Изпрати стари снимки от Видин и областта

Видин и възобновеното Българско царство

История - Средновековие

Видин и възобновеното Българско царство

През пролетта на 1186 г. братята Иван Асен и Теодор-Петър възобновили българското царство, след като по-старият от тях обул червените обувки, а главата му била увенча-на с царска корона. Едновременно с това Иван Асен - скоро и той получил царското достойнство - обявил политическата програма на царството: на първо място, да се възстанови единството на българския народ в неговото етническо, културно и политическо пространство; сетне да се възобнови политическата идея на цар Симеон за царство на българи и гърци. Осъществяването на тази програма предполагало почти непрекъснати военни действия сре-щу Византия, преди всичко на юг - югоизток и югозапад - от Стара планина. Съдбата на Българския северозапад отново била в сянката на византийската политика и рядко рефлектирала в историче- ските избори. Фактите са малко и до известна степен противоречиви. През пролетта на 1186 г. в интронизацията на български архиепископ (Василий), без когото не би могло да бъде извършена коронацията на Теодор-Петър, участвал митрополитът на Видин. За някои учени това присъствие на видинския архиерей не означава, че Видин вече е бил сред освободените български земи (в 1185 г. унгарците върнали Белград и Браничево на Византия, но за Видин няма никаква информация). Наистина актът в Търново сложил началото на войната с Византия, т. е. всичко започнало тогава, но в същото време ние не знаем какво е било положението във Видин през 1186 г. Разбира се, остава и немаловажният въпрос: Как видинският митрополит - без съмнение византиец - е бил доведен в Търново, ако във Видин е имало византийски гарнизон? Писаното от византийския историк Никита Хониат, че унгарският крал Бела III (1172-1196) обещал на император Исаак II Ангел (1185-1195) да изпрати в помощ войски, които трябвало да преминат през Видин (1193-1194), също не означава, че градът все още е бил византийски.
От края на XII в. историята на Видин се променила забележимо. Появили се два фактора - единият с корени в миналото, другият нов, - които определили бъдещето на града в продължение на две столетия; период, който завършил със завладяването на града от турците и началото на вековното чуждо господство. Тези два фактора били израз на две важни функции в живота на Видин - външнополитическа и вътрешнополитическа. Още с възстановяването на българското царство в 1186 г. Видин станал обект на сблъсък между България и Унгария. Тази нелека съдба на града - повече от столетие и половина той бил цел на вра жески нападения - била отзвук на унгарската външна политика, която от X в. нататък била мотивирана от тотално настъпление на юг, от стремеж към завладяване на повече и по-добри земи и, разбира се, от достъп до морето. Този стремеж на унгарското кралство започнал с инцидентни набези след 934 г., преминал в ясни настъпателни действия през XI в. и в постоянни войни през XII в. Българският северозапад (Срем-Белград-Браничево-Видин) бил само част от обширно-то пространство (в него влизали Хърватия и северните територии на Сърбия), което попаднало в сферата на унгарските интереси и понесло по свой начин неговите сетнини.
Почти по същото време, когато унгарският натиск на юг Започнал да оказва влияние върху историята на Българския северозапад, съдбата на Видин била свързана с проявите на децен-трализъм и сепаратизъм в българското общество и българската държава. В началото интуитивни, инцидентни, през втората половина на XIII в. те станали открити, а през втората половина на XIV в. - категорични. Тогава се родила държава, която била паралелна на Българското (Търновско) царство и изградена по неин модел. Тази позиция на града, формирала се в продължение на десетилетия, осигурила на Видин своеобразно място в международния живот на Европейския югоизток, превърнала го в партньор или във враг на най-големите сили в тази част на континента. През това време градът, вече средище на сравнително обширна територия от двете страни на Лунава, нерядко трябвало сам да посреща ударите на противниците си и тежките изпитания (1365-1369, 1396).
Историята на Видин в началните години на възстановеното българско царство остава неясна. Обикновено се приема, че през 1195 г. градът вече е бил 6 пределите на българската държава. Лва интересни текста позволяват да се надникне малко по-обстойно в неговия живот. Сред кореспонденцията на папа Инокентий III (1198-1216) има две писма, които дълго време не бяха получили задоволително обяснение. Първото няма надслов, но започва с израза: „Аз, княз Белота..." (Ego Bellota princeps...). То е адресирано до папата и е писано около 1202 г. Второто писмо е отговорът на Инокентий III и папската канцелария го е адресира-ла по следния начин: „До благородния мъж княз Белота ... жена му и синовете му" (Nobili viro Bellete principi ... uxori ac filis eius). Кой е княз Белота и къде трябва да търсим неговото местоживеене? Националността му дълго време предизвикваше спорове, но днес вече няма съмнение, че той е бил българин. Не по-малко сигурно е, че не е живял в столицата Търново (бил е посетен от папския легат архипрезвитер Аоминиан, изпратен при цар Калоян), тъй като той самият заявява: „... и първият, който премина през наша земя" (per nos transierit), т. е. през областта, която той е управлявал, или през неговото владение. Белота сам се титулува княз (princeps), титла, която му дава и папата в своя отговор. Веднага трябва да се отбележи, че в България титлата княз офи- циално не се е употребявала. Очевидно Белота сам се титулува по начин, който да отразява реалното му положение. За съжаление не знаем българското звучене на титлата, която Белота сам си е дал, тъй като писмото е преведено на латински в папската канцелария (може би е било написано на гръцки, както писмата на цар Калоян и архиепископ Василий?). Без колебание може да се каже, че писмото до папата подсказва, че Белота е заемал позиция на местен владетел с голяма самостоятелност и високи пълномощия. Тази позиция е предполагала известна отдалеченост от столицата Търново, и то в област, която е имала по-особен статут. Очевидно тази област е била на пътя на папските легати, които най-често са стигали до българските предели, идвайки от Унгария, като са преминавали Лунава в района на Белград. Така те са били принудени да преминават през територия, управлявана от Белота (може би това е определяло и важната роля, която браничевският епископ Власий е играл в преговорите с Рим?). В заключение може да се каже с голяма доза увереност, че „княз" Белота е властвал (от името на цар Калоян?) в територия, която обхващала Българския северозапад, т.е. Видин, Браничево, Белград. И е играл роля, подобна на тази, която Добромир Хриз е играл в Западна Македония няколко години по-рано.
Около 1195 г. северозападните български земи били в пределите на България. Но конфликтната ситуация с Унгария се запазила, независимо от преговорите на цар Калоян с папския престол и опитите на Инокентий III да въздейства върху българската политика на унгарския крал. Около 1201 г. маджарите отново окупирали тези български земи, но най-късно след две години цар Калоян възстановил статуквото. Каква е била ролята на Белота, ако допуснем, че той е бил водещата фигура в тази обширна об-ласт на българското царство? Неговото име не се появява в изборите. Но той едва ли е бил наблюдател в тези важни събития. За съжаление повече от това не може да се каже.
Видин излязъл от изворите, но за кратко време. Градът напомнил за себе си по времето на цар Борил (1207-1218). Годината 1211 (според друго мнение - 1213-1214) донесла много несполуки и грижи на българския цар, във Видин избухнали сериозни политически вълнения („избухнала революция против Борила" - П. Ников), които бързо взели застрашителни измерения. Целта на „рево-люцията" е била очевидна: откъсване на част от Северозапада от България. Въстаниците стигнали до река Огоста и станали . ериозна заплаха за Търново. Борил не бил в състояние да се справи с бунтовниците - вероятно пораженията му през последните три-четири години са го обезберили и оставили без сили - и той се обърнал за помощ към унгарския крал Андрей II, човека с най-големи интереси в тази област. Маджарските войски, предвождани от граф Ивашин, разгромили бунтовниците и обсадили Видин. След като двете порти на града били изгорени, крепостта била превзета. По този начин била възстановена властта на Борил във Видин, но българският цар платил висока цена, като отстъпил на Унгария Браничево и Белград, превърнали се вече в разменна монета между двете страни. Тогава българо-унгарската граница минала по Тимок и Морава Видинската област за първи път станала „погранична северозападна покрайнина" (П. Ников).
Смяната на престола 6 България през 1218 г. открила пътя към промяна в съдбата на Българския северозапад. Новият бъл- гарски цар Иван II Асен принудил унгарския крал Андрей II да му даде дъщеря си Анна За съпруга. Бракът, осъществен към 1221 г., донесъл на Иван II Асен голяма зестра: Белград и Браничево, които по този начин отново станали част от България. Това връщане променило положението на Видин: границата отново била отместена на северозапад и градът пак бил във вътрешността на страната. За съжаление това състояние на двустранните отношения се запазило само десетина години - през 1232 г. маджарите изненадващо нападнали България. Тези военни действия, които не могат да се обяснят освен с постоянната завоевателна политика на унгарското кралство на юг, били ръководени от унгарския престолонаследник Бела IV. Първите жертви отново били Белградско и Браничевско, но този път маджарите обсадили и Видин. Българите били умело ръководени от севастократор Александър. Има основания да се допусне, че маджарите са били отблъснати от цялата обширна територия, но те завзели част от Влахия и създали Северински банат, който се изправял застрашително срещу Видинската област.
Третата четвърт на тринадесетото столетие била особено тежка и решителна за съдбата на Българския северозапад, в частност на Видин. Унгарското кралство използвало всички възможни средства - военни действия, политически протежета, -За да наложи там своята власт и да я задържи колкото се може по-дълго време. Около 1254 г. България отново загубила Белград и Браничево, но се опитала да реагира веднага: български войски нахлули в Северински банат и нападнали Южна Унгария. Тогава в българо-унгарските взаимоотношения се появил Ростислав Михайлович, руски княз, който напуснал Русия заради татарското нашествие и в 1243 г. се установил в Унгария. Като зет на Бела IV той бил назначен за бан на Мачва - област, в която влизали Белград и вероятно Браничево. Той се намесил много активно в българските дела, след като българският цар Михаил II Асен (1246-1256) се оженил за неговата дъщеря (всъщност внучка на Бела IV). През 1257 г. след убийството на Михаил II Асен (1256) Ростислав нахлул в България и дори влязъл в Търново. Той не могъл да се наложи в българската столица (там управлявали последователно Калиман II, Мицо и накрая Константин Тих Асен), но откъснал и Видинска област от българското царство. Неговото господство там продължило до 1260 г., когато българите се възползвали от поражението на маджарите във войната с Чехия, освободили Видин и Браничево и дори навлезли в Северин. Унгарците отговорили на тези действия още на следващата 1261 г. Унгарските войски, предвождани от Бела IV и не-овия син Стефан V, нахлули в България. Те завладели последователно Видин и Лом, преминали Искър и магистър Егидий стигнал до българската столица Търново. В край сметка унгарците се оттеглили, но задържали Видин, който преминал в ръцете на Ростислав Михайлович.
1262 г. донесла промяна, но не в политическата обстановка в региона, а сред личностите, които я олицетворявали. Починал Ростислав Михайлович. Смъртта на бана на Мачва, който осъществявал в продължение на години амбициозната унгарска политика в Българския северозапад, донесла облекчение на българите. Това прекъсване на постоянното военно напрежение било много кратко и до известна степен привидно. Малко изненадващо вакуумът бил запълнен от Яков Светослав. Руски княз, също бег-лец от татарското нашествие в Русия, той намерил убежище в България. Той спечелил доверието на българския цар Константин Тих Асен (1257-1277), получил във владение отделна област - вероятно в най-западните части на Стара планина - и скоро бил удостоен с най-високата дворцова титла деспот (според някои учени от византийския император Михаил VIII Палеолог, според други от Константин Асен, което е по-приемливо). Още през 1263 г. той се появил в международния живот като унгарско протеже. Нещо повече, той получил от унгарците Видин и този акт му дал основание да се титулува imperator bulgarorum, т. е. цар на българите. Само две години по-късно, през 1265, деспо-тът отново се сближил с Търново, но Видин продължил да бъде негова резиденция. Тази измяна на Яков Светослав дала основание на унгарското кралство да организира и проведе нова военна кампания срещу България. През 1266 г. унгарски войски нахлули в пределите на българското царство, овладели Видин, сетне Рахово и дори Плевен. Тези успехи, макар и временни, накарали деспота пак да приеме покровителството на Унгария и да се настани във Видин. Това положение продължило няколко години, вероятно до смъртта на Бела IV (1270) или на неговия амбициозен син Стефан V (1272). Тогава Яков Светослав отново потърсил покровителството на България и скоро изявил своите намерения спрямо търновския престол. Локато българската царица Мария не се справила брутално, но ефикасно с него. Към 1275 г. тя го осиновила - един акт, който подсказал на Яков Светослав, че един ден би могъл да получи царската корона - но само година-две по-късно той бил отровен. Така в Търново се отървали от един натрапник който повече от десет години заплашвал терито риалното единство на царството.
Скоро в съдбините на Българския североза пад настъпила нова промяна, но вече не само лично стна, но и политическа. Унгария при новия си кра/ Владислав IV (1272-1290) навлязла в политическа криза и постепенно се отказала от амбициозни те си претенции към южнодунавските земи. През 1273 г. в Браничевска област се появили двамата братя Лърман и Куделин, български боляри от куман ски произход. Те се настанили в Ждрело (с. Голяма Клисура). В продължение на няколко години укрепи-ли своята власт в областта и управлявали като полусамостоятелни владетели, които признавали татарската хегемония - новия фактор в региона Маджарите все пак не се отказали от своите амби ции и през годините 1282-1285 организирали някол ко военни експедиции, в които се отличил магистър Георги. Безуспешно. Двамата братя се чувствали все по-сигурни, макар и отдалечени от Търново, но татарска подкрепа зад гърба си. Почти по същото време, около 1284 г., 6 областта се появила нова фигура. Тази на Стефан Арагутин, сръбски крал, който в 1282 г. отстъпил престола (или бил отстранен от него?) на по-малкия си брат Стефан Урош II Милутин (1282-1321). В замяна той получил части от Северна Босна, Банат, част от Мачва и Белград. Поради своя брак с унгарската принцеса Каталина той се ползвал с подкрепата на унгарското кралство. Първите му действия срещу Браничево били неуспешни: през 1290 г. Аърман и Куделин му нанесли сериозно поражение. Но през следващата 1291 г. Арагутин и Стефан Урош II Милутин предприели съвместна военна кампания, разби-ли Аърман и Куделин и ги прогонили от тяхното владение. Не ги спасили и татарите. България - без да се намесва - окончателно и завинаги загубила Браничево и Белград.
Каква е била съдбата на Видин по същото време? Логично е да се приеме, че след смъртта на Яков Светослав градът с цялата територия, която е била подвластна на деспота, е преминал отново под върховенството на българската корона. За съжаление тъкмо по това време обстановката в България е била много несигурна, липсвало държавното единство, централизмът бил почти разрушен. Ивайло, дори и след влизането си в Търново, не могъл да обедини българите и България (сред болярстбото зре-ел заговорът на Георги Тертер), татарите на Ногай продължа-вали да бъдат заплаха за страната, а Византия чрез подкрепяния от нея Иван Асен (син на Мицо и внук на Иван II Асен) се стремя-ла да наложи своето влияние в Търново. Тъкмо при навлизането на ромейските войски в България (1279) в изворите се появил Видин. В поемата на византийския поет Мануил Фил, онасловена За подвизите на известния чутовен протостратор Михаил Аука Тарханиот Глава), се казва:
И още превзема самия Преслав,с него Ловеч, Червен и Видин, и обширната крайдунавска равнина.
Този текст буди известно съмнение както с последователността, в която са изброени четирите града (ако приемем, че това е редът на тяхното завладяване), така и с възможността протостраторът да окупира „обширната крайдунавска равнина" и най-бече Видин (другата крайна точка е Червен). Въпреки това тристишието дава основание на някои съвременни учени да се съмняват в българбил принуден да се съобрази с мощта на татарския вожд и се изтеглил от Видин. Шишман не само се завърнал в града, но и постигнал подходящо споразумение със сръбския крал, подкрепено с брак на видинския господар с дъщерята на сръбския владетел Драгоша. Тази матримониална връзка била разширена и укрепена малко по-късно (около края на столетието) с женитбата на Шишмановия син Михаил за дъщерята на Милутин, позната с две имена: Анна и Неда.
Въпреки че след 1299 г. със смъртта на Ногай татарите престанали да бъдат сила и Шишман естествено загубил тяхното покровителство, добрите отношения със Сърбия (Милутин отдавна гледал предимно на юг) позволили на Видинското владение да се развива спокойно, без сътресения и дори да се замогне. Съвременниците толкова били впечатлени от неговото положение, че някои от тях дори го идентифицирали с България. През 1308 г. било съставено на латински език едно съчинение, което било поръчано от Шарл Валоа, брат на френския крал Филип IV Хубави. Амбициозният френски благородник, свързан с брачни връзки с фамилията Куртене, бил претендент за кон-стантинополския латински престол и имал нужда от сведения За страните 6 Централна и Източна Европа. Ето какво четем в това съчинение, онасловено от неговия издател Анонимно описание на Източна Европа: „България сама по себе си е една голяма империя (unum imperium magnum). Престолнината на тази империя е големият град Будин. Императорите (imperatores) пък на тази империя се наричат Шишмановци. Страната е твърде обширна, много голяма, просторна и приятна, тъй като се напоява от десет плавателни реки и е осеяна с гори и прекрасни поляни. Изобилства с хляб, месо, риба, сребро и злато на пясък, от който по заповед на императорите се извлича злато. По средата на тази империя преминава река Дунав, която се разширява дотам от множеството вливащи се в самата нея притоци, щото по-натам се разлива на широчина четиринадесет левги. Тази нито твърде планинска, нито пък съвсем равнинна страна изобилства от еднорози, тигри и бобри. Тук-там има величествени високи планини, както и съвсем равна земя".
В такъв случай обичайно е да се казва, че цитираният текст говори сам за себе си. И все пак няколко думи са необходими. Анонимният автор отъждествява частта с цялото, т. е. Видинското владение с българското царство (България е съседна на Гърция, т. е. на империята на ромеите, „откъм нейната северна страна"). Оттук и статутът на империя (царство). Но дали само това е причината? Той титулува Шишмановци (баща и син) императори. И това вероятно нито е случайно, нито произтича от въпросното отъждествяване. Защото едва ли в Синодика (Съборник) на цар Борил в неговата поменална част произволно записано: „На благоверния цар Шишман - вечна памет" (§ 1166). Очевидно амбициите на Шишман са били за нещо повече от самостоятелен областен владетел. Видин е наречен .големия град" (civitatem magnam). Столетие и половина по-късно Пиетро Ранзано, известен в Унгария като Петър Ранзан, ще отбележи: "По-нататък е Аолна Мизия, област от някогашната българска държава, където се намира крепост на име Бдиогнум (bdiognum); малка наистина, но разположена на удобно по своята природа място, поради което е почти не-превземаема". Наистина унгарският хронист от италиански произход пише за „малка крепост" (той едва ли я е виждал), но иначе духът на описанието е същият. Богатствата на Видинската империя, като се изключи фантастичната фауна, и нейният релеф също говорят за добра осведоменост. Но едно от най-интересните сведения е твърдението, че река Аунав тече през средата на империята, което е безспорно указание, че Видинското дение на Шишмановци е включвало обширни земи на север от реката.
Можем ли да определим годината на смъртта на Шишман? Очевидно той е починал след 1308 г., тъй като в анонимното писание се говори за Шишмановци, т. е. най-малко за двама, най-вероятно баща и син, и преди 1313 г., когато владетел на Видин е бил Михаил (вж. по-долу). Все пак точната дата на предаването и приемането на властта във Видин остава неизвестна. Използването на множествено число, за да обозначат владетелите на града и областта, подсказва, че най-малко един представител на следващото поколение е управлявал съвместно с бащата или е играл много голяма роля в това управление. Кой е бил той?
Известно е, че Шишман е имал три деца: Михаил, Белаур и Кераца Петрица (монахиня Теофана). Трудно е да се отговори на въпроса: дали и тримата са били родени от първия брак на Шишман с неизвестната по име дъщеря на Анна-Теодора и се-вастократор Петър, или е имал дете и от втория си брак с дъщерята на сръбския властел Арагоша. Без колебание може да се каже, че Михаил е първородният син на Шишман и по майка е бил Лсеневец. В същото време има основания (името и с много висок суверенитет откриваме и името на видинския владетел: „Сир Михаил деспот на България, господар на Видин, зет на крал [Стефан] Урош [Милутин]". Веднага след него е отбелязан „Сир Венцеслаус [Теодор Светослав] император на България". Освен че Михаил е бил член на един престижен балкански политически клуб с много ограничено присъствие, този кратък текст предлага едно много важно свидетелство: Михаил е „деспот на България". Анонимният съставител на списъка не е схванал същността на титлата деспот (тя има византийски произход), но важното е, че е назовал владенията на Михаил с обобщаващото понятие България (добавката „господар на Видин" ни подсказва, че градът е бил политическо и институционално средище). А това ни напомня веднага Анонимното описание на Източна Европа, където Видинските владения на Михаил също са квалифицирани като България. Или, казано директно, раждала се традиция, и то в очите на чужденците, че Видин и областта получават много висок международен статут и престиж и в същото време не се пропуска да се напомни, че те са български. Що се отнася до титлата деспот - тя се е давала само от суверенни владетели с императорска/царска позиция - Михаил без съмнение я е получил от цар Теодор Светослав. А това подсказва, че отношенията между видинския владетел и търновския цар са били възможно най-добри. Наистина двамата са били братовчеди, както видяхме, но в същото време не са били съперници във властта.
Михаил съумял да изчака своя час, който дошъл през пролетта на 1323 г. Тогава изненадващо Георги II Тертер, син на Теодор Светослав, починал и българският царски престол бил свободен. Ето какво пише по този повод Йоан Кантакузин: „През това време мизийските [българските] велможи, след като техният цар [Георги II] Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин...". Така Михаил III Шишман Асен влязъл триумфално в Търново. Той не посегнал към българската царска корона - рядък случай в историята на Второто царство, - тя му била поднесена от търновското болярство. Михаил бил primus inter pares, т. е. първи между равни, но все пак той бил най-авторитетният представител на най-висшата българска аристокрация и най-сериозният претендент за българския престол. И още нещо. Неговият избор означавал възстановяването на старата и славна династия на Асеневци. С него България навлязла в нова епоха.
Каква е била съдбата на Видин, след като в 1323 г. Михаил III Шишман Асен поел в свои ръце съдбините на царството? В продължение на около четиридесет години и в рамките на две поколения Видин е бил обвързан с една фамилия. И тя трудно би го отстъпила другиму или пък би го изоставила, без да се интересува от него. Наистина статутът на града и обвързаната с негоповедението високата дворцова титла деспот. Вероятно в 1323 г. - тогава той вече е бил пълнолетен и женен - Михаил е получил от баща си обширна област, която е трябвало да управлява почти самостоятелно, но под върховенството на баща си. Тази област е била Видинската - семейното владение на Шишмановци-Асеневци (то е включвало Пиротско, а вероятно и Нишко, но за това по-долу).
Трети въпрос: Докога деспот Михаил е властвал във Видин? Terminus ante quem е 1330 г. Тогава във Видин откриваме Белаур, по-малкия брат на Михаил III Шишман Асен. Какво се е случило междувременно? В 1324 г. Михаил III Шишман Асен изоставил Анна (дъщерята на Стефан Урош II Милутин) и в името на междудържавните отношения се оженил за Теодора Палеологина, сестра на византийския император Андроник III Палеолог. Тогава, според някои сръбски извори, Анна била отстранена от Търново, Иван Стефан - лишен от правото на престолонаследие и заедно с останалите трима сина на сръбската принцеса били заточени някъде из страната. Тогава по всяка вероятност във Видин се е появил нов господар.
Този господар бил Белаур, по-малкият брат на цар Михаил Асен. Заварваме го във Видин през лятото на 1330 г. Вече достатъчно известен, един от най-знатните мъже в царството, управлявал една от най-обширните обособени области в царството (в Законника на Стефан Аушан като участници във войната са споменати той и племенникът му Иван Александър). Михаил III Шишман Асен се отправил на война срещу Сърбия по малко необичаен маршрут: през Ловеч, където към него се присъединил Иван Александър, и след това към Видин, където се съединил с войската на брат си Белаур (може би и с власите на Иванко Басараб, молдовци и т. нар. черни татари). След това се спуснал на юг и се озовал край Велбъжд (Кюстендил). Според изворите, с които разполагаме, Белаур не е участвал в трагичната за българите битка на 28 юли 1330 г., по време на която българският цар намерил своята гибел.
Часът на видинския господар ударил след поражението. Той предвождал българското болярство - това още веднъж говори За неговия авторитет и влияние - и в състоялите се преговори предложил на Стефан Урош III Лечански „цяла България" (изворът е сръбски и вероятно неговият автор преувеличава). Сръбският крал обаче намерил друго решение, а именно: на трона в Търново бил поставен Иван Стефан, син на Михаил Асен от брака му с Анна-Неда, т. е. той бил племенник на Стефан Лечански. Белаур бил най-активният поддръжник на новия български цар, също негов племенник. Очевидно той е имал изключително влияние в Търново, но без да изоставя Видин.
Влиянието на Сърбия в българското царство или поне в столицата било бързо ликвидирано. През пролетта на 1331 г. Иван Александър - дотогава владетел на Ловеч и околните земи, _ племенник на Михаил Асен и Белаур, следователно първи братовчед на Иван Стефан, организирал заговор, кой-то бързо го извел до престола в Търново. Най-яростният му противник бил вуйчо му Белаур, който намерил убежище във Видин и оттам организирал съпротивата срещу новия цар. Оттук нататък съдбата на Белаур била обвързана с Видин, а неговата цел била една: война срещу Иван Александър. Три извора от различен произход и с различна степен на достоверност разкриват тази съдба. За съжаление на места противоречиви и понякога трудни за съгласуване.
Византийският историк Йоан Кантаку-зин съобщава, че в навечерието на битката при Русокастро (18 юли 1331 г.) между българи и ромеи в лагера на Иван Александър пристигнали скити, т. е. татари, които българският цар бил повикал на помощ срещу своя вуйчо Белаур, който въстанал срещу него и като му отнел част от царството, „бил без-пощаден и жестоко опустошавал страната". Следователно, ако вярваме на византийския иссторик, действията на Белаур са предхожда-ли българо-византийския сблъсък при Русокастро. Така ли е било в действителност и как са се развили по-нататък отношенията между вуйчо и племенник?
Отговор на този въпрос, който засяга стабилността на българското царство, дава словото, написано от монаха Симон като възхвала на цар Иван Александър (1337). Като описва подвизите на българския цар, Симон отбелязва на първо място: „мощно отхвърли гръцкия цар [Андроник III Палеолог] и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си [битката при Русокастро] и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия част от византийските земи в Тракия]". И веднага след това добавя: Иван Александър завзел „укрепени градове, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава". Този много важен текст, освен че маркира границите на Видинското владение, поставя усмиряването на Белаур след войната с Византия. Без да Засяга въпроса кога Белаур е започнал военни действия срещу своя племенник. Или поне не го поставя открито.
Наскоро се появи един епиграфски паметник, който би трябвало да реши проблема, но едновременно с това го усложнява. Става дума за ктиторския надпис на западната стена на во. Другото решение е по-радикално, но по-сигурно: За да предотврати подобни опити в бъдеще, Иван Александър е отстранил от Видин Белаур. Какво е станало с него, не се знае. Текстът в Песнивеца, цитиран по-горе, показва без никакво съмнение, че Видин, Подунавието и Моравско са били присъединени към българското царство, т.е. те вече не са имали статут на самостоятелна област; статут, какъвто са имали „Несебър, цялото Поморие заедно с Романия", които Иван Александър отвоювал през лятото на 1331 г. и българската им принадлежност била потвърдена с мира, сключен с Андроник III Палеолог.
Почти за десет години Видин изчезнал от изворите. И изненадващо се появил в 1341 г. Тогава в Константинопол пристигнал Шишман, един от синовете на Михаил Асен. След преврата през 1331 г., довел на власт Иван Александър, Шишман намерил убежище при татарите, където прекарал десет години. Той се появил във византийската столица след смъртта на император Андроник III Палеолог, разчитайки на промяна в отношенията с България (или може би ромеите сами са го привлекли, за да го използват в отношенията си с България?). Иван Александър разбрал за пристигането на Шишман в Константинопол и изпратил ултиматум: ромеите да му предадат „неговия най-голям враг" или да се готвят За война. Но византийският синклит, който обсъдил искането на българския цар, също отговорил с ултиматум, формулиран от великия доместик Йоан Кантакузин: или Иван Александър ще се откаже от искането си и мирът между двете страни ще бъде Запазен, или ако той започне пръв война, ромеите ще му отговорят достойно - ще закарат с кораби Шишман и войска до Видин и ще предизвикат гражданска война в България. Очевидно тази Заплаха е била идея не на Кантакузин, а на самия Шишман, който е разчитал на подкрепа във Видин. Лали градът е бил готов да въстане срещу българския цар? Трудно е да се каже. По-скоро не. Жителите на града едва ли биха се хвърлили в подобна авантюра, чийто изход предварително е бил известен. Размяната на заплахи между Търново и Константинопол е била по-скоро израз на дипломация, отколкото възможност за реални военни действия, които и двете страни не желаели. Скоро ромеите забравили за Шишман, тъй като се хвърлили в ожесточена гражданска война а българският цар едва ли се е страхувал истински от сина нa Михаил III Шишман Асен.
от книгата "Видин Кратък исторически очерк"

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:
Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин