Изпрати стари снимки от Видин и областта

Заведения, занаяти и транспорт през онова време

История - След освобождението

Със закриване на окръга във Видин останаха само околийските учреждения и Сметната палата, която проверяваше бюджетните приходи - разходи на цялата Врачанска област и санитарно-епидемиологичната станция, находящи се в сградата, където беше околийското управление, полицията и санитарно-епидемиологичната станция на мястото, където е сега Съдебната палата, по-точно в частта на Регионалната библиотека.

Какво имаше някога? В града имаше 4-5 сладкарници - по-семпли и малко по-представителни. Имаше една, наречена "Шампания", намираща се до стария околийски съд, сградата на който още стои на улица "Александровска". Собственик на сладкарницата беше един стар, представителен човек на име Кариман Шабан. По-късно сладкарницата се премести в центъра под името "Савоя" и накрая стана "Тирана". Вечният сервитьор в нея беше висок и слаб албанец с прякор "Америката". Едва ли има гражданин, който да знае истинското му име. По време на войната синът на "Америката", Зульо, избяга от Албания и дойде при баща си във Видин, защото щяха да го вземат в италианската армия. Най-чудното в тази история ми беше, че този младеж, който за пръв път идваше в България знаеше говоримия български език. Тези албанци, макар че почти целия си съзнателен живот бяха прекарали тук, след опъване на отношенията ни с Енвер Ходжа бяха изгонени от България. Остана само спомена за сладкия суджук - червен или бял с нанизани на конец орехови ядки в средата.

Имаше и друга сладкарница на Зубер, също така албанец, която се намираше на улица "Александровска", някъде зад сегашната сграда, наречена комплекс "Дружба".
Там винаги намирахме хубави сладки, поднасяни от двете също хубави дъщери на Зубер - Фатма и Лейла. В нея ни беше разрешено да отиваме и ние, учениците, се ползвахме от тази "милост" на нашия директор. Тази сладкарница, иначе неголяма, след 18 часа беше пълна, защото от този час по радиото се предаваха по желание на слушателите последните шлагери. Особено много ученици и ученички имаше там през зимата, когато започваше да се здрачава и не можеше вече да се карат кънки. В сладкарницата имаше надпис: "Яжте, пийте и мислете, че и други чакат". Имаше и двама бозаджии - Кямил и Кецо, двама братя също албанци, които разнасяха из града боза в дървени гюмове. Кямил викаше по улицата само:"Боза, боза", брат му:"Айде, Кецо дойде бре!" или по ред стояха пред вратата на турската баня и чакаха, както беше обичая след банята да се изпие по една студена боза, която прислужникът на банята разнасяше по поръчка на клиентите, излегнали се на дюшеците по пода на помещението. За съжаление и двамата бяха убити в едно късо време без убийците да бъдат заловени до днес. Имаше и друг албанец -Изет, който продаваше в града "шуруп" - сладникъв сироп, боядисан жълто или червено. Сиропа той носеше на гърба си в един особен гюм, обшит с кожа и с разни дрънкалки по него. На пояса си имаше широк колан с нещо като джобове, в които имаше поставени няколко чаши, а в едната си ръка носеше бакърен ибрик, с който изплакваше чашата преди да сипе от сиропа на някой клиент. Този Изет беше, казано по днешному, голям фен на футболния отбор "Виктория 23".

Както разбирате, сладкарската "индустрия" в града беше в албански ръце. Имаше и още две по-малки и по-неугледни сладкарнички, където беше промкомбинатът. И те бяха на албанци или турци.

Трябва да спомена и как се сервираше в тогавашните сладкарници. На клиента се поднасяше чиния, пълна с няколко вида пасти. Клиентът си избира кои пасти ще изяде и заплаща. Виличката в сладкарницата беше особена. Единият рог беше много по-широк и заострен и с него си режеш като с нож пастата.

По-късно в сладкарския занаят се появи, и то много успешно, един българин. Това беше бай Иван Нягулов от Спанчевци, Берковско. Той отвори сладкарско заведение в Калето и най-хубавите сладки правеше той.

В нашия град имаше "фабрика" за сглобяване на радиоапарати, наречени "Мелотон". Частите бяха на някаква германска фабрика, а видинската работилница беше на Недко Друмев. За късо време всички видински дърводелски работилници ( а те не бяха малко) бяха затрупани с поръчки за изработване на дървени кутии за радиоапаратите. Тогава изкуствените материи правеха първите си крачки по своя, вече победен, ход в света и освен бакелит друга такава материя не съществуваше. Бакелитът обаче влияе лошо на звука и никой не би си позволил да купи все пак скъпия радиоапарат в такава кутия. Между другото, тези радиа "Мелотон" бяха много добри. Купуваха се предимно "Менде", "Телефункен", "Блаупункт"( със светещо око, което показваше дали е намерена точно търсената радиостанция), "Кьортинг", "Филипс"(холандски), "Сааб"(шведски), "Хорнифон" (австрийски). Във Видин на читири-пет места продаваха радиоапарати от най-различни марки. Запомнил съм бюро "Волт" на Цено Кунев. При покупка идваше техен човек, който донасяше в дома ти радиото и монтираше на подходящо място антената.

Във Видин имаше много кръчми. Моите сведения са, че в града те наброяваха числото 96. Струва ми се, че броят е увеличен, но истината е, че бяха много! Може би това, че Видин е производителен винарски център е една от причините. Имаше кръчми, на чиято фирма пишеше:"Шише вино 2 лева, две шишета 3 лева". Иначе виното, купено от някой лозар -винар струваше 6 лева литъра, а в кръчмите обикновено беше по 10 лева. Тези шишета, дето струваха 2 лева бяха с вместимост от 200 милиграма(200 грама, както обикновено се казва). В повечето кръчми имаше по една голяма печка. Зимно време отгоре на печката имаше тенджера с топла вода. Мераклиите пиячи обикновено стояха прави около печката и топваха от време на време шишенцето в тенджерата с топлата вода. Така загряваха виното, защото се знаеше, че червеното вино през зимата се пие затоплено.

Освен кръчмари в нашия град имаше хора с по-големи лозя, които като професионалисти произвеждаха вино. Спомням си например двамата братя Тодорови, запасни офицери, които правеха много хубаво червено вино. Имаше, разбира се и други майстори. Такъв беше и Божко Тасов, от който съм купувал специално бяло вино. С унищожаването на двете лозарски бърда - Ново бърдо и Кутига и обръщането им в кукурузени ниви винарството като поминък на видинлии западна. А имаше хора, които се поддържаха с това. Не мога да не спомена и Ал. Бурмев, чиито десертни грозда бяха широко известни.

Имахме не само кръчми, но и книжарници. Книжарница "Наука" беше на Ванко Найденов, "Дунав" - на Георги Станев(Щавляка), "Лира" на Паси - единственият евреин, който не знаеше да търгува. Беше груб с клиентите, ако имаше кой да влезе в книжарницата му и затова почти никой не влизаше в нея. Имаше и книжарница "Отец Паисий". Всичките бяха в търговския център на града и близо една до друга. Имаше и специализирана книжарница с печатница към нея, в която се продаваха търговски книги, квитанции и други административни книжа и документи. В книжарница "Наука" се продаваха освен книги за прочит, учебници и учебни помагала, а така също и радиоапарати "Кьортинг"( едни от редките тогава и много хубави), както и .... кънки. Аз самият си купих оттам кънки "Щюрмер доцент", които съм запазил и досега. В книжарниците се продаваха хубавите, цветни и лъскави картинки, за които споменах по-горе, също така многоцветните лъскави хартии, каквито отдавна не съм виждал по днешните книжарници.
Търговския дом и аптеки Лиджи
Аптеките в града бяха четири. Трите частни: на Лиджи, на Задгорски, на Евдокимов и една общинска. Забележителност на аптека "Лиджи" беше един голям, син термометър, около метър, който беше закачен отвън, до входа на аптеката отдясната страна и всеки гражданин можеше да види каква е температурата на въздуха по всяко време на денонощието. Освен това в аптеката на Изидор лиджи имаше и барометър, който понякога също биваше изнасян навън. Този магистър -фармацевт се ползваше с авторитет и уважение не само от видинското гражданство, но и сред околните селища. При приготовлението на лекарствата той ползваше ценен архив от стари, изпитани рецепти. Впрочем, видинската община имаше и своя здравна служба, където гражданите можеха да се преглеждат от общинския лекар безплатно и да получат здравна помощ също безплатно. От аптеките купувахме и пастите за зъби и козметични средства от френската фирма "Жермандре", а също така и естествените прахчета ванилия.

Хлебарници имаше доста в града. Хлябът се печеше на огън от дърва и почти всички хлебари бяха македонци. Македонците имаха и свои братства, но някаква особена дейност не са развивали. Чувстваха се абсолютни българи. Нашите махленски хлебари и на Ташкюприя, и в Калето също бяха македонци.

Като стана дума за македонците искам да отбележа, че между тях имаше и много вражди, които не подминаха и град Видин.

В средата на тридесетте години бяха в разгара си македонските взаимоубийства. Във Видин, преди да бъде убит в Марсилия сръбския крал Александър и френския външен министър Луи Барту, техният убиец Владо Черноземски, изпълнявал и други такива поръчки, е бил на работа като шофьор на окръжния управител. Въпреки че имаше доста македонци в града ни, не е имало много убийства, за каквито четяхме почти всеки ден във вестниците. Омразата между двете македонски крила беше страшна. Един ден двама македонци пристигат, за да убият Любен Михайлов - съдия-следовател при Видинския окръжен съд. Той обаче имал късмет - предната нощ заминал за София. Двамата килъри, изпратени от София отиват в съда и питат един прислужник къде е кабинета на съдията Михайлов. Той им го показал. Двамата влезли и попитали човека вътре дали той е съдията Михайлов. Юристът действително бил Михайлов. Двамата го погледнали и казали, че търсят съдията Михайлов. Нашият човек, за да се изфука им казал, че той е съдията. Истината е, че той също бил Михайлов, но стажант в съда. Двамата се засмяли и добавили, че търсят съдията Любен Михайлов. Килърите имали резервно указание. Ако не намерят съдията Михайлов да убият друг македонец. Извинили се на младия Михайлов, излезли от кабинета на съдия-следователя и проследили и убили директора на Търговската банка във Видин - Куртелов. Били заловени от полицията, арестувани и заведени в кабинета на съдия-следователя и отново се видяли с младия Михайлов. При тази среща казали на младия Михайлов, че се били усъмнили при първата, без малко фатална за него среща, защото онзи, когото трябвало да убият бил по-стар и с друга външност. Доста години следите от куршумите, убили Куртелов стояха на дървената ограда, пред която беше застрелян.

Македонците се убиваха един друг, но се пазеха много да не засегнат друг човек или български офицер. Жалка беше омразата между тези македонски крила, защото най-смелите им хора загиваха и защото тия унищожения на толкова много хора бяха само от полза на сърбите. Тая братоубийствена война спря към края на 30-те години на миналия век, защото властта предупреди и двете крила на македонците, че ще вземе драконовски мерки против тях. При посещението на сръбския крал Александър в България през 1934 година бяха взети действително много строги мерки, за да не би да посегнат на живота му. Тогавашният областен директор на Пловдивска област, който ми е разказвал доста по-късно за това казваше, че най-буйните македонци са били задържани със семействата им в казармите и предупредени, че дори само за опит за покушение срещу крал Александър ще бъдат веднага разстреляни заедно със семействата им. След няколко месеца кралят беше застрелян пак от македонец, но по хърватска поръчка. Във Видин нямаше много македонски саморазправи, но имаше една обсада на македонски деец, който беше убит от органите на властта и къщата на улица "Пеюва"(зад сегашната поликлиника) беше опожарена.

Но нека да прекратим тая печална страница от нашия обществен живот. Да се върнем пак на чисто видинските работи - хлебарите. Един път запитах бай Димитър Домлето, много дебел и добър човек, защо вади хляба от фурната си в Калето толкова рано сутрин, веднага след 5 часа? Тогава изкарваше питки по три лева едната. Той ми отговори, че хората отиват по това време на работа - на пристанището, на гарата, в тютюневата фабрика "Загорка" и т.н. "И - продължава бай Димитър, тези хора търсят да закусят добре, защото ги чака по-тежка физическа работа". А какво закусваха? Една сутрин станах доста рано и забелязах, че кака Фроса по това време е запалила вече кебапчийската си скара и запекла първите кебапчета. Хората, които минаваха оттам се отбиваха при нея и в половината от питката на бай Димитър слагаха по четири-пет кебапчета и така, отивайки на работа закусваха по пътя. Учудих се не само на находчивостта на бай Димитър, но и на кака Фроса. Кога е станала, кога е запалила скарата, защото на току-що запалена скара не могат да се опекат хубави кебапчета. Но това е икономическият интерес!

Спомням си и за месарите, т.е. касапите. Техните касапници бяха на видинската улица"Касапска", която малко хора знаят като такава. Тя минаваше почти през средата на сегашната Съдебна палата. Касапи имаше много. Всеки оттях имаше по най-малко двама чираци - единият коляч, а другият в касапницата. Тук искам да разкажа за броя на касапите в града ни. Някои хора ще си спомнят, че излезе по едно време закон за признаване на трудовия стаж, когато бившият работник по една или друга причина не може да го докаже. Работниците по онова време имаха работнически книжки, които се облепваха с осигурителни марки. Но къде от недобросъвестен работодател, къде от нехаен работник книжката е загубена. Много работници, когато трябваше да се пенсионират не можеха да докажат своя трудов стаж. Затова и много правилно със закон се даде право да се докаже този стаж пред съда. И така един бивш касапски работник завел такова дело. Аз също бях в съда. Свидетелят на работника-ищец каза, че го знае и познава, защото и двамата са били членове на работническото касапско дружество. Когато се разглеждаше делото, вече в по-късно време от описваното, в града имахме само един магазин за месо. Съдията не беше от Видин, усъмни се в показанията на свидетеля и строго му каза: "Ей, внимавай какво говориш! Колко жители е бил Видин и колко касапи е имало, за да имате и дружество на касапските работници?" Свидетелят не се смути и по видински му отговори:" Я не знам колко жители е бил Видин, но знам, че ние беме около 70 души членове, а касапи имаше 28 души". Действително имаше много касапници. Може би свидетелят е имал предвид и работниците в кланицата или както беше известна - салханата. Касапи имаше не само от града. Месо се продаваше клано в една ниска кръчма в Новоселци, а се колеше и в Смърдан. Колеше се всекидневно. Почти всеки ден се наблюдаваше надбягването на касапските каруци по улица "Александровска". Хладилници тогава нямаше, имаше големи дървени сандъци, обковани отвътре с ламарина, в които се поставяше месото, покрито с начукан на по-дребно лед. Обикновено като купуваш месо, касапинът питаше: "Госпожа, имате ли мачка?" Ако кажеш "да", то касапинът според покупката, която си направил ти отрязва едно парче бял или черен дроб ( за котката ). Месото обикновено от касапите се носеше вкъщи прободено и завързано с лико (рафия). Имаше и нещо интересно около самите касапници. Те бяха построени до ендъка (рова), където от касапниците се изхвърляха всички развалени меса и карантии. Затова там се въдеха големи водни плъхове, а ние, децата, минавахме зад касапниците и оттам биехме с камъни по големите плъхове. Пред касапниците, от другата страна на улицата (зад гърба на аптека "Лиджи") имаше нещо друго. Имаше една кръчма с вечно димяща скара, а до нея зарзаватчийница. Мераклиите отиваха в кръчмата като носеха избраното от тях или от кебапчията месо или карантия ( в сезона на коленето на агнетата това бяха мумиците), а от зарзаватчията поръчваха една по-голяма тепсия, пълна със салата. И започваше ядене и пиене!

Бяха излезли доста строги закони във връзка с трудовата дейност. На обяд в 12 часа беше нает един човек, който заставаше на пресечката между улиците: "Екзарх Йосиф", "Търговска", "Московска"(сега "Градинска") и "Витоша" горе-долу там, където сега има издигнати три бетонни стълба и които никой не знае какво означават и за какво служат. Та този човек имаше у себе си свирка, с която свиреше силно във всички посоки и всеки дюкянджия трябваше в 12 часа да прекрати дейността си и да затвори дюкяна си. Цялата чаршия кънтеше от шума на спусканите железни ролетки. Строго се държеше и за работното време в работилниците. Мой колега ми разказа следния случай. Поръчал си, както беше обичайно тогава, при един известен шивач костюм. Отишъл да плати на майстора и да си вземе костюма и както е редно, преди да си вземе поръчката облича дрехата, а майсторът прави последен оглед. И "ужас"! Открил, че едно от копчетатано било зашито. Майсторът смъмрил чирака и му наредил веднага да го зашие. Но по това време часовникът на църквата "Св. Димитър" ударил шест пъти. Значи край на работното време, а чиракът шие копчето. Минута след това в същия шивашки дюкян влиза господин Бирцоев - инспектор в Трудовата инспекция и запитва майстора защо държи на работа работника си след шест часа. Майсторът обяснил как стоят нещата, обаче инспекторът бил неумолим и глобил майстора 2000 лева. Това, разбира се, било крайно формално инспекторско отношение, но от друга страна показва какво е било отношението в запазване на правата на работника.

Имаше всякакви занаятчии, но имаше и лодкари. Тези хора имаха собствени лодки, с които превозваха хора до Калафат, а повечето служеха за разходки по Дунава. От тези лодкари си спомням бай Стоян, Гого Мартинов, турчина Цибърлията и други, имената на които времето ги е изтрило от паметта ми. По едно време беше разрешено да посещаваме румънския остров, наречен "Малък Калафат", който е на 500 метра срещу градската ни градина. На отсрещната страна спрямо Видин има три острова - "Малък Калафат", "Голям Калафат" и "Скеля".
Разходки по дунава
Срещу последния остров някога, в турско време на българския бряг е било село Скеля. Селото е изселено от турците и заселено в село Керимбег (сегашното Покрайна). Там и досега знаят кой от къде е. След Освобождението на България по отношение собствеността на дунавските острови е била цяла анархия. До самия български бряг е имало румънски острови, а до румънския бряг -български. България е наследила турските острови по реката и е възможно това, което стари хора разправяха, че островите срещу Видин били български, защото в турско време са били турски. Както и да е, била сключена спогодба между Румъния и Княжество България, с която дунавските острови се разделяли по средата на реката: тия до румънския бряг остават на Румъния, а тия към българския бряг-на България. Спогодбата не била съобразена с талвега на Дунава, защото той се мени по много причини, а със средата на реката, която е по-постоянна величина. Тази спогодба, сключена преди около 100 години е в сила и сега, което показва, че е удачна. Спогодбата с Румъния за дунавските острови, сключена от страна на България от нашия тогавашен дипломатически агент в Букурещ, генерал Хесапчиев, сигурно тогава постановява трите острова срещу Видин да станат румънски, а островите "Голя" и "Богдан" - български. И така, по цялото течение на Дунава между двете държави. Видинското пристанище се посещаваше от експресните кораби, движени с гребни колела. Те правеха голямо вълнение и ние с нетърпение ги чакахме да се появят, за да плуваме в него. Някои от добрите плувци се качваха на шлеповете, теглени от параходите. Когато шлеповете са много натоварени, потънали дори до горе лесно можеше да се качиш на тях. Някъде по това време ( втората половина на 30-те години) се откри пътническата корабна линия Видин-Русе, която се поддържаше от парните кораби: "Искър", "Вит" и "Осъм". Това бяха италиански пристанищни морски влекачи, преустроени от нас в пътнически кораби. Винаги е имало пътници за тях, както и за построените в Унгария големи пътнически кораби, които също обслужваха тая линия впоследствие. Хубави кораби, луксозни дори, мощни, но пак имаха дефект. Палубата на корабите не беше правилно калафатена(изолираща водата) и при първия дъжд водата свободно протече във вътрешните помещения. Пътувах с един от корабите, когато нает за това човек набиваше с дървен чук коноп между дъските на палубата и ги замазваше с бланк. Извън това, вероятно поради лоша центровка на машините, по време на хранене на кораба чиниите и приборите просто подскачаха по масата. Нашите работници поправиха донякъде и този дефект.

В града ни имаше няколко професионални фотографи. Най-старият беше Петър Бръснарев. Неговата къща още стои. Като се влезе в Калето през Стамбол капия веднага в ляво срещу първия бункер е двуетажната сграда на Бръснарев. Негативите на снимките правеше върху стъкло и се пазеха от него дълго време. Друг фотограф беше Цеко Г. Петров. Той беше модерен такъв и в някои случаи- художник-фотограф. Срещу старата община, на редицата на аптека "Евдокимов" беше пък ателието "Естетика", където работеше Наполеон с баща си. На пазара беше фотото на бай Велко от Ак джамия, а срещу бившата сграда на БНБ на улица "Градинска" беше фотото на бай Стоян Кръстев. Някъде срещу сегашния жилищен блок "Прогрес" имаше също фото. Там съм се снимал като дете, качен на дървено конче, но този фотограф мисля, че напусна и замина за Белоградчик. Обещаващ фотограф малко по-късно беше и турчинът Яшар, който бе направил много ценни снимки от наводнението и които публикувам в тази книга. За съжаление той загина като млад човек. По това време много младежи се бяха пристрастили по фотоизкуството и някои от тях правеха хубави снимки.

В града имаше няколко тенекеджийски работилници, едната от които се считаше за първата българска фабрика за файтонджийски фенери. Тогава имаше малко автомобили и повечето файтони. Само във Видин имаше десетина файтона. По време на панаира видинските файтони не можеха да задоволят нуждите на гостите за превоз и затова идваха файтонджии от други градове - от Лом, дори от Враца с хубави файтони (та нали в последния град имаше фабрика за файтони). Тези файтонджии идваха с по три коня. Единият стоеше в някой хан и почиваше, за да смени измореният вече кон. Сумата за превоз до панаира беше два лева. Освен това от София пристигаха четири-пет автомобила. Това бяха открити коли със сгъваем гюрук от бризент, които събираха по шест-седем души. Клаксоните им издаваха особен прегракнал звук. На шофьорите се заплащаше по три лева за превоза. Това не беше малка цена, защото с таксата за автомобила можеше да се купи едно голямо парче хляб и две топли видински кебапчета. Като имате предвид евтината цена на месото ще я сравните със скъпата цена на лимонадата от два лева шишето и още по-скъпата цена на газираната вода, която за голямо шише от един литър беше пет лева.

Във Видин имаше порцеланова фабрика на Георги Младенов, брат на академик Стефан Младенов, емайлена фабрика, която правеше табелките с имената на улиците и номерацията на къщите, оцетена фабрика в квартал Калето, тютюнева "Загорка" на улица "Александровска"и тухлена "Надежда" в околностите на Видин(до село Капитановци).
Порцелановата фабрика във Видин

Когато беше празникът на някое занаятчийско сдружение, то наемаше салона на театъра и в него се празнуваше. На сцената се изнасяше пиеса, а по-често децата от едно от училищата изнасяха някакво представление, гимнастическа програма и накрая почти винаги имаше "жива картина". В тези представления участваха много изпълнители, които образуваха някаква гимнастическа фигура, а най-отгоре на фигурата пъргав изпълнител държеше трицветното ни знаме. Обикновено на тези вечеринки свиреше военната музика. Но най-интересно беше какво ставаше в ложите. Те бяха големи и побираха около десетина човека. В тях се разполагаха по-видните занаятчии, носеха печени агнета, прасета или птици (според сезона), дамаджани с вино, газирана вода и лимонада и се правеше цял банкет в чест на патронния празник.
Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин