Изпрати стари снимки от Видин и областта

От Девети септември 1944 година до есента на 1961 година - част 3 - Детската градина

История - След освобождението

Видин - стария площад


За нашата махала тя бе в училище "Отец Паисий". Там се срещнах и с първата си учителка - другарката Райна Каменова. Тя е детска учителка и на майка ми, но тогава като госпожица Каменова, по-късно госпожа, сега вече като "другарка". Каква тъпотия! Тази висока, строга, сърдечно възпитана възрасттна дама, пикльовците на пет годинки да се обръщат към нея с -другарко". Но социалистическото време забрани дребно-буржоазното уважително обращение "господин", "госпожица", "госпожа". Направи всичките "другари" и "другарки". Е, ако само това да беше вината им...

Детската градина беше първият етап на идеологическото зарибяване на децата - бъдещите строители на светлото комунистическо бъдеще. На входната врата на училището е закачен лозунг: "Любима партия, благодарим ти за грижите!" В дъното на коридора на детската градина имаше "Тържествен кът". Една дървена етажерка, обвита в червен плюш. От двете страни на етажерката са поставени бюстовете на Сталин и Димитров. Под тях са наредени саксии с цветя. Отгоре лозунг, който преди влизане в детската стая хорово цитирахме: "Др. Сталин, др. Димитров, ние верни сме на знамето червено!"

В детската стая също имаме "червен кът" с цветя. С портрети на загиналите видински партизани. И лозунг: "Те умряха, за да живеем щастливо ние!" И по стените портрети: "Сталин на мавзолея на Ленин, държащ в ръцете си усмихнато дете", Георги Димитров между дечица в детска градина", "Усмихната жетварка в народна носия предава първия ожънат сноп жито на вожда и учителя Димитров".

Всеки ден имахме и час по "политическа просвета". Едва ли сме разбирали нещо, но идеологическата обработка върху нас се провеждаше по специална програма, задължително и целенасочено. Четяха ни за Митко Палаузов (убито партизанче), за овчарчето Калитко, което носело хляб на партизаните. Научихме и за Павлик Морозов, който в едно село на съветската страна проследило баща си, който откраднал торба жито от реквизираното на селяните. Предал баща си на милицията. Бащата е прибран и разстрелян в някоя яма. Дядото убива внука си. И Павлик се превръща в герой за всички деца на Съветския съюз. Какъв "героичен" подвиг, достоен за "подражание"?... Бащата "краде" собственото си реквизирано жито, за да не умрат децата му от глад. А собственото му дете, отровено от болшевишките изкривени представи за "чест и дълг", го предава!?...
В детската градина идваха ятаци, партизани, ремсисти, за да ни разказват своите спомени. Ние ги гледахме със гордост и завист. Помня и майката на обесения комунист Боян Чонос. Докато разказваше за сина си, плачеше. Плачехме и ние. Вечерта в къщи, преживяното го преразказвах и от очите ми течаха сълзи. Родителите ме гледаха и мълчаха...
По същото време сутрин къщите осъмваха с надписи: "Тук живее народен враг!", "Долу фабрикантите!"... "кулаците"... "фашистите"... Хора изчезваха. Реквизираха имоти. Радиопредаванията и уличните общински глашатай съобщаваха за съдебни процеси и смъртни присъди на водачите на БЗНС, Демократическата партия, партия радикали... Терорът вилнееше, разширяваше се. Никой не можеше да бъде сигурен за живота и имуществото си. Страх и несигурност парализираше всеки дом. А ние в детската градина играехме една игра в кръг, пляскахме с ръце и пеехме задължителната песничка:

"Кукувица кука, Тито на буклука.
Славей пее, Сталин да живее!"...
От детската градина имам и комични спомени.


В коридора всички се събувахме и подреждахме обувките си на дървен рафт. Обувахме домашно изплетени терлички. До тоалетните на двора ходихме с донесени от къщи дървени налъмки. Един ден на "зор" обувам налъмките и тръгвам през топящия се сняг на двора към клозетите. Снегът започва да се лепи отдолу под налъмите. И те започват да ме повдигат. "Зорът" не чакаше, а налъмите растяха, докато ме събориха в локва пред нужника. Разревах се, защото бях целия в кал, И защото каишката на единия налъм се беше скъсала. Бос влязох в нужника, бос се върнах. Калните крака оставиха следи по пътеката на коридора. Една от чистачките ми завъртя здрав шамар, от което ревнах още по-силно. Другарката Каменова излезе от детската стая и пред персонала каза строго: "Борисе, какво ще каже др. Димитров, ако те чуе?"... Плачът ми секна веднага. И как няма да секне, ами ако др. Димитров утре каже, че не съм достоен да стана чавдарче? Ама, моля ви се...

1949 година. Вождът и учителят на България Георги Димитров умира. Каква непрежалима загуба!... Героят от Лайпциг, водачът на международното комунистическо движение, мъртъв?... 0, не! Плачи, народе! Спусни червените знамена! Потопи се в скръб и мъка...

Много години по-късно в стари лачени обувки на баща ми, захвърлени на тавана, извадих смачкани вестници, слагащи се като подплънка за запазването на фасона. В тях бе поместена снимка на Георги Димитров, който се завръщаше в България от дългогодишния си престой в Съветския съюз. Виждаха се и посрещачите, въоръжени със съветски автомати, и деца с цветя, и сияещи селянки. Вестникът сигурно е бил опозиционен, защото отгоре като заглавие пишеше: "Голям облак, малък дъжд!" Може и "малък облак" да е бил, ама изби цялата опозиция на Бългрия и смаза градивната интелигенция. Въведе терор, какъвто страната не познаваше в хилядолетната си история.

Но сега е 1949 година. Аз съм на шест години. И стоя караул в детската градина пред привързания с черна лента портрет на вожда. Очите ми са зачервени от плач. Що ще правим вече ние, децата, без нашия велик вожд? Нашият... Не! Чичко Димитров не може да умре! И сълзите още по-силно ми течаха...

Два дни по-късно в двора влезе вуйчо с войнишка торба през рамото.
Бяха го освободили от концлагера "Белене". Аз увиснах на шията му и изплаках: "Вуйчо, знаеш ли, че др. Димитров почина?..."
- Така ли - възкликна вуйчо - ами, сега какво ще правим без него, а?... . и избухна в смях. Но баща ми ни гледаше съвсем сериозно.
Месец по-късно до портретите на Сталин и Димитров, се нареди и Васил Коларов. Той стана новият ни "баща". Децата трябва да имат "бащи". Особено, когато родните им бащи са зад телени мрежи или гният без присъди по затвори. Година по-късно и др. Коларов си отиде. Но ние пак си получихме нов баща - др. Вълко Червенков. И скандирахме възторжено: "БКП! БКП! Червенков! Червенков!"...

А се появи и нов, страшен, коварен враг срещу нашата родина - диверсантите. Този изменник на социализма, империалистическият агент маршал Тито, прехвърляше от Югославия през нашата граница убийци, предатели и фашисти, които бяха избягали при него от България, спасявайки се от народния гняв. Те тровеха питейната вода по селата, пускаха смъртоностни микроби сред стадата, убиваха нашите смели граничари. Трябваше бдителност! За да бъде откъсната ръката на империализма, завиждаща на щастливата ни страна, разперила платна към светлото бъдеще! В детската градина дойде другар, който ни разкри зверския образ на диверсанта. Показа ни техни рисунки: свирепи вълчи физиономии, избиващи жетварки на полето. Други двама с ръце до лактите в кръв, душеха малко дете. Няколко от тях бяха запалили детска градина. Децата горяха като факли и пищяха. А те се смееха...

Дни наред сънувах кошмари от тези рисунки и се събуждах в пот. Но станахме бдителни и мечтаехме да съобщим в милицията, че сме видели диверсант. Особено внимателни бяхме към непознати, които носеха раници на гърба или торби. Ами ако в тях бе скрита атомна бомба да взривят детската ни градина?... Подозрителни бяха и хора, които разпитваха децата дали знаят къде е къщата на еди-кой си. Ние знаехме, но не му казвахме. И започвахме да го следиме. Играта на "стражари и апаши", неусетно се превърна в "бдителни деца срещу диверсанти".

В дома ни постоянно идваха селяни от околните села. Някои преспиваха в нас. Други потайно си шушукаха, да не чуем с братоците за какво си говорят. Веднъж двама много ми заприличаха на диверсанти - брадясали, с дочени рубашки, на всичко отгоре останаха да спят в малката къща. Вечерта казах на татко: "Тия двамата май са диверсанти? Ще ги предадеш ли на милицията?... Баща ми остави вилицата си, погледна ме страшно и каза. "Май вече си достатъчно голям, да поговорим по мъжки." После продължи да се храни...

Лятото на 1950 година бе лятото на най-масовите изселвания на ви-динчани. Но седмици ме деляха от влизането ми в първо отделение

Една нощ ни събудиха. В къщата имаше непознати, които се ровеха в шкафове и гардероби. Обръщаха всичко и нищо не прибираха. Баща ми стоеше в кухнята на един стол. майка ни нареди в един ъгъл на леглото и ни каза да си мълчиме. Непознатите са качиха на тавана, дигнаха чергите и опипваха дюшемето. Един от тях застана пред нас. Гледа ни няколко минути намръщено и ни запита: "Знаате ли, дека е скутано оръжието?... Чуете ли кво ви каем?"...

Гласът му беше страшен. Емо се обади изплашено: "В коридора, в шкафа, има пистолет." Веждите на агента подскочиха. Хвана за ухото брат ми, изтегли го от леглото и изрева: "Покажи го, бе!" С извита глава на едната страна, Емо отвори шкафчето и извади глинен пистолет със свирка. Продаваха ги по панаирите.
- Копиле фашистко, че ви дам ази да се разберете! - и бутна брат ми към леглото. Завършиха обиска и отведоха баща ми със себе си.

Мисля, че от този миг нещо в мен се пречупи. Колкото и малък да бях. Не можех да повярвам, че баща ми е диверсант. Въобще не приличаше на диверсантите от картинките. Нещо не беше в ред...
Няколко месеца ходихме вечер в милицията и носихме храна на татко. После го освободиха.
Ярък спомен от тези детски години пазя и за още един случай. В кухнята една вечер вуйчо говореше с някакъв човек. Влязох, за да си отрежа малко хляб. Вуйчо ме запита:
- Не позна ли, отец Николай?...
Обърнах се. Отец Николай, приятелят на вуйчо ме гледаше усмихнато. Но аз го гледах като втрещен. Нямаше я голямата брада, която като по-малък обичах да скубя. Беше избръснат и в цивилни дрехи. Май това беше последният път, който го видях. Не зная съдбата му. По-късно вуйчо ми разказа, че комунистите в едно видинско село го извели от черквата, където кръщавал дете, вързали го на стол на площада и го избръснали до голо. После един се изпикал в калимавката и е нахлупил на главата му И това пред очите на цялото село...

За мен настъпи и първият учебен ден.

Махалите на града бяха районирани за определени училища. Нашата махала се падаше към гимназията. Тя бе една, но се учеше на две смени и всяка си имаше име: Първа мъжка гимназия "Димитър Благоев" и Първа девическа гимназия "Лиляна Димитрова". Момичетата и момчетата бяха разделени. Аз постъпих в първо отделение на мъжката гимназия. Класен ръководител - другарката Магда Найденова. Пазя топъл спомен за тази дребничка. с очила и къса коса жена, която вдъхваше толкова много доверие в уплашените първолачета. Първите чингелчета, първите буквички, написани с мастило, наклонени на дясно, с тънко и дебело, тя ни ги показа. Тогава се пишеше с мастило и перодръжка с перо. Перодръжките слагахме в чантите, но шишенцето с мастило ги носехме в ръка. Нямаше част от дрехите ни ненацвакани с неизпираемото синьо мастило. По-късно измислиха бакелитените мастилници, в което мастилото влизаше, но не излизаше. Така можехме да ги носиме в чантите. Мастилото уж не излизаше, но пак си бяхме от горе до долу в мастилени петна. Мастилата се продаваха в три цвята . синьо, зелено, червено. Зеленото употребяваше интелигенцията. С червено мастило се пишеха заповеди, декрети, постановления. От това време се пази традицията за законодателната власт на "червения печат".На малките сметала започнахме да събираме и изваждаме числа. Прозорецът на науката бавно и търпеливо се отваряше пред нас и ние неусетно растяхме, опознавайки света на знанието. Толкова много такт и доброта имаше в нашата първа учителка. Поклон пред тази прекрасна преподавателка и жена!

Иначе идеологическото ни шлифоване продължаваше и ставаше все по-агресивно. И тук имаше "червени кътове", портрети на партизани, обградени със саксии цветя. Е, имаше място на стената и за портретите на Христо Ботев и Иван Вазов. После на Вазов го свалиха и на неговото място закачиха друг. Другарката Найденова ни обясни, че "писателят Иван Вазов е сбъркал нещо, и ние повече не можем да го гледаме в коридора." Да, ама ние знаехме вече, че портрети свалят само на предателите. Значи Иван Вазов е враг на народа. И щом е враг, заслужава съд и смърт като другите предатели!...

Настъпи и денят, в който ни приеха в детската организация "Септемврийче". В тържествена обстановка ни извикваха един по един и ни връзваха сините връзки. Пред нас се откриваха хоризонти. Ние вече сме чавдарчета! избран председател. И надзорник от пионерската организация. Председателят докладваше за всяка наша постъпка на пионерския надзорник. Той на класния ръководител и, ако се налага - на директора и родителите ни. Нямаше вече лабаво. Надзорът - зорък. Бдителността - засилена. Верността към организацията - задължителна.

Началото на 1953 година. Сурова зима. Градът е затрупан с близо метър и половина сняг. Движехме се по тесни пътечки към дома. Дунав е замръзнал почти до средата. През него от горите на Румъния преминават на глутници бели вълци, които нападаха кошари, едър добитък, дори и хора. Видях един убит на площада във волска кола. Страшен звяр проснат в колата. Предните и задните му крака излизаха от каруцата. Видях и бял орел да прелита над двора ни. Крилата му бяха като на самолет. В клюна си държеше извиващо се животно. Не зная какво беше. Овца, магаренце или коза. Но това страшилище спокойно би вдигнало човек от земята. Зимата вече си тръгваше, когато дойде потресаващо съобщение: "В любимата Москва, в Кремъл, е починал Бащата на народите, вождът на световното комунистическо движение, любимият на всички Йосиф Сталин!" Е, това вече, не! Това не може да бъде! Настъпват дни на национален траур. Във всички заводи, предприятия, училища, ведомства, казарми, скърбящият народ застава на стража пред бюстта на вожда, отрупан с цветя. Подсмърчването и плаченето е задължително. В махалата живееше едно момче, което работеше в "Металик". Викахме му Мичо Барабата. Та, в дните на всеобща скръб, той разговарял с приятел на площада и го напушило смях. За минута Горките очи" на властта му извиват ръцете и Барабата изчезва завинаги от града. После чувах "справедливи" коментарии: "А бе, как можеш да се смееш, когато цял свят реве? Трябва да си фашист, капиталистическа отрепка, гад...

Както навсякъде, така и пред гимназията имаше денонощен почетен караул. По половин час всеки от нас стоеше от двете страни на изнесения бюст пред главния вход. Чавдарче с пионерче. Пионерче с комсомолче. Комсомолче с комунистче. Комунистче с комунист. И така цяла седмица денонощно. Нашето дежурство с Коко (ние двамата си бяхме като сиамски близнаци) се падна в късна вечер. За половин час премръзнах. Бях обут в шушони (гумени половинки галоши), а Коко в гьонени обувки. Не си усещах десния крак, замръзваше. Коко събу десната си обувка и ми я даде. Аз му дадох шушона. След смяната, едва стигнахме до вкъщи. От парата, излизаща от устата, цялата ми шия бе покрита с лед. Баба ни разтри първо със сняг, после с топла кърпа. В другата стая баща ми с приятели пиеха греено вино, замезваха с домашен суджук и говореха тихо. Що така ми направи впечатление, че въобще не скърбяха?... Даже се усмихваха?... Но нали си бях възпитано момче, запазих за себе си мнението.

Пионерския лагер
Лятото на същата година майка успя да ни прати с Емо на пионерски лагер. За ггьрви път се отделяхме от семейството за три седмици. Лагерът се намираше до манастира "Свети Петър".Едва ли има видинчанин, който да не е лагерувал там. Прекрасна природа, гъста гора, река, в която ни учеха да плуваме. Сега си спомням, че повече от 20 години не съм виждал светулки. В 'Свети Петър' имаше стотици. Това са красиви насекоми, които нощем при летене светкаха и гаснеха, светкаха и гаснеха.

Ние ги хващахме и рамазвайки ги на ризките си пишехме буквичката на името си. И два-три часа тя светеше. Имаше костенурки и таралежи. Виждал съм от много големи до много мънички.

В неделния ден разрешаваха на родителите да ни посетят. Щом видяхме майка, ревнахме с глас да си ни вземе в къщи. И ревнивците не бяхме само ние. Тая с вземането не стана, но защо не ни харесваше лагера?... — Защото си беше жива казарма.

А в дома си, лятно време, ние си бяхме "децата на улицата" от сутринта до вечерта. Правехме си каквото искахме, т и когато го искахме. А тук сутринта ни събуждаше пионерска тръба. Под строй се редяхме в общите тоалетни. Трябваше да се измиваме, да си мием зъбите, да се върнем в помещението, да си оправим леглата по-точно определен начин. Следваше строява не на плаца и под строй ни завеждаха в столовата на закуска. След закуската започваше "кръжочното обучение". Бяхме разпределени по групи. Едни учеха за комбайнери и трактористи, други изучаваха ботаника и правеха хербарии, трети се учеха да свирят на акордеон. С една дума, училището продължаваше. А уж бяхме дошли да играем и почиваме. Няма такова нещо.

След кръжока, всички се събирахме на поляната, където ни запознаваха със световните събития. Започваше се с войната в Корея, през гладуващите деца в капиталистическите страни до пълната увереност, че световният комунизъм ще победи злото. Половин час почивка и отново свири тръбата. Под строй с пионерска песен към столовата за обяд. След обяда, отново в леглата, за задължителната следобедна почивка. Щеш, не щеш -спиш. Или се правиш, че спиш. Но, ако не мируваш, наказанието не ти мърда. А то за всяко нарушение е изкарване пред строя на вечерната проверка. И порицание пред всички. Срам, срам, срам... Затова, каквото ти кажат, изпълняваш. Спи!... Спиш. Стани!... Ставаш. Яж!... Ядеш. Пей!... Пееш. Изпълняваш. Нямаш право да мислиш! Изпълняваш!... Как бавно и методично ни връзваха с веригите на послушанието? Как ни превръщаха в подредено, безволево, несъпротивляващо се стадо? Комунистическата идеология знаеше какво иска и го започваше с децата.

Но да продължа с режима. В 16 часа тръбата отново ни вдига. Пак това омразно оправяне на леглата. До тоалетните и отново под строй с песен към столовата за следобедна закуска. Следват спортни игри: футбол, народна топка, волейбол, атлетика. Чак привечер два часа всеки прави, каквото си иска. Но в строго охраняваните от самите нас граници на лагера. От това се разбира, че давахме дежурства и по охрана. И дежурства в кухнята белене на картофи, чистене на фасул или ориз, миене на съдовете, измиване на столовата. Те бяха допълнителните задължения. Вечеря по познатата процедура и пак под строй на поляната, където се запалваше "пионерският огън". Най-хубавото му беше, че гонеше комарите, които ни нападаха на рояци. Всички деца бяхме разпределени на групи, в зависимост от възрастта. Пред огъня поред групите изнасяха културно-музикална програма. Патриотични стихотворения, съветски песни, случки на героични подвизи, спомени за великите вождове. Тръбата свири за вечерна проверка. Председателят на всяка дружинка марширува към дружинния ръководител, вдига ръката си над главата (пионерският поздрав) и рапортува: всички са налице, с изключение на геройски загиналия в борбата срещу монархо-фашизма... (еди-кой си). Рапорт даден!" Дружинният отговаря: "Рапорт приет!" И каталясалите ни тела най-после "умираха" в леглата.

Но имаше и хубаво в тези лагери. Завързвахме нови приятелства. Момичета и момчета лагеруваха заедно. Появяваха се и първите любовни трепети. А и в ритъма на дисциплината някак си оглупявахме, свиквахме с нея, дори започваше да ни харесва. Като животните в обора: хранят ги, доят ги, стрижат ги и ги подготвят за жертвеното заколение...

Времето минаваше, завършихме четвърто отделение, очакваше ни прогимназията и вече в редовете на мечтаната Димитровска пионерска организация.
Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин