Изпрати стари снимки от Видин и областта

Особености на семейните обреди и обичай от село Чупрене

видин - Обичаи

Ина Тонина
Срещата на много култури по тези земи в течение на годините е изградила и наслоила множество влияния и символи в честването на традиционни семейни празници (раждане, сватба) и тъжни обреди (погребение, помен).
Селата в Белоградчишко са пръснати в планината и живеят свой собствен живот.
Съсредоточени сякаш в оцеляването си, векове наред тези хора са търсели рационални обяснения и решения на проблемите си. От различни религии и култури са взимали онова, което се вписвало в техния мироглед и житейски критерий.
Днес, в началото на ХХІ столетие, голяма част от тези села продължават да живеят така затворено и изолирано. Съвременният бит и действителност кротко съжителстват с отколешни традиции и вярвания, които са неизменна част от тяхната същност. Езикът, който се говори в тези села, е изпълнен със странна лексика и архаични граматически категории.
Всяко село има свой език. Често в няколко села може да се намерят различни думи за един и същ предмет или явление.
Село Чупрене също има свой свят, различен от този на реплянци, връбовляни или тръговляни. Въпреки изобилието от общи елементи и сходни черти, някои ритуали са характерни само за него. Макар и вписани в християнската същност на населението, те са запазили много характерни черти на езическа символика..
Един цялостен преглед на календарните и семейни празници наистина представлява интерес и от фолклорна и от етнографска гледна точка, но е и обект на едно задълбочено, обстойно и детайлизирано изследване.
Тук ще спомена само най-характерните моменти в два ритуала – сватба и погребение, които характеризират типичните регионални традиции в езическа светлина.
Сватба
чупренеСватбата е най-важното събитие в живота на човек. От цялостния житейски цикъл раждането и смъртта са подвластни на природата, но в сватбата намира отражение зрялото човешко мислене и единствено тя е изцяло планирано, обмислено и подготвено тържество в този цикъл.
В с. Чупрене сватбата протича в три етапа – калесване, годеж и същинска сватба.
На калесването на практика се разбират родителите за да определят организацията, деня и действащите лица в сватбата. Определя се старокья- мъж, близък роднина на момчето, който изцяло поема организацията по протичането на сватбата. Присъствието му се доближава до жреческите функции на „посветените” в езическите ритуали. Той инициира и извършва всички ритуали. Негова помощница е съпругата му, старокиница, която има строго определени функции.
На годежа се събират двата рода. Той има обещаващо-задължаващ характер, но е възможно и развалянето му по редица причини. В такива случаи причината се търси в неспазването или неизвършването на определен ритуал, заради което се „разтура” годежа.
Това е момента да се покани кум (кръстник). Това по традиция е кръстникът на младоженеца или негов син (дъщеря) ако е покойник. В ролята му се търси едно покровителство, закрила, помощ, съвет – подобно на божествата в предхристиянските общества. Кумът е този, който е отговорен за протичането на брака, подпомага го със съвети, влияние, а понякога и с пари.
На годежа се разменят подаръци, свързани с бита, между младоженци и кумове, между младоженците и родителите им. .След годежа братя, сестри и братовчеди на младоженците с накичена с цветя бъклица с вино минават по къщите и канят лично всеки на определената вече като дата сватба.
Приготовленията за сватбата започват в деня преди нея. Млади момичета и невести (до година след сватбата) вият уруглица - сватбеното знаме. Това е ръчно тъкано платно в бял и червен цвят, пришито на прав и здрав прът от плодно дръвче. На върха се закичва с цветя, вплетен в тях кромид лук, червени конци и три червени ябълки. Аналогични венци от цветя с лук и конци се плетат и за гостите. Виенето се извършва на извор или чешма.
Традиционно място за виене на уруглица е чешмата в края на селото. Събират се и много деца и любопитни зяпачи, които не пропускат да забележат и коментират и най-малката подробност.. Зададе ли се сватба – всички знаят, че на „чешмуту вию уруглицу”. Носенето на уруглицата, с която се води шествието и хорото е изключителен приоритет на старокята или старокиницата.
В същото време в дома на младоженеца се стичат жени от цялото село. Дори да не са поканени или не могат да присъстват (поради траур) всяка носи по нещо – ракия, вино, ориз, лук, чушки, картофи, яйца,пиле или кокошка – кой каквото има и може да си позволи. Силно подчертано е чувството за принадлежност към общността. И в хубави и в лоши моменти традициите налагат това поведение на подкрепа и съпричастност на всички.
Близки жени и съседки са „слушаче” – приготовляват сватбената трапеза. Вечерта преди сватбата ги даруват специално със забрадки или престилки, а мъжете с кърпа. Мъжете обикновено са ангажирани с разпределението на виното и ракията, както и за клането на птиците. Отделно мъже помагат при клането и приготовлението на всички животни, предназначени за трапезата. Всеки има строго определена задача в странната „манифактура” по приготовлението на храната. А от смесването на всички донесени вина и ракии, разделени в специални съдове, понякога се получават истински шедьоври!
Рано сутринта музикантите се събират у младоженеца. Свекървата ги дарява с кърпи, с които закичват инструментите. (В селото до скоро имаше духова музика и принадлежността към нея често се предаваше по наследство). С музиката напред родата на момчето потегля към дома на старокята. Той ги посреща, черпи по чашка за честта, която му е оказана и вдига уруглицата като оглавява шествието. Старокиницата носи „на кобилку” котле с вино, закичено с венец и бяла погача, украсена с „пиленца”. И до сега е запазена традицията старокиницата да е с носия поне по време на ритуалите по взимането и отвеждането на невестата.
Шествието отива в дома на кума, който ги черпи и заема своето място, „въоръжен” с накичен прът с печена кокошка на върха.
Внушителната вече група тръгва към дома на булката, където родителите й ги посрещат и „баламосват” с по чаша вино или ракия (трета след старокята и кума, а е все още рано сутринта!) Приемат ги като гости, но старокята бързо ги информира, че не са само за „госкье” и започват шеги и задевки.
Булката се извежда, последвана от дървена ракла, в която се „сплаща” и подрежда чеиза.
Най-видните, по-възрастните и знатни гости се закичват с венци, които се откупват с пари – принос към бъдещото състояние на семейството.
В разгара на тържеството булката дарува всички гости с риза, забрадка, кърпа, чорапи, нощници, пижами, престилки и други подобни, а те подаряват предмети за домакинството, одеяла, чаршафи...След даруването цялата сватба играе „шарено оро” с преметнати на рамо дарове – една живописна и пъстра традиция. На следващия ден сватбата се „разтура”. Не трябва да си изхвърля храна и затова празника има логично и практично продължение. Там се коментира как е протекла сватбата, какви са били даровете, сватовете (ако са другоселци), чеиза и други подобни клюки. Важното е, че се доизяжда храната и сватбата завършва като във всички приказки „три дни яли, пили и се веселили”.
Съвсем умишлено в хода на събитията не е описан църковния (или граждански) ритуал. Той винаги е имал и продължава да има формален характер. На преден план и в центъра на събитията са младоженците и честването на новото начало. Особено внимание се обръща на невестата. Тя е свързана с надеждите за нов живот, за продължаване на рода.
В селския бит сватбата е много по-важен момент от самото раждане. То се разглежда като естествено нейно следствие и продължение, но символиката на зараждането, на новото начало и възпроизводството се корени в съединението, в единството на женското и мъжко
начало, респективно – в сватбата.
В хода на разглеждането бе споменато мястото на старокята и кума и техните аналогични превъплащения в езическия свят.
Жертвоприношението също заема съществено място в целия ритуал. Обикновено сватовете се оценяват по това кой какво и колко е заклал – неща, които се уговарят още на годежа. Чорбата от птиче месо е задължителен елемент на сватбената трапеза. За нея всеки носи каквото може – пиле, кокошка, пловка (патица).
Интерес представляват и венците, които са неизменна част от ритуала. С тях се закичват гостите (през рамо), уруглицата, бъклицата и пръта на кума, както и портите и входните врати на домовете на младоженците. Когато увехнат тези венци се изхвърлят в реката (течаща вода), което също има своята ритуална символика.
Погребение
Животът е естествен кръговрат, който неминуемо завършва със смърт. Тя е завършването на онзи цикъл, който властва в природата и е почитан от човека хилядолетия поред.
Смъртта е еднаква за всички, но различно е отношението към нея. Всяка една култура се отнася по различен начин към този момент в човешкото съществувание. По това отношение можем да съдим за редица характеристики на тази култура, както и за бита й като цяло, имайки предвид, че некрополите са едни от най-трайно съхранените паметници, откривани до наши дни. Чувствата, които се влагат варират от апокалиптичен край, при който мъртвия е „придружен” от най-близките си до бурна радост и пищни тържества по повод пътуването към една по-добра реалност.
Погребалните ритуали красноречиво отразяват това специфично отношение. Те са ценна информация, която достига до нас от дълбините на времето.
Един разкопан гроб е като отворена книга за времето, от което датира, за навиците и обичаите, за света на покойника и неговите съвременници.
Подобно на сватбените, в с. Чупрене и погребалните обичаи са запазени в един доста автентичен вид. Скръбният момент за близките е обвързан с редица правила и ритуали, всеки от които носи своя дълбок смисъл. Подготовката на погребението не се различава особено като подготовка от сватбата. В символиката на основните събития има много общи неща.
Първата задача на близките след смъртта е да изкъпят мъртвеца, да го обръснат (ако е мъж) и срешат (ако е жена). Веднага се уведомяват роднините и новината се разнася в селото. Основно „дзвонът” (църковната камбана) известява за случая, но това не отменя задължението на близък роднина да уведоми всички, които са познавали покойника. Мъртвецът се облича в нови дрехи и обувки. От една зряла и съвсем трудоспособна възраст и в добро здраве всеки започва да отделя и приготвя дрехи и дарове за „онзи” момент. Възрастните хора грижливо пазят своеобразното си „съкровище” на специално място и често припомнят на наследниците си някои основни заръки и желания за
погребението си.
Вече „нагласен” покойникът се полага в ковчег с покров. До главата му се пали свещ.
Светлината е задължителен атрибут и от момента на смъртта до 40 ден след нея не бива да угасва. Покриват се с креп всички огледала в къщата.
Всеки, който е разбрал за смъртта идва в дома на покойника и носи нещо – също както при сватбата ,изразява съпричастността си към съответния момент като част от определена общност. Първи бързат да отидат онези, които в скоро време са загубили близък човек, за му „изпратят” нещо. Носят се сладки, баница, плодове. Освен най-различни вещи, цветя и храна за покойника, те обикновено го „натоварват” да носи нещо и на починали преди роднини. В този жест се открива мотива на преклонение пред предците, вярата в тяхното присъствие и помощ.
В ковчега се слагат лични вещи – както такива за ежедневна употреба (сапун, кърпа, бръснач, гребен), така и ползвани често приживе от покойния любими предмети или професионални атрибути. Подготовката е като за дълго пътуване и пребиваване на друго място.
Канят се копаче, които копаят гроба и жена да „га /гю/ ослуша”, т. е която приготвя храната и следи за протичането на ритуалите. И тук традицията със събирането на хранителни продукти, вино и ракия е силна и добре организирана. Жените разпределят продуктите, обработват ги и ги приготовляват, а поканената да „га/гю/ слуша” ръководи процеса и лично приготвя рецептите. Тя обикновено е избрана приживе, подобно на дрехите и са и купени подаръци. Тази жена и копачете се даруват с дрехи, чорапи, престилки. Те присъстват и се даруват задължително на всички помени.
Процесията се отправя към гробищата, начело с музиката (духова), следвана от ковчега и най-близките роднини, а след тях – всички останали.
Гробът е разположен в източно-западна посока. Ковчегът се поставя до изкопания гроб и започва прощаването с покойния. Тук обикновено се нарежда като се споменават отминали важни събития от живота му, изтъкват се неговите качества и достойнства, описват се очакваните трудности на близките му без него. След като всички се простят, ковчега се спуска в гроба, а след него и чувала, а понякога и чувалите, с всички дарове, които са му донесени или проводени до други покойници. Всеки хвърля шепа пръст и си тръгва. По обратния път не се плаче.
Всички присъствали на погребението се канят на богата трапеза в памет на покойния. Отказът се приема като неуважение към него и близките му. Темите, които се обсъждат на нея отново са свързани с живота му. Споменават го с добро. Обикновено към края тези събирания преминават в шумна веселба.
В изложените факти са цитирани само най-характерните ритуали, без претенции да се прави пълна и обстойна характеристика. Въпреки че имат много общи моменти с погребалната ритуалност в цяла България, в с. Чупрене те имат свой типичен облик. Не е трудно да се направят съпоставки в общите елементи на сватбените и погребални обичаи. И в двата случая храната е задължителен елемент, но е един всеобщ ангажимент. В подготовката се включва всеки с каквото и колкото може. И в двата ритуала има една водеща длъжност – тази на „посветения” да ръководи нещата..При сватбата това е мъж, а при погребението – жена.
От отношението към покойника и погребението е видно, че става въпрос за изпращане някъде, на друго място. Поведението и символиката не се отличават съществено от тракийските погребения, където на мъртвеца се предоставя всичко необходимо от ежедневието и обичайния живот, било то на жрец, владетел или занаятчия.
В помените също се налага езическа символика, независимо, че са свързани с християнски догми. Три дни след погребението, на разсъмване най-близките жени ходят на гроба и го опалват – обкръжават го с конец /канап/ , който запалват, за да не се „утенчи” мъртвия. Тенъц е зъл дух, неспокоен мъртвец, който се връща и тормози живите. За това за покойния се прави всичко възможно, за да се чувства „спокойно и комфортно”. Опалването цели да се запази гроба от тенци, които да притесняват мъртвеца. Всеки ден се оставя вода, вино, жито, хляб. Помен се прави в съботата след смъртта, на 40 дни, шест месеца и година след нея.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:
Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин