Изпрати стари снимки от Видин и областта

Историята на Матей Цеков от село Ошане, емигрант в Хондурас през 1928г. разказана в писмо от синът му Марио Цекофф

История - Видински истории

Матей ЦековМатей Цеков е роден през 1898 в село Ошане, Белоградчишко. Напускайки България през 1928 година, той е бил млад мъж- на 30 години. Той тръгнал с още свои съселяни, 28 доколкото знам, за Америка. Той ми разказваше, че е при пристигането си на пристанището в Ню Орлеанс, Луизиана в САЩ било около Коледа на 1928 година. Там обаче местните власти не им разрешили да влязат на територията на САЩ и ги поставили под карантина. Вероятно са открили на борда на кораба болни, вероятно от туберкулоза. Тогава капитанът на кораба решава да заобиколи и да се насочи към карибския остров Куба. Там остават почти 2 години, очаквайки разрешение от Американските емиграционни власти за влизане в Америка. Емигрантите не намерели никаква работа в Куба, а и загубили почти всякаква надежда за разрешително за влизане в САЩ. Така те взимат съдбоносното решение да заминат за Хондурас. Там ги приели, според неговите думи „с отворени обятия”. По този начин Матей пристигнал на пристанището в Ла Сеиба, департамент Атлантида в Хондурас.

По негово време Хондурас е наричан „банановата република”, защото там имало вече четири големи американски компании за износ на банани. По това време, в края на 1930 г. и началото на 1931г., в Ла Сеиба е имало работа само като хамали на пристанището за транспортни кораби за САЩ и по ирония на съдбата, корабите пътували за пристанището на Ню Орлеанс, откъдето били експулсирани преди време българите.

Двамата сина на Матей Иван и Йордан родени в село ОшанеВ Ла Сеиба те останали да работят и живеят 4-5 години, до към 1936 година, когато вече преименуваната и окрупнена Американска компания решила да отвори и направи нови плантации и ферми в провинция Иоро, централен Хондурас. Именно там Матей, с някои от 28-те му приятели, решили да отидат да работят. По него време там не е имало нито къщи, нито постройки, абсолютно нищо. Това ги е принуждавало да ходят в околните села да търсят всичко, от което са се нуждаели като храна и място за живеене, докато компанията им построи къщи и им достави всичко нужно. Емигрантите не са имали нито домове, нито лекарски, нито пощенски или каквито и да било услуги и по този начин те загубили и всякакъв контакт със семействата си в родната България. След около 2-3 години, най-накрая компанията им предоставила някакви условия за живот, светът бил обхванат от Втората световна война.

В една от тези обиколки из селата, баща ми Матей се запознал с майка ми Мария. Те се харесали и решили да заживеят заедно, но Матей имал вече брак в България, за което тя знаела и двамата никога не сключват брак. Баща ми Матей построил малка къща в прерията по български тертип. Това място наричахме Чорито, заради родното село на майка ми Чорерра. Наоколо не живеели други хора, но това бе домът който те са построили и в последствие сме се родили ние. Баща ми Матей е трябвало да ходи всеки ден пеша около 4-5 км. до работата си. Селото, в което живеело семейството на майка ми, беше на 4 километра от нашия дом. По времето, когато майка ми се запознала с Матей била бременна от друг мъж. Родила момче, нашият доведен брат Уйлфредо, когото ние обичахме като роден.

Родната къща на Матей Цеков в село Ошане построена лично от негоУйлфредо се родил само месец след запознаството им – на 4 април 1936г. Аз, Марио съм роден на 20 юни 1937г. В тази същата година, някъде около октомври/ноември е станало страшно наводнение, най- опустошителното в цялата история на Хондурас. То отнесло нашата къща и всичко, което сме имали до този момент. Баща ми по това време е работел седем дни в седмицата, без почивен ден и не е имал никакво свободно време да започне да строи отново и така сме се преместили в селото на майка ми Чорерра, където баба ми и дядо ми по майчина, живееха. Там баща ми наема къща, където на 4 април 1940г. се ражда брат ми, Ефраин. Доколкото знам, последният му син.

Живяхме в тази къща под наем няколко години, докато компанията ни предостави най-накрая къщи с много удобства. Там имахме всичко – медицински център, училище, поща, а дори и безплатно кино 3 пъти в седмицата. Можехме да пазаруваме всичко необходимо на ниски цени. Там се живееше много по- добре, от което и да е друго място в Хондурас. През 1942 година, мисля, напуснахме Чорерра и заминахме за Жигуа. Бяхме щастливи, защото бяхме заедно и имахме всичко, което ни трябва. Там, в Жигуа живяхме близо 3-4 години и както споменах, имахме всичко. В имението навсякъде имаше банани, разполагахме с голям терен и имахме много земя и животни -пилета,пуйки,гъски,прасета, два коня и куче. На входа на имението имаше засадени лози, които бяха във формата на тунел и беше много красиво.

Част от семейството в двора на къщата: Дончо със майка си Ана, дъщери Анабела и Даниела и внуциНо през 1945 година майка ми се разболя. Там нямаше болници, а само клиника, така че за да и осигурим лечение трябваше да се върнем отново в Ла Сеиба, на около 200 км. Поради тази причина, баща ми временно напусна компанията. Продадохме всичко и се върнахме отново назад. С една дума от рая се върнахме в ада. Промяната бе много груба. Но баща ми винаги искаше и търсеше най-доброто за нас. Така той закупи парче земя в близост до джунглата, върху което да построи отново дом за нас и най-вече той държеше да сме близо до майка ми и до болницата. Болницата бе на около 7-8 километра от новия ни дом. Баща ми обработваше новото ни имение и произвеждаше зеленчуци които продаваше. И макар да живеехме изолирано, само в компанията на куче, котка и две магарета, имахме всичко и живеехме що годе спокойно. Имахме в изобилие банани и ананаси. Баща ми ходеше в джунглата, от където набавяше дървени въглища и събираше гъби и охлюви, които тогава имаше в изобилие. В близост до дома ни минаваше река, откъдето ловяхме и риба, един от видовете наричахме тилапия. Продавахме в града това, което произвеждахме, а от там купувахме всичко, от което имахме нужда в вкъщи. Всеки уикенд обличахме най- хубавите си дрехи и отивахме при майка ми, за да я видим. Така живеехме няколко години, докато един ден лекарите казаха на баща ми, че вече нищо не могат да направят за майка ми! Баща ми тогава реши да се върне на работа в компанията. Преди да замине обаче, той построи за майка ми дом с апартамент към него за прислуга, която да се грижи за нея. Компанията незабавно даде работа на баща ми и то със същата категория, на която беше преди да напусне. Мястото, на което работеше, бе много близо до селището, в което бе домът на майка ми. Мястото, на което работеше се наричаше Пало верде помп, което означава помпата в зеленото дърво и беше на 4 километра от дома на майка ми. Това му даваше възможност да я посещава често за да разбере, дали нещо не и липсва. Това продължи до 1947 г., когато тя почина само на 32 години.

Живяхме в Пало Верде Помп около 2-3 години след смъртта на мама. Тогава Компанията, благодарение на натрупания му опит му предложи работа на друго място. Новото място се наричаше Суитч дрейк, защото това е било спирка на влака за Ла Сеиба. Насажденията, където баща ми работеше, ги наричаха Нарахио 1, 2 и това бе едно голямо и пищно място с една огромна машина, която служи за напояване и за пръскане с инсектициди. Та, тази машина е била твърде сложна за управление и с нея се занимавал само баща ми. Всичко това се случи около 1949 година... През 1951 година Компанията отвори училище с класове от 1 до 6 в Колойес, на около 6 километра от Суитч Ддрейк. В държавното училище имаше само 3 класа, които аз бях завършил отдавна и не се записах. Отидох в училището в Централен Колойес, наречено така, защото в близост са концентрирани близо около 20 насаждения от банановата компания. Завърших в това училище и взех диплома. От там баща ми ме изпрати да живея в къщата на неговия съселянин Христо Еленкофф в Ла Сеиба, на 200 километра от Суитч Дрейк. Имаше и някои други обстоятелства, но тях ще ги дискутираме друг път.

През 1956 година бях в колеж в Ла Сеиба. После през 1958 година работех в Тела и там научих лошата новина, че баща ми е болен и е в същата болница, където бе и майка ми. Ходих няколко пъти да го посетя, но аз вече работех и не можех да остана по-дълго време. Една сутрин едно момче от офиса ми каза, че ме търсят по телефона. Помислих, че баща ми ме търси, но не беше той, а синът на Борис Еленкофф, който ми каза, че баща ми е мъртъв. Това бе през 1958 година, една от най-тежките ми години и най-черния ден от живота ми.... Матей Цеков е погребан в Ла Сеиба . Последният път, когато бях в Хондурас, за да посетя гроба му, поисках да се направят някои малки ремонти по него. Поставих нов кръст, за да показва, къде са останките му ..... Това е животът на Матей Цеков в Хондурас. Той беше за мен най-великият човек, когото някога съм познавал. Той никога и дори за кратко, не се промени, за него най- важното бе семейството му да е задоволено и всички да са заедно. Специално за брат ми Ефраин и мен, той е голяма гордост. И вие трябва да се чувствате горди с него, както ние сме тук, дори и поради факта, че е напуснал семейството си в България и че се е загубил в плетеница от войната и други обстоятелства …
Марио Цекофф
Следва продължение ...

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин