Изпрати стари снимки от Видин и областта

От Девети септември 1944 година до есента на 1961 година - част 2 - Ранно детство

История - След освобождението

Роден съм през юни, година и три месеца преди "сакралната" дата -Девети септември 1944 година. Баща ми е искал момиче. Но получил момче. И заработил усилено, за да го има. През септември 1944 година се ражда второто му дете. Пак момче. Татко продължава да упорства. Септември 1945 година - ново дете. Пак момче. Баща ми капитулирал. Борис, Емил и Стефчо са наследниците на Николай Спасов. Но донякъде да бъде задоволена оскърбената му суетност, Стефчо до първо отделение ходеше с дълга руса коса на букли и голяма джувка. Когато го питаха: "А ти, момиченце, как се казваш?", той отговаряше сериозно: "Аз съм момче!". И за доказателство си сваляше гащите.

Желанието на баща ми да има дъщеря може би се крие в това, че е имал шест братя и една сестра. И е преживял драмата да загуби четири братя. Най-голямият от тях е завършил механотехника (физика) във Виена. След дипломирането си заболява от менингит и почива. Вторият по големина брат се е удавил в Дунава. Може би затова татко никога не е топвал и краката си в реката. Предпоследният от братята, едва десетгодишен, е убит на воденица при нелеп случай. Баба сънувала убийството и сутринта направила всичко възможно дядо да не вземе детето със себе си. После се е затворила в стаята, знаеща какво ще й донесе завърналата се каруца. За най-малкия брат на баща ми Стефан, ще ви разкажа по-нататьк.
Посрещане на съветските войски във Видин
Семейната ни къща бе на улица "II Ралчева", после прекръстена на "Маршал Толбухин". Прекръстването е заради предстоя на маршал Толбухин във Видин. Къщата, в която е настанен в края на 1944 година, и до днес е запазена, добила гражданското название "Къщата на Толбухин".

Нашата къща е през две къщи от нея. Съветските специални части прогонили всички мъже от домовете около щаба. Жените и децата останали с право на една стая. В освободените се настанявали офицери от Генералния щаб. При нас е била настанена лекарка, отговаряща за армейското здравеопазване и няколко щабни офицера. Те обичали да си играят с мен и четиримесечният ми брат. Добре са се държали с майка и баба. Една нощ майка събудила лекарката. Бил съм вдигнал висока температура. Тя ме прегледала, намерила необходимите лекарства и няколко дена е наблюдавала състоянието ми. Имали сме късмет с "гостите" си. Но не с всички жени в реквизираните къщи е било така.

Баща ми по това време е все още комисар на Видин. От него знам една случка. Съветска рота проверявала на гарата пристигнала военна композиция. Водещият офицер започнал да души въздуха. После издал команда и цялата рота се затичала по линията. Някъде към Триъгълника" на страничен коловоз имало скрита цистерна със спирт. Един войник дал автоматичен откоз към нея. И бликнали 7-8 чучура. Веднага били затиснати от смукащи устни. След десетминутно "бозаене", падали в страни. Други устни се залепвали. ЖП-управата сигнализирала в щаба на Толбухин. Пристигнал камион с офицери и войници от Специалните части, която натоварила мъртво пияните в камиона. Но както се шегуваше баща ми, на земята около цистерната не е имало дори мокро петънце от похабена течност. С такава перфектна бързина отлепващи със залепващи уста са запушвали чучурите. И други не толкова весели истории за престоя на съветските войници във Видин са ми разказвани, но това не е темата на моите сломени.

В този период от София във дома си пристигнал най-малкият брат на баща ми Стефан. Той е заемал висш пост в РО-2 - Отдел международно разузнаване. Вуйчо Бебо веднъж ми разказа за задържането си в полицията след участието си в масов побой в защита на еврейски ученици. Случайно на другия ден чичо Стефан пристигнал във Видин. Майка му казала и той тръгнал за полицията. Вуйчо бил извикан от килията в кабинета на шефа на полицията Милушев. Чичо стоял седнал на дивана с цигара в ръка, Милушев прав и неподвижен като статуя. Какъв чин е имал чичо Стефан и какво точно е било "международното му разузнаване*, никой в рода не знае.

Знае се само, че много често през войната е пътувал из Европа.

В тези страшни дни след Девети септември, когато всеки ден са изчезвали хора. а да не говорим за висши военни и полицейски чинове, цялото фамилия е искала чичо да се окрие временно, да изчезне. Такава възможност е имал. Той отговарял, че "има служби, които не работят за политически системи, а работят за родината. Моята работа няма нищо общо с полицейските изстъпления и нелегалните организации. И няма от какво да се страхувам." Озадачаващ е и още един факт. Нито един мъж не е бил допускан в строго охранявания район на съветския щаб. Чичо ми не само е бил допуснат в бащината си къща, но и висшите офицери от щаба са контактували с него. Не може да не е бил проверен от Специалните служби? И как висш полицай би могъл току-така да пребивава на 30 метра от командващия Трети украински фронт? ...

След преместването на Толбухин от Видин в Белград, партизаните нахлуват в къщи и арестуват баща ми. Сякаш са чакали само да си замине маршала. Откаран е в покритото с мрачна слава Винарско училище, където по това време са изтезавани и избивани хора без съд и присъда.

Една сутрин чичо Стефан ме хранел в скута си с лъжичка на двора. Спрял военен джип с няколко цивилни от София. Показали му нареждане да замине с тях. Чичо станал, облякал си пардесюто, свалил ръчния си часовник, закопчал го на моята ръчичка, после ме целунал и тръгнал. Никой не го е видял повече. Минало половин година и във вестникарските колони "Осъдените на смърт от Народния съд", нашите прочели името му. Но присъдата е издадена посмъртно.

Някъде около 1995-96 година Янкин (бивш служител във видинската милиция от онези дни) ми сподели, че висши английски офицери са били бесни от "изчезването" на чичо Стефан. Остава предположението, че е бил свързан и с други разузнавания. И не случайно е имал контакт със съветските офицери в щаба на Толбухин. Затова не се е криел. Но какво са разбирали "слезлите" от Балкана неграмотни селянчета от голямата политика?...

С депутата Емил Капудалиев през 1993 година влязохме в кабинета на тогавашният министър на вътрешните работи Соколов. Помолих го да потърси в архивите на бившите служби нещо за чичо ми. Няколко месеца по-късно лично ме уведоми, че в картотеките името Стефан Спасов не фигурира. А в книга за Гешев прочетох, че при негово посещение в двореца е присъствал и Стефан Спасов. Гешев казал на Царя, че ако получи заповед, за седмица в планините няма да има нито един шумкар. Царят му казал, че партизаните са му необходими пред Хитлер. По-добре да се занимават тук с кокошкарски истории, отколкото да воюват за Ленинград. Чичо Стефан пушел цигарата си и не взел страна по въпроса. Да присъствуваш на такъв разговор в двореца между Царя и най-висшият полицай в страната, какъв ли трябва да си бил? ..

Разказвам тази история, защото най-малкият ми брат го кръщават Стефан. Но баба, загубила толкова много деца, при името Стефчо (към брат ми), изпадала в някакво вцепенение. Скоро брат ми се сдобива с прекор -Тони. Дори и внукът му е кръстен Тони. А не Стефан.

Съвсем естествено е, от тези първи години да нямам спомени. Три-четири годишен съм, когато баща ми го пращат в концлагер "Росица". Но съм пет-шест годишен, когато Държавна сигурност подгонва и вуйчо Бебо. Сигурно, защото е бил приятел на отец Паладий, съсечен с много други във "Вълчи дол". Или защото е владеел немски език, достатъчен "повод" за политическо предателство. На всичко отгоре е носил храна и е контактувал с немските военнопленници в училище "Сава Раковски". Те нямали военна охрана. Никой не се грижил за тях. Никой не ги е хранел. Докарани са от Румъния. Били 15-16 годишни момчета, полуголи и гладни. Спирали пред къщите и хората им давали по малко храна. Вуйчо им помагал с каквото могъл. Но властта такива неща не прощава. И го подгонва. Вуйчо се укрива. Добре си спомням, как нощем майка слагаше храна в кошничка, хващаше ме за ръката и през задната врата на двора влизахме в парка. Там ни чакаше вуйчо, вдигаше ме на ръце и ми казваше да не казвам на никого, че съм го виждал. Не знам как са го хванали, но го изпращат в концлагер "Белене". Бях по-голям, когато за първи път се качих на параход с майка, тръгнала на посещение при брат си в Белене. Друго не помня.

За военнопленниците от вуйчо зная още, че е имал адресите на десетина немски момчета. На някои от тях адресите били в градове на Източна Германия. Вуйчо направил опит да се свърже с тях. Получил само един отговор. Майката на момчето писала на вуйчо, че синът й бил загинал в Румъния. Не знаела нищо за Видин. А щом е бил жив във Видин и не се е завърнал в дома си, къде ли след това е намерил смъртта си?...

И още ще разкажа за тези военнопленници. Във видинската болница имало на лечение десетина от тях. Една нощ от Сърбия пристигнал камион с ранени съветски войници. Специалните служби нахълтали в болничното помещение и разстреляли немските момчета на болничните легла. Заровили ги в плитък ров в задния двор. В средата на 80-те години към гаражите в болницата на стоматологичните рейсове, за които отговарях, се изкопаваше плитък канал за поставяне на тръби за парно отопление. На 30 сантиметра дълбочина копачите започнаха да изваждат черепи и кости, полуизгнили дрехи и монограми. Имаше "пречупени кръстове", копчета, полуизгнили снимки. Аз и д-р Радославов дадохме за' обработка два черепа. Моят е с дребни зачатъци на мъдреци. Това говори за смърт около шестнадесет годишна възраст.

Седемгодишен бях, когато започнаха големите изселвания от Видин.

Баща ми беше освободен oт концлагера "Росица", но едва ли си е въобразявал, че с това всичко е приключило. В къщи бяха зашити одеяла като денкове с дрехи съдове, необходими вещи. Майка ни слагаше в леглата вечер полуоблечени. И щом през нощта се чуеше наблизо буботенето на камион, нашите веднага ставаха и слушаха напрегнато дали ще спре пред нас. После до сутринта стояха будни в кухнята. Много нощи подред...

Причината да не бъдем изселени се крие в епизод, в който вземам живо участие и аз. Семейство Йончеви, известни в града комунисти, са в близки отношения с нашето. Тяхната дъщеря, по това време ученичка в гимназията - Мими Йончева, участва активно в съпротивата. Имат и малък син. Любен Йончев, дълги години партиен функционер и председател на Окрьжния съвет във Видин. По времето на комисарстването на баща ми, семейство Йончеви е подгонено по ЗЗД (Закон за защита на държавата). Това означавало уволнение от работа, преместване в друг град и полицейско наблюдение. Татко ги спасява от репресиите и осигурява работа на бащата. Един ден през 1943 година майка ми в напреднала бременност с мен, е в дома им на гости. Нахълтва полиция. Мими дава на майка пакет с документи, които тя слага под роклята на издутия си корем. Полицаите, виждайки в стаята съпругата на комисаря се стъписали и не направили обиск. Чудя се, тази моя "яташка" дейност в тъмните фашистки времена не е ли била достатъчна да ми се присъди званието иАктивен борец против фашизма и капитализма"? Хора, с къде-къде по-малки "подвизи" ставаха активни борци и ползваха десетки привилегии.

Веднага след Девети септември 1944 година Мими Йончева е важна фигура в новото управление на Видин. И не е забравила какво семейството ни е направило за нейното.

От тези години пазя спомени и за събиранията вечер в къщи на известни лекари, адвокати, архитекти, съдии - Кирил Киндианов, Георги Кръстев, Георги Скиба, Омайников, д-р Асен Велков, Кокоранов, Бузов, арх. Хаджийончев. Слушаха забранените западни станции по радиото. А това се преследваше безжалосттно от властта. Пращаха ме пред вратата на двора и ми казваха, ако някой поиска да влезе в къщи, да викам високо: "Татко, да нахраня ли кокошките?"... И аз като Гюро Михайлов не мърдах от поста си.

Извън световната политика, ние си имахме и своя детски свят.

Той започваше от ранна утрин до мръкнало и се затваряше около уличките на дома. Игрите ни зависеха от сезона и възрастта. Още в първите летни дни майките събуваха обувките и чорапите от краката ни, събличаха ризките и до края на лятото единствената дреха на нас бяха черните басмени гащетки. Летните горещини изпичаха кожите ни до черно-кафяво. Петите на краката ни от калдъръма, тръните, прахта и газенето в блатните води ставаха дебели като гьон. Една забита кабарка в крака можеш да си я носиш месеци, без дори да знаеш за нея. Сутринта ставахме, на ужким се измивахме на дворната чешма, получавахме традиционната закуска - филия хляб, намазана с мармалад или филия с олио, посипана със сол, и навън на улицата. Вечер пак под чешмата ни премиваха със сапун и студена вода - и в леглата. До сутринта.

Махалата беше пълна с деца. Нашата улица като по-главна бе застлана с калдъръм. Обли, полузагладени камъни без никаква нивелация. Всички околни улици си бяха землени. В сухо време се валяхме в прахта. Гонехме топката по цял ден. В дъждовно време валянето беше в калта. И ставахме като прасенца.

Най-продължителната игра бе футболът. Нямаше още гумени топки, да не говорим за футболни. Един копринен чорап се пълнеше с парцали, стягаше се от всички страни с канап да добие кръгла форма. И цял ден се борихме с нея в прахоляка.

Играехме и на "Жмичка". Дете със затворени очи до стълб, брои до двадесет Той е търсачът. Другите деца се скриват наоколо. После започва търсенето. Щом забележиш от скривалището си, че търсачът се отклонява от теб, спускаш се до стълба и високо извикваш: "Пу, не ме намери!" Ако търсачът те забележи и е по-бърз от теб, той стига първи до "заплювката". "Заплютият" става търсач.

Играта на "апаши" и "стражари" е позната на всички деца от Освобождението насам. След 80-те години не съм видял да се играе. При нея децата се разделят на две групи. Едните стражари, другите - апаши. Едните се крият, другите трябва да ги хванат. И ставаше едно гонене през дворове и градини, криене, прескачане на огради, борби, разкървавени колене и лакти...

Имаше и период на "прашките". Ластик, вързан на чаталово дръвче. Ластикът завършва с прегъната кожа. В нея се слага камъче. Опъва се ластикът и ако си точен, улучваш врабчето. Имаше деца, прочути с точността си. Веднъж убих едно синигерче и никога повече не опънах прашка. Заради тази игра най-много бой ядяхме. Вместо врабче, често улучвахме прозорец на къща. Родителите трябваше да го платят, а нашето "чудо" се чуваше през три двора.

Играехме и на "валамета". Валаметата бяха стъклени топчета, които затискаха отвора на лимонадените шишета, за да запазят газираността на лимонадата. Чупехме тези шишета и изваждахме валаметата. По права линия на отстояние 30 сантиметра на земята се забиваха копчета в редица.

Слагаше се черта пред тях Поставаше се валамето и с кръстосани втори и трети пръст се бишкаше към копчетата. Събореното копче е твое. А този, който го е поставил, за да участва, трябва да забие по линията ново. Тази игра беше толкова ожесточена между децата, че режеха копчетата от дрехите си, за да има какво да залагат. Жив хазарт и печелеха тези, които имаха търпението и дарбата да се целят. В махалата Борис Вълчев (Коко) и Данчо Бенов бяха толкова добри, че в домовете си имаха по няколкостотин спечелени копчета. А други като Симеон Петров (Монката) нямаха копчета и по панталоните си.

"Свинкята" беше традиционна игра в махалата. Тя можеше да се играе на кръстовище. В средата се копае широка около две педи дупка. На два метра около нея се изкопават по-малки дупки, според броя на участниците. По жребии се определя свинаря. Всички участници са снабдени с яки криваци - дървен прът, завит отдолу. "Свинкята" е най-често чеп за буре. Целта на играта е да не се позволи на свинаря да вкара чепа в централната дупка. Всички пазят дупката с криваците. Свинарят пък гледа да я вкара. Успее ли, всеки тича с кривака си да заеме нова дупка. Неуспелият става свиняр. И такова тичане и потене ставаше, че след два часа игра заприличвахме на цесекари след загуба от "Левски".

Играта с "карбид" - една доста опасна игра. Чудя се как родителите ни я позволяваха. Изкопавахме дупка в земята около 20 сантиметра. Вземахме висока ламаринена кутия и пробивахме дъното й с пирон. Изкопаната дупка пълнехме с вода и сипвахме в нея карбид. Отгоре слагахме кутията и я уплътнявахме с мокра пръст. Един от нас затискаше дупката с пръст. Водата и карбида влизаха в реакция. В дупката започваше кипене. Колкото повече задържиш пръста си върху отвора, толкова повече газовете в кутията се увеличаваха. Температурата нажежаваше ламарината. Тогава дръпваш пръста си и кутията със страшна сила излиташе във въздуха. Победител е този, чиято кутия е отлетяла най-високо. Тази игра можеше да остави някого от нас без глава или поне без пръсти. Но нали бабаитлъкът е средство за превъзходство над останалите?...

Момичетата играеха на "Царю Честити, колко ти е часът?", Момичето "Цар" е отделено от другите момичета с черта. По ред питат: "Царю Честити, колко ти е часът?" Царят казва примерно "пет часа". Питащата прави пет крачки напред. Ако пресече с крачките си линията, тя става "Цар". Много тъпа игра, но учи на преценка за разстоянието.

Момичетата играеха и на "граници". Подскачаха между нарисувани квадрати и бутеха една керемида с краката си.

Обичаха и играта на "Народна топка". Често в нея се включваха и момчета. Тя е нещо като волейбола, само че без мрежа. Целта на играта е да удариш с топката противников играч и, ако той не я хване, излиза от играта. Победител е този отбор, който извади от играта всичките противникови играчи. Тази игра изискваше пъргавост, ловкост, хитрост и силен удар.

Често се питам как биха реагирали днешните деца, закърмени с компютаризацията, ако им предложиш нашите игри? Много смешно... Но "смешното" създаваше здрави тела, душевност, приятелства, спомени. Докато взиращото се днес дете в компютърния екран, едва ли знае що е цял ден игра на чист въздух? Нашето детство не познаваше никотинената отрова, нито наркотика, нито телевизионното и компютърното облъчване. То възмъжаваше бавно и природата го даряваше със сила и жилавост. Естествено е, че в реда на нещата ни бяха и честите сбивания. Между нас си, между махалите, между училищата. По-силен беше този, който сутрин изяждаше повече филии хляб с мармалад. Или пък поемаше всеки ден от майка си лъжица с рибено масло. Смрад, на която миришеш цял ден. Но пък нямахме нужда от "Атигрипали" и "Антибиотици". Нашите антибиотици ги получавахме на улицата, която ни даваше слънцето, загара, витамините, червените бузи и здравите мускули. Улицата беше нашия безплатен "личен лекар"!

Бях около пет годишен, когато баща ми хвърли в завист децата на цялата махала. От София ни доннесе подаръци. На Тони дървено конче-люлка. На Емо - детско колело. А на мен - лека кола. Направена от метални ленти със седалка, волан, гумен клаксон и два педала, на които се поставяха краката. Бутайки ги напред-назад, леката кола вървеше. Такава завист в детските очи, сърцето да ти се пръсне! А що подмазвания бяха необходими, за да се смиля и да дам на някого да направи едно кръгче?...
Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин