса.

По-големият брат, който се смяташе с по-голяма опитност, се смееше на брат си и твърдеше, че само кривината царува на света. Правината стои в тъмница, а кривината управлява като същинска царица. Кривината камък да улови, на злато става ...

Приседнаха те на камъка, дето преди малко седеше ловецът, и се хванаха на облог. Щом двамата не могат да отсекат правината или кривината е по-добра, ще питат първия срещнат човек, да им каже кой от двамата братя е правият. Ако кривината е по-добро нещо, по-големият брат ще извади очите на по-малкия, ако пък правината е по-добра, тогава по-малкият брат ще извади очите на батю си. Рекоха и отсекоха ...

Тръгнаха да си вървят и понеже пелият ден спооеха за правината и кривината, макар че бяха дошли за дърва, на една поляна колите им стояха празни. Като стигнаха до мястото, дето на ловеца се бяха явили сурият елен и вълшебната девойка, преи тях като по чудо се изправи един поп, яхнал на кон.

— Ето — рекоха братята — ще попитаме тоя поп. Той е свещено лице и няма да си криви душата пред бога.

— Добра среща дядо попе.

— Дал ви бог добро — отвърна попът. На къде сте тръгнали по тая дъбрава?

— За дърва, дядо попе ... но целия ден спорихме с моя брат, — каза по-малкият — и не отсекохме нито едно дърво.

— А за какво спорите? — запитал попът.

— Спорихме и искаме да ни кажеш ти като свещено лице ...

— Е. питайте що ще питате, ако зная, ще ви кажа?

— Дядо попе, право да ни кажеш, кривината ли е по-добра да върши човек или правината? — попитал по-малкият брат.

— Защо ме питате? — даваше вид, че се учудва попът.

— На облог се хванахме, — каза по-големият брат, който държеше за кривината. Брат ми е по-малък и не познава света. Аз му казвам, че кривината е по-добро нещо, а той правината, та правината ... та затова те питаме, искаме да ни кажеш?

Попът поглади брадата си. Позамисли се, както стоеше на коня, изгледа и двамата братя и спокойно отвърна:

— Кривината е по-добро нещо ... с нея можеш навсякъде да минеш и да се прехраниш, и да преживееш по-добре. А с правината нищо не става. Всеки ще ти се надсмива, че искаш да оправиш кривия свят... хайде, сега, останете си със здраве, че аз бързам — рече попът, шибна коня и замина по пътеката надолу.

— Е, братко, чу ли какво дума попът? — Аз право ли ти казах, че кривината е по-добро нещо, но ти не слушаш. Сега трябва да ти извадя очите, както сме се обложили.

По-малкият брат ядосано отвърнал:

— И попът си криви душата ... правината е по-добро нещо, кой каквото да казва ... но облогът аз не отричам и държа за правдата ... но нека да отидем хе до онова дърво и там ми извади очите.

По-големият брат се усмихнал доволен и казал:

— Ти сам си виновен ..., а брат на брата по-дълбоко очите вади.

И той изправи своя по-малък брат до дървото и с една от жеглите бръкна и извади очите на брат си. После го остави сам в гората и си отиде.

Когато съвсем се мръкна, слепецът с мъка се покачи на дървото да пренощува, за да не го изядат зверовете.

Но на това място под дървото беше сборището на дяволите по този край. Щом настъпеше потайната доба, те всяка вечер се събираха тук. Главният дявол ги разпитваше един по един какви сплетни са извършили и какви злини и кривини са разнесли между хората.

Слепецът, свит на дървото, слушаше уплашен, но не виждаше нищо: чуваше ръмжене, кикотене, гъгниви приказки и надлъгване.

— Е, кажете ми сега — обърна се главатарят към дяволите, — какви кривини и пакости извършихте на човеците? — изправи се най-младият от дяволите, разкикоти се и заразказва:

— Аз днес попръсках със зловония и отрова лицето на царската дъщеря, когато се миеше, и хубавото й лице се петноса от рани, които никога няма да оздравеят.

— Друго?

— Няма — отговори младият дявол и се отдръпна.

— Ти какво направи? — запита главатарят другиго.

— Вие познавате воденицата с деветте камъка на Салашката река. Най-голямата воденица. Днес я повредих така, че тя вече няма да меле, а хората ще умрат от глад.

— Много добре! — поздрави го главатарят. Ти си направил голяма работа.

— Ами ти? — посочи той трети дявол.

— Аз се преправих на поп, заговори третият дявол. Срещнаха ме двама братя, които не можеха да се разберат, правдата или кривдата е по-добро нещо. Отговорих им, че светът се движи на колесницата на кривината, и че тя е по-добра от правината. Братята се бяха обзаложили, който излезе прав, да извади очите на другия. И кривият брат извади очите на правия.

— Хубава работа си извършил и ти — зарадва се главатарят.

— А ти какво направи днес? — запита той четвъртия дявол.

— Нищо не направих — отвърна дяволът.

— Ти си най-мързеливият между дяволите — смъмра го главатарят. Срамиш името на дяволите. Ударете го с тризъбите вили — заповяда той. Когато започнаха да го бият, мързеливият ревна от болки и започна да вика:

— Язък ви за хвалбите и пакостите. На всяко зло има и цяр. И този, на когото днес извадиха очите, ако знае къде е змейов кладенец, да си измие очите от неговата вода, ще прогледне. Но змеят е затворил водата и който го убие, тоз миг водата ще бликне отново. Змеят става на сур елен и на красива девойка ... но ако се простреля еленът между рогата, змеят ще умре. От тази вода, ако се измият раните на царската дъщеря, тя ще оздравее, а занесе ли се вода и до воденицата, тя отново ще премеле.

Слушал слепецът, мирувал горе да не го усетят дяволите и си мислел: „И между дяволите понякога застава правината” ...

Едва изговори дяволът тия приказки и настъпи петляно време. Петлите от съседните колиби на Кокошевци и Ханище пропяха и дяволите този миг изчезнаха. Настъпи сутрешната тишина ...

Зазоряваше се. Клетникът стоеше горе на дървото и не смееше да мръдне. За него и денят и нощта бяха едно и също.

Щом се разсъмна, ловецът рано сутринта тръгна на лов за глухари и стигна на същото място. Той добре знаеше, че глухарите се бият рано сутрин. Едва приседна на камъка и на изток започна да светлее бледото сияние на утрото. Звездите накацали на тъмното небе бледнееха. Хладен утринен ветрец подухваше и свистеше по боровите игли. На изток, над подгорието се изписа първата червеникава ивица на зората. Светилата по небето сякаш се топяха и чезнеха. Миг след това пурпур припламна в далечината по цялата небесна шир. Въздухът стана по-бистър и наоколо зеленина, камъни и хълмия се очертаха ясно в своя истински образ. Различните багри заиграха с цялото си великолепие.

Ловецът се дигна и пристъпи към дървото, на което прекара нощта злощастният слепец. Слепецът чу стъпки, но не знаеше чии са, ослуша се и запита:

— Кой си ти, дух, сатана или плътна твар?

Стана нщто небивало и неочаквано, което слиса и обърка ловеца. Той се дръпна на страна и извърна поглед към върхарите на дървото. Учуден, той зърна свит човек, затънат в наметката си, да седи между клоните опрял гръб на дебелия ствол.

— Кой си ти, човече ?— кресна той — и що дириш горе, та ме уплаши,

— Правдата — отговори слепецът, — а ти кой си?

— Аз съм ловец, непознат ловец. Но ако ти си правдата, що търсиш в тия пущинаци самотен, та не вървиш между хората?

Слепецът се окопити и пипнешком слезе от дървото. Ловецът погледна ужасното му лице с извадените кървави очи и слисан попита:

— Кой така дълбоко ти избоде очите? Слепецът въздъхна и отвърна:

— Брат на брата по-дълбоко вади очите ... — и после му разказа цялата случка с неговия брат и преживяната кошмарна нощ с дяволите.

— Значи змей пази кладенеца — продума замислен ловецът. — А красивата девойка и сурият елен са змейова измама ...

И както разговаряха, на същото място встрани отново се появи сурият елен.

— Сега няма да ми избегнеш — промълви ловецът и дигна пушката, но красивата девойка пак изскокна пред ловеца. Той хитро свали пушката, но едва успя да я наведе, и сурият елен с дигната глава отправи очи към ловеца. Този път обаче ловецът с дигането на пушката гръмна право между рогата на елена. Разнесе се синкав облак и забули всичко пред него. Забули се и гората като в гъста мъгла. Когато тя се разнесе, пред ловеца нямаше нищо ...

Но в този миг земята се разтърси, загърмя, старите борове прошумяха, връх Кокошевец се люлееше, а склонът край кладенеца се разцепи и на същото място бликна хубава студена вода. Ловецът успя да простреля змея, който се явяваше като сур елен и водата отново потече. Оттогава този кладенец се запомни като Змейов кладенец.

— Иди и измий очите на правдата -— продума ловецът. Целебната вода протече. — И тръгна да си върви. Слепецът по ромола на бликналия поток намери водата и си на плиска очите. В този миг живият свят със светлина и багри възкръсна пред него. Правдата погледна и оздравя.

— Почакай! — викна той на ловеца. — Приятел се в нужда познава, а златото в огън. Другарството на път не се забравя... Ти направи едно добро. Ела да поправим и другите злини.

Върна се ловецът, забрави лова на глухарите, загребаха с двамата от водата на кладенеца и отнесоха до воденицата с деветте камъка. Щом плиснаха вода в улея и салашката воденица промля. Воденичарят дълго време се мъчеше да я оправи, но не успя. Като видя стореното чудо, от радост изсипа в ръцете на двамата цялото торбе със злато, събирано с години наред, богато ги възнагради, нахрани ги и доволни и весели се разделиха.

От воденицата ловецът и правдата се запътиха към палатите на царската дъщеря. Отначало стражите не ги пуснаха, но когато разказаха кои са, веднага ги приеха в двореца. Царят беше викал много лекари, знахари и врачове, но никой нищо не помогна. И в тези двамата се съмняваше, да не са някои измамници. А лицето на красивата царска дъщеря беше обърнато в рани, грозно и отвратително.

Щом плиснали лицето с донесената вода и за миг всички рани изчезнали и младостта отново озарила образа на царската дъщеря. Като видял това чудо, царят от радост богато възнаградил двамата другари и ги изпратил по живо и по здраво.

Преди да се разделят, ловът и правдата разделили по равно спечеленото огромно богатство. Ловецът тръгнал към гората, а правият брат се запътил към дома. Разказал всичко на своя брат и заключил:

— Видя ли, братко, че правдата помага на човеците. Ето, че с правдата винаги се добиват и добрини, и богатство.

Учуден, кривият завидял на брата си и настоял да отидат отново при дървото.

— Извади ми очите — викна той. — И аз искам да забогатея.

— Ако служиш на кривината, не ставай поне глупав — съветваше го по-малкият брат. — Ако ти е за пари и богатство, ще ти дам аз от моето.

— Не, не искам — настояваше кривият брат. — Както извадих аз очите ти, така ще извадиш и ти моите. И насила го накара да му извади очите.

Вечерта кривият брат се покачил на дървото, а младият тъжен си отишъл дома.

Посред нощ дяволите отново дошли. Главатарят започнал .да ги разпитва какво лошо са сторили на човеците през изминалия ден. Един по един се изказваха дяволите и най-после един се провикна:

— Всичко добро, но някой ни е направил голяма пакост. Слепият, на когото извадих очите и който се бореше за правдата, прогледнал. Воденицата, що разруших, промляла, а царската дъщеря с раните по лицето, оздравяла. Последен да разкаже остана пак мързеливият дявол, какво е свършил през изтеклия ден.

— Аз — каза той — нищо не направих и този ден. Но преди да ме биете, вижте този човек, що е горе на дървото. Отдавна се мъча да го доведа до тук. Това е кривината, която сама дойде при нас.

Като каза това, дяволът посочи човека горе на дървото и в този миг всички се нахвърлиха върху него, свалиха го от дървото и го разкъсаха, без да подозират, че спасяват човечеството от кривдата.

Едва свършиха това и петлите от съседните колиби пропяха.

Дяволите се пръснаха кой на къде види.
promacedonia.org

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин