Изпрати стари снимки от Видин и областта

От Девети септември 1944 година до есента на 1961 година

История - След освобождението

Старият Видин
Мой роднина, военен топограф казваше, че Видин от самолет през 50-те години изглеждал като остров. Още по-точно беше сравнението му за града като "Плуваща петолъчка", чийто лъчи били излизащите пътища от града. Всичко останало е потопено във вода. Особено пролет, когато идваха "Черешовите води". Топенето на снеговете в Европа повдигаше нивото на реката и водата обсаждаше за дълъг период низините. Това бяха километри околовръст водна площ. Единствено сухи, и то не всяка година, оставаха излизащите шосета от града. Пътят за София през Видбол и Гурково, пътят за Кула покрай градските гробища, пътят за Брегово по ул. "Страшен брег" и пътят за Златорожието през Кумбаир. Петият лъч на "петолъчката" била ЖП линията до София. Но водата не обсаждаше града само отвън. Тя навлизаше в него. Заливаше дворове, къщи, мазета и превръщаше града в едно голямо блато. Цялото ни детство премина между тези блата. Но това е време, в което видинчани се раждаха и живееха в град с патриахална топлота и духовна хармония.

До средата на 60-те години Видин е среден по население град в страната - около 20 хиляди жители. Сигурно е бил и по-голям, но първо турците го напускат, след Девети септември - и евреите. Това, което създава неповторимостта на старопрестолния ни град са запазените старини и великата река. Реката се триеше в дългата начупена крайдунавска стена. Не зная кой измисли сегашната "китайска" стена, но Видин загуби с нея своя неповторим вид. Старата стена не беше дига, а начупена линия, спазваща контурите на реката. От днешната Гребна база та чак до Колодрума стената хлътваше към града и изпъкваше към реката, Така се образуваха заградени и запазени от вятъра места, където рибарските лодки намираха пристан. Водата покрай стената правеше водовъртежи и насипваше ситен пясък на брега, чудесни места за къпане и пране на черги и одеала. Тези малки лагуни събираха много риба и беше удоволствие да наблюдаваш от градината улова на десетките въдичари. На много места имаше каменни стъпала, които даваха достъп на гражданството до водата. Любима бе разходката с лодка по Дунав, а лодки имаше много. Новата стена разруши местата, където лодки и хора можеха да се съберат и да се радват на града от средата на реката.

До средата на 60-те години Видин продължаваше живота си в патриахална чистота и духовна хармония. За да стигнеш от къща до къща,нямаше нужда от автобуси и таксита. Нямаше панелни квартали, нито многоетажни блокове. Нямаше я телевизията и познатото ни днес отчуждено семейно затваряне пред малкия екран. Нямаше я съседската враждебност и студенина. Нямаше катинари по вратите. Нито дебели железни врати. Нямаше ограбвани дворове. Нито страх от улицата. Ако на семейство се наложи да замине в друг град, дали за лечение, дали на гости, дали на почивка, то помолваше комшията да храни кокошките или да полива градината. Къщата оставаше отворена и комшията се грижеше за нея като за своя.

Хората на Видин се познаваха по имена и родословия. Бракосъчетанията в границите на града обвързваха в роднински връзки почети всички, живеещи и умиращи тук. И това създаваше сплотеност, уютност, топлота и човечност във взаимоотношенията. Всеки живееше в малката си или голяма наследствена къща. Деца, родители, баби и дядовци - всичките в една къща. С това се запазваше връзката между поколенията. Наследяваха се традициите и обичаите. Спомените за род и фамилия неусетно се предаваха от стари на млади, от деди на внуци. И историческата памет от миналото към бъдещето бе един естествен процес. Всяка къща имаше своето дворче. Отпред с цветна градинка. Отзад със задължителния дворен нужник, кокошарника, засадените домати, люти чушки, лук и провесените лозници. Едва ли имаше двор без десетина плодни дървета и голям орех, под чията дебела сянка три сезона се разтягаше семейната маса. Вечер комшулука се събираше заедно. Всеки носеше, каквото имаше от къщи - домашно вино, ракия, сготвено ядене. Разтягаха се акордеони, засвирваха китари и до късна доба се пееха старите градски песни.

Нашата къща имаше голям двор, с няколко постройки в нея. Имахме кокошарник, свинарник, сеновал, добре гледана и подредена зеленчукова градина. Имахме и няколко дълги реда лозници с десертно грозде. Запомнил съм баща си след връщане от работа да се преоблича в някакви работни дрехи и да влиза в "авлията" (така наричахме дворната градина). До късно вечер с мотика минаваше през редовете, поливаше, разсаждаше, плевеше. Цигарата му висеше полуизгаснала в единия ъгъл на устните и малка каничка с вино от домашната му изба "не изоставаше" и на крачка от него. Обичаше селската работа и плодът на земята, отгледан от него. Вечер на дворната ни дълга маса се събираха по няколко семейства. Не ще забравя топлият глас на Сашо Сиропов, който до късно на масата пееше градски песни, а жените го гледаха с влажни очи. Запомнил съм "0, младост, младост, ти отлитна надалеч" и "За ученичката с черна престилчица". По-късно се появи в дома ни и грамофон с голяма фуния. Едно от децата седеше до него и навиваше пружината на плочата. Имаше само две плочи - "Компарсита" и "0, донна Клара!". Но комшиите не спираха галантно да танцуват по потници и чехли.

През летните почивни дни градът търсеше прохладата на Ловния парк. С файтони, каруци, колела или с влак (влакът спираше пред входа на парка) роднини и близки пристигаха, разпъваха одеала на тревата и сядаха пред донесените от къщи ястия. После тръгваха от "одеяло на одеяло" да си кажат по няколко думи с познати. И навсякъде си поканен на "масата" и обида ще е кюфте да не изядеш или чаша вино не изпиеш. И отново песни, акордеони, грамофони. Имаше люлки за децата и едно железно въртящо се колело, което го въртяхме, а качилите се на него се държаха здраво да не изхвърчат. Имаше и ловно стрелбище. Една пружина изхвърляше черни панички, а ловджиите стреляха по тях.
Видинският панаир
Есента идваше с Видинския панаир. Градът оживяваше. Влаковете към него в панаирните дни пътуваха с намаление. От цялата страна по градските домове се изсипваха роднини, близки, познати. Беше времето за родовите срещи. Обида беше дом без гости да остане. Помня много добре и двата панаира - този под Колодрума, после преместен в парка "Нора Челеби Пизанти". Панаирът беше истинският празник на града. За децата имаше цирк, зоологическа градина, люлки, въртележки, лакомства. Родителите се блъскаха пред щандовете за дефицитна стока, пускана специално за панаира. И не беше възможно да не си купиш някоя тенджера, рокля и или метър хубав плат за панталон. Задължително бе и семейното посещение на отворените бирарии, каната винаровското вино и порцията сочни видински кебабчета. Наричаха ги "прочутите* видински кебабчета. Не зная как ги правеха в онези години, но едва ли е имало българин в страната, срещайки се с видинчанин да не е възкликвал: "А-а-а, вие правите най-сочните кебабчета!" Атракция бяха градските файтони, които кръстосваха града до панаира и обратно. Бяха застлани с червен, тъмно-зелен или бял плюш. Отпред и отзад светеше фенер. Конете бяха живописно накичени и закачени звънчета звънтяха по тях. Кочияшът седеше високо отпред, размахваше дълъг камшик и огласяваше улиците със клаксона от гумена топка зад издължена фуния. Децата трябваше да бъдат заведени на цирк. Трябваше да се омажат с поне един "памук на клечка". Така се изнизваха десетте панаирни дни, които цяла година топлеха с преживяното и бяха тема за дълги разговори между близки и познати. Кой с кого се е видял и "Ама, защо не ми се обади, че е тук, толкова исках да го видя"...

Есента беше времето за приготвянето на зимнината. Във всеки двор се пълнеха буркани и се подреждаха на рафтове в мазетата. В големи казани се вареше задължителната зимна закуска на децата - тъмночервеният мармалад. Буретата се изваждаха от мазетата, измиваха се и чакаха щастливия миг да бъдат напълнени със смачкано грозде. Утрешното чисто вино, без което нито един дом не можеше да преживее зимата. Правенето на виното бе вечната непримирима тема за спор между комшиите: "А бе, ти никога не можеш да направиш вино като моето."... "Кой бе, аз ли?"... "Ти, такова вино в живота си не си пил!"... "Кой бе, аз ли?"... Спорът продължаваше. И никога не завършваше с капитулация. А каните се пълнеха... и изпразваха. Под стрехите се окачваха да съхнат китки навързани гроздове. В щайки със слама се редеха крушите "зимки" и се оставяха няколко месеца да узреят. Дюли жълтееха по первазите на прозорците. В мазетата имаше всичко. И ябълки, и мушмули, и лук, и чушки. Идваше поредната тежка зима и домовете се готвеха за нея.

В тези години зимите идваха рано. Още в началото на октомври започваха дъждовете, после свиваха студовете, блатата замръзваха към средата на ноември. Идваше снегът. Дни наред се стелеше върху земята. Затрупваше едноетажните къщи. Нямаше почистване на улиците. Градът се движеше по пътечки. Стопаните на всеки двор правеха с лопата пътечка до входната си врата, от нея продължаваха в ляво и дясно, съединяваха пътечката с пътечката на комшията и така от края на града до центъра. Спомням си снегове натрупани по метър-метър и половина. Той не се топеше. Когато навали нов сняг и пътечките се разчистваха от него, по промяната на цвета на снега можеше да се преброи колко пъти е валяло тази зима. По улиците излизаха впрегнатите с коне шейни. Возещите в тях седяха облечени в дебели кожи. Конете разнасяха песен на звънчета. Красива гледка! Волове теглеха дървени снегорини. Две тежки дървета съединени под ъгъл бутаха снега встрани. Ние децата се качвахме на дърветата, за да натежим и снегорината да загребе по-дълбоко снега. Но това ставаше само при току-що навалял сняг. Замръзналият сняг не можеше да се изрине.

Към края на декември започваха в дворовете да квичат кланите прасета. Сигурно не е имало къща без прасе. И това си беше празник. Събираха се да помагат пак комшиите. В големи казани се топеше маста. Пълнеха се свинските черва със смляно месо. Но подправките се пазеха в тайна. Всеки си имаше свой табиет (майсторлък) при правенето на суджука и не признаваше съседа за по-майстор. После се правеха буртата, пръжките, обработваха се бутовете на прасето. А ние децата чакахме, кога ще запращи в големия тиган пърженото свинско. После на масата се нареждаха помагачите, пълнеха се каните с вино и животът ставаше щастлив.

Ето я и Нова година. Домовете светкаха с елхичките. Печките бумтяха. Всеки дом се готвеше да посреща гости. Прясно месо се печеше в шпората и цялата къща ухаеше на вкусно. Правеха се баници, баклави, торти. Вадеха се трушии, масите се нареждаха. Пълнеха се кани с вино от домашните бъчви. Поканените идваха и празникът продължаваше до сутринта. През нощта ни събуждаха да видим какво ни е донесъл дядо Коледа. После в училището ни казваха, че "Дядо Коледа бил умрял и сега го замества дядо Мраз?!"... Сутринта вземахме сурвачките и тръгвахме из махалата да сурвакаме. Не пропускахме нито един дом. Полуспящите домакини подлагаха гърбовете си на тоягите ни, после ни даваха стотинки и ние вече вървяхме към другата къща.

Седмица по-късно идваше Коледа. Лампите на къщите светеха. Чакаха малките коледари. А ние репетирахме по-няколко дни коледарските песни, правихме си състави, записвахме си къде ще пеем и знаехме в коя къща дава повече пари, в коя по-малко. Вечерта на Коледа с тояжки в ръце и изровени от долапите калпаци, накичени с брашлян, отваряхме порта след порта. Започвахме да пеем. Стопаните излизаха, на студа, слушаха ни, даваха ни плодове, баница, гевречета и пари. Ние им пожелавахме "щастлива Коледа и берекет за дома" и тръгвахме към следващата къща. Сутринта къщите се разбуждаха от групичките със "звездата". Пееха за здраве, дълголетие и добра година.

На Йорданов ден всичките сме пред пристана на градския театър Чакахме шествието на дядо владика и хвърлянето на кръста във водата. Следващият ден не излизахме, докато отчето не мине през дома ни, да го богослови с китката здравец, потопена в светената вода, да хвърлим стотинки във ведрото и чак тогава ни се позволяваше да излезем на пързалката.

Така зимата бавно минаваше. В домовете беше топло, уютно. Родителите ни се събираха, виното трябваше да бъде изпито, а ние в един ъгъл на леглото четяхме до късно книжките си.

После идваше пролетта. Плодните дървета обсипваха къщите с белия цвят. Градините се обличаха в зеленина. Особено красиви бяха дворовете и парковете в които цъфтеше момината сълза". Един изсипващ се водопад от бели цветлета. Дворовете се почистваха, градините се прекопаваха, стаите се белосваха, оградите се боядисваха.

Вечерта срещу Цветница дечурлигата окичваха всички огради по улицата с върба Градът потъваше в зеленина. Седмица по-късно идваше Beликден. Състезаването между домакините за най-хубаво изписаното яйце раждаше въображение и изкуство. Децата също участваха. Събирахме най-различни треви и листа по двора. Майките ни обвиваха стях яйцето, завързваха го в копринен чорап и го потапяха в боята.

Боядисано-изписаните се слагаха в стъклена купичка в средата на масата и дошлите гостенки поднасяха комплиментите си. Между децата започваше състезанието по надчукване на яйцата. Имаше и тарикати с дървени яйца, които потрошваха нашите, но не беше честно. За едно яйце в тези празнични дни можеш да се повозиш на лодка в Дунав, можеш да се завъртиш на "синджирите" и на Виенското колело, които гостуваха на града по празниците.

На Гергьовден децата извеждаха пред къщата с венче на главата жертвеното агънце, на което духовникът трябваше да сложи кръстче на главата. И започваше големия ни рев да не колят агънцето. А те си го колеха...

През лятото животът продължаваше в патриахалния си ритъм. Социалистическата урбанизация унищожи всичко това. Останаха ни спомените, но времето и тях заличава...
Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин