Изпрати стари снимки от Видин и областта

На какво и как играехме, и как се забавлявахме

История - След освобождението

Играехме много и на различни игри. Ще започна най-напред с игрите на момичетата. За тях знам много по-малко, защото като момче не ме е интересувало какво играят те. Знам за традиционната им игра на "кумички". Ходеха си уж на гости, носеха със себе си парцалени или по изключение целулоидни кукли, повиваха ги и ги развиваха - въобще като че ли се готвеха да бъдат утрешните майки. Малко по-големите играеха на граница/на дама/. Начертаваше се на земята с камък или някаква пръчка един четириъгълник с големина около метър и половина, после той се разделяше на шест приблизителни квадрати и се подскачаше на един крак като във всеки квадрат се избутваше някакво парче от керемида или тънък плосък камък. Ако успееш да избуташ камъчето през всичките квадрати без да настъпиш чертата /границата/, то пак продължаваш, но вече с камъчето, поставено под свитото коляно и така нататък - до победа. Само толкова зная или помня от игрите на сестра ми с нейните другарки.

Имаше и една игра, която играехме заедно момчета и момичета. При нея се деляхме на две групи и едните пееха:"Ние идеме три калугера, Калино ле моя, Малино ле твоя" или един /а/ казваше:"Идва ангел с кръста" или пък "идва гявол с чубука"...

Виж, за игрите на момчетата като малки, пък и по-големи, мога да разкажа на читателя повече. Играехме на жмикя/криеница/. На тази игра играеха дори и големите гимназиални ученици. Който жумеше, закриваше очите си с ръце и броеше до 52, обърнат към някоя ограда. После жумещият казваше:"Пу зад мене, пу пред мене" и след това отиваше да търси скрилите се. Когато намери някой скрил се другар и успее да го заплюва на оградата, то онзи трябва да жми. Интересно е, че докато живеехме на Таш кюприя много играехме на криеница, а когато се преместихме в Калето почти не сме играли на тази игра. Освен случаите, когато се криехме в "Мослука" - стара, запустяла турска чешма с каменен празен резервоар и в него само прах и паяжина.
Мослука
Друга игра, на която играехме като по-малки деца беше играта с картинки. Имаше тогава в книжарниците едни много хубави цветни, лъскави картинки. Големите с размер около 9/12 (големината на пощенска картичка) бяха с изобразени на тях разни животни. Други, по-малки, бяха с размер на карта за игра или малко по-малки. На тях бяха отразени изгледи на световните столични градове и техните национални знамена. Двама от играчите даваха по една картинка като единият сочеше "червено", а другият- "бяло". После единият вземаше двете картинки и ги подхвърляше нагоре. Ако и двете картинки паднеха с лицето нагоре, този, който е казал "червено" прибираше и двете картинки, а ако паднеше на "бяло", ставаше обратното. При добър късмет се случваше да спечелиш доста картинки. Но по този начин играехме само с по-малките картинки. С всички картинки играехме и по друг начин. Вземаш една книга или някакъв стар учебник, между страниците на книгата ( разбира се, не между всички страници) поставяш по една голяма картинка или две по-малки (зависи какъв ти е "капитала"). Този, който иска да си спечели картинка, дава на човека с "банката",т.е. с книгата една уговорена картинка и тогава "тегли от банката", т.е. отваря малко единия ъгъл на книгата, която "банкерът" държи здраво в ръцете си и ака на тази страница има картинка, теглещият я взема. Ако обаче на това място между страниците няма нищо, губи дадената от него картинка в полза на "банкера".

Имаше и други занимания за децата. От всяка една бакалница можеше да получиш безплатно едно книжно табло, на което имаше напечатани само номерирани празни квадрати около 30-40 на брой. От това започваше цялата работа. В бакалницата се продаваха и едни малки шоколадчета по 1 лев парчето. Под външната обвивка на всяко шоколадче имаше картинка. На таблото, което получаваш безплатно пише, че ако го попълниш с картинки от шоколадчетата, ще получиш от шоколадената фабрика една кутия шоколад, за две табла -една футболна топка, за три табла - не знам какво, а за десет табла - един велосипед. Това добре, но работата бе там, че на всяко табло имаше една "мъчна" картинка, която много рядко се улучваше в шоколадчетата. Така например за таблото с градовете на България "най-мъчната" картинка беше град Свиленград, доколкото си спомням. Знам, че тогава акцизните власти задължаваха шоколадените фабрики да поставят във всяка кутия от 100 шоколадчета по една "мъчна" картинка. Но дали наистина е било така, не мога да кажа. От другите картинки имаше повече, отколкото ти трябват. Това беше хитростта: да се мъчиш да намериш мъчната картинка и да купуваш все повече и повече шоколадчета с надеждата да улучиш тази единствена картинка. Ние пък, децата, си разменяхме взаимно картинки, попълвахме по-голяма част от таблото, но заветната - мъчна картинка не се улучваше въпреки строгите изисквания на акцизните органи. А имаше различни сюжети за попълване: като се почне от нашия конен екип на Берлинската олимпиада, през пътуването на италианския генерал Нобиле до Северния полюс и се стигне до живота на планетата Марс. Какво да се прави-пазарна икономика!

Играехме много и с валамета. Какво беше това? Имаше по онова време едни особени лимонадени шишета. Те бяха с около един сантиметър дебели стъкла и с много вкусна лимонада. На приблизително 1/3, считано от гърлото на шишето, стъклото беше стеснено - прищипнато и там се намираше едно стъклено топче, което ние наричахме "валаме". Поради прищипването валамето не можеше да падне на дъното на шишето, а не можеше да излезе и от гърлото, защото беше с малко по-голям диаметър. Как е било вкарано това топче вътре в шишето и аз не мога да си обясня. Най-напред се е сипвала течността за лимонадата, а след това на специална машина се вкарвал въглеродни двуокис, с налягане до 6 атмосфери. Това узнах от работник в лимонадената фабрика. Затова и стените на лимонаденото шише са били толкова дебели. Влизащият в шишето въглероден двуокис газирал силно течността и същевременно изтиквал силно топчето към гърлото и по този начин го затварял. За да се отвори такова шише, трябваше да се натисне и то доста силно горния край на валамето, което се подаваше малко над гърлото и тогава се чуваше нещо като гърмеж, валамето падаше надолу до стеснението на шишето, понякога малка част от лимонадата изхвръкваше навън, а ако се пие веднага, имаше вероятност част от лимонадата да излезе през носа. Ето с тези стъклени, безцветни топчета играехме като ги "изстрелвахме" със средния пръст на ръката си и улучвахме валамето на другаря, в какъвто случай спечелвахме неговото валаме. Друг вариант на Играта беше като правехме в земята дупка с натиснато с крак валаме, хвърляхме произволно валаметата около тези дупки и който вкарваше своето в дупката, го заграждаше със знак - кръг, триъгълник или квадрат и който имаше повече такива "градове"(така ги наричахме), печелеше играта. През време на играта ако чуждо валаме попадне близо до твоето и ако е твой ред, можеш с твоето валаме да отхвърлиш, да направиш "пуш" на чуждото и тогава неговият собственик трябва да превземе "града" от по-далечно разстояние. Тези лимонади бяха забранени от санитарните власти поради хигиенни съображения. Валамето се натискаше често с мръсни ръце и покрай зацапаното топче минаваше цялата лимонада. Българинът обаче е изобретател. Скоро откри, че тези шишета са "бомби". С тях ловеше риба в селските рекички. Насипваше в шишето негасена вар и хвърляше отвореното шише във вира. Водата нахлуваше в шишето и започваше химична реакция. Оводнената вар изпускаше газове, те затваряха шишето чрез изблъскване на валамето към отвора, но реакцията вътре продължаваше. Следваше силен гръм, шишето се пръскаше и убиваше рибата, а често пъти злополучният "бомбаджия" оставаше с обезобразено лице.

Играехме и на "карти". Така само наричахме играта. Събирахме капаците на тогавашните цигарени кутии, на които бяха изписани марките на цигарите, фабриките-производители, качеството на цигарите, цената им, разни снимки, рисунки или други знаци по тях. Видинските цигари имаха надпис "Загорка", а луксозните-един кръг и в него латинската буква Z. Имаше марка "Енидже Вардар" производство на Плевен, софийските "Селянка", пловдивските "Картел", "Родопи", "Златна Арда", "Томасян", "Пашоолу" от Стара Загора, едни "Зора", "Спасов", шуменските "Момче" и "Момиче", "Джебел" и други - всички с най-различни шарки по капаците на кутиите. Нека припомня, че тогава цигарите се продаваха в кутии с капак, а не като сега в пакет. Ние събирахме тези подхвърлени празни кутии, изрязвахме свивката отстрани на капака и задържахме само цветната част. Цигарите пък трето качество бяха надписани за качество "серт" със синя боя, а за качество "яваш" - с червена боя. Имахме голям избор от такива "карти". За да играем, се събирахме три-четири деца и всеки си носи куп такива капаци. Купът се поставяше на масата наопаки - с цветната част отдолу, а отгоре с безцветната част, за да не се виждат от другите играчи. Играта започваше така: всеки играч вземаше поредната своя карта, т.е. капак и я поставяше на масата, вече обърната с цветната си част. Това правеше всеки останал играч. И така докато съвпаднат картите-капаци. Последният в такъв случай взима всички сложени до този момент карти.

Сега трябва да ви разкажа и за една друга занимавка, която беше като чели "патент" само на по-малките момчета от отделенията или първите класове на прогимназията. Това беше играта с пумпал или казано по видински "врънкало", представляващо дървено изделие, голямо около 6-7 сантиметра. Горната му половина е цилиндрична, а долната - с форма на конус. На върха на конуса понякога забивахме кабарка. Тая играчка се завърташе първоначално с ръка, а след това се удряше с малък камшик, като й се придаваше все по-бързо въртеливо движение и накрая се завърташе толкова бързо, че изглеждаше като неподвижна. Тогава казвахме, че врънкалото "спи". Тази играчка се изработваше от един дърводелец в квартала Калето, турчинът Махмуд(бай Мамуд). Пумпалите можеха да бъдат боядисани в най-различни цветове. Доста по-късно се явиха по някои магазини европейски тенекиени, боядисани многоцветно и много по-големи пумпали, които се въртяха чрез натискане на лостче, което се подаваше от средата на пумпала. Но това беше вече завъртане чрез някакъв механизъм вътре в пумпала, а важно беше между нас, децата, да имаш врънкало, което "спи", но не всяко "спеше", защото за "приспиването" му се искаше майсторлък и много тренировка.

Правехме си и хвърчила или както ги наричахме "черкма". Хвърчилото се правеше от лист хартия или табак. Табакът се залепваше или прикрепяше с кабарчета върху тънки борови летвички като оставяхме краищата на летвичките да стърчат извън големината на табака, а самите летвички поставяхме под формата на буквата "X". Двата долни края служеха за завързване на дългата опашка на хвърчилото, направено от хартиени гирлянди или от леки парцали. Между горния край на летвичките пък опъвахме канап, като го прекарвахме през изрезка от табак или лек картон. Когато хвърчилото се вдигнеше високо, това устройство започваше да трепти, защото табакът, във формата на полумесец, свободно се въртеше около опънатия канап и звукът наподобяваше бръмчене. Затова го наричахме "тремпе". Разбира се, хвърчилото е много ефектно, когато има лек вятър. От четирите краища на летвичките водеше здрав канап до главния такъв, чийто край се намираше в ръцете на момчето.

Играехме понякога и на чилик. Това беше едно четвъртито парче дръвце, изострено от двата си края и на него изрязани римските цифри I, II, V, X. Един играч хвърляше, изхвърляйки чилика с една дъсчица, а другите, наредени в една редица, се мъчеха да го уловят. Ако паднеше на земята, според числото на обърнатата нагоре страна, толкова пъти удряш чилика по скосената част и когато той подскочи във въздуха го удряш толкова пъти с една дъска. Но на чилик не се играеше толкова много.

Имаше и друга игра за нас вече в по-горните класове на прогимназията, която игра беше малко опасна. Тя се състоеше в следното: вземаш от майка си или баба си едно празно дървено калемче за конци. Ако нямаш вкъщи такова празно калемче, размотаваш конците, изяждаш съответната порция бой, но се снабдяваш с такава важна част - мотора на това, което ще измайсториш след малко. На единия край на калемчето забиваш две грамофонни иглички, след това помолваш някой тенекеджия да ти изреже малка тенекиена перка с две дупки в средата и половината "машина" вече е готова. После вземаш един молив или пръчка колкото намушеното на нея калемче да се върти свободно около нея, намотаваш на калемчето здрав канап и "моторът" е вече изцяло готов. Надяваш перката на двете грамофонни иглички и държейки пръчката в едната ръка, дръпваш силно канапа, както е намотан на калемчето. То се завърта, завърта се и перката, която от силата на завъртането се измъква от игличките и с леко или силно бръмчене се издига във въздуха. Ако нямате "щастието" перката да се забие в лицето ви, то внимавайте да не попадне в някоя чужда градина, защото от там може да се появи собственикът с жилава пръчка в ръцете.

Нека сега спомена и за една друга игра, особено популярна в квартала Калето. Играта, както всяка игра, криеше известни рискове. Такъв риск беше да не те "ухапе" свинкята или по невнимание да те ударят по крака с тоягата. Иначе всички рискове се поемаха от околните прозорци. Играта се казваше "свинкя". Какво се изискваше за тази игра? Преди всичко свободно място. Такова имахме, където е днешната градинка пред жилищен блок "Лотос". Мястото пред самия блок, където сега е тротоар, също. Участват около пет-шест играчи. Издълбава се в земята една недълбока дупка от около две-три педи в диаметър. На няколко крачки встрани от централната дупка се издълбават по-малки дупки около една педя широки, като за всички играчи има по една малка дупка без една. Един трябва да бъде свинар. Това става чрез "изпитване". Един от играчите подхвърля тоягата си нагоре. После я хваща през средата с цялата си длан, а след това останалите играчи хващат тоягата над ръката на първия и който остане без да има възможност да хване тоягата, той става свинар. Всеки играч трябва да има своя тояга, а на свинара се дава и едно дървено кубче - от ония, които купуват на децата, за да редят по тях шест вида картинки. Тези кубчета бяха най-удобни за играта през лятото и за примитивен хокей през зимата. Всеки от играчите знае своята дупка. Свинарят отива на десетина крачки пред по-голямата дупка и от там хвърля кубчето - "свинкята" като се цели да я вкара в по-голямата дупка, наречена "жир". В такъв случай всички трябва да сменят дупките си. Свинарят също може да заеме дупката на някой заплеснал се играч и в такъв случай си разменят ролите. Заемането на нова дупка става с поставянето на собствената тояга в чуждата дупка. Свинарят гледа да вкара в жира кубчето свинкя, но как ще стане това, когато другите играчи стоят зад жира и с тоягите си бъркат непрекъснато в него и пречат там да попадне свинкята? След като свинкята е хвърлена, всеки играч може да я удари със своята тояга и тогава свинарят трябва да я хвърля отново към жира, но вече от там, където се е спряла. Всеки играч може също да отиде до там и наново да изпрати свинкята още по-далече. Тогава да му мисли свинарят! Но ако играч удари свинкята и свинарят е по-бърз от него и преди играчът да достигне до своята дупка той го изпревари като постави тоягата си в дупката на играча, то свинарят става играч, а неуспелият играч става свинар. И накрая трябва да кажа, че когато свинарят настъпи свинкята с крак или пъкя затисне с тоягата си и рече думата "чомпир", то никой не може да удари по свинкята. Това е в защита на свинаря. По цял следобед играехме тази игра и ако свинар се случеше някой дебелан или мързелан, той капваше оттичане или както ние се изразявахме "пускаше мас".

Разбира се, имаше и други игри. Като по-малки момчета преигравахме филмите, които са ни особено впечатлили. Играехме и на "айдуци и стражари", казано по видински.

Като ученици в прогимназията ходехме при нашите съученици и съученички, които живееха в квартал Ак джамия ( целият се водеше като улица "Преславска"). Там имаше просторни места за игра или пък ходехме на т.нар. "Нула редут" - изоставено старо, землено укрепление. Там имаше пролет много полски цветя, а в близките разливища и просмукани дунавски води цъфтяха водни кокичета. Тогава не знаехме, че те съдържат ценния "нивалин" и много, много не ги ценяхме. Там имаше и едно голямо блато между дигата, сегашната помпена станция и изоставения морски клуб, пътя покрай Ак джамия, който води за Нула редут и сегашният комплекс на ферибоота, където ловяхме риба, предимно блатни шаранчета. Пак там се намираше на малко по-високото място и зеленчуковата градина на Трети полк.

Лятно време ходехме за риба. Тогава нямаше тези специални рибарски съоръжения, каквито ги има сега. Ако искаш да отидеш на риболов и ако родителите те пуснат, трябва първо да се снабдиш с влакно, най-добре със здравото филдико. Ще си отмотаеш малко филдико от кълбото, с което майка ти или баба ти плете някакво мильо с риск да бъдеш разкрит и шамаросан. Ами пръчка? Много просто. Слизаш до зида и там отрязваш една колкото може по-права пръчка от върбите. За стръв от градината в дома изкопаваш няколко дъждовни червеи или намираш гандарки от Дунава. Горе-долу си готов. Пак казвам: нямаше ги съвременните въдици, но имаше риба. Всеки младеж можеше да се прибере вкъщи с една дизия риби. Какви риби? Папур, естествено. Тази малка, но доста коварна, а и доста вкусна рибка умее да се съпротивлява, когато бъде уловена. Че е вкусна, вкусна е, но защо пък коварна ? Защото се бори за живота, когато е закачена за въдицата. Тази рибка има на горната си гръбна перка и около хрилете ред много бодливи игли, които рибата, когато я извадиш от водата, веднага разперва и ако бъде хваната с ръка иглите не само убождат, но пускат и някаква отрова подобно на пчелите. Убоденото място боли поне десетина дни. Затова когато извадехме от Дунава такава риба, веднага замахвахме силно назад към брега с пръчката и удряхме рибата в земята или в крайбрежните камъни. Всеки рибар знае, че има случаи папурчето да стои кротко на брега, но щом посегнеш да го откачиш от въдицата и закачиш на дизията, веднага задейства отровните си бодили. Какво представляваше дизията? Това е обикновен канап, дълъг около 50 сантиметра, на двата края rta който се завързва по една клечка. Прокарваш с едната клечка канапа през хрилете на рибата и изкарваш през устата й. Така долната клечка служи да попречи на рибата да излезе от дизията, а горната се забожда в калта, за да се потопи това жестоко устройство във водата и да държи рибата жива докато я занесеш вкъщи.

Ако наловената риба е малко, казвахме, че рибарят я носи вкьщи за мачката ( котката). В Дунава се ловяха и други риби. Имаше бял папур със зелени ивици по тялото, бяло-сребърен оклей, имаше също вкусния вретенар с дълга и тънка опашка, с която приличаше на днешния хеликоптер, но тогава такова "чудо" нямаше затова му лепнахме името "вретенар". Ловеше се и много шаран, червеноперка, сом, есетрови риби, а и други не толкова качествени. За мен царят на рибите в Дунава тогава беше есетрата. Тя имаше не само най-добрия вкус, но и скъпия черен хайвер. При рибаря бай Начо Корманов видях сом от 220 килограма. Нямате представа какво жълто-черно-зелено чудовище беше! Ловеше се риба със серкме, с голямо кепче и с кърмак. Понеже отдавна не съм виждал кърмак, искам да го опиша. На дълго здраво въже се връзваха 20-30 дори повече въдици. На единия край му се връзваше някаква тежест, а на другия-една по-голяма кратуна, служеща за поплавък. Въдиците с тежестта се хвърляха във водата, а кратуната оставаше над водата, за да покаже къде е заложен кърмака. По-горе посочих, че Видин имаше четири-пет само рибарски дюкяна. Значи е имало много риба. Този рибарлък се упражняваше основно през лятото. Какво правехме обаче през зимата?

Във Видин зимите бяха много снежни и много студени. Къде да се отиде? Ходехме да се пързаляме с кънки и то не само момчетата, но и много момичета. А места за пързалки имаше колкото искаш. Ровът между площада на града и сегашния хотел "Бонония" и от двете страни на каменния мост между Стамбол капия и централния площад замръзваше изцяло. Намираха се предприемчиви цигани, които измитаха леда и вземаха по един тогавашен лев на тези, които искаха да се пързалят. Там се пързаляха стотици деца. В това отношение нашият град нямаше равен на себе си. Възможност за пързаляне имаше и на много други места. На днешното място между старата сточна гара и сегашната автогара имаше едно често заблатяване чак до към вакуумната фабрика. Пързаляхме се и там. А какво да кажем за сегашната улица, наречена булевард "Панония"! Блатата започваха откъм вакуумната фабрика и се простираха почти по цялото продължение на улицата чак до пресечката с улица "Широка". Ами "Муратското блато" - от днешния футболен стадион до улица "Христо Ботев" и от Владикина бахча почти до улица "Страшен брег"( дн. "Ал.Стамболийски")! А заблатените райони на "Кум баир" ( "Песъчен брег"), блатата около "Ак джамия", заблатяванията от двете страни на улица "Новомахленска"? Не е чудно да съм пропуснал някое блато.

Една зима няколко, вече по-големи момчета, като тръгнахме някъде от "Ерменската воденица", стигнахме само по леда до Ловния парк. Там също имаше блато - беше по едно време уж развъдник за риба и се простираше от парка до шосето Видин - село Видбол, което се заливаше частично от Дунава, а до селото цялото поле от двете страни беше залято. Кой друг град можеше да има повече ледени пързалки? При това положение не е никак чудно, че имаше много добри кънкьори. Спомням си такива като: Любен Ставров -Уп, Павел Попов и мн. други.

Трябва да се знае, че играехме на хокей върху лед-примитивен, разбира се, но все пак хокей. Това правехме на "Бабките" - ямите оттатък дигата по посока на сегашния ферибоот. Там, отдясно на дигата, от терена до Дунава бяха издълбани четвъртити ями, за да се вземе земя и насипе върху дигата. Тези ями ни приличаха на хокейни игрища и през някои години се пълнеха от Дунава, макар и през есента, с вода. Тя оставаше там и ето ти хокейно игрище. Направяхме врати от струпаните ни дрехи или камъни, за шайба ни служеше едно дървено кубче и играта започваше като продължаваше често до смрачаване. Чудя се как не сме излъчили отбор за "европейско първенство"! Разбира се, това е самоирония - с нашите върбови тояги и дървени кубчета. Кънки-спорта във Видин пропадна не поради безгрижието на нашата общественост, а поради, бих казал, отводняването на заблатените терени в града и около него и естествено поради настъпилите меки зими, на които бяхме свидетели ред години. Не може да се мисли, че град като нашия би могъл да поддържа изкуствена ледена пързалка. %

А защо няма във Видин футболен отбор сега при съществуващите тогава три отбора? Думата бе затова на какво играехме и с какво се забавлявахме?

Имаше в града ни детско игрище. Това място беше отредено, за да се събират там деца до 14 годишна възраст и да прекарват свободното си време през лятната ваканция в игри, спортуване и песни под надзора на норочно определени за това учители. Имаше и друг повод за отреждане на такова място. Като че ли всяка година "тихия и бял" Дунав вземаше по някоя жертва от децата, които и да знаят и да не знаят да плуват, прекаляваха с къпането в реката и то на опасни места. Такова опасно място беше между крепостта Баба Вида и сегашната сграда на морския клуб. Някога тук река Тополовец се е вливала в Дунава и имаше много дълбоки вирове и внезапни хлътвания. Доста отдавна тази река е отбита чрез канали и диги и сега се влива в Дунава чрез изкуствен канал в местността "Овчарски мост" (Чобан кюприя).

В детското игрище можеха да идват и участват в игрите всички деца, които желаят. Имаше и насипан пясък за най-малките. Учеха ни там на новите игри като: народна топка, волейбол, както и да ползваме разни гимнастически уреди, с които беше снабдено игрището. Учеха ни и на различни песни като например: "Знамето ни е трицветно, мило, хубаво, приветно" и т.н. Игрището се намираше в градската градина, по-точно пред футболното игрище на "Виктория 23" в пространството между бившата Музикална школа( старата турска поща), Телеграф капия, крайдунавската стена, футболното игрище и улица "Баба Вида" от пресечката й с улица "Алеко Константинов" до Музикалната школа. Част от това пространство и сега е оформено пак като детска площадка. В него има няколоко люлки, една пързалка от камък като слон и една катерушка, а също и пясъчник. И в онези години детското игрище беше една много полезна придобивка за Видин.

Във връзка със забавленията в града ни искам да споделя нещо за филмовото изкуство. Средата на 30-те години на отминалия век, а и след това бяха апогей на киното. В целия свят киноиндустрията беше на своя връх. Тук, във Видин, имаше в най-ранния период кино "България", помещавало се в салона на Търговския дом, намиращ се тогава на част от терена на сегашната съдебна палата. Имаше и т. нар. военно кино в казармата. Но останаха да мерят сили само читалищното кино "Цвет", прожектиращо филмите в салона на театъра, а по-късно в читалищната сграда и частното кино "Тон кино Кале". Такъв беше надписът над входа на киното, находящо се в квартал Калето. В надписа има думата тон, защото то е било първото говорящо кино след епохата на "великия ням филм" и това е строено още през 1926 г. Собственик на частното кино беше Соломон Аладжем или както го наричаха гражданите, Соломончико, а още и "Златен петел", защото на магазина му за платове стоеше фирмата "Златен петел", намиращ се на търговската улица. Това кино успя за кратко време да създаде много ядове на читалищната управа, защото прожектираше много хубави филми и естествената конкуренция си казваше думата.

Днешните филми - тези екшъни ще изиграят в края на краищата лоша шега на своите създатели. Тези филми с тяхната стрелба с пистолет, който изстрелва поне сто патрона в една престрелка, в които филми поне десет човека падат от някакъв небостъргач или висок мост, след което стават и побягват, безспорно не могат да бъдат запомнени за дълго време. Чие производство са те? Нима старите известни филмови къщи, които правеха съдържателни филми са фалирали?

Известни филмови къщи, утвърдени със своите продукции тогава бяха: "Метро Голдуин Майер", "Мери Пикфорд", "Фокс муви тон", "Туенти сенчъри", "Братя Уорнър". Най-известната английска филмова къща беше "Колумбия", италианската "Луче филм", а германските - "Уфа" и "Тобис". Но като че ли най-добрите, смислени филми бяха производство на Франция. Тези филмови къщи подбираха прецизно и артистите. Спомням си ги дори и сега световно известните: Кларк Гейбъл, Грета Гарбо, Мирна Лой, Джони Вайсмюлер - играеше Тарзан в цяла серия такива филми, Марлена Дитрих - жената вамп, Клодет Колбер, Катрин Хепбърн, Ана Бела, френските артисти Шарл Боайе (с големи очи като плочи), Хари Бор, Пиер Бланшар, Пиер Ришар, Жан Габен, певците - Марта Егерт и Ян Кипура, Жанет Макдоналд и Нелсон Ед (за когото хумористичен вестник по онова време писа, че бил роден в Княжево и баща му продавал там кисело мляко). А какво да кажа за музикалните филми с прочутите италиански певци - Бениамино Джили или Тито Скрипа? Прочути бяха и комиците Крачун и Малчо (Пат и Патишон), Лаурел и Харди и много други. Филмите с тях гледахме като деца по няколко пъти. Тогава гледах филмите "Клетниците", "Бен Хур", "Клеопатра" в няколко различни продукции, "Пикова дама", "Tapac Булба", гледах и снимания почти цяло лято във Видин и Белоградчик от немската фирма "Уфа" филм "Михаил Строгов", в който участваха като статисти много хора от Видин.

Като ученик в прогимназията една учителка ме изпрати до пощата с някакво писмо. Трябваше да мина през площада. Там видях, че зад стария паметник стояха няколко души, облечени в разноцветни облекла. Е, колко му струва на един малчуган да отиде да види кои са тия и какво правят там. Тогава видях наживо артиста Адолф Волбрюк - германец, известният още тогава Шарл Ванел - французин, артистките Мария Андергас - германка и за френското копие на филма артистката Ивета Льоброн - французойка. Бях ходил на няколко масови снимки и знаех кои са тези хора. Направи ми впечатление обаче следното: откритите части на тялото им (лицето и китките на ръцете) бяха напудрени с оранжева пудра, устните силно начервени, а косите много черни. Тези артисти чакаха да пристигне и ги вземе колата, за да отидат на снимки. Там имаше и възрастни хора, също зяпачи като мен и те говореха, че така са напудрени и боядисани, за да изпъкват по-ясно на снимките. Главната роля на Михаил Строгов се изпълняваше от младия тогава Грънци като дубльор в опасните сцени на Волбрюк, а младата арменка Кайне дублираше женските роли. Имаше и десетина наши съграждани, които играеха роли но по-преден план. Запомнил съм в това число станалия по-късно свещеник - поп Ванки, капиджията на видболската капия - бай Паци и други. Отец Ванки ми е казал, че те, статистите на преден план в снимките, са получавали по сто лева на ден, а Грънци и Кайнето - по триста лева тогавашни пари. Пак във Видин снимаха в доста по-късно време и втори филм за Михаил Строгов. Много филмирания имаше по сюжети от световната литература. И тук французите бяха на първо място. Зрителите бяха свикнали с определението, че филмът е френски и затова е хубав. Ще ви приведа един пример. Случайно на улицата чух разговор между двама младежи, които явно бяха някакви занаятчийски работници. Единият искаше да отидат на кино, а другият не искаше. Тогава първият младеж каза на другия: "Ама как не щеш, това е френски филм!" Това беше най-добрата реклама.

Тук искам да споделя и друго любопитно нещо. Имаше един малък сериал със сюжет из живота на семейството на Анди Харди - бащата съдия, майката домакиня и двете им деца - син и дъщеря. Ролите изпълняваха популярните тогава артисти Мики Руни и Джуди Гарланд. В една от сериите децата им, по-големи ученици, отидоха на екскурзия с кораб. И в този сериал ние, зрителите от Видин, видяхме по онова време за пръв път модерното танцуване. Всеки ученик или ученичка танцуваха самостоятелно един срещу друг. Всеки подскачаше, както знаеше; извиваше си тялото както можеше; клякаше и се изправяше; движеше ръцете и краката си напълно свободно; въобще танцуваше както и сега се танцува. Този танц се наричаше във филма танц "Гнилата ябълка". Та всички, които танцуват сега по същия начин трябва да знаят, че танцуват "наследника" на "гнилата ябълка".

Не само сега, но и тогава имаше филми, наподобяващи днешните екшъни, но големите филмови къщи снимаха филми с много хубаво съдържание, които дълго време се помнят. Само участието на известен артист или артистка беше достатъчно да привлече зрители на филма. Преди всеки филм за няколко минути се прожектираше информационен филм за събитията по света. Тази прожекция се наричаше по отдавна "Хроника", а по-късно се утвърди наименованието "Преглед". Ако взема да опиша всички хубави филми, които са ми направили впечатление може би трябва да напиша отделна книга. Времето от средата на 30-те години до средата на 40-те на миналия век беше наситено с големи събития -Германия изявяваше свои справедливи, а някои и явно несправедливи искания. След като получиха Судетската област, където живеха около 3 млн. немци, германците трябваше да се задоволят с това, но лакомията на Хитлер доведе до самоволното и с нищо неоправдано завземане на цялата Чехия. И какво направиха останалите европейски държави? Нищо. Никой не защити и не се притече на помощ на изоставената Чехия. Постоянно имаше да се видят на екрана ръководителите на големите европейски държави, да се чуе тяхното мнение по разни въпроси. До започването на Втората световна война имаше много и интересни събития, за да бъдат представени в седмичните филмови прегледи в кината. Започналата през месец септември на 1939 г. Втора световна война също беше обект на кинооператорите. На един преглед в София можах да видя гръмването на първата, опитната, атомна бомба. Дикторът към филма каза, че гръмването е заснето от десет километра разстояние. Но стига за войни.
Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин