Родът Шишманови

Шишманови (известни и с турската форма на името – Шишманоглу) са голям български чорбаджийски род от град Видин. Името им, идентично с това на една от средновековните български царски династии – Шишмановци, кара много изследователи да смятат, че легендата е вярна и родословното дърво на видинските първенци действително изхожда от старите царе.

Първото сведение в този дух датира още от 1848 г. и е дадено от унгарския писател-емигрант Габор фон Егреши: „Ние ще видим по-значимите градове на страната… може би и резиденцията на нейните някогашни князе, внукът на един от които Шишман (сега той се нарича Шишманович; той е вечния банкер на видинските паши) е тук във Видин търговец, има също и в Темешвар един склад, а неговият прадядо и последен български крал бил победен и убит от султан Баязид в края на 14 вek.“

Фамилията Шишманови играе важна роля в политическата и културната история на българите в продължение на четвърт хилядолетие, давайки изключителни хора на духа като интелектуалеца Иван Шишманов, писателите Алеко Константинов и Димитър Шишманов, политиците Илия Цанов и Найчо Цанов и др., сродена е практически с целия следосвобожденски български елит и стои в основата на създаването на най-важните културни институции.

Мисията на настоящия сайт е да възкреси от царството на забравата тази стара и заслужила фамилия и да предостави на съвременния българин примерът на великите му предци.

През 1916 г. Емануил Ал. Шишманов съобщава на своя братовчед проф. Иван Шишманов, че почтената им фамилия брои вече 324 г. Ако приемем това сведение за меродавно, можем да заключим, че началото на Шишманови е по някакъв начин пряко свързано с избухването на Първото търновско въстание, начело на което застава един мним или реален потомък на средновековната Шишманова династия. Дали всъщност разгромът на въстанието не е накарал семейството на този самозван княз да се пресели във Видин? И дали тъкмо така не е поставено началото на тази голяма фамилия на по-сетнешните видински първенци?

Всъщност, първият представител на фамилията, чието име е достигнало до нас живее близо век след тези събития. Става въпрос за легендарния чорбаджия Шишман, баща на чорбаджията Манол, една от забележителните фигури във Видин през 18 век. Първият син на Манол – Зико, поема грижата за имотите във вътрешността на страната и се установява в Ниш, вторият син Димитър е известен от една кондика на Хилендарския манастир като един от богатите видинчани, а третият син Йован, който също остава във Видин става терзия. Именно синът на терзията, Емануил Йоан, придобива влиянието (като дава на кредит пари на видинския отцепник Осман Пазвантоглу), което ще превърне фамилията Шишманоглу в първостепенен фактор за стопанското и обществено развитие на северозападна България през 19 век.

Емануил Шишманоглу има четирима сина – Страцимир (Ставри) (1811-1877), Александър (1812-1892), Петраки (1818-1848) и Димитър (1833-1875) и няколко дъщери. Дъщерите му са Елена, Тинка, Севастица и Ефимия. Елена е баба на писателя Алеко Константинов. Синовете му станали помощници в търговията на баща си и му помогнали през 1835 г. да придобие австрийско поданство (а с него и защитата на австрийските консули от репресиите на турците). По-късно Страцимир заминал за унгарския град Темешвар, Димитър за Свищов, а Петраки и Александър останали във Видин. Емануил Шишманоглу бил в делови връзки с врачанина Димитраки Хаджитошев и през 1824 г. го подкрепил в борбата срещу гръцкия владика Методий във Враца. По подобен начин заедно със синовете си той застава начело на борбата срещу гръцкия видински митрополит Кирил. В хода на конфликта, митрополитът успява да наклевети фамилията и да издейства заточение на стария Шишманоглу.

Въпреки застъпничеството на австрийския посланик и австрийското външно министерство, фамилията се принуждава да похарчи голяма част от своето състояние за освобождаване на бащата. Той се завръща във Видин и семейството отново се отдава на своята търговия. През 1848 г. умира Петраки Шишманов. За голямата популярност и влиянието на фамилията в цяла България говори фактът, че в негова памет Петко Славейков и Кръстьо Пишурка написват две стихотворения.

От синовете на Емануил Шишманоглу интересна е съдбата на Александър. Той завършва търговската гимназия в Банат. Към 1842 г. след пореден скандал с митрополит Кирил той е принуден да се установи в Свищов, където се утвърждава като виден обществен деец. Заради политическата си активност през 1870 г. е принуден да емигрира в Румъния, откъдето се завръща след Освобождението. В периода 1883-5 г. е избран за кмет на Свищов. Александър Шишманов е баща на трима сина – Алеко, Емануил и Борис; и три дьщери – Ефимия, Екатерина и Елена.

Най-малкият син на Шишманоглу – Димитър, също завършва търговската гимназия в Банат. По-късно постъпва като доброволец в австрийската армия и през 1848 г. се сражава под ръководството на Йозеф Радецки при Новара. След завръщането си в България той се отдава на търговия и комисионерство в Свищов. От него, който е ту войник, ту учител и търговец, ту писател, са излезли и два печатни труда, именно една „фантазия в три действия“ – „Добродетел и злоба“ и една защита на женските права – „Няколко думи за длъжностите на мъжа“. Докаран почти до фалит, той е принуден да стане учител в родния си Видин. Умира именно там през 1875 г., като оставя сьпругата си Неделя, двамата си сина (Иван и Емануил) и дъщеря си (Мара) в крайна бедност.

По-големият от тях, Иван Шишманов, е роден в Свищов през 1862 г. Въпреки ранната смърт на баща си и бедността, успява да получи много добро образование. Благодарение на унгарския пътешественик Феликс Каниц учи в Педагогическото училище във Виена (1876-1882), следва философия и литература в Йена (1884), в Женева (1885-86) и завършва докторат в Лайпциг (1888). След завръщането си в България, той става един от основателите на Софийския университет и професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Последователно той е подначалник, началник на отделение и главен инспектор в Министерството на народното просвещение, а през периода 1903-1907 г. и министър, в правителствата на Рачо Петров и на Димитър Петков. Името му като министър се свързва с основаването и развитието на редица културни институти (Народния театър, Музикалното училище, Художествената академия, Етнографския музей, читалища, библиотеки и изложби). През 1918 г. Иван Шишманов става и първият български посланик в за кратко освободената Украйна. Връзката му с Украйна е много силна и заради съпругата му Лидия, която е дъщеря на големия украински професор Михайло Драгоманов (1841-1895). Двамата се запознават в Женева през 1885 г. и остават неразделни до смъртта на Шишманов в норвежката столица Осло през 1928 г. Последовател и наследник на Иван Шишманов в научното поприще е Михаил Арнаудов.

Последният представител (по права линия) на фамилията Шишманови е писателят и политикът Димитър Шишманов. Той е единственият син на Иван Шишманов и е роден през 1889 г. Завършва право в Женева и дълги години заема дипломатически служби. От 1919 до 1932 г. е началник на Комисията по регистрациите, а от 1932 до 1935 г. на съдебния отдел на вътрешното министерство. През този период публикува повечето си литературни произведения. Пише разкази и повести и е един от най-добрите български преводачи на френска и немска литература. Най-оригиналните му произведения са романът „Хайлайф“ и дневниците „Писма до самия мен“. През 1943 г. е назначен за министър на външните работи и изповеданията в правителството на Добри Божилов, но остава такъв по-малко от година. След Деветосептемврийския преврат през 1944 е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г.  Димитър Шишманов не оставя потомство.