Изпрати стари снимки от Видин и областта

Какъв беше град Видин

История - След освобождението

До 1934 година държавата се управляваше от коалиционно правителство на Народния блок, състоящ се от демократи, радикали, едно от многото разклонения на Земеделския съюз, Национал-либерали и др.

Партийните борби бяха причина да се превърнат във взаимни обиди, подигравки и дори ненавист между партиите и дори взаимоотношенията между обикновените хора. Но за това има писано много и няма да се спирам на този въпрос.

На 19 май 1934 г. беше извършен преврат. Правителството на Народния блок беше свалено, а партиите забранени. Превратът се извърши от хора на политическия кръг "Звено" и част от офицерството. Независимо от мненията на хората за този преврат и последиците от него, в народа настъпи едно успокояване. Престанаха взаимните гонения и българите се отдадоха на труд, в следствие на което се получи един стопански възход. Монархичните устои на цар Борис III бяха заплашени. Царят използува различните течения в офицерството и след около осем месеца доби оставката на министър-председателя Кимон Георгиев и го замени с генерал Пенчо Златев. Монархията се заздрави, но започна личният режим на цар Борис III. Той назначаваше министрите, той ги и уволняваше. Народното събрание беше намалено на 160 души, но това с много малки изключения бяха само лично доверени хора на царя. Достигна се даже до това, че законно избрани депутати да бъдат изключени от Народното събрание.

Изборите се провеждаха не в един ден за цялата страна, а по области - новите административни единици. Вместо старите окръзи имаше седем области. Тогава имаше възможност полицаи /наричахме ги стражари/ да бъдат командировани в друга област, за да влияят силово на населението. Така във Видин имаше стражари, командировани от Шуменска област. По този начин царят имаше винаги мнозинство в Народното събрание. Забраната на политическите партии показа по-нататък, че особено нашата външна политика върви по не съвсем правилен път. Царят не се съобразяваше с противниците на неговия личен режим, не се вслушваше в съветите и мненията на бившите водачи на политическите партии. В следствие на това политиката на България във външните отношения тръгна почти само в едно ноправление. Добрите отношения, каквито има във всяко управление се изразяват във възход на земеделието, повишения износ на нашите земеделски и животински продукти, макар че външната ни търговия се извършваше главно с Германия.

Искам да разкажа за Видин през времето на 30-те и началото на 40-те години на XX век - години на моето детство, юношество и ранна младост.
Центърът на нашия град е около площад "Бдинци", а преди - "Площад на победите". Мой приятел, прекарал цялата Втора световна война във Виена ми каза, че когато дошъл за първи път във Видин му направило впечатление, че площадът и тогавашните сгради около него много приличали на някои сгради и един площад във Виена. Е, да се намери някой от пръв поглед да хареса нещо в града ни!
Площад във Видин

От средата на 1934 година Видин стана околийски град, вместо съществуващия до тогава окръжен център.
Военното поделение в батальона беше изместено в Плевен. За София имаше всичко два влака на денонощие. Въобще Видин загуби първенствуващото си положение в Северозападна България. Областта стана с център град Враца. Видин беше изоставен във всяко едно отношение. Улиците на града не бяха павирани. Покрити бяха с т.н. калдъръма. Това е настилка от обли камъни, между които се насипва пясък. Когато рядко по улиците преминаваше някой автомобил, се вдигаше прах до небето. Първият паваж във Видин се положи през 1943/44 година. На всички сладкари, кръчмари или собственици на ресторанти се раздаваха купончета по един лев и те събираха от гражданите при всяка тяхна поръчка на питиета или храна по един лев допълнително. Така се събираха пари за паважа. Най-напред беше павирана улица "Александровска" и по-нататък към Кум баир. Тук му е мястото да кажем, че тази улица в първия регулационен план на град Видин е отбелязана като улица "Плевенска". Характерно за нашия град е, че всички улици се изговарят по видински в женски род. Същата езикова практика е и в Сърбия.

По това време в града имаше четири-пет хотела: "Нептун", "Европа", "България", "Сплендит" и много ханове.
Хотел Европа - Видин

Видин беше град на цирковете. Обикновено циркът пристигаше за три-четири дни, но оставаше една седмица, а понякога и повече. Циркът построяваха на градинското място, което е отстрани на сегашния младежки дом. Обичай беше музиката на цирка заедно с неговия конферансие да обикаля града и на определени възлови места изсвирваха някой марш или друга популярна мелодия, след което конферансието с висок глас съобщаваше програмата на цирка и приканваше господа гражданите да посетят представленията. Когато в цирка имаше животни, изкарваха и конете за тази реклама. Най-интересна беше рекламата за последната вечер. На висок глас конферансието обявяваше, че за тази вечер входът в цирка ще бъде "дама и кавалер с един билет". По едно време в цирковете работеше като клоун един обущар от Видин - Спас циркаджията. Когато той излизаше на арената, пляскаше с ръце и тропаше с крака. От правостоящите посетители го питаха: "Кай тропа?", а той отговаряше "Аз". Правостоящата публика пак питаше:"Кой си ти?", а той отвръщаше:" Спас".

Обущарницата му беше на сегашната улица "Цар Симеон Велики" срещу малката пресечка с улица "Папуджийска". Понеже стана дума за цирка, искам да спомена един друг цирков артист, клоуна Джиб. Този човек се явяваше на вечерните представления с пепитено сако, бяла хризантема на левия ревер, някакво бомбе и с изкуствен чип нос. Макар сам да беше евреин, Джиб обичаше да подиграва много евреите. Щом излезеше на манежа, Джиб си сваляше почтително бомбето от главата и обръщайки се към правостоящите, които бяха най-високо и най-далече от него, казваше: "Добър вечер, галерийо, периферийо, мизерийо!", защото там стояха прави любителите на цирковото изкуство, които нямаха средства да заемат по-добри места в цирка. От него съм чул една интересна подиграрка към евреите, но бъдещето показа, че тя е напълно опровергана в наши дни. Еврейският командир питал ротата евреи защо са избягали от позицията си, на което те възразили, че насреща им се явил един арабин. Тогава офицерът казал: "Е, защо сте избягали?", а войниците отвърнали:"Е, да, ама ние бяхме само двеста души". Какво ли би казал днес Джиб, когато евреите доказват изключителната си храброст, защитавайки земята си? Джиб обичаше да подиграва еврейската диаспора в Европа, пък и в света със следната не много весела песничка, а тя беше: "Брат ми в Берлин има моден магазин, баба ми Рашел има фабрика за тел, в Лондон моят брат има фабрика за плат, чичо ми Давид има бикове в Мадрид, аз не съм самичък -имам пак един котарак". Помислете само - не му е било лесно на Джиб само с един котарак.

Време е да кажем няколко думи и за кварталите /махалите/. Махалите по онова време бяха: "Таш кюприя"/Каменен мост/, "Хаджи ибиш махала", по видински "Аджибиш мала"/Новата махала/, "Гаази баир" /дн. улица "Ал.Стамболийски", бивша "Страшен брег"/, "Бановци", по видински "Пиц мала", "Кум баир", "Ак джамия" / Бялата джамия/, "Калето" / след Освобождението наричана "Крепостта", "Циганската махала /вдясно от ул. "Александровска" до ж.п. линията/, "Бар махала" I на мястото на днешната вакуумна фабрика - до жп линията/.

Видин има едно преимущество пред много градове в страната. Железопътната гара е в центъра на града и за около пет минути се стига до общината, до съда, до търговската улица, до хотелите и до пристанището на река Дунав.

Градът ни беше прочут със своя пазар. Той започваше от днешната сграда на отдел "Пенсии", минаваше през спортната палата и по-нататък продължаваше като животински /говежди/ пазар до към т.н. от видинлии "Боклук капия", а иначе "Еничар капия".
Видинския пазар
В нашия град имаше едно старо, да го наречем обичайно право: Всеки влизащ в града, за да продаде някаква стока, да заплати определена такса. Събирането на такава такса е съществувало още през турско време и е било улеснено от обикалящия целия град ров и насип и влизането в града е ставало само през определени места -капиите. При входно-изходните места на града имаше построени малки къщички, където стоеше назначен .от общината човек, наричан "Капиджия", който събираше от всяка кола, влизаща в града такса от два лева. Това беше т.нар. "капийно право",като върху колата залепваше квитанция за тези пари и при проверка от общинските органи винаги можеше да се установи дали е била внесена "капиджийската такса". Такива капии бяха: "Новоселската капия", "Видболската капия", "Смърданската капия" и т.н. Думата "капия" е турска и означава "врата". Сега пак се събира общинска пазарна такса, но направо на пазара.
Зеленчуковият пазар във Видин

Какво ли нямаше на видинския пазар? Май че имаше всичко. Острани на пазара на мястото, където е днешното кино "Дружба" се издигаше широка и висока дървена сграда. От страната на улицата към пазара имаше седем - осем зеленчукови сергии, където се продаваше всичко от градинарското производство. Запомнил съм сергиите на Пейо войвода и на Иванчо Черното. Помня също, че след като купиш зеленчук, сергиджиите хвърляха в кошницата или зимбила по една безплатна връзка магданоз или копър. Бих искал да обясня на младите какво е това "зимбил". Под това име се разбира продълговата пазарска чанта, изплетена от папур.

Какво имаше обаче друго на пазара? Направо казано имаше всичко: склад за дървени материали, склад за вар, за дървени въглища, за зърнени храни, всякакви произведения на плодородния видински край, агнета, кокошки, всякакви други домашни птици, плодове, а на говеждия пазар - много добитък. Хилядите гугутки, които се навъртаха около складовете за зърнени храни кълвяха зърно до насита. Имаше нещо, което на времето ми направи много силно впечатление. На пазара излизаха някакви жени, които стояха пред нещо като крачна шевна машина. Към нея имаше прикачен съд с гореща вода, в който вряха копринени пашкули. Жените извличаха копринените нишки. От тогава такива устройства не съм виждал. Имаше също така и съответен кoнтpoл за качеството на продаваните стоки. Особено се славеше видинският пазар със своите любеници /дини/ и пъпеши. Присъствувах на една много ефектна сцена на качествения контрол. Някъде по пазара имаше една кола с любеници. Пристигна един фелдшер от общината /видинската община имаше безплатна медицинска служба/. Той беше придружен от двама униформени полицаи, които бяха от общинската полиция. Фелдшерът огледа любениците в колата и поиска от продавача да му разреже показаната от него любеница. Доста неохотно продавачът разряза любеницата, но тя беше зелена. Разрязаха и втора, и трета любеница, но и те се оказаха зелени. Тогава фелдшерът каза на стражарите да впрегнат воловете и откараха колата до каменните стени на ендъка / ровът, който опасваше пазара/. Тримата за нула време разбиха любениците в стените и парчета любеници заплуваха във водата на рова. Такива бяха санкциите на качествения контрол.

Сега трябва да посоча какви магазини имаше във Видин. Най- напред ще започна с обущарските. Трябва да кажа, че по това време готови обувки, фабрично изготвени рядко се носеха. Повечето хора си поръчваха обувки при някой от познатите им обущари - занаятчии. Магазините с готови обувки бяха малко и то с не много качествени обувки. Запомнил съм един магазин с готови обувки, които бяха качествени, но доста по-скъпи от тези, изработени от обущарите-занаятчии. Това беше магазин "Метеор" със собственик Ешкенази и се намираше в зданието на бившата поща. Имаше и други обущарски магазини по улица "Градска" / сега част от улица "Цар Симеон Велики'7 някъде срещу малката уличка "Папуджийска" с български собственици. Там обувките не бяха модерни, но здраво изработени, предимно от местни обущари. Там, срещу улица "Папуджийска" и по самата нея е била и в турско време градската кондурджийска чаршия.

Такова беше положението и с облеклото. Никой или почти никой не носеше готови дрехи. Всеки уважаващ себе си видински гражданин имаше свой шивач, при който занасяше закупения плат и поръчваше да му изработи костюм. Всеки майстор шивач имаше по двама-трима чирака и калфи, а някои добри шивачи и повече и обикновено предаваха навреме и добре ушит костюм. В града имаше два-три магазина за стари дрехи. Ризи се шиеха при някои опитни шивачки - еврейки или се купуваха готови в еврейските магазини "Лондон" и "Лувър".

Стана дума за еврейските търговци. Почти всички магазини бяха собственост на евреи. Това бяха, както е във всички народи, и добри, и честни хора, но имаше и нечестни. Не можем и не следва да се отнасяме с лоши чувства към всички евреи заради отделни хора. Огромното мнозинство от тях бяха отлични търговци, почтени хора и добри граждани на нашата страна. Във входа на синагогата във Видин имаше една мраморна плоча с имената на десетки евреи, загинали във войните за обединението на българите. Видинските евреи наброяваха около 2000 човека. Имаше и първоначално еврейско училище. Правеше впечатление още тогава, че в това училище учат малко деца, преди всичко на бедни родители или на силно религиозни такива. Повечето еврейчета учеха в българските училища. Ако кажа, че всички магазини бяха еврейски, ще сбъркам. Затова казвам почти всички. Имаше и едни дюкянчета на редицата пред сегашното кино "Дружба", наречени "малките дюкянчета" с по три-четири квадратни метра, в които можеш да купиш всичко. В мнозинството си собствениците им бяха сиромашки евреи, но между тях имаше и българи. Отдавна тези малки дюкянчета не съществуват. Трябва да кажа, че имаше и няколко еврейски културни дружества, предимно хорове и едно спортно такова - "Макаби".

Във Видин по това време имаше и доста турци. Те живееха предимно в Калето. Като господстваща народност в миналото бяха избрали тази част на града, за да бъдат по-осигурени при евентуално по-високи води на Дунава.

Когато се преместихме да живеем в Калето, повечето ни съседи бяха турци. Също и момчетата, с които играех бяха повечето турчета. Лично аз имах за много добър приятел един Вехби. Неговият баща беше ходжа. Този човек имаше една малка бакалничка. В нея нямаше почти нищо: два-три сапуна /Сънлайт/, някоя кесия със сол и задължителното шкафче, окачено на стената с остъклена вратичка и също така с няколко кутии цигари от трите качества: първо, второ и т.нар. цигари "яваш", т.е. трето качество. Такива шкафчета имаше във всички магазини, където се продаваха цигари, защото акцизните власти строго следяха за това - да има винаги цигари за пушачите. Чудехме се защо дядо Кахриман държи този дюкян, след като в близост имаше две други бакалници, снабдени с почти всичко. Бащата на моя приятел Вехби - дядо Кахриман в бакалничката си четеше от една стара книга на болни хора, казваше някакви молитви и по този начин изкарваше по някой лев. Проследихме го веднъж и видяхме една селянка на колене пред него, а той беше сложил на главата й нещо като епатрахила на нашите свещеници. Този ходжа знаеше как се опитомяват чавки — тези птици, които бяха много тогава, пък и сега ги има пак в града. Чакахме с нетърпение да дойде ходжата за обяд и тогава да се занимава с чавката. Една от тях той наричаше "Хасан". Чавката обикновено стоеше на някое дърво на улицата. Той я повикваше с думите:"Асан, гя!" /трябваше да каже: "Хасан, гял", но и турският език има различни произношения/. Чавката излиташе от дървото и кацаше право на ръката на ходжата, който я хранеше с череши. Ние, момчетата от махалата, стояхме наоколо и спорехме колко череши ще изяде тази чавка. А някой ще каже баш по видински: " Па она му изеде едно кило". Разбира се, чавка която самичка тежи доста под един килограм не може да изяде килограм череши. Понеже стана дума за чавки и череши ще кажа оше нещо. По това време - около средата на тридесетте години на току-що изминалия 20 век в града ни имаше много, наистина много чавки. Имаше и доста стари турски къщи, много повече дървета по дворовете, където тези птици намираха добри условия да се размножават и живеят. Тогава общината взе решение да се избави от тях. Но как? Чисто и просто! Общината обяви, че изплаща на всеки чифт представени крака на чавки определена сума. И тръгна видинският народ да бие чавки. Едни с прашки, други с капани, а трети по най-бързия и ефикасен начин - с пушки. По няколко ловджии ходеха по дворовете и гърмяха по птиците. Общината плащаше повече от стойността на ловджийски патрон. В нашия двор на Таш кюприя имаше едно дудово /черничево/ дърво, по което кацаха много чавки. Един ден в двора ни влязоха двама ловджии, притаиха се под дървото,/защото гарвановите птици са много умни/ и после едновременно и стреляха с двете цеви. Веднага от горе нападаха десет - петнадесет птици. Едни убити, а други само ранени. И тук се случи нещо, което и досега не мога да го приема. Ловците се спуснаха към ранените птици и още живи им отрязваха двата крака и ги захвърляха. Нещастните птици, макар и с отрязани крака се мъчеха да бягат на някъде, но оставяха само кървави дири след себе си. Затова и не станах никога ловец.

В града имаше две турски училища. Едното беше първоначално и се помещаваше в една стара, почти порутена сграда на ул. "Трайко Китанчев", а другото, прогимназията "Хаджи Мечо", беше на мястото на днешния Техникум по облекло и хранене в квартала Калето. Тази сграда беше масивна и доста време служеше за разни цели. И тук трябва да кажа, че повечето деца турчета учеха в българските училища. Приятелят ми, синът на ходжата, учеше в българското първоначално училище и българската прогимназия, а после завърши тук и гимназия. Във Видин имаше турско читалище "Шефкат", създадено с даренията на двама братя турци -заможни хора, които за целта са оставили и специално завещание. В този документ двамата братя признават, че българите са надминали във всяко отношение турците и затова оставят голяма за времето си сума за турско читалище и за издръжка на турски младежи за придобиване на висше образование. Друг някакъв културен живот това малцинство не развиваше въпреки че в това отношение не им се пречеше. До преди двадесетина години това читалище все още съществуваше. Турците имаха един спортен клуб "Туран", но също така не развиваше каквато и да е спортна дейност. Голямото изселване на турците, непринуждавани от никого за това, се извърши през втората половина на 30-те години на XX век. Понастоящем тук има не повече от пет - шест турски семейства, мисля, добри граждани на нашата страна.

А сега за един случай на тъга по родния край и то специално за Видин. Наш бивш съгражданин турчин се изселил в Турция. Бил вече възрастен човек и постъпил в някаква фабрика. Живеел в чужбина вече няколко години. Незнам защо, но поискал да види пак България. Пристига на границата и оттам тръгва с влак направо за Видин. Нещо обаче на нашите специални служби се видяло съмнително и те проследили турчина, а на гара Видин го очаквали други спец. части. Слязъл на гарата, бързешком си оставил куфарчето на гардероба и пак така, дори подтичвайки, излязъл от другия вход на гарата и вече тичешком пресякъл улица "Александровска" и дошъл до Дунава/там сега е пристанищната сграда/, слязъл също така бързо до водата и както си е облечен с дрехите се хвърлил, плачейки с глас, в Дунава. Започнал да се облива с дунавската вода и ту се смеел, ту плачел. Дотичали веднага нашите, които го очаквали още на гарата и просто ахнали, когато го видяли във водата и чули да плаче. Ето, това е силата на носталгията! Това е мъката по родния край!
Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин