Изпрати стари снимки от Видин и областта

Долинитѣ на Българска Морава, Нишава и Тимокъ отъ края на 14 до срѣдата на 19 вѣкъ

История - Средновековие

Анастасъ Иширковъ
Въ библиотеката на сръбската кралевска академия въ Бѣлградъ се пази подъ № 102 едно рѫкописно административно дѣление на Турция: „Раздѣленіе административно царства турскогъ по званичномъ извѣстію”, което изглежда по своето съдържание не по-къснешно отъ началото на XIX вѣкъ. Въ него сѫ отбѣлѣзани като България слѣднитѣ вилаети : Силистренски, Видински, Нишки (въ послѣдния влизатъ Куршумлия и Лѣсковецъ), Скопски (Болгарія и Албанія).

Прѣзъ първата половина нл 19 вѣкъ се случили редица произшествия въ областьта на Българска Мовава, чието описание ни дава много материялъ за народностьта на християнското население въ тази покрайнина.

Дѣйствията на сръбското възстание въ 1804—1813 година засегнало и областьта на Българска Морава. Много българи отъ областьта на Българска Морава, Нишава и Тимокъ сѫ били преселени отъ Кара-Гьоргя въ околностьта на Бѣлградъ. Риста Т. Николић въ своята антропогеографска студия Околина Београда ни дава много интересни свѣдѣния за българитѣ прѣселенци отъ западнитѣ краища на българската земя. Тѣхъ сърбитѣ наричатъ „бугари” и „бугарићи”, тѣ се отличаватъ отъ мѣстнитѣ сърби по говоръ и носия, не се мѣсять съ тѣхъ чрѣзъ женидба, младитѣ бързо възприематъ сръбски езикъ, но старитѣ употрѣбяватъ думи, които младитѣ не разбиратъ.

Живо участие взело населението отъ областьта на Българска Морава въ мѣстното възстание на 1841 година. Голѣмитѣ жестокости, които употрѣбилн турцитѣ, за да потушатъ това възстание, възбудили общественото мнѣние въ чужбина, заинтересували правителствата на великитѣ сили и тѣ пратили свои специялни пратеници въ разбунтуваната страна, за да изучатъ на мѣстото причинитѣ на възстанията и опрѣдѣлятъ размѣритѣ на упостошенията.

Плодъ на тѣзи анкети сѫ книгата на Blanqui, австрийскитѣ документи по Нишкото българско възстание, публикувани отъ Ст. Романски, документитѣ приложени къмъ книгата на Н. Поповъ „Россія и Сербія” и други. Въ всички тѣзи документи се говори, че християнското население въ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня, Прокуплье, Бѣла-Паланка, Пиротъ и тѣхната околность е българско, възстаницитѣ сѫ българи, пострадалото и забѣгнало население отъ тия покрайнини въ Сърбия е българско.

Пѫтьтъ по долината на ръка Нишава отъ Нишъ за Софии билъ подъ турското владичество много уживенъ. Той служилъ и тогазъ, както и въ по-ранни врѣмена, за главенъ воененъ пѫть на полуострова, многочислени посолства отъ западна Европа се движили по него за Цариградъ, сѫщо и поклонници за Ерусалимъ. За това притежаваме много пѫтописи, които ни даватъ интересни свѣдѣния, както за пѫтя, сѫщо тъй за селищата край него, и за народностьта на населението. Понеже Нишава тече на много мѣста въ дълбоки тѣсни проломи, стариять пѫть се изкачвалъ три пѫти по високи планини и слизалъ въ три котловини, докато съедини Нишъ съ София.

Благоприятното положение на градъ Нишъ въ плодородно поле и на важно кръстопѫтище му е помагало въ всички врѣмена да се издига на високо стѫпало и да не дава възможностъ между него и Бѣлградъ отъ една страна и София отъ друга да се издигне втори като него градъ. Но неспокойнитѣ размирни врѣмена подъ турското владичество сѫ го до толкозъ съсипвали по нѣкога, че той заприличвалъ на село. Много пѫтешественици, които пишатъ за населението на града споменаватъ българи въ него. напр. Петанчичъ, Зайделъ, Веннеръ, Найчицъ, Валсдорфъ и други. Много пѫтописци пишатъ, че при Нишъ се свършва България и захваща Сърбия: Дерншвамъ, Пигафета, Герлахъ и други.

Отъ Нишъ къмъ изтокъ пѫтницитѣ пѫтували два часа по равнище и послѣ захващали да се изкачватъ по планината Куновица, която слѣдъ Морава най-често е приемана отъ пѫтописци и картографи за граница между Сърбия и България: Рамберти, Реймъ, (Rym), Дришъ и други. Пѫтьтъ, като прѣхвърли Куновица, слизалъ въ долината на Нишава въ едва малка котловина, която въ различни исторически врѣмена е имала раз

лично главно селище, що е служило за станция на пѫтя и пазарь на околното население. Въ римско врѣме тукъ лежалъ градъ Remesiana, въ срѣднитѣ вѣкове Мокро (сега името Мокро се запазило въ село Мокро, 3 км. по-горѣ отъ Бѣла-Паланка. Брокиеръ споменува тукъ (1433 г.) подъ името Изворъ (Ysvourière) развалини на съвсѣмъ порушенъ градъ. Въ картата Griechenland etc. (1796 г.) е отбѣлѣзано селището Isvar Bulgor. Името Изворъ стояло въ свръзка съ извора въ това селище. Въ 17 вѣкъ, въ 1637 година Муса-паша издигналъ отъ развалинитѣ на старата Ремезиана укрѣпено градище, което изпърво се наричало на негово име Муса-паша Паланка, а по-късно захванало да се нарича Мустафа-паша Паланка ; на нейно мѣсто сега е Бѣла-Паланка. По-рано (16 и 17 вѣкъ) се споменува въ Бѣло-паланската котловина Куручешме, Клисурица, Клисура и Суха Клисура. Иречекъ, Матковичъ и Шишмановъ смѣтаха, че Куручешме отговаря на днешна Бѣла-Паланка. Сръбски изслѣдвания показаха, че Куручешме се намирало до сегашното село Клисура, на мѣстото, което сега се нарича Куручешме или Стара Клисура. Тамъ личатъ остатъци отъ чешма, която се нарича и сега Куручешме. Клисурица е било старото българско християнско селище, а Муса-паша Паланка турско. Българи въ Клисурица споменаватъ Рамберти, Пигафета, Реймъ, Герлахъ, Контарини, Волфъ отъ Щайнахъ, Burbury и други. Герлахъ, който обръщалъ особено внимание върху духовния животъ на населението, разправя, че близо до Куручешме имало монастиръ св. Димитъръ, въ която петъ калугери поддържали българско училище и учили да се чете, пише и пѣе българска литургия.

Стариятъ пѫть отъ Бѣла-Паланка за Пиротъ не е минавалъ прѣзъ Циганска седловина, а прѣзъ Клисура, изкачвалъ се по една издънка на Белава планина, минавалъ прѣзъ Сухидолъ, вървѣлъ по политѣ на Белава и Хисарлъка и водилъ за Пиротъ прѣзъ канения мостъ на Бистрица. Пиротъ е билъ винаги български градъ. Той не е спадалъ нито въ Душановата държава, нито въ областьта на ипекската патрияршия (вж. приложенитѣ карти). Старитѣ пѫтешественици пишатъ, че християнскитѣ жители сѫ българи, както Герлахъ, или никакъ не споменуватъ за това, като сѫ мислили, че се разбира само отъ себе си, щомъ приематъ че Морава или Куновица-планина образува граница между Сърбия и България.

Евлия Челеби пише, че „Пиротската рая сѫ българи”. Пакрачкиятъ епископъ Кирилъ Живковичъ, който на 1794 год. напечаталы „Житіе святихъ Сербскихъ просвѣтителей Симеона и Савы” е „родень въ Пиротѣ въ прѣдѣлѣ Болгаріи 1730 лѣта”.

Колкото се отнася до първата половина на 19 вѣкъ притежаваме много сръбски и български съобщения, че Пиротъ е български градъ, че християнитѣ въ него сѫ били българи.

Отъ Пиротъ за София пѫтьтъ вървѣлъ сé по долината на Нишава до Царибродъ, сегашенъ пограниченъ градъ на България, минавалъ Драгоманската седловина и слизалъ въ Софийското поле и въ София, който градъ смѣтали въ първитѣ четири вѣка на турското робство за столица на България.

Долината на Тимокъ е останала до идването на турцитѣ подъ българска власть. Тя не е била никога трайно подъ сръбско политическо или духовно владичество. Когато турцитѣ дошли на Балканския полуостровъ и завладѣли България, крѣпоститѣ Свърлигъ и Соколица въ областьта на горни Тимокъ сѫ били български. Професоръ Иречекъ въ своето историческо изслѣдванне върху българския царь Страцимиръ, като разглежда грамотата на Стефана Лазаровича отъ 1391 година и житието на сръбския князь Лазара, писано отъ Константина Филосова въ 1431 година, дохожда до заключение, че България въ врѣмето на Страцимира, послѣденъ български владѣтель на сѣверозападна България, е отивала до р. Пекъ, въ околностьта на Майданпекъ, Пожаровацко окрѫжие. Императоръ Сигизмундъ въ своя походъ срѣщу турцитѣ прѣминалъ на 18 августъ 1396 година Дунава при Кладово и „навлѣзълъ въ България”. Въ тозъ походъ Сигизмундъ издалъ въ 1396 год. една грамота отъ Neograd (Novocastro, Newen), въ която градътъ е отбѣлѣзанъ като български. Въ 1419 г. Сигизмундъ издалъ втора грамота отъ градъ Невенъ, който е при Желѣзнитѣ Врата въ България. Въ похода на Сигизмунда вземалъ участие и мюнхенецътъ Hans Schiltberger и описалъ своето странствуване като турски плѣнникъ изъ пространната турска империя въ Европа и Азия. Шилтберговиятъ пѫтописъ прѣдстаяялъ дълго врѣме любимо забавно и поучително четиво, затова е издаванъ много пѫти и на различни езици. Азъ имамъ на рѫка само руския прѣводъ на Ф. Браунъ, който се отличава съ многобройни критически и пояснителни бѣлѣжки. Сигизмундъ, като събралъ много войска, тръгналъ къмъ „Желѣзнитѣ Врата”, които отдѣлятъ Унгария отъ България и Влахия (стр. 2)”. По нататъкъ Шилтбергеръ разправя: „Посѣтихъ три Българии. Първата лежи срѣщу Унгария до Желѣзнитѣ Врата, главннятъ градъ въ нея се нарича Видинъ. Втората лежи срѣщу Влашко, нейната столица е Търново, и третата се разтила до устието на Дунава, столицата ѝ е Калиакра (стр. 40). Шилтбергеръ изброява тритѣ дѣла отъ България, която въ негово врѣме имала три господара: Страцимира, Ивана Шишмана и Добротича. Въ врѣмето на Сигизмундовия походъ Видинското българско царство било васално на турцитѣ, но подиръ нещастната битка на Сигизмунда при Никополъ царството на Страцимира било окончателно покорено отъ турцитѣ. Турско сръбската граница била на сѣверъ Порѣчка рѣка, а на югъ проходътъ между Соколъ Баня и Алексинецъ, който градъ възникналъ отпослѣ. Старото турско административно дѣление, както ни го прѣдава Хаджи Калфа, е сѫщо сигурно доказателство, до кадѣ е отивало Страцимировото царство на западъ, защото турцитѣ въ първо врѣме на своето владичество запазвали старото държавно и административно дѣление на покоренитѣ земи. А въ видинския санджакъ споредъ Хаджи Калфа влизали Видинъ, Фетисламъ (Кладово), Есферликъ (Свърлигъ), Есферликъ баняси (Свърлишка Баня) и Гьогердзинликъ при дунавскитѣ Желѣзни Врата. Така щото видинскиятъ санджакъ обхващалъ областьта на р. Тимокъ и Неготинска Крайна чакъ до дунавскитѣ проходи.

Въ края на 16 вѣкъ българскиятъ народъ, който горещо желалъ да се освободи отъ турското робство, вземалъ живо участие въ нападенията, които извършили въ България отрядитѣ на влашкия князь Михаилъ Витезъ. Въ това бунтовнишко движение вземали дѣлъ и българитѣ отъ областьта на Тимокъ. За това ни свидѣтелствува слѣдниятъ фактъ. Когато влашкиятъ войвода Дели Марко завзелъ Кладовската крѣпостъ (1596 год.), оставилъ въ нея свои хора съ нѣколко топа, „за да охрабрятъ българитѣ, които възстанали противъ турцитѣ и се присъединили къмъ християнитѣ”.

Прѣписвачътъ на Паисиевата история, който прѣди 1797 год. изброява българскитѣ градове, споменува въ областьта на Тимокъ и на западъ отъ нея (въ ) градоветѣ Фетисламъ  и Неготинъ.

Въ много карти на българската земя, които сѫ печатани отъ 16 до началото на 19 вѣкъ, западната граница на България се захваща далеко на западъ отъ устието на Тимокъ, у нѣкои тя отива дори до Морава. Това стои въ свързка съ редица обстоятелства, отъ който най-важни сѫ слѣднитѣ :

1. Сърбитѣ не сѫ владѣли трайно прѣди 1833 година областьта на Тимокъ политически и духовно

2. Традицията, че областьта на Тимокъ съ крѣпоститѣ Свърлигъ, Соколецъ и други съставяла частъ отъ българското царство на Страцимира, когато турцитѣ завладѣли тази область, се прѣдавала чрѣзъ литература и устно до късно врѣме.

3. Административенъ центъръ на Тимошката область билъ винаги българскиятъ градъ Видинъ.

4. Западна Стара-планина, както и нейнитѣ останали части не е служила въ никое врѣме за етнографска граница и Тимошката область въ географско отношение е тѣсно свързана съ Дунавска България и съ долинитѣ на Българска Морава и Нишава, съ които е подържала винаги най-тѣсни връзки.

5. Сърбитѣ не сѫ могли и до днесь да посърбятъ напълно старото българско население на изтокъ отъ Морава.

Да се смѣта често областьта на Тимокъ като политически дѣлъ отъ Сърбия спомогнало много обстоятелството, дѣто областьта на Тимокъ сподѣлила еднаква сѫдба съ сѣверна Сърбия въ врѣме на австрийската окупация прѣзъ 1718—1739 и 1788—1791 година.

Сръбското възстание въ 1804—1813 година намѣрило благоприятенъ отзвукъ далеко въ съсѣднитѣ български земи, особено въ ония, които подъ австрийска окупация почувствували добринитѣ на християнско управление. Сърбитѣ възстанали изпърво въ Шумадия, но възстаническото движение се разширило бързо въ подунавската область и отвъдъ Морава. Вълнувало се българското население и отъ областьта на Българска Морава, Нишава, Софийско и край Дунава. Възстанието въ областьта на Тимокъ имало доста самостоенъ характеръ. Отъ разказитѣ на Караджича и Д. Јовановича личи ясно, че възстанието въ Тимошко се длъжи повече на починъ отъ мѣстни хора, каквито сѫ били хайдутъ Велко, попъ Радосавъ, Милисавъ и други опитни сподвижници на Пазавантовитѣ орди. Отъ разговора на попъ Радосава съ Кара-Гьоргя, прѣдаденъ отъ Јовановић, се вижда, че въ Тимошкото възстание вземали участие българи — „Бугарчиће” — отъ тоя край, между тѣхъ билъ и Папазоглията, прочутъ български хайдутинъ отъ с. Студена Буча. Хайдутъ Велко, родомъ отъ Леновацъ, торлашко село въ Зайчарско, съ чиято храбрость се гордѣятъ сърбитѣ, се смѣта отъ мнозина за българинъ. Чужденцитѣ сѫ смѣтали сѫщо тимошкото население за българско. Когато въ 1806 година възстанието се засилило, Пазавантъ-оглу, който искалъ изпърво да привлѣче на своя страна Кара-Гьоргя, се обявилъ противъ него и по този поводъ генералъ Мейендорфъ писалъ: „Пазавангъ-оглу сильно занятъ въ военныхъ своихъ дѣйствіяхъ противъ Сербовъ и Болгаръ.

Хайдутъ Велко можалъ въ кѫсо врѣме съ своитѣ храбри момци (бекяри) да завладѣе областьта на Тимокъ и билъ назначенъ отъ Кара-Гьорга и съвѣта за свърлишко-бански войвода (самъ Велко се титулувалъ господарь). Велко навлизалъ далеко на изтокъ и юго-изтокъ въ Видинско, Пиротско и Нишко и докарвалъ съ хиляди българи въ възстаналата область и способнитѣ да носятъ орѫжие ги турялъ въ редоветѣ на възстаницитѣ. Възстанието въ Тимошката область могло да се крѣпи съ помощьта на руситѣ въ 1807 и 1810 год. Но въ 1813 година турцитѣ насилили отъ изтокъ и югъ и Велко, който не е искалъ да напусне града Неготинъ, падналъ убитъ при защитата му. Тогазъ Тимошката область била наново подчинена на турцитѣ.

Както източна Морава поради българското население, което живѣе край нея, е наречена българска, бугаръ, сѫщо тъй и Източниятъ или Велики Тимокъ се наричалъ Български Тимокъ. Това виждаме въ картитѣ на Marsigli и на von Neüberg. По-късно (1827—1829 год.) Вукъ Караджичъ въ своитѣ писма споменува често Бугарски Тимок. И списателитѣ отъ по-късно врѣме, слѣдъ като долни Тимокъ билъ присъединенъ къмъ сръбското княжество, сѫ поставяли изворитѣ на Велики или Български Тимокъ въ България.

Споредъ Одринския миръ отъ 2/14 септ. 1829 година на Сърбия трѣбвало да се повърнатъ 6 окрѫга, които ѝ били отнети при потушването на възстаннето въ 1813 година. Отъ писмата на Вука Караджичъ виждаме, че сръбското правителство искало главно Тимошката область: Неготинъ, Зайчаръ, Гургусовицъ и Алексинецъ. Въ едно писмо отъ 12 ноември 1829 година Караджичъ пише, че не може да се очаква придобивка отъ Видинския окрѫгъ прѣко Български Тимокъ; въ друго по-ранно писмо (1827 год.) той изброява селата, които лежатъ на десно отъ Български Тимокъ, и пише, Гургусовички (Княжевицки) окрѫгъ, както и селата на десно отъ Български Тимокъ, ги е владѣлъ Кара-Гьорги, но тѣхъ турцитѣ ще ги задържатъ, защото тѣ сѫ вече въ България.

Въ май 1833 година Милошъ успѣлъ съ руска помощь и подкупъ да добие Крайна съ Ключъ (Кладово), Църна рѣка съ Гургусовицъ, Баня и Свърлигъ, Алексинецъ съ Ржанъ, Парачинъ и Крушевацъ; часть отъ Новопазарския окрѫгъ и часть отъ Босна на изтокъ отъ Дрина. Тогазъ се откѫснала окончателно голѣмъ дѣлъ българска земя отъ останалата часть на българското отечество, която останала подъ турцитѣ. Българитѣ въ Тимошко били завладѣни отъ сърби, а не освободени. Чакъ на 1866 година Д-ръ Ст. Мачай пише за населението въ Княжевацко: „Често можеш и сада од гдекојег старца да чујеш: „кад су нас срби узели” или „кад je Србија завладала”. Тимошката область се откѫснала отъ майка България, когато почна възраждането на българщината и тя грижливо пазена отъ сръбската власть не можа да се стопли отъ животворния лѫчъ на българско народно съзнание.

Старото българско население въ областьта на Тимокъ пострадало много въ честитѣ възстания и порухи; то било отчасти избито и измрѣло, а мнозина се изселили отвъдъ Дунава. На тѣхно мѣсто турцитѣ чрѣзъ даряване на привилегии привлѣкли румъни, които сега съставятъ мнозинство въ тоя край. Голѣма часть отъ населението, особено онова, което живѣе по-близо до Морава, се отчасти посърбило. Но въ областьта на Тимокъ приидвали непрѣкѫенато нови прѣселеици изъ България, дори чакъ отъ източнитѣ ѝ части. Споредъ Каница, въпрѣки посърбяването на много българи прѣселеници въ Сърбия, останали чисто български села: Бугаръ-Корито и Вратарница въ Княжевацко, Велики-Изворъ въ Зайчарско и Шарбановецъ и Милошнецъ въ Алексинацки окрѫгъ. С. Мачај споменува освѣнъ Ново-Корито (Бугаръ-Корито съ 99 кѫщи) още Загража, което заедно съ Вратарница имало 254 кѫщи, като български села въ Княжевацкк окрѫгъ. Драг. Јовановић пише сѫщо, че селата Велики Изворъ, Вратарница, Загража и Гърляна запазили своя български езикъ, нрави и носия. Нашиятъ съотечественикъ С. Ж. Дацовъ, родомъ отъ Зайчаръ, съобщава интересни данни върху българитѣ въ градъ Зайчаръ и Пожаревацъ и селата Изворъ и Гърляна. Тѣ сѫ прѣселенци отъ Тетевенско и съставятъ общъ дѣлъ съ прѣселенцитѣ въ Кулско, съ които и сега подържатъ тѣсни роднински връзки. Самъ азъ съмъ пѫтувалъ въ долината на Тимокъ, познавамъ българи отъ Зайчаръ и Велики-Изворъ, въ Балканската война войници българи отъ тоя край изпълняваха отлично телефонна служба между сръбскитѣ и български военни части въ Македония.

Но въ официалната сръбска статистика не е отбѣлѣзанъ нито единъ българинъ въ тоя край!
promacedonia.org

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин