История - Паметници

Това е първото (извън границите на бившия СССР) и единствено на Балканския полуостров Руско военно гробище. Сведенията за него трябва да са абсолютно достоверни. Тази причина предизвиква в хронологична последователност да проследя най-същественото около построяването на мемориала във Видин.

Събитията около 9 септември 1944 г. ме завариха на служба в техническото отделение на Видинското градско общинско управление.

По нареждане на тогавашния кмет на Видин, адвоката Александър Ангелов, на 22 септември 1944 г. трябваше незабавно да се заема, заедно с двама съветски офицери, с осигуряването на квартири за щаба на Трети Украински фронт.

"В скоро време осигурихме в частни домове такива квартири. След пристигането на маршал Толбухин в града ни, аз се явих пред него и той ми каза следното: „Предстоят ни сражения с германските войски при Кула и Връшка чука. В града ви се устройват 12 военни болници, където ще бъдат настанени ранените на фронта. Починалите ще бъдат погребвани в специално военно гробище. Погрижете се за срочното определяне на подходящ терен за такова гробище "

За съдействие при изпълнение на възложената ми задача беше определен майор Фирсов. С него избрахме като най-подходящо мястото край градските гробища, където понастоящем се намира това гробище. Приготвих проектоплана и след като маршал Толбухин го одобри, пристъпихме към неговото осъществяване.

Майстори няма, работници и материали също няма, а работата - спешна и не търпи никакво разтакаване. Сраженията при Кула и Връшка чука бяха започнали и военните болници се пълнеха с тежко ранени. При това положение с майор Фирсов решихме да отидем до гр. Калафат с надежда там да набавим поне някои от най-необходимите строителни материали - пирони, чамови дъски и греди, каквито във Видин въобще липсваха.

Неочаквано е Калафат уредихме и най-важния въпрос - работната ръка - при случайна среща с група италиански военнопленници. Аз владеех италиански език (учил съм музика в Италия). Хрумна ми, ако майор Фирсов разреши, да ги попитам има ли между тях майстори строители. Оказа се, че има. След уреждане на необходимите формалности с военното командване на лагера, на два камиона италианците бяха докарани във Видин и настанени в една голяма палатка до мястото на строящото се военно гробище. Назначен бе и един съветски старшина да се грижи за италианците.

Осигурен с квалифицирана работна ръка, пристъпих веднага към очертаване района на гробището и иззиждане на граничните му стени. На другия ден докараха за погребение първите починали от раните си 16 бойци, които трябваше да се погребат в отделни гробове.

По спешност трасирах началната редица, както предвиждаше проектопланът, и в тях погребахме 16-те покойници. След това направих още две трасировки на още две редици, за да са готови при нужда.

Италианците, под ръководството на майстор Нино Балбуеро, подофицер от Италианската армия, се оказаха отлични трудови хора. Моите указания, възлагани им чрез Балбуеро, те изпълняваха с изискана прецизност.

Започнахме оформянето на гробовете с изграждане на бетонни бордюри, бетонни пирамидки и плочки с името, рождената дата и датата на смъртта на погребания. Но за всички тези работи бяха нужни строителни материали - цимент, пясък и чакъл, които липсваха. Минималните количества, намерени с мъка, бяха 3 метра в дълбочина, за да може да се осигури устойчивостта на грамадния паметник, изграден върху пясъчна основа. Но при изкопаването на ямата, на 80 см дълбочина се появи вода, която затрудни извънредно много изграждането на паметника. Според майстор Нино Балбуеро, за заздравяване на терена бяха необходими железни пръти с дължина най-малко 6 метра и дебелина 3 см. Но откъде да се измислят такива железни пръти?

И при тази, наглед, непреодолима пречка щастието не ни забрави. Наблизо се намираше шосеен кантон, в който квартируваше заедно с конете и файтона Георги Георгиев. Минавайки ежедневно по шосето от кантона до града и обратно, файтонджията Гошо наблюдавал нашата работа и един ден се отби при мен и поверително ми каза: „Гледам, че желязото ви е малко, а в купите със слама и сено за конете в двора на кантона има скрити железни пръти от германците."

Заедно с майора отидохме в кантона, натоварихме камион с желязо и го стоварихме на обекта. Италианците усилено копаеха, но водата пречеше. Набавихме от близките зеленчукови градини 6 ръчни помпи, от домакинството на Видинска община докарахме тръби и под ръководството на бай Павел, общински водопроводчик, заедно с майсторите Моко, Гани, Оковски и Левски, с помощта и на италианците за час-два помпите бяха набити и водата изпомпана. След набиването на необходимото количество пръти се получи една плетеница от върховете им, за която майстор Нино обясни, че представлява „таралежова заложка", издържаща тежестта на два паметника като този, независимо от мочурливия терен.

След поредната „вилазка" с майора, намерихме чакъл в двора на черквата „Св. Димитър". След няколкодневни упорства бай Мито Чомонов, църковният домакин, отстъпи и чакълът беше откаран в гробищата. Оставаше открит въпросът за цимент и речен чакъл и пясък.

Една вечер при мен дойде Съло Даков, техник при Околийското инженерство. Той ми каза, че в един от пристанищните складове има 800 торби цимент. На другия ден рано отидох при инж. Никола Георгиев, началник на службата. Той отричаше да има цимент, но след дълги увещания и след като му заявих, че имам правомощия да направя проверка, той се разколеба и даде нареждане на магазинера да ни предаде по опис и с писмен протокол нужното количество цимент.

С помощта на Петко Иванов от с. Синаговци и доброволния труд на жители от селата Видбол, Търняне, Гурково, Жеглица и Синаговци с волски коли бе прекаран чакъл и пясък от реката при с. Гурково. Така работите се ускориха. Ямата с арматурната конструкция бе запълнена с бетон и върху изградената основа продължи строежът на паметника. Заради ниските температури при строителството обаче, бетоновите работи трябваше да се покрият с дъсчен материал. За необходимите дъски се насочихме към големите войнишки бараки на германския военен лагер, който се намираше на футболното игрище „Виктория" до Винарското училище. От тези дъски бе направена голяма дървена къща и, както се казва, се работеше „под покрив". Сложихме и четири големи пернишки печки и работата по изграждането на паметника продължи планомерно и спокойно.

Със своите майсторски умения Нино Балбуеро и сънародниците му изградиха военното гробище във Видин, първото извън границите на СССР и единствено на Балканите. То беше изградено за много кратко време и най-забележителното е, че големият монументален паметник вече десетилетия наред не е мръднал нито милиметър.

Поколенията трябва да знаят и помнят имената на тези, които са издигнали този паметник. Аз бях официално назначеният технически ръководител, но фактическият ръководител беше италианският военнопленник, подофицер Нино Балбуеро. Майор Фирсов бе човек с широка душа и истинска творческа личност. Той не злоупотребяваше с властта, която имаше, държеше се съвсем колегиално не само с мен, но с такт и умение, по човешки се отнасяше и към италианците.

След завършването на строежа майорът ми каза, че трябва да се намерят мраморни плочки за надписите. Заминах за Враца, където успях да ги набавя и превозя до Видин.

< Предишна		Следваща >