Изпрати стари снимки от Видин и областта

Михалаки Георгиев

История - Учители

Михалаки Георгиев
Роден е в град Видин на 11 август 1852г. 
(1852-1916)
Михалаки Георгиев е български писател-белетрист и общественик. Той е второто дете в семейството на видинския търговец Георги Лозанов и съпругата му Елена Икономова. Все още не навършил и 1 година умира майка му, а когато е на 13 умира и бащата. Отгледан е от по-голямата си сестра. 
През есента на 1868 г. заедно със семейството на сестра си Михалаки Георгиев заминава за Ерусалим. Така става хаджия, но никога не прибавя тази титла към името си. 
Благодарение на оставеното от неговия баща наследство, той заминава да учи в град Табор, Чехия. Там добива завидно за времето си образование - завършва тамошната Реална гимназия, а след това завършва и Земеделско - индустриална академия. Владее литературно български, руски, чешки, немски, сръбски, френски и полски езици. 
В навечерието на Освобождението Михалаки Георгиев изпраща ценна информация - плана на крепостта „Баба Вида" и друга икономическа и военна информация - в руския боен щаб чрез пощенски гълъби.
Когато се завръща във Видин постъпва като учител във видинското класно училище, а на 1 май 1878 г. Михалаки Георгиев е назначен от руския губернатор Тухолка за пръв управител на Видинската митница. 
На 12 април 1879 г. е сватбата на Михалаки Георгиев с Магдалина Михайлова Царичинска. Година по-късно е приет за член на Физико-медицинското общество в София. 
През 1882г. издава първият в България „Учебник по ботаника" печатан в Белград. Според видния български ботаник Бахтаров: „Михалаки Георгиев с този си труд трябва да се счита за основоположник на българската ботаническа номенклатура." Благодарение на постиженията му в художественото творчество и приноса му в развитието на националната култура, през 1884 г. Михалаки Георгиев е приет за редовен член на Българското книжовно дружество (БДК), днешна Българска академия на науките (БАН). По-късно същата година е назначен за началник отдел на земеделието и търговията при Министерството на финансите. Занимава се с подготовката на земеделското законодателство и разпространява модерните начини на обработка на почвите. 
Заедно с Тодор Влайков и Антон Страшимиров Михалаки Георгиев се счита за създател на прозата със сюжети, взети от селския живот. Талантът му е изразен най-вече в неговите чудесни разкази, в които той използва местния видински диалект. Ето защо той е наречен „ най-типичният видински писател".
През 1892 г. Михалаки Георгиев е назначен за директор на Първото българско земеделско-промишлено изложение в град Пловдив. Той влага много труд и усилия в построяването и организирането на изложението. Организира първата българска държавна лотария, като неговия подпис стои върху всичките 300 000 билета. 
На 9 август 1894 г. е назначен за секретар на Княжество България в дипломатическото агентство във Виена, Австрия. 
Михалаки Георгиев финансира и издава независимия вестник „Балканска Трибуна" през 1906/1907. Властите с най-различни средства пречат на издаването му и не само че разоряват вестника и неговите издатели, но и ги подлагат на полицейски преследвания. През 1907 г. писателят е арестуван и затворен в Черната джамия, където прекарва близо 2 месеца. След като бива освободен той е принуден на спре издаването на вестника поради липсата на финансови средства. 
Заслужава си да се знае, че нашият прочут съгражданин е и автор на либретото на операта"Тахир Беговица", в основата на което е разказът му със същото заглавие. През 1911 г. операта е представена в София. Двадесет години по-късно, през 1931 г. музикалното общество представя операта и на сцената на театър ‘Вида" във Видин.
През 1911 г. получава първият сърдечен удар. Година по-късно е поканен като председател на българските писатели и публицисти на свикания в Прага XI славянски конгрес на журналистите. Разочарован от живота и обществения ред в новоосвободена България и сломен от безкрайните материални притеснения Михалаки Георгиев е прикован на легло от тежка болест. 
На 14 февруари 1916 г той умира в София, в разгара на Първата световна война.

Сега градската библиотека във Видин и една улица в града носят името на този виден негов гражданин.

Място в литературното ни развитие. - Михалаки Георгиев се проявява и работи като писател главно през деветдесетте години на миналото столетие - тогава, когато Вазов беше смятан за най-значителен представител и пълновластен господар на нашата литература във всички нейни посоки. И тъкмо затова в историята на книжнината ни М. Георгиев бива поставян във Вазовия кръг писатели. Но тоя съвпадеж би бил все още случаен, недостатъчен да ни даде мотивите за подобно "поставяне" на Георгиев в нашето литературно развитие, ако зад тая едновременност не личеше единството на "момента" с неговите общи духовни проблеми и настроения, които сочат сродството между Вазов и Георгиев и определят мястото на нашия белетрист в идейната среда на Вазовото време и по-общо в линията на новобългарския художествен реализъм - място на талантлив разказвач и битоописател, на даровит сатирик и моралист.

Живот. - Михалаки Георгиев е роден на 11 [24 нов стил] август 1854 год. в град Видин. Със своя живот преди Освобождението, със своята физиономия тоя град е оставил много и интересни впечатления у нашия автор, и по-сетне той неведнъж черпи обилен материал за разказите си от своите ранни детски спомени. Ала покрай Видин М. Георгиев е познавал също така добре и основно условията на живота и във Видинско, и тоя край е главният извор на неговото творческо вдъхновение. Едва ли ще се намери негов разказ, в който да не са отразени природата, хората, бита и езика на Северозападна България.

Първоначалното си образование М. Георгиев е добил в родния си град. След едно пътуване, като юноша, до Йерусалим, той заминава за Чехия, за да продължи учението си. Там завършва с отличен успех реална гимназия, а после [през 1884] и земеделско-индустриалната академия в гр. Табор [Чехия]. Така, добре подготвен, М. Георгиев е един от първите наши школувани агрономи, но когато се връща в България, той се залавя да учителствува във Видин, от 1874 до 1877. И през това време е написал ред статии по земеделие и народно-стопански въпроси в тогавашни наши списания ("Право", "Читалище" и др.).

Освободителната война. М. Георгиев преживява единадесетмесечната обсада на Видин и веднага след това постъпва на държавна служба, за да изпълни своя дълг, да поеме своя дял в уредбата на свободното вече отечество. Ние го виждаме през 1878-79 организатор и управител на видинската митница. Все по това време той пътува из Сърбия и Румъния, за да се запознае с митниците у нашите съседи. През 1879-1880 Георгиев е вече ревизор по митниците в България. И през тия свои служебни скитания той е успял да се опознае с народния бит, да набере нови наблюдения и обогати своя материал от впечатления, които по-сетне така сръчно използува в разказите си.

От 1880 до 1884 М. Георгиев отново минава на служба като учител в ломската и софийската гимназии, като написва тогава и първия оригинален учебник по ботаника.

Ала специалната му подготовка го извиква да бъде полезен по организацията на нашето земеделие. От 1884 до 1893 ние намираме М. Георгиев като началник на земеделско-търговско отделение при Министерството на търговията, гдето той показва своя дар на добър уредник и неуморен работник за успеха на нашето народно стопанство [организатор и директор на Първото земеделско и промишлено изложение в Пловдив (1892)]. Успоредно с това върви и неговата книжовна дейност в същата посока. Той е редактор на списанието "Домакин" [1884. Излиза в 18 броя.], а също така сътрудничи и на други земеделско-стопански списания и публикува свои научни трудове.

Широка и плодоносна е административно-научната дейност на М. Георгиев. Със своето практическо творчество, със своите специални публикации М. Георгиев заслужава особено разглеждане, при случай, като учител, агроном, организатор и учен.

От 1894 до 1899 М. Георгиев е вече на дипломатическа служба. Той е секретар и управляващ легацията във Виена [до края на 1896], а по-сетне [началото на 1897] - български дипломатически представител в Белград. Но през 1899 той напуска службата и се отдава всецяло на журналистика, като взема дейно участие в обществено-политическите борби у нас.

През 1915 г. тежка парализия сваля на легло М. Георгиев и година след това той умира на 14 февруари 1916 в София.

Освен с широката си, всъщност едва позната, своя дейност като общественик и земеделско-стопански организатор, М. Георгиев живее в съзнанието ни предимно със славата на писател-новелист. Покрай своята пряка служебна работа той е отделял време и внимание да пише разкази, които го изтъкват като един от добрите наши повествуватели. И ако Георгиев - човекът на делото - постепенно бива затулен от сянката на забравата, Георгиев - майсторът на словото - пази още своята преснота и своето място в историята на нашата художествена проза.

Литературна дейност и съдба. - Своята чисто литературна дейност Михалаки Георгиев започва през 1891, сравнително доста късно. Защото той е вече тридесет и шест годишен, когато печата първия си разказ "Кърваво примирие" в току-що почналото тогава да излиза Вазово списание "Денница". И след това се зареждат разкази в добрите наши списания - "Денница" ("С тебешир и с въглен" [1891, кн. 1], "След войната" [1890, кн. 7-8]), "Мисъл" ("Шарен свят" [1892, кн. 11], "[Моят приятелПенчо Чатмака" [1892, кн.1] и др.) "Български преглед" ("Бае Митар пророкът" [1893, кн. 1], "Тошо" [1893, кн. 3], "Рада" [1894, кн. 5], "От зло на пo зло" [1894, кн. 6] [Молла Мутиш бег, І (1894) 8], "Българска сбирка" и други някои периодични издания и сборници. Със своите качества тия разкази веднага се налагат на вниманието на читатели и критика и най-меродавният критик тогава, д-р К. Кръстев, отрежда на М. Георгиев едно от първите места в реда на българските разказвачи. В нашата не особено богата тогавашна белетристика М. Георгиев бива поставян до Вазов и Влайков, бива разглеждан с особена симпатия и внимание и ценен по достойнство като една от най-значителните наши литературни фигури. И наистина, имало е с какво да се налага той на вниманието на критиката. В линията на българската художествена проза М. Георгиев, заедно със своите съвременници, е етап, стъпка напред след формите и съдържанието на предосвободителната ни повест. У Георгиев ние откриваме вече по-значително артистично съвършенство, което го издига над примитивното повествувание на неговите предходници. Той въвежда - заедно с Веселин- и нови мотиви, разкрива бита, живота на нашето село и ни показва неговото богатство и възможности за творческо пресъздаване. И докато след Вазов - писателят на града, който отделя сравнително малко място на българското село и на нашия селянин и бит като творческа проблема - вървят сравнително малцина дори и до наши дни, Михалаки Георгиев и Влайков са първите писатели след Освобождението, които обърнаха очи към селото, направиха го съдържание на своите художествени замисли и със своя пример създадоха една от най-интересните и плодоносни струи в литературата ни - битовия разказ - който и досега заема централното място в развитието на нашата художествена проза и е дал най-много и най-значителни таланти (нека споменем тук само Елин Пелин и Йордан Йовков).

Не безинтересен е фактът, че М. Георгиев се явява в литературата едва към тридесет и шестата си година, както отбелязахме вече това. Той не е в разцвета на младостта си, когато взема перото, за да въплъти в разказите си своите наблюдения, идеи, да прояви своето творческо отнасяне към нашата действителност. И навярно затова още с първите си работи Георгиев се слага като завършен писател, овладял изкуството си. Защото целият оня процес, който у рано наченали автори е явен, открит пред нас в постепенния развой и растеж на техните публикации, у М. Георгиев върви потулен, за да се открият пред нас само крайните негови резултати. Всички ония лутания на човека, всички колебания на характера, които често пъти създават капризната крива на развитието на един писател, от помътената младост до зрялото оформяване и улягане в потока на времето, липсват в творческото дело на Георгиев. Ние нямаме основание да предполагаме, че и той не е изживял подобно развитие, но тогава, когато той излиза пред нас като автор, избистреният опит на годините налага и известна завършена закръгленост на неговите творби. Още д-р Кръстев е отбелязал това, когато казва, че "М. Георгиев, човек на години, с ум вече кристализиран, и като автор е напълно завършен". А по-нататък добавя, че все пак, поради своята възраст, Георгиев "не може нито да се мени, нито пък заметнода се развива".

И друг един факт привлича нашето внимание, когато проучваме творчеството и писателската съдба на Михалаки Георгиев. От бегло хвърления поглед върху живота му ние виждаме колко голяма част от него е посветена на неща извън литературата. Така разностранната, продължителна и пълна с толкова енергично постоянство работа на Георгиев - човека на делото, на публициста и на земеделско-стопанския организатор - струва ни се говори убедително, че тъкмо там той е търсел центъра на своя живот. И тогава белетристичното творчество на Георгиев като че ли минава на втори ред, отстъпва пред практичната дейност и добива вид на нещо случайно, работа между другото, през свободните часове. И наистина някои обстоятелства могат да подкрепят това положение. Преди всичко, късното влизане в литературата, което сочи известна отчужденост на автора от неговите новелистични занимания; те сякаш не са били жизнената съдба на тоя автор, сякаш не са били винаги будни в неговото съзнание през всички дни на живота му. И това съвсем естествено се отразява и върху количеството на неговата продукция. Разказите на Георгиев не са много; той няма плодовитостта на истински големите литератори, които непрестанно работят, създават, живеят в условията на постоянно, почти трескаво творчество. И сетне - по обема на своите творби - М. Георгиев никога не достига до широко замислените и изпълнени композиции на Вазов, например, до формите на романа или повестта, до сложното развитие на един човешки живот, до неизгледните простори на епоса. Повече или по-малко, творчеството на Георгиев е откъслечно, епизодично, за да достигне на места до анекдот.

От тук за нас се изяснява и литературната съдба на Георгиев. Ценен отначало, той се налага на вниманието на читателите и критиката с интересните качества на своя белетристичен дар във време, когато са още редки значителните фигури в нашата литература. Но когато неговите интереси го хвърлят в друга посока, когато след него нашата книжнина крепне и се обогатява с производите на нови поколения, М. Георгиев постепенно минава все по-назад, бива забравян и пренебрегван пред по-младите. Дори и д-р Кръстев, който му отделя толкова симпатии и място в своите по-ранни критически студии, - в "Етюди и критики" - в по-сетнешните си книги го отминава без никакво внимание, за да анализира вече творчеството на Елин Пелин, Петко Тодоров или Стаматов. Защото елементите, които Георгиев откри и даде за развитието на нашия разказ, са усвоени и разгънати в своите по-нататъшни възможности от по-младите наши белетристи. Срещу примитивния още реализъм на Георгиев сега вече стои одухотвореният и задълбочен реализъм на Елин Пелин, а след повърхностното рисуване на живота на нашето село, сега иде идеалистичният поглед на Петко Тодоров, който се стреми вече да проникне по-дълбоко зад външните форми на живота, да открие неговите трайни основи, да ни даде човешки драми, откроени на нашенски фон, да стигне, бихме казали дори, до символиката на българския бит.

След доста години на полузабрава, едва подир войните, пръснатите из разни периодически издания разкази на Георгиев бяха събрани в два тома - "Съчинения на Михалаки Георгиев, разкази и хуморески", изд. на Д. Юруков, с предговор от Ив. Вазов - първият том през 1919, а вторият през 1921. В тия две книги са дадени седемнадесет по-дребни и едри разказа; те не са всичко, което Георгиев е написал. Една част все още не е събрана. Но и това, което е дадено в двата тома, е достатъчно, за да ни представи ясно писателската физиономия на Георгиев, да ни покаже ценните страни на неговото творчество и отново да събуди загасващия интерес към тоя онеправдан български белетрист, който заслужава нашето внимание и трябва да запази своето място в паметта и в литературата ни, покрай фигурите на другите свои съвременници.

Творчество. - Почти единствен извор, от който Михалаки Георгиев черпи материала за творбите си, е Северозападна България - Видин и Видинско. - Ако е вярно, че спомените и преживяванията на младостта са най-силни и налагат своите дълбоки следи върху характера, светогледа и творчеството на писателя, за нас ще стане ясно, защо и при Георгиев ранните негови впечатления заемат такова почти изключително място в разказите му. Но това, което той ни дава в тях, не са само спокойни наблюдения на човек, стоял отстранен, извън кръга на наблюдаваната действителност. Напротив, в центъра на тая действителност е сам авторът, със своите отношения към нея. Той е не само художник, а действащо лице, в най-прекия смисъл, в разказите си. У него са тясно, органически сплетени видяното и чутото с личното, преживяното. И в това отношение творенията на Георгиев имат ясно подчертан автобиографичен характер. Измислено или съчинено почти няма в тях; те приличат на верни копия на пряко видяна от автора реалност, в която сам той често пъти влиза, било като ни дава в тях елементи из своя личен живот, било като изтъква своето активно участие в излаганите събития. Изцяло автобиографични са напр. разказите "Три срещи", "Така се лъже човек" и малката хумореска "Една досадна визита". А в много от другите разкази ние често намираме повече или по-малко открити загатвания на автора за самия себе, за разни случки из неговия живот ("С тебешир и с въглен", "Бае Митар пророкът"); а най-сетне във всички останали разкази винаги се чувствува присъствието на автора, макар и да няма пряко упоменаване за него. Михалаки Георгиев не е безстрастен епик, който грижливо крие своята личност в произведението си, той не търси възможностите на една творческа инвенция, която основно преработва суровите факти на живота, за да ги представи така пресъздадени от въображението, че да се чувствува значително разстояние между изходната точка и художественото въплъщение. Интересен е затова и начинът на излагането у Георгиев: той почти винаги говори в първо лице и ние остро чувствуваме автора и неговото обикновено човешко отношение към събитията и лицата.

Град Видин, така както е даден от Георгиев, има типичния облик на нашите градове от преди Освобождението, със своя еснафски, полуселски колорит, със своите още сравнително прости условия на живот. Това е още чисто българската форма, която, няма в себе си нищо от специфичните черти на големия модерен град с неговия сложен механизъм и особена психика. Със своята патриархална простота българският град едва ли показва някакво съществено различие от нашия селски бит и затова така лек и естествен е у Георгиев преходът към селото, към темите и типовете, които му предлага то. И когато ние казваме, че Георгиев е писател на нашето село, градските, специално видински, мотиви в неговото творчество не противоречат на казаното положение.

Какви форми на селския бит ни рисува Георгиев? Преди всичко, като външна картина, това е Дунавската равнина, с нейните простори (Балканът не се вестява у Георгиев), с нейната разорана земя, поена от обилната пот на простодушен и трудолюбив селянин. Тоя селянин живее в хубава патриархална общност, така характерна за тоя български кът - задругата. И тя неведнъж се явява в разказите на Георгиев; с особена любов и подробности я рисува той; в нея вижда осъществени едни от най-ценните човешки качества на българина - неговото чувство за труд, взаимопомощ, особена социалност, съчетана с висока нравствена чистота.

Една част от тоя бит в разказите на Георгиев е сложена по време преди Освобождението. Тогава пред нас изпъкват фигурите на вековните господари на нашата земя - турците - и тяхното отношение към нашия селянин, крепостник, рая и работник ("Мола Мутиш бег, колаковският господар", някои части от "С тебешир и с въглен"). Но Георгиев ни дава само случаи на сравнително човешки, положителни взаимоотношения, които стоят в ярко противоречие със съдържанието и тенденциите на всички наши предосвободителни, па и някои по-късни повествуватели. На Георгиев са чужди патосът и пристрастието на Каравелов или Ботев, напр., за които турчинът е някакво чудовище. Георгиев сякаш отминава със затворени очи целия оня творчески кипеж на нашите революционни движения, за да види само, че преди Освобождението у нас са запазени чистите форми и нрави на нашия бит. Сравнен с Каравелов и Ботев в отношенията си към живота на онова време, Георгиев си остава спокоен битоописател, докато ония двамата са жреци на подвига, херои на бунта.

Но иде Освобождението. Застиналият покой на бита е смутен, раздвижен от новите прояви на политическия и обществен живот. Съотношенията между хората са променени, оформят се други психологически типове и, събудени от условията, на повърхността на живота избликват дълго сподавяни инстинкти, отрицателни черти на характера, откърмени през вековете на робството. Чистотата на нашите нрави е пометена от партизанско-обществените страсти, от хищническите домогвания на нови властници. Непривичните за нас форми на европейската общественост, с нейните тъмни страни проникват в ясната простота на нашия живот, за да го покварят и разрушат. И тогава у Георгиев, довчерашният мирен и спокоен художник, който има само светлите бои на идеализацията, когато рисува нашето село, се пробужда вече моралистът-борец, белетрист с ярко изразено социално чувство. Предосвободителната епоха със своите революционни идеали беше чужда на творческия му дух, защото тъкмо битът тогава не беше засегнат и той може спокойно да го възприема и претворява. Времето, историческият момент не се чувствуват в чисто битовите разкази. Нека вземем като пример "Рада", "Тошо" и др., гдето е възсъздаден чистият бит и ние ще видим в тях, че авторът не се е помъчил поне да загатне и определи точно времето на действието. Те са статични и безвременни. Но веднъж навлязъл в следосвобождението, динамиката на новия живот овладява Георгиев. Той наблюдава неспирния поток на промените, ала в същото време дава ясен израз и на своето лично отношение към тях. И това отношение е рязко отрицателно.

И така: писателската физиономия на Георгиев има две страни - едната на битов, а другата на социален белетрист. Когато рисува нашето село и неговия живот той не търси в него ония глъбини, до които достигат по-сетнешните български разказвачи. Той се задоволява да ни предаде само повърхностната действителност с точния поглед на реалист. Животът на селото с неговите всекидневни занятия, с неговите незначителни събития и интереси, характерната форма на българското патриархално общежитие - семейството, задругата - ето това са съществените елементи на Георгиевите битови разкази. Но действителността, макар и видяна с острото око на тънък наблюдател, все пак се рисува с толкова нескривана симпатия, че тя се излива в новели, които значително се приближават до идилията в класическия смисъл на тая дума. Тук ние намираме един реализъм на ретуша, който смекчава и дори отстранява острите контрасти, за да ни покаже изгладена фотография, хубава, но често пъти лишена от живата изразителност и дълбочина на светлосенките.

Хумор и сатира. - Една от характерните черти на художническата природа на Георгиев е неговият темперамент на хуморист. Той умее да открива смешните страни в положенията и лицата, гледа ги с усмихнатия поглед на иронист, за да ги използува сетне за комичните ефекти на своите разкази. Навсякъде в тях той проявява този дар. Битовите му разкази също са огрени от иронията, но тя не носи в себе си нищо от злъчната острота на сарказма. Тя е така добродушна, ведра, лека, че се разлива като мека, светла усмивка в разказа. И тоя хумор с нищо не накърнява основния тон на творбите - голямата любов към българския селянин. Те все си остават по същина идилии, макар да носят в себе си толкова безобиден смях. И ако бихме поискали да си изясним реализма на Георгиев в неговите битови работи, ние ще трябва да го определим като реализъм на идеализацията, като незадълбочен сантиментално-ироничен реализъм.

Съвсем друг е вече Георгиев, когато излезе от кръга на бита и пристъпи към художествено възсъздаване на епохата пряко след освобождението. Тогава ние го виждаме преобразен. При наблюдението на новите форми на живота у него се пробужда един неочаквано активен темперамент, който живо реагира срещу всяка проява. Съществено за Георгиев сега е това: статиката на бита се руши; той наблюдава симптомите на известна безреда, която, според него, не носи нищо хубаво. У него заговаря един своеобразен консерватизъм: старото - това е хубавото, доброто; а новото, което го заменя, не носи за нашия писател нищо ценно и здраво. У Георгиев заговаря остро обществено чувство; той не затваря очи пред действителността, а смело разкрива живота и то предимно неговите тъмни страни. Но го разкрива не само като безстрастен художник, а взема и отношение, преценява, осъжда, възмущава се. Сега Михалаки Георгиев се проявява като общественик-моралист, изобличител на недъзите. И докато Георгиев в битовите разкази е сравнително по-чист художник, тук у него ние виждаме ясно да проличава нескривана тенденция, която хвърля публицистична отсянка върху неговите социални разкази. И тонът на тия разкази не е така сантиментално-добродушен както в "Рада", "Тошо" и др. Лекият иронист тук е преобразен в буен сатирик, който шиба пороците на нашето общество. И ако, когато рисува селото, Георгиев си служи с положителната идеализация, изразена в спокойната яснота на идилията, тука, когато представя новите формации на градския живот у нас, Георгиев тръгва в посоката на едно отрицание, което го кара да вижда само тъмното, злото, което го отвежда до крайностите на сатирата и до преувеличенията на гротеската. Той никога не може да остане по средата, при спокойното наблюдение и възсъздаване. И затова Георгиев като творчески темперамент е така нервен, динамичен.

И така, основата, върху която е положено изобщо социалното творчество на Михалаки Георгиев е голямата антитеза между селото и града, между простодушното чедо на селото, на природата и покварения гражданин, между чистотата на селските нрави и порока на градовете, между безоблачното спокойствие на бита и мътното движение на градския живот. И всичко това естествено извежда и обяснява основния песимистичен тон на Георгиевите социални разкази.

Все от тая основна същност на тая художническа природа произлиза и друга една особеност в неговите разкази. Сравнително малко място в тях е отделено на природата; тя не го интересува толкова, не го вдъхновява така, както вдъхновява Вазов в неговите великолепни химни на редната земя. Пейзажът у Георгиев е бегъл, има значение на второстепенна подробност, в чиито рамки се разиграва същественото, събитията, драмите на лицата. Защото у Георгиев вниманието е насочено главно върху човека, който е художественият център на неговите творби. Георгиев не е съзерцател, не се уединява в себе си, не търси самота всред природата, не живее с поезията на бляна. Той е на земята, тъкмо всред всекидневието, всред хората. Действителността е едничкият извор, отдето взема материята за творбите си, а човекът с неговите страсти и обществото с неговите взаимоотношения са главният предмет на творческия интерес у Георгиев.

Селски и градски типове. - Хубава галерия от типове е създал той. Ние ще разгледаме първо фигурите в битовите разкази, а сетне в социалните. В битовите си разкази Георгиев ни представя редица майсторски наблюдавани и нарисувани образи от нашето село. Това са преди всичко прости, неуки селяни, които живеят със земята и с всекидневните грижи около нея. Те още не са засегнати от покварата на цивилизацията и живеят един първобитен, несложен, а установен в отношенията си живот, - живот на труд и взаимност. И тъкмо затуй те са положително дадени от Георгиев. В серията от селяни ние срещаме образите на старци (дядо Дичо ["Рада"], дядо Стоимен ["Патил, та знае"], Митар пророкът ["Бае Митар пророкът"], тоя двойник на Хаджи Ахил и др.); своеобразен плод на нашето село, те са самородни мъдреци, откърмени от опита на годините, хора с дълбок практичен разум и човечност, които преживяното е научило да познават човешкото сърце, да го владеят за благото на общежитието. Изобщо всички положителни типове на селяни у Георгиев живеят според здравите нравствени норми на живота, с неговите сложени вече патриархални традиции. И това ги прави именно така хубави и симпатични. Любовта е един от честите мотиви в Георгиевите битови разкази. Обикновено дадени са там тогава двата типа: на момата и момъка. Тяхната любов е винаги взаимна, чиста и завършва с щастливия край - брака. В сърцата на тия селяни е само тая съвсем естествена, бихме казали дори, инстинктивна любов, която не познава бурен трагизъм. Момъкът е все така нарисуван със светлини; той е добър, непохабен, трудолюбив и когато е влюбен, живее с дълбоката си безхитростна обич към избраната. Такива са Нино ["Молла Мутиш бег, Колаковският господар"] и Тошо ["Тошо"], Мите ["От късмета е всичко на тоя свят"] и Лило ["Рада"]. И образът на момата е също така положително идеализиран: тя е хубава, скромна, работлива, добросърдечна (Танка ["Молла Мутиш бег, Колаковският господар"], Пенка ["Тошо"], Мара ["От късмета е всичко на тоя свят"], Рада ["Рада"]). Покрай тези типове Георгиев е нахвърлял в разказите си и голям брой бегло характеризирани или загатнати типични фигури из нашето село. Обработени ту в сериозен, ту в ироничен стил, тия типове винаги се отличават все със същите качества - любов към земята и труда, нравствена чистота и естествен ум. Много рядко селото дава на Георгиев материал за отрицателни типове - на някои места е представен образът на алчен чорбаджия (чорбаджи Цоко ["Лъжовна клетва"]). Паралелно с тия характерни български типове из нашето село у Георгиев са дадени и няколко фигури на турци, които основно се различават от типа турчин в повечето произведи на литературата ни. Тия фигури, може би защото са дадени именно при битовите условия, са също така положително нарисувани, с черти на хубава човечност и с присъщия за тях фаталистичен светоглед, който е намерил отраз до известна степен и у самия Георгиев.

Но, разбира се, всички тия светли фигури, за които говорихме дотук, намират своето място само в чисто битовите творби на нашия писател. Защото, когато той преминава вече към социалните мотиви, обликът и колоритът на лицата у Георгиев основно се променя. Тогава се появяват карикатурните, деформирани и отрицателни типове от следосвободителната епоха. Засегнато от новите обществени условия, селото сега губи своята първична чистота и из него излизат хора, които са скъсали с хубавите стари традиции и форми на селския живот, за да проявят тъмната страна, страната на злото, в своя характер. Явява се вече типът на извратен партизанин, на алчен селски първенец, на селянин, откъснат от земята, отдал се на покварата на времето. Сега вниманието на Георгиев-сатирика е пренесено върху новата формация - града и неговото отношение към селото. И песимистичният поглед на писателя открива само отрицателни типове на полуграждани, полуселяни, на кмета-разбойник Клативратът ["С тебешир и с въглен"], на безсърдечния лихвар Кърлежът Арсо ["Неразбория"], на суровия поп, на жестокия шайкаджия-партизанин Кочо Кюскията ["Кочо Кюскията"]. И сега всичко това е изплавало на повърхността на живота и взема дейно участие в управлението на страната. Не по-добро е и поколението на младите ([мировия съдия] Асен Виловски ["С тебешир и с въглен"], Коле Цеков ["От зло на пo зло"]); те са типичните представители на оная бездушна и безидейна полуинтелигенция, която заема своите места на държавната трапеза, забравила дълг и идеали, която носи безчестие и нравствена разруха всред народа. А покрай тях Георгиев е загатнал и редица силуети на административни фигури, адвокати, съдии, партизани, за да допълни безрадостната картина на времето. И като контраст до тях той слага образите на еснафи (бай Крачун) ["От зло на пo зло"] и нищи (Мравункьо ["Кочо Кюскията"]), за да отсени още по-релефно отрицателните типове на града и бавно разлагащото се село.

На места Георгиев е по-мек: той взема прости, наивни селяни и ги поставя в досег с градските условия, за да получи само комичните положения на хумореската ("Меракът на чичо Денчо", "Разкумил кума си").

На две големи групи се делят, общо взето, типовете у Георгиев: селяни и граждани, прости и учени, примитивни и цивилизовани. И Георгиев идеализира първите, тям дава той своите големи симпатии, а вторите нарисувал изключително с въглен и те се движат в кръга на неговата сатира.

Техника и стил на разказа. - Ние споменахме, че Михалаки Георгиев не е създал едри, истински епични работи. В разказите си той почти не отива по-далече от отделния епизод, не стига до многогласието на романа. Обикновено във всеки разказ на Георгиев лежи един епизод, една случка, която е основата на разказа. Интересна е техническата постройка у него. Тя е естествена и се налага от нуждите на художествения замисъл. Преди всичко, в началото на разказа Георгиев портретизира, нахвърля пред нас физическия и духовен образ на лицата. И след това почва излагането на събитието, завръзката, която авторът градира постепенно, за да стигне до края, но често в потока на повествуванието той прави обширни лирико-сентенциозни отстъпления, които наглед, в началото си, като че нямат никакво отношение към цялото, ала по-сетне разбираме тяхната връзка с разказа и службата им - да обяснят или да мотивират някоя част. Тия отстъпления придават известно забавяне на хода на разказа, в същото време го разкъсват на много дребни части и с това нарушават спокойната широта на повествуванието. Дори и там, гдето у Георгиев има що-годе по-развита фабула, се проявява неговото органическо безсилие да овладее формите и обема на епоса. Разказът у Георгиев се води с нервна динамика, която произтича до известна степен от неговото живо социално чувство; то не го оставя да бъде спокоен и безстрастен художник. Техниката му е филмова: сам епизод, разказът на Георгиев е раздробен на по-дребни части, с бързи преходи помежду им. Сякаш е отраз на ускореното темпо на живота.

Тая живост намира израз и в начина на разказването. Георгиев не говори с обикновената авторска безличност, не се крие, а сякаш сам взема участие в излаганото събитие. "Аз говоря, аз разказвам - това веднага се налага на вниманието ни още с първия ред на разказа - а вие слушате". Тук имаме всъщност една непринудена и пряка беседа между автор и читател и това тъкмо прави разказите на Георгиев толкова драматични. Той не пише, а именно говори, без никаква особена грижа за художествена композиция, - само с желанието да бъде интересен за нас.

И затова и стилът на Георгиев е не някакъв артистичен продукт, а естествена реч, така както тя свободно се излива в живота. Георгиев пише както говори, на своя роден западен диалект, със значителен примес от турцизми, които са усвоени от народа. По стил и словно богатство Георгиевото творчество е образец на талантлива областна литература. Когато лицата в разказите му говорят, ние като че слушаме непринудената реч на жив човек. Но когато сам Георгиев говори, тогава у него се чувствува ясно стила на публициста. Там, гдето употребява народния език, той, макар и малко претрупано-многоречив, е особено изразителен и живописен.

Едно от обикнатите стилни средства на Георгиев - покрай антитезата (с тебешир и с въглен) - е сравнението. Ние го срещаме на всяка страница: ярко, духовито и свежо, така, както то живее в съзнанието на народа, отдето нашият автор го заема.

Значение на Михалаки Георгиев. - Михалаки Георгиев има своето хубаво място и значение в историята на българската художествена проза. Със съдържанието и формите на своето творчество той стои в традициите на литературата ни, като сам внася и някои съществени елементи в развитието на нашия разказ. Така той е един от нашите първи битоописатели областници, художници на селото. А като хроникьор на своето време и белетрист с ярки социални тенденции, при което проявява своите качества на даровит хуморист и сатирик, М. Георгиев стои наред с Вазов и Алеко Константинов.

Много от идеите и мотивите на Георгиев ние намираме по-сетне повторени и задълбочени в творчеството на други наши писатели или поети. Жанровата картина, майсторски третираните селски типове, изразителното богатство на диалекта, въведен в книжовния език, духовитата ирония и документната стойност на разказите, като живи паметници за своето време, - ето характерните творчески ценности, с които Михалаки Георгиев е интересен за нас и живее с трайна свежест в новобългарската литература.

Един забравен съвременник: Цани Гинчев [Шкипърнев]. - Когато говорим тук за българския битов разказ, нека споменем и името на един съвсем забравен наш белетрист - Цани Гинчев (1832Лясковец - 1894 София). Работник, дълги години учител преди и след Освобождението, журналист. Писал е статии в "Цариградски вестник", "Македония", "Училище" - автор на баладата "Две тополи [или Неожидана среща]" (Цариград, 1872) и на "Български басни" (Русе, 1870 и Търново, 1883). Цани Гинчев късно, към деветдесетте години на миналия век, се проявява и като белетрист. Написал е няколко лишени от художествена стойност повести: "Зиналата стена" [год. І, кн. 1-11], "Ганчо Косерката"[год. ІІІ, кн. 1-6], "Женитба" [год. ІV, кн. 4-12] и др. в списанието "Труд", които нямат никакво особено значение за развитието на нашия разказ, но са интересни със своя наивен тон и с фактичната си страна. Те са документ за епохата преди Освобождението и в тях читателят би намерил доста характерни битови подробности за времето на робството. И тъкмо като такива - като документ - те заслужават известно внимание.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it

Реформаторски блок - Глас народен N 21

Реформаторски блок - Глас народен N 21


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин