История - Видински истории

В Киряево има улица "Воробьова". Тя води до скромна, но грижливо поддържана паметна надгробна плоча. Всъщност, гроб тук вече няма. Но е имало в далечната 1944 година, когато хората от селото са погребали там починал от раните си руски войник. Знаели са само името му - Пьотр Владимирович Воробьов. Не знаели къде е роден, не знаели има ли семейство. Не се и опитали да научат.

Научих го аз. През 1974 година в украинския град Кривой Рог щастлива случайност ме срещна със семейство Кюмел. Когато разбраха, че съм от Видин, мъжът ме попита има ли там село Кореево. Отговорих, че такова няма, но има Киряево, наречено на името на руския капитан Киреев, радетел за освобождението на южните славяни, загинал край същото село през 1876 година в сражение с турците. Мъжът слушаше внимателно обясненията ми на неособено добър руски език, а после ми каза: "Бащата на жена ми е загинал през 1944 година в България". А после съпругата му, Луиза Петровна, ми разказа как тридесет години семейството й се опитвало напразно да разбере къде е неговият гроб.

В далечната 1944 година в украинското село Софиевка, близо до Кривой Рог, в семейство Воробьови било получено съобщение. "Старшина Воробьов, Пьотр Владимирович загина със смъртта на храбрите на 4 октомври 1944 година. Погребан е в България в село Кореево, Видински окръг", пишело в него. "Няма таково село. Писахме, питахме, отговаряха ни, че няма. А майка ми е вече стара, крепи я само надеждата, че преди смъртта си ще успее да целуне земята, в която лежи баща ми", ми казва Луиза Петровна и ми показва пожълтялото от времето извествие за смъртта на баща си и отговора от България, че село Кореево във Видински окръг няма.

Така една досадна грешка в изписването на името или просто чиновническо безразличие тридесет години измъчват едно семейство в напразните му опити да открие гроба на съпруга и бащата. "Смътно го помня - висок, рус мъж. Била съм на три години, когато е започнала войната. Той заминал на фронта още в първите й дни. Воювал, после бил пленен. Научихме, че е в лагера "Холодная гура" край Харков. Съобщи ни го непозната жена, която в една късна вечер почука на прозорчето, попита майка ми тя ли е Анна Матвеевна и й каза да се опита да спаси мъжа си от военнопленническия лагер. За него вече се разказваха страшни неща. Майка ми тръгна веднага. Зави в едно вързопче храна, върза в кърпичка златните обици, които татко й бе подарил за сватбата. Върна се след две седмици, почерняла, изсъхнала, нямаше сили дори да плаче. Никога не ми каза какво е видяла там. После разбрахме, че татко е успял да избяга от лагера, присъединил се към един партизански отряд, а след освобождението на Украйна се върнал в редовната армия. Обади ни се от фронта, че е здрав и че воюва.

< Предишна		Следваща >