Изпрати стари снимки от Видин и областта

Една видинска драма на Бъдни вeчeр ражда чудото на вълците

История - Видински истории

Парк Владикина бахча
Всеки познава видинския парк "Владинина бахча". Всеки знае, че този парк е откупено блато от владиката Неофит Видински, насипано, засадено и превърнато в красиво място за отмора и прохлада. Но малцина знаят, че името на парка е "Възхвала на Рождество" И че владиката засаждаща тази горичка за чудото, което се случва на това място на БЪДНИ ВЕЧЕР ПРЕЗ 1897 ГОДИНА

Дебел сняг от месеци е покрил земята. Дни наред термометърът е замръзнал на двуцифрови минусови граници.

Нощта на Рождество Христово е люта. Виелицата като огромна фуния смуква падащия от небето и заледения от земята сняг. И носен със заслепяваща скорост, той се набива във всяко дърво и къща с удара на бич.

Часовият на граничния пост близо до с. Чичил почуква на вратата на офицерската стая. Вътре влиза възрастен селянин. Сваля калпака. По побелелите му мустаци висят ледени висулки.

Тримата офицери, насядали около подредената за Бъдни вечер трапеза, виждат по лицето му замръзнали струйки сълзи:
- Щерката ражда, дете ражда. Но умира, горкичката... Бабата каза, че нещо се е заклещило. Доктор требало... Иначе и тя и детето си отиват. А ми е едничка. За к'во съм жив без нея.? Мъжа й е войник. Бог тука няма да помогне. Треба доктор. А он е у Видин. Помощ диря от царството. Отде другаде?.. То ни хора, ни животни у тая фурия оживяват... Ама щерката умира. Бабата каза... само доктор. Що инак да съм жив аз?...
Приседва на стола до печката и заплаква.

Командирът на поста поручик Ангелов драска клечка кибрит и запалва загасналото кандило. Мълчаливо застава пред иконата "Богородица притиска Младенеца". Прекръства се и казва:
- Редник, впрегни офицерската шейна. Ще закарам щерката ти. дядо, до Видин. Внук ще имаш, а царството - войник.
Редник, още ли си тук?
Нощта е бяла и пуста. И светла като ден. Там, някъде над замръзналия Дунав, виси голямата луна, пресечена от две кръстосани червени линии. Сякаш огромен кръст тази нощ възвестява на света раждането на Спасителя.

Шейната поема пътя към Видин. На капрата поручик Ангелов пробива налитащата срещу му стихия. Ледените парчета режат лицето, затварят очите, вледеняват кожата. Нищо не се вижда. Няма път, няма пъртина. Само бушуваща снежна буря и ослепителна белота...

Отзад в шейната под покритата с два войнишки кожуха родилка, се чуват мъчителни стонове.

Километър, два, пет... тук-там се мяркат газените лампи на с. Бела Рада. После пак всичко потъва в стихията.

Покритите с лед устни на поручика шептят: "Господи, в най-Святата Нощ, помогни ми да стигна навреме. Не оставяй едно дете да умре. Не смърт в Тази нощ, Господи! То е плът от Твоята, кръв от Твоята и заклещено в майка си проглушава света за Живот. Помогни, Господи, да стигна навреме!..."

Умореното конче рязко дръпва поводите. Поручикът отпуска юздите и вижда на стотина метра встрани бързо движеща се към тях сива маса вълци. Камшикът изплющява. Шейната полита. Стоновете на жената се превръщат в писъци. Вече няма път. Няма буря. Няма сняг. Само препускаща лудо шейна и лунен диск с огромно начертан кървав кръст...

Глутницата наближава. Подлуделият жребец гребе дълбокия сняг с отчаянието на обречен. Ужасът стопява леда от лицето на поручика. Изправя се на капрата. Хвърля дебелата шуба. Рязко изтегля сабята от канията. Пред очите му лъсват отворените челюсти на първия звяр. Отсечен удар. Предсмъртен вой и животното се сгърчва върху снега. Глутницата се нахвърля върху кървящата плът.

Шейната набира преднина.
- Дий, дий, дий! - плющи камшикът. - Дий към светлината, където има къщи! И площади, окъпани в стоманено сияние! И паметници, горди и смътно бледи в мраморната си неподвижност.
Дий, дий, дий! - плющи камшикът.
Друг вълк застига коня. Рязко извиване на шейната и сабята разпаря вълчия корем... '
Глутницата отново се вкопчва в топлата кръв. А усетил спасението, жребецът лети.
В далечината остават кръвожадното ръмжене и пирът на глутницата.
- Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, конче! Но не спирай. А ти, момиче, си помисли, че така ще се дадем, а? Царският офицер поручик Ангелов да се даде да го ръфат вълци, а?... Не. плачи, булка. Ще живееш. И ще кърмиш своя син. Това ти обещавам аз, поручикът на Негово Величество.

Шейната вече се спуска по новоселския баир. Вече е близо. Ей го, къде е градът.
- Не спирай, конче, не спирай...
Под баира, на голото поле, бурята се нахвърля с още по-голяма ярост.

Налитащият сняг като непробиваема стена отнема всяко желание за съпротива. Умора затиска клепачите. Едно неудържимо желание да спреш, да починеш, да поспиш малко и после... после пак.

Не е ли това шепотът на Бялата смърт?...
Тялото се отпуска, мускулите омекват и някаква музика долита... Или това са малки бълбукащи изворчета, стичащи се в общо корито, което минава през утъпкани есенни листа...
А може би е галоп на препускащи конници?...
Атака!.„ Сеч!... Труп и паметник!... Лек галоп и после бясна езда към безсмъртието!
Или може би това са камбани?...
Да, сигурно камбани, възвестяващи раждането на Божия Син. Или...
Конят трепва и дръпва поводите. Те се отскубват от полузаспалите пръсти на поручика. Шейната се понася неуправляема напред.
От бялата пелена към препускащия кон се появяват няколко вълка. После стават шест, седем, осем...
Поручикът отново хвърля шубата. Хваща сабята. Но тя остава замръзнала в канията...

Вълк увисва на гърба на коня. Ударът с канията го отхвърля встрани. Шейната свива и се понася през замръзналите видински блата, с удар в главата офицерът изхвърля от шейната скочилата върху него озъбена уста.

После нов удар с канията прогонва вълк, захапал задницата на коня. Вятърът хвърля върху китела му кръв и парчета разкъсано месо. Полудялото от болка животно се отскубва от глутницата. Зад шейната остава дълга кървава диря.

Нито път, нито пъртина...
А чува се вече лаят на градските кучета. Мяркат се в далечината осветени прозорци. Още малко, още малко... до спасението.

Голямо сиво чудовище се мята върху шията на коня. Той подгъва крака и се свлича в снега. Рязкото спиране изхвърля поручика от шейната. Остра болка прорязва дясното му рамо. После вижда ботуша си да потъва в отворена червена уста. От разкъсания кител шурти кръв. Закрива лицето си с ръце...

Женски писък разцепва нощта. Секунда по-късно проплаква детско гласче. То се разсипва с трясък, сякаш човешкият дух иде след хиляди години при Сътвореца на своето съществуване. За да възвести за своите страдания и да му прати Своето "Бог се ражда в човек".

И настъпва тишина...
Полуживият офицер повдига глава и вижда глутницата скупчена около полуобърната шейна.
- Не, не, само това не, Господи...
После потъва в някаква бездна. В някакво полусънно бдение започва да вижда картини: Лъкатушен път, огрян в слънчеви лъчи. Жена, обляна в кръв. Отстрани до краката й дете. Вълчица прегризва пъпна връв. После ляга и облизва кръвта от личицето му... Настъпва мрак. Буря пламва, стихва... отминава. А някъде дълбоко от земята започва да из вира светлина.
Светлината, която побеждава нощта! Светлината, която ражда деня! Светлината, която носи освобождение! Освобождение?... От какво?... От болката?... Та аз чувствам! Аз кървя!...

Но ей, светва месец и огрява бяла поляна. А там мъничко дете, сгушено на топло в прегръдката на вълчица. Шум на звънци. Човешки говор. Някой пита нещо. Това ли е краят?...
Живот само срещу живот, Господи, това е моята лоследна молитва. Кръстът на луната бавно потъва в очите му...
Привлечени от яростен кучешки лай полицейски патрул пристига на мястото.

Обърната шейна, полуизяден кон. Встрани от него лежи офицер с откъснати рамо и крак. На бялото му войнишко лице има молба и две големи замръзнали сълзи.

Пред шейната няколко вълка са легнали в кръг. Полицейските фенери ги прогонват. Под кожуха се измъква едра вълчица и с бавна походка се отдалечава от шейната. После спира, обръща се и вижда полицай да повива чистото бебе в дебела шуба. Другите пренасят майката в полицейската шейна.

В далечината проехтява самотният вой на вълк. Отговаря му ехото на бурята...

Години по-късно владиката Неофит освещава мястото и засажда на него три дъбови дръвчета. Днес те са огромни стволове, вплели корони и затискащи светлината върху малкото парче земя под тях. Което и в най-горещите дни е влажно, топло и дишащо... Като човешката кръв.
Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин