Изпрати стари снимки от Видин и областта

Росен край Алботин

видин - Обичаи

Алботински манастирОт векове на втория ден на Великден хората от Видинския край се събират край скалния Алботински манастир. Мястото се смята за свещено, а водата от извора Хайдук чешма - лековита. Вярването е, че който преспи на поляната край извора под манастира ще оздравее, домът му ще е благословен, а трапезата - богата.

На този ден се извършва и един от най-интересните обичаи в страната - "На Росен" или "Хоро на мъртвите", с който хората почитат паметта на починалите си роднини.
Всяка година на втория ден на ВЕЛИКДЕН - Възкресение Господне, много хора от Видинско избират да отидат на Алботинския манастир, а за жителите на Градец, Долен Бошняк, Раброво и Делейна това е повече от задължително. Отколешни времена за гръчани това е емблематично място, което те просто наричат Манастира. Местността е последната от Алботинските земи, които чертаят границите и на землището на село Градец (Шварлик, Бойнишко-Рабровската река и Дяволски поток). Названието Алботин идва от наименованието от турците на гъстите гори в долината на река Тополовец (Ала Бутун - страшна гора -Албутин, Алботин). Други сведения са за изчезнало селище със същото име АлТовин, споменато в съкратен регистър на Видинската кааза от 1560 г.
Алботинският скален манастир, който датира от средните векове (1360г), е най-западния скален манастир на територията на България. Издълбан е в отвестни сиво-бели скали на 30 метра над леглото на Раб-ровската река, приток на река Тополовец, състоящ се от черква и няколко помещения с различни предназначения. По своята архитектура и оформление черквата на Алботинския манастир е уникална - тя е единствената трикорабна скална черква в България. Другата особеност, която прави Алботинския манастир уникален, е силно изразената му сакралност в портиката и черквата са издълбани общо 29 гроба, повечето ориентирани в посока изток-запад, покрити в древността с каменни плочи. Подобен манастир в България е скалният манастир Аладжа край Варна и скалните църкви от село Иваново, Русенско, но както твърдят някои източници приликата им е само, че става дума за скална обител.
Красивата природа, прохладните гори, бълбукащите води на Хайдук чешма и тази на Манастира, красивите цветя, които цъфтят по това време на годината - божур, росен и дива момина сълза (маргарет), привличат всяка година на втория ден на Възкресение Христово, населението от село Градец и околните села да се събират тук и да празнуват този неповторим православен празник.
Този ден сред населението на село Градец е известен като „Росен", кръстен на цветето росен (русалийче, самодивско биле-диктамнус албус лат.). Розово-бяло с хубав аромат, но с парливо въздействие върху кожата, предизвикващо изгаряне с появата на мехурчета, а по-късно и на тъмни петна. Бере се сутрин рано и младите хора си го подаряват един на друг.
Празникът символизира веселие, жизнерадостност, любов и преклонение пред величието на природата, сляла се с възхвалата на Възкресението Христово. Играят се хора, правят се богати семейни софри на земята, подаряват си перашки (боядисани яйца), катерят се до скалния манастир. В късния следобедхоратасе прибират с букети от божур и росен. На третия ден на Великден се е ходило в друга местност, наречена Маргарет(Крива ливада) в местността Кошановци, но поради факта, че това от дълго време е работен ден, празнуването на третия ден на Великден в тази местност е почти отшумяло.
Естествеността и непринудеността на тези празници са една симбиоза на православие, народовеселие, почит и уважение към природата.
Първите стъпки към облагородяването на тази местност бе изграждането на малък параклис със съдействието на Кметство село Градец - кмет Борис Пантев и дарители. При сегашното кметско управление се почисти и постави дървен парапет до скалните останки от манастира. За популяризирането на обителта може би ще спомогне проектът на Видинска света митрополия, под ръководството на Епископ Сионий, викарий на Видинския митрополит, в който се предвижда реставрация и консервация на скалния манастир, с професионалните ангажименти на археологическите проучвания, както и изграждането на действащ манастир"Възкресение Христово", което да бъде една нова алтернатива за духовенството и за поклонническия туризъм в България.
Известно е, че Алботинският манастир е бил света обител на Видинското царство и е принадлежал на царското семейство на Цар Иван Срацимир. Алботинската обител е и един от центровете на разпространението на исихазма - мисти-ческото течение в провослав-ното християнство, чийто основатели и последователи са св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински (Бдински), Патриарх Евтимий, митрополит Киприан Киевски и др. Зографският манастир в Света гора е едно от местата, където исихазмът намира едни от най-здравите си корени.
Философията на исихазма е чрез усилени молитви и вглъбяване, вярващите да постигнат единение с Бога. Това богопознание и истинско богословие се постига сред тишина, уединение, спокойствие (безмълвие)и особена исихас-тка практика за да се види Божията светлина, онази която съзирали учениците на Иисус Христос. През Х1У век, исихазмът от монашеска практика се превръща в учение, което си поставя за цел да възстанови прекъснатата връзка между човека и Бога!
Една от важните публикации за Алботинския скален манастир е и на нашия съселянин, за жалост не сред нас, Митко Лачев, озаглавена „Скалния манастир край село Градец, Видинско" (Църковен вестник, LXXXVIII,1987г.,17). Той прави някои догадки около легендата за Алботинския манастир "засвидетелстван още от Х век, че в него Паисий, на връщане от Карловиц, днешния Сремски Карловци, дописва „История Славяноболгарская"... Сведения черпим и от книгата на Борис Бошняшки "Първи опит за история на село Градец, Видинско", който посвещава изследвания и факти за Манастира и празниците на него.
От местните музейни работници най-големи заслуги за археологическите проучвания на Алботинския манастир има покойният Въло Вълов, а за свързаните с него предания, обичаи, лечебна медицина и знахарство - Нинко Заяков („Известия на музеите от Северозападна България" т.2, 1978 г., т.10,1 985 г.)
Читалище „Просвета" село Градец, ще открие музейна сбирка с материали за Алботинския манастир до края на годината. Тази година излезе и книгата на Ваньо Тодоров "Алботински манастир", която ще бъде презентирана през месец май от Регионалната библиотека във Видин.
Скалният манастир „Възкресение Христово"в местността Алботин край село Градец е обявен за паметник на културата в Държавен вестни к №221 / 28 декември 1927 г. и Държавен вестник №100/ 26 декември 1969 г.
...."Ако хората от този край намерят духовни сили и най-вече потребност от възстановяването на Алботинската обител, имайки светлите молитви на боговдъхновения отец-преподобни Ромил Видински, под благодатното Божие слънце отново да се възпламени светилникът на монашеската молитва, отправена на това място за целия свят, и да се въздигне още един непоколебим страж на съблюдаването на Провослав-ната вяра и отечески традиции!" (Йеромонах Сионий, ректор на Софийската духовна академия "Св. Йоан Рилски").
Пролет БОРИСОВА, секретар на читалището в с. Градец   в.Видин Брой 25 (1792) 8 - 11 април 2010 г.

Обичаят "Ходене на росен"
На 21 км западно от Видин, до шосето Видин—Раброво, в живописното дефиле на Рабровска река на трудно достъпно място личат следите на скален манастир, свързан с културния живот на средновековен Бдин и неговата област (1). В низината между манастира и реката се празнува стар народен обичай, наричан Росен, На росен Ходене на росен. Последното название има по-честа употреба и ще го ползуваме в настоящата работа за именуване на обичая.

Проучването на обичая извърших чрез наблюдение в деня на празнуването му в годините 1968 (22 април), 1970 (27 април), 1975 (5 май), 1976 (26 април), 1979 (23 април), 1981 (27 април), 1983: (9 май) и 1984(23 април), както и чрез разпитване на информатори ох различни възрасти — мъже и жени — в деня на обичая и в друго време по местоживеене.(2)

Ходене на росен се празнува всяка година на втория ден на Великден— понеделник. В местността Манастира, Алботински манастир идва народ от селата: Бойница, Бориловец, Градец, Гъмзово, Делейна, Динковица, Долни Бошняк, Калина, Каниц, Косово, Периловец, Плакудер, Раброво, Тияновци, Тополовец, Шипикова махала и по-малко от отдалечените Брегово, Ново село и др.

На територията на Видински окръг запазен няма друг народен обичай, който да събира на едно място хора от толкова много селища. Ето защо основната задача на изследването ще бъде насочена към разкриване вътрешното съдържание на обичая и определяне мястото и значението му в съвременната празнична система-на населението от посочения район.

Независимо от някои регионални отлики обичаят е битувай повсеместно в етнографските граници на българската народност и в някои съседни ней области, това е привлякло вниманието на: изследователи и събирачи на традиционната българска народна култура и върху темата има значителна литература (3).

Независимо от скромните цели изследването не може да бъде осъществено без привличане на материали от други райони и без ползуване резултатите на други изследователи. На фона на онова, което се знае за обичая, най-добре ще проличат местните отлики и тяхната връзка с основната му същност, което ще е и приносът на настоящата работа.

В сбита форма, но без да накърним целостта, ще изложим протичането на обичая Ходене на росен на територията на България, както е описан и документиран в по-ранни изследвания.

Един от първите етнографи с най-голяма събирателска и пво вателска дейност в областа на българската традиционна духона култура — Димитър Маринов — определя Ходене на росен като обред, с който народът е придружавал празнуването на св. Спас. Но отбелязва, че това е станало „независимо от църквата"*, т.е. народният обред Ходене на росен не се е включвал в ритуалите на църковния празник, а протичал вън и независимо от него. По-нататък ще се убедим в точността на това наблюдение.

Съществува вярване, че в нощта срещу празника русалките(5) обирали (откъсвали) върховете на цъфналия росен и „на утрото на 'Спасовден росенът е без цветовете"(6). В тая нощ, когато обирали росеновите върхове и се кители, те били милостиви и понеже ,знаят всички билки и могат да лекуват всякакви болести болните от -„незнайна болест", които „линеят, чернеят, отпадат и няма за тяхната болест цяр", ходят на росен(7).

Всеки болен хващал за побратим чужд човек от другия пол който го придружавал през тая нощ. Отивали вечерта по местата с росен. Намирали росенов стрък, до който придружаващият слага паничка с вода и дар за русалките, а болният лягал и преспивал там до рано сутринта. Преди зори ставали и гледали какво има в паничката — ако има цветец или зелен листец, болникът ще оздравее, ако има сух лист, пръст или няма нищо, болният ще умре или ще продължава да боледува. „Болните сръбват от водата в паничката, другата се излива в бърдука", за да се „пие на гладно сърце всяка сутрин до 40 дни", и се връщали по домовете преди изгрев слънце(8).

Това в общи линии са вярванията и така е протичал обичаят Ходене на росен по българските земи.

Сега при Алботинския манастир на втория ден на Великден билката росен се бере сутрин от всички — мъже, жени, деца. Вият китки и миришат с охота. Окичват ревери, коси, калпаци. Тези, които имат повече стръкчета, дават и на ония, които нямат или не могат да се катерят по стръмнините наоколо да търсят и берат, Обходили горите и шумаците, окичени с росен, слизат от всички, посоки пред манастира, където се вият хора и редят трапези.9

Най-възрастните хора знаят, че болни от тежки болести преспивали тая нощ под росен, но това било отдавна — по времето на техните деди и прадеди. Няма и сведения росенът, който се бере сега в деня на обичая, да се използува за лечебни цели. „Тук го берем, тук го миришем за здраве", „Така е останало: късаме днес росен, а утре момина сълза за здраве и веселие" е отговорът на въпроса, защо се бере и мирише росен на този ден.

В годините на нашето наблюдение росенът имаше цъфнал цвят -само през 1975 — 5 май, и 1983 — 9 май. В другите години беше или едва покарал и разлистил, или напъпил. „Ако е цъфнал, ще откъснем по един стрък за адет, ама нема да го миришем. Мирише тежко, не се трае. Цветето пари кожата, къде опре.(10)" Тези сведения се основават на_личния опит на информаторите — допирът на росенов цвят до по-нежната кожа на лицето причинява обрив и рани, които много трудно заздравяват (11).

Нека повторим „тук го берем, тук го миришем за здраве", „късаме днес росен... за здраве и за веселие", защото тези твърдения подсказват нещо изключително важно. Става дума несъмнено за практика и значение да се мирише млад, зелен, току-що напъпил росен с профилактична цел — за обеззаразяване и защита на устната и носната кухина, на дихателните пътища и вероятно — лицето и очите. Това ще е било, а навярно и сега е, важно и полезно за здравето на човека.

Какви са целебните качества на младия росен — на това може би ще отговорят медицинските науки фармакологията и фармакохимията. Те биха определили и мястото на младия росен в съвременната фитотерапия.

За нас е важно да подчертаем, че Ходене на росен в местността Алботински манастир във Видинско издига в култ едно растение (такъв характер има обичаят днес) и му определя ден в годината, направляван сега по църковния календар. Логично е да се допусне, че в далечното минало с оглед използуването на млад росен в народната лечебна практика обичаят се е направлявал по ежегодното развитие на росена и не е могъл да има точно определен ден в календара. Това е спомогнало, изглежда, по-късно обичаят да се приобщи към празник от църковния календар със също непостоянно место в годишния календар, но близко до времето на ранното развитие и използуване на млад росен като лечебно средство. С местния обичай не се свързват поверия за вили, самодиви и русалки, което ни дава основание да мислим, че в този вид обичаят пази и носи прастара първичност.

В селата наоколо се знае,че билката росен лекува тежки болести — „припадъци". „Вечерта преди втория ден на Великден се отвежда болното дете да лежи под росен през нощта."(12) Знае се и поверието, че росенът лекува само тази (една) нощ. На другия ден идва „нечиста сила"(13), която обира върховете, и росенът престава да лекува.

Това поверие и практиката на лекуване болен чрез преспиване под росенов стрък свързват местния обичай с останалите ходения на росен на Спасовден(14), Русалска неделя(15), Петдесетница(16). С други думи, поверието за „обирането" върховете на росена е устойчив признак и определя целебната мощ на билката росен — да лекува през нощта чрез преспиване под нея. Но ако моментът на лечението протича само в една нощ, то тази нощ варира в твърде широки граници — от покаралия млад росенов стрък до цъфналия с „тежка" миризма росенов храст.

Според обичая надземната част на росена е лекувала определени болести чрез излъчване на фитонциди от непосредствена близост. Нещо повече, местният обичай подсказва, че младият росен лекувал малки деца. Тук вече може да се помисли за силата на излъчването на росена и за възможността то да се понася от различни по възраст болни.

Казахме вече, че обичаят Ходене на росен се направлява по църковния календар с начален определител—Възкресение Христово. Църковният празник варира от последната третина на април до първата десетдневка на май. В този смисъл признакът „време" Не отчита целебните свойства на росена и няма отношение към явлението Ходене на росен, защото развитието на билката, а с това и нейните качества да лекува не могат да се регулират нито от астрономическия, нито от църковния календар, а единствено от климатичната обстановка на всяка година поотделно.

Оттук следва да се приеме, че признакът време, затворен в цикъла Възкресение Христово — Русалска неделя (седмица) —Спасовден — Петдесетница, няма познавателно значение, няма отношение към явлението росен целебна билка и отпада от изследването като генотипен белег. Но не бива да се откажем от информацията, която носи като вторичен белег, а тя е съществена и помага да се вникне по-дълбоко в лечебните качества на билката росен.

Като изключим някои от поверията, заслужава да се върнем към „обирането" върховете на росена „на другия ден" — т.е. след нощта на лекуването; още по-точно — обирането върховете на ония росенови стръкове, под които са лежали през нощта болни хора. Защо отиваме към такова конкретизиране? По две причини: а) защото искаме да вярваме на тези автори и информатори, които съобщават, че в края на нощта на преспиване под росен върховете на растението били „окършени", „обрани"; б) защото искаме да вярваме и на ония. които след такава нощ отишли по местата с росен и установили, че върховете не са „обрани".

Ще цитираме две съобщения, които могат да се използуват като обобщение на видяното и чутото във връзка с „обирането", „кършенето" на росеновия връх:

1. „Видях с очите си — разказва баба Вълкана от с. Литаково, която още като мома е ходила на росен като посестрима на един свой комшия — момък, — как цвета на росена, под който лежеше Никола, го откъсна някой и стръкът остана без цвят; така се откъснаха и другите стръкове."(17)

2. „През русалската сряда, през ноща, русалките обирали цъфките (цветовете) на русалчето и затуй те на заранта били обвиснали като пречупени. Една такава заран през русалската неделя ходих да проверя това, но намерих цветовете цели."(18)

Няма място за съмнение в съобщението на д-р Ватев (19): неопределена заран през русалската неделя (20—25 май) намерил „цветовете цели", а не, както според поверието, „обвиснали като пречупени". Но той не съобщава за лежали и преспали под тях през нощта болни хора.

Сведенията, които се покриват с наблюдението на баба Вълкана (а преобладават), подчертават една устойчива причинна връзка: болник — росен, при определени условия по време (да се преспи цяла нощ), по място (под млад нецъфнал или цъфнал росен), но начин (главта на болния да е близо до росена), Не е трудно да се досетим, че се е разчитало на лечебен ефект, произтичащ от микросферата около билката росен, и нима съмнение, че някои болни получавали лек или облекчение. По в случай за нас това не е от значение. Интересува ни „магията" на „обрания" росенов връх.

Към тази феномен ще се придвижим чрез отчитане на два фактора — местонаходища с билка росен и съдържание (химически състав) на билката росен.

Росенът Dictamnus albus I.. (наричан още: самодивско цвете, русалче. русалнйче. ройна трева, самодивска трева) е „полухраст по каменливи хълмове и храсталаци"20, „Нарядко по топлите, варовити и припечни места из цяла България 21, „из сухите тревисти и каменливи места, из редките светли храсталаци и гори, предимно то варовити почви, по топлите предпланински склонове, нарядко из цяла България"**, „Разпространено и по-голямата част от страната (без Беласица, Витоша, Рила и Пирин), от равнините докъм 1200 м надморска височина. Среща се в Централна и Южна Европа(23)

Независимо от разпространението на росена из цяла България, малък е броят на известните и посочени в литературата места, свързана с обичая Ходене на росен.24. Тона се дължи на отслабването и отмирането на обичая, което се забелязва още през втората половина на миналия век,*

Напредъкът на научната медицина и развитието на медицинското обслужване в страната, както и прогресивните изменения в прогледа на населението в наше време ускоряват този процес. Ако обичаят все още се пази някъде, вероятно и там е претърпял чувствителна промяна, както във Видинско — отзвук и спомен от нявгашна народна фитотерапия.

Нашето внимание беше насочено към место находища с росен и от приведената литература се разбра, че росенът обича топли и светли места, но прикътан из храсталаци и разредени гори; обича съжителство с по-високи храсти и горски видове, които регулират и предпазват от резки колебания влажността и температурата на въздуха. Подчертаваме последното, защото нарушаването на природната среда на билката с преспиването (дишането) на боден в близост до храста е възможно да доведе до оклюмване (увяхва не) на растението. Логично е да се помисли, че със спадането на температурата през нощта и спирането на фотосинтезата, а с това и забавянето на някои процеси в растението излъчванията на болния (температура, токсини и пр.) нарушават необичайно -екологията' на росена и може би тук някъде се крие „тайната" на тази реакция на растението.

Всичко казано може да има отношение и към сложния химически състав на билката росен. Присъствието на болен (по време, място н начин) може да наруши равновесието на протичащите * растението химически процеси Досега в съдържанието на росена са открити: отровен алколоид диктамин, лактон, етерично масло, сапонин, горчило28, като се посочва и наличието „и на други още неизучени съставки"? И една чудатост: „съплодията отделят маслени изпарения, които особено в задушни и спокойни дни, лесно се подпалват"28; „етеричното масло (на росена — Н. 3.) е летливо и при поднасянето на клечка кибрит може да се запали и да създаде впечатлението, че „растението гори"29.

Другият вид росен Dictamnus angustifolius G., известен с имената: ясенец узколистй, неупалимая купина, акшаган, „е много отровно растение"30. Двете растения имат еднакъв химически състав. Животните не ги пасат. При допир и пипане, особено в цъфтеж, предизвикват изгаряния на кожата, които приличат на об-гарянията на бойното отровно вещество иприт31. Листата на Dictamnus albus съдържат до 0,15% етерично масло.32 За Dictamnus angustifolius се казва: „В клетките на росена се изработват летливи вещества или ефирни масла — това са своеобразни отравящи вещества с гнойно действие. В горещи дни те се отделят толкова много, че въздухът над растението трепти и струи. Достатъчно е в това време да се поднесе към съцветието запалена клечка кибрит и веднага избухва огън, който обхваща с пламъци цялото растение. Тънкият, пронизващ всяко листче, клонче, венчелистчетата и тичинките на цветчето виолетов пламък ще се полюлее, ще посияе и ще угасне. А росенът, както преди, си остава цветущ и свеж, сякаш пламъкът не го е докосвал. Изгоряло е само ефирното масло, което отделя във въздуха това обикновено на вид, но в същност много необикновено цвете."33

Приведохме това обширно описание на „горенето" на ясенец узколистмй не само защото е еднакво с това на нашия росен а за да подчертаем обстоятелството: след горенето „росенът си остава цветущ и свеж, сякаш пламъкът не го е докосвал". Горенето* макар и мимолетно, променя рязко температурата около растение-' то, но това, както се вижда, не му влияе. Следователно нашето до-пущане, че температурата на лежащия под росеновия храст болник има отношение към „обирането" на върха на билката, рухва.

И за да завършим с кръга разсъждения около „обирането" на върха на росена, нека не пренебрегнем още една податка: „Вече е потайна доба. Повява тих ветрец — полибник (полибниик тих вятър, който само лъха, полибва; зефир'34) — и русалките вече берат цвете. Минува се един час, русалките са заминали, а цветовете на росена обрани "35 И тук една реалност — среднощния полъх — народната фантазия е преосмислила в .другар на самовилите и русалките". Участието на полибника в „обирането" дава илюзия за вярно наблюдение: ако нощта на преспиване под росенови храсти е тиха, то полибникът е спомагал, ускорявал разнасянето на отделните от болника вещества към росена и резултатът от реакцията ва растението се е виждал след „един час".

Причудливите качества на росена били реална предпостави народното мислене да търси отговор и обяснение извън границите на опита и знанието. Не е било трудно необичайното „поведение" на растението да бъде отнесено към възникналите на подобна почва примитивни представи за вили, самодиви, русалки, както пък,, от друга страна, се доказва, че легендарните библейски „горящи храсталаци" били росенови.39

Заедно с опита и знанията народната медицина използува поверията като психотерапия за нагласа и мобилизация на жизнените сили на болното тяло, към активизиране дейността на неговите органи чрез възбуда на психиката в посока на положителни емоции. Това е добре демонстрирано в лечебната практика на народната лечителка баба Пена Цокова (по мъж) Сабриянова (по бащин прякор—Пешо Сабрияна) от с. Градец, починала на 70—80-годишна възраст през 1914 г.87

Баба Пена лекувала с росен „припадчиви" (болни от епилепсия). Лекувала ги предимно в детска възраст. Не били редки случаите да помогне и на моми и на ергени, па и на по-възрастни. Лекувала хора от селото, но идвали и от други места. Била известна като лечителка и баячка, още повече, че над нея стоял ореолът на нейната майка Гергина, знайна на времето като веща врачка и лечителка, за която и сега се разказват легенди.

Баба Пена сама водела припадчивия на росен. Болният се придружавал от майка, понякога от баща и само когато нямал родители — от чужд човек. Отвеждала болния вечер. Баба Пена търсела по познатите й места росен с връх. Под такъв стрък поставяла паничка с вода и босилек. Там лягал и преспивал болният. Баба Пена и придружителите лягали наблизо и будували цяла нощ — вардели да не дойде „гявола" да откъсне върха на росена. На сутринта преди изгрев лечителната проверявала дали не е „кинат" върхът на росена. Ако росенът е цял, значи „гявола не му е зел лекЪ" и може да се използува за лечение на преспалия под него болен Тогава тя вземала паничката с вода, ръсела болния и разтривала по лицето и „снагицата". Откъсвала и прибирала в кошница този стрък росен, откъсвала още няколко, но пак с връх, и бързала да се приберат преди изгрев, „за да ги не срещат лоши очи". Същата вечер бабата откъсвала „цъфката" (цветчетата и пъпките) от росеновите стъбла и ги варяла във вода на тих огън в захлупено гърне, докато се сгъсти течността (час-два). Оставяла ,лекъ" да изстине и някъде след полунощ у дома идвал болният с придружител. Лечнтелката ги въвеждала тихо в двора. Събличала болния под плодно дърво и го мажела и разтривала навсякъде по тялото от пояса нагоре. С това цикълът на лечение се изчерпвал.

Информаторът уверява , че минавали месеци и на някой празник болният, майка му или друг някой от семейството му идвал и носел дар на баба Пена — знак, че болестта е минала.

Информаторът помни случаи на мазане болни до три пъти, както и че баба Пена водела някой болен и повече от един път да преспи под росен, докато „оварди" „некинат" връх. Поредното преспиване е ставало на следващата вечер или след няколко дни. Но винаги е трябвало да бъде във времето, когато росенът цъфти.

Лечителката ходела всяка година да бере росен, независнмо дали ще води или няма да води болен човек. Отивала вечер и цяла. нощ вардела до избраните стръкове. Сутринта откъсвала само стръковете с връх — „Кой връ има — оня берът, че оня е лекъ 38. В къщи отделяла само цветчетата. Сушела ги на сянка и прибирала в хартиени кесии на тъмно в долапа. „Кога има нужда —обади се болен, а росенът в гората е прецъфтял вече — ще вари от този цвят и ще лекува."39 Това показва, че преспиването под росен не е задължително, а се е разчитало повече на мазане и разтриване с отвара от росенов цвят.

И все пак разковничето — прекършеният росенов връх, около който се въртят поверия и забрани, остава открит.

Трябва да призная, че търсех „магията" на явлението в много посоки, защото „прекършеният росенов връх" е реален факт. Лично съм видял стотици цъфнали росенови стръкове и с върхове, и с „откъснати" върхове, но не съм намирал цъфтял и прецъфтял росен с „непрекършен " връх.

Истината се оказа твърде проста. От 23 април до 31 май 1984 г. извърших наблюдение върху маркирани на различни места около Алботинския манастир росенови храсти. В периода на растежа и оформяне на пъпките извърших преброяване на същите. Стъблата растяха. Пъпките едрееха. Най-долните се отваряха в цвят, а другите продължаваха да се раздалечават и едреят по стъблото нагоре. С всеки ден цъфналите пъпки се увеличаваха към върха. „Чудото" става при последната връхна пъпка, която, като се отдели върху дръжчицата си встрани от стъблото, стъблото продължава да расте нагоре (до около 5 мм) и спира, без да залага пъпка. Този закърнен връх не се различава от разклонените в страни дръжки на цветчетата и дава илюзията за „откъснат", „окършен", „кинат"връх на съцветието. По моите не съвсем прецизни наблюдения (имаше студени и горещи дни, топли, студени и ветровити нощи—твърде променливи атмосферни и температурни условия) „кинатият" връх може да се появи и види с просто око понякога за 4—6 часа. Така че е било възможно вечер болният да легне под росен с връх, а сутринта да види върха „окършен". С прецъфтяването цветчетата все повече се отдалечават и разполагат хоризонтално към стъблото и тогава добре се вижда, че окършеният връх е резултат на естественото развитие на растението, което вероятно се среща и при други видове.

Росенът сам „погреба" поверията, родени от неговата чудатост, населени богато от народната фантазия с митични същества, обреди и легенди.

По обичая освен на преспиването под росен се е разчитало и на „преспалата" там вода.

Народната медицина практикува широко използуването на водни извлеци от билки в това число и от росен 40. Но в паничката може да не падне росенов лист или цвят, ако такъв не се слага предварително, както често се е случвало, а да падне трева, пръст, буболечка и др.41 и въпреки това болният е пиел „преспалата" вода. Вероятно се е разчитало и знаело за действието на нещо, което, макар и да не се вижда, е правело водата целебна. Не е ли това цветният прашец на росена и ония вещества от цветчетата, листата и стъблото, които могат да паднат в паничката заедно с обилната роса, така обичайна за този сезон на годината?

Според П. Петров „това силно отровно растение излъчва от листата и цвета си лечебни фитонциди и има в сока, листата и цвета си антисептично вещество, което предпазва от загнояване, а цялото растение съдържа лечебни вещества и стимуланти против тежък климактериум, импотентност, лошо зрение и хроничен, ревматизъм от токсичен произход"42.

Нашата народна медицина използува росена като диуретично средство при лечение на цистити, пиелити. нефролитиаза, камъни в пикочния мехур и др. Водните извлеци — за лекуване на кожни заболявания, като екземи, лишен, косопад, разширени вени и др.43 Използува се още за лечение при камъни и пясък в мехура и бъбреците, при простуда и ревматизъм, маясъл, бяло течение, урегулирване недостатъчна и болезнена менструация, истерия, епилепсия и против глисти.44

Както се вижда, народната медицина е познавала лечебните качества на росена и ги е ползувала срещу твърде обемна листа от заболявания (можем да бъдем сигурни, че не всичко, което народът е знаел за целебните качества на росена, е стигнало до нас).

Полезността на росена за здравето и живота на човека е изразена в останалия до днес обичай при Алботинския манастир във Видинско. А че обичаят почита росена заради лечебните му качества, показва и Ходене на росен в землището на с. Коилово (от 1919 г. в СФРЮ), където ходели да берат росен на същия ден жителите на селата Коилово, Косово, Делейна, Ракнтница и др.

Както се вижда, обичаят Ходене на росен в местността Алботински манастир не е изолирано явление н отхвърля евентуално до-пущане празникът да е бил някога свързан с манастира (храмов празник), както и третирането му като религиозен празник (понеже съвпада с Великден).

В подкрепа на горните мисли идва подобен обичай, посветен на билката момина сълза. Допреди две десетилетия на другия ден след росена ходели да берат момина сълза в обширната гориста местност Кошановец, разположена между селата Гъмзово, Тияновци, Плакудер и Делейна. И там се стичат много народ от всички села наоколо.

Някога по тия стари български села45 народната медицина сигурно е познавала и ползувала лековитостта на момината сълза, за да й отреди празник през годината. Не случайно цветът на момината сълза е символизирал принадлежност към лекарското съсловие.46

Можем да обобщим. Обичаят Ходене на росен в дефилето на Рабровската река е проявление на прастар народен обичай (с дълбок тракийски корен) свързан с широкото използване някога на целебните качества на росен в народната медицина и специално за лекуване на една от тежките болести - епилепсията.

С напредъка на медицинските услуги познавателното значение и лечебният опит, зашифриран в обичая, замира, но остава да живее почитта към билката росен и към билките изобщо ( в деня на росена се берат и други горски цветя и билки). Обичаят може да се превърне в един местен празник в народната фитотерапия, билките и цветята.

В ден за опознаване и грижи за опазване полезните цветя и билки.

Около Алботинския манастир се намира най-голямото находище на росен в окръга. Съществува обаче опасност в скоро време и тук да изчезне. В някой места с росен широколистните гори са изкоренени и заменени с насаждения от иглолистни видове, с което се предрешава съдбата на росена, и на други полезни горски цветя и билки. Наложително е такива места да бъдат обявени за защитени зони и да бъдат под грижите и защитата на горските стопнаства.

Сега обичаят ходене на росен в дефилето на Рабровска река е хубав, жизнеутвърждаващ и весел пролетен празник, които храни любов и преклонение пред родната земя, пред даровете на нейната природа.
Нинко Заяков

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин