Кафе не пиеш, локум не ядеш

Петък, 10 Декември 2010 03:54

Написано от ivailo

КАФЕ НЕ ПИЕШ, ЛОКУМ НЕ ЯДЕШ
Пантелей ЗАРЕВ

Седя до прозореца в стаята си, гледам отдалече и малко отвисоко угрижените хора, които вървят по улицата, всеки улисан в нещо, което го тревожи, всеки запътен нанякъде – без да знае как и с какво ще се върне. Постепенно улицата се огласява от виковете на децата, моите незрими събеседници. И неусетно, улисан в техните гласове, сядам в лодката на спомените. Във всичко това има нещо сладостно и нещо много тъжно. Толкова тъжно, тъй като огнището е догоряло и е останала само пепелта. Останала е сладостта, силно примесена с тъгата.
Макар че споменът е нещо велико, велико почти като самото живо битие, мисля си неволно колко много и любопитни, и важни неща има в човешката биография, в личната история на всеки човек. Така е и при мен. Това тъкмо ме подтиква да разкажа някои неща – не с цел да изтъквам себе си и някакви свои заслуги, да придавам особено значение на неговата личност, а за да посоча значението на миналото в някои негови аспекти. Защото миналото е всякога смес от минало и настояще.
Известно е гледището, че цялостният народ като отделния човек има свой характер, своя определена духовна същност. Свои навици, добри и лоши, свои преживявания, досущ като отделния човек. Затова чрез него, чрез отделната личност, може да се каже много и за народа. Все пак това е така, ако се разбира и разликата. Защото народът като съвкупност в своята история, в своята биография, в своето събитийно съществуване, т.е. в своята съдба, е едно многолико цяло, а отделният човек си е частица от него. И както и да го отразява в себе си, е равен на себе си, на своята индивидуалност, на своята истина, на своето битие, осъзнато вече като предопределение, като съдба.
Някога, когато се зараждаха народоведтските ми интереси, имах намерението да напиша книга, озаглавена доста знаменателно със заглавие, което разкрива смисъла й – “История на фамилиите”. Исках с проучването на 10 – 20 рода, градски и селски – да разкрия в дълбочина психиката на народната ни общност. И тогава почувствах как психиката на народа и психиката на отделния човек или на отделния род даже не се покриват напълно. Така сложни и единни, и различни са народната индивидуалност и личната индивидуалност, даже и когато едното прави другото.
И сега, когато мисля и за народа си, и за себе си, схващам как явленията и си приличат, и се различават, макар че в народната общност може да се види как отделното оформя “лицето”, “битието”, оригиналната същност на народа. Всичко това в известна степен ограничава жанра, ограничава претенциите на моите записки и подчертава тяхната по-специфична същина.
Впрочем по въпроса за “История на фамилиите” и досега пазя една тетрадка с разни записки по тая тема. Не става дума за категории, чрез които биха се изследвали –както при Иван Хаджийски – градският човек, после жителят на малкото селища, еснафът, после селянинът, социално разслоен или единен в задругата, единен в индивидуалистичните си усилия. Замисълът беше друг: да се направят “‘психологически зарисовки” на отделни родове, на отделни фамилии, от чиито характерности да израства и съвкупният им образ с индивидуалните му особености, които са и твърде лични, и излизат извън границата на народната съвкупност.
Този замисъл остана неосъществен, както и много още, от по-друг, литературен или културно-исторически характер.
Но и сега за мен е важна темата “народът” като индивидуалност, отделната личност като индивидуалност в многоликото съществуване и проявление на народа ни. Това ме подтиква и сега, когато съм във властта на спомена, да взимам перото или да сядам пред пишещата машина, за да изкажа онова, което броди в мене, с което пътувам в миналото, но с вече осъвременени преживявания.
Събитията са протичали така, че като стотици и хиляди хора и аз съм бил във времето си, създавал съм нещо от това време, то пък е властвало над мене и ми е диктувало поведението ми, съдбата ми, определяло е вижданията ми, израз на чувства и мисли. От всичко това е било невъзможно да се откъсна, да го отстраня, да го прогоня от живота си, както и да съм зачитал индивидуалното, човешки личностното у себе си, проявявало се в общото течение на живота. Аз принадлежах на род, който неизбежно, по силата на обстоятелствата, преживя жестоко натиска, тежестта, насилието изобщо на външните обстоятелства.
Животът ми бе започнал с войните: 1912 – 1913 година, а после и 1915 – 1918 година. Какви исторически и политически реалности доведоха до тях, е проблем на нашата национална историческа наука. Но за мен и за моето семейство тези войни, в които бе въвлечен народът ни, бяха съдба, фаталност, жестоко наказание за неизвестна вина, която от личностна гледна точка не можеше да се обясни. Моят баща, най-големият син в дядовата ми рода, бе убит още в началото на Балканската война. Оставам сирак едва на осем месеца, а майка ми – вдовица с три деца, от които едното рано почина от шарка. Нямаше никакъв портрет, никакво изображение, никаква семейна или венчална снимка от ония, още полунеграмотни времена на българското ни битие.
Срещу това физическо неведение стояха спомените, “устните предания” за силен и смел мъж, за патриот като толкова хиляди, мнозина от които са паднали по пътя от Люлебургас към Одрин. По-късно, вече като възрастно момче, в училище имах някакво основание да се гордея като “‘сирак от войната”. Но аз отстранявах тази гордост и скърбях, изпитвайки друго: чувство за обреченост, за сиротност, за неуважение към личната ми участ от другите, които имаха бащи. Случи се и още нещо. През 1916 година, някъде на югозапад, в сегашни Македония, бе убит по-малкият брат на баща ми Камен. Спомням си още петгодишен писъците в нашата къща по повод на тази насилствена смърт на двадесет и две годишния млад мъж, неоженен, недоживял живота, обречен от общото и съвкупното тогава в българския ни живот: войната и нейната жестокост.
През 1919 година вкъщи пристига брадясал, въшлясал, окъсан, изминал пеша пътя от Солун, където е бил в пленнически лагер, другият брат на баща ми, Петър, оженен вече и с едно дете. Той почина от изтощение няколко месеца след завръщането си. Сякаш зла прокоба тегнеше над нашия род, над семейната ни съдба, защото никой от синовете на рода, годни да носят оръжие, не можа да остане в тила и да се запази, което “се случи” на мнозина други. Нямаше средства за това, нямаше влияние някакво, нито помисъл да се обърне гръб на родината. Пък и великото патриотично въодушевление на времето не е насочвало никого от тия мъже към такъв позорен избор.
Вече седемгодишно момче при завършека на войната, аз смътно долавях нейната неизменна, неизразимо неизбежна жестокост. Годините се влачеха мудно, сезоните се сменяха с радостите и с неволите, преживявахме с войнишката пенсия, но колко далече бе гробът на баща ми, останал вече завинаги извън пределите на България. Цъфтяха дървета, идваха лета, а после - есенни дъждове, снежни преспи, но гробът си оставаше все там, далече, забравен, непостижим и реален, обкичен с треви и цветя само в мислите и в чувствата ми.
Образът на този баща се заличаваше постепенно в делника на другите, които бяха около мен, но той си оставаше жив и реален в моето детско сърце, отрано, твърде отрано огорчено – от едно лицемерно и фалшиво състрадателно, вече безгрижно след преминалата буря, общество.
Впрочем може би общество, недотам безгрижно и недотам фалшиво състрадателно. Ето къде се пресичат личната и народната съдба, ето как индивидът личност и индивидът народ стават едно.
Спомням си родния дом, родната къща. Живеехме към края на града, близо до полето. Къщата на улица “Вит” във Видин бе стара, “турска къща”, с градеж от тухли и плет, лепен с кал. Тя имаше разностилови прозорци. Едни се отваряха, други се изваждаха, откачваха се напълно от пантите, на които бяха прикачени. Как свободно и волно, по детски, зимата рисуваше ледени цветя, дървета и птици по стъклата на тези прозорци, неизбежно стопляни от дъха на хората.
Тази къща имаше три стаи: голямата соба, после малката и средната соба, разделени от голямата с коридор, постлан с тухли, подмазван тук – там редовно, защото метлата отнасяше част от калта, която бе послужила за фугирането й. Отзад имаше язлък от дъски, няколко стъпала по-високо от двора, защото той слизаше надолу, паралелно на улицата. До тази къща бяха прилепени зимникът и яхърът за коне. Стрехите на къщата висяха дълги, мрачни, макар че слънце грееше под тях в прозорците. Това беше къщата – символ и на богатството, и на бедността на нашия род. На богатството, защото дядо ми бе продал имотите си в село Вълчек, Видинско, за да дойде в града и изучи децата си, и на бедността, след като бе пропаднал още преди войните. Един полуграмотен подпис на бяла полица бе отнесъл всичко – дядо ми от наивно човешко доверие, “от приятелство” бе подведен от измамник от града и бе станал поръчител. Бяха му взети “законно” и мястото в квартала, където е построена сега сточната гара на Видин, и лозята на няколко километра по хълмовете, на юг от града.

Останали бяха само къщата и двата схлупени дюкяна, които, слепени на предната част на двора, гледаха на главната улица. Даваха ги под наем: единия за берберница на турчин-кореняк, другия - за квартално кафене, посещавано главно от селяни, които идваха с колите си да продават по нещо в града.
Поръчителството сломи и духа на дядо и обезсили волята му, сломи характера му. Често го виждах, седнал в двора на сянка под някое от дърветата, да плаче: било за убитите си синове, било за себе си.
Сега, като седя до прозореца и гледам улицата, понесен от спомените, като гледам днешната улица, по която играят деца, по която минават угрижени, безработни хора, бащи и майки, жесток глас ми подсказва: светът, отделният човек и хората около него са все същите. Все си съществуват мошениците и измамниците, лъжеприятелите-разбойници и изтънчени крадци, и бедните, и немощни хора. Това, което разказвам за миналото, е ставало през “християнската епоха” – но каква илюзия е била вярата, че християнските добродетели, християнският морал са “поправяли” човека и това нещастно човешко общество.
Християнството си е било само малка корекция на лъжата, на престъпността, а измамата е съществувала и тогава, както и сега. И тогава наивниците са целували ръката на свещеника с доверчивото убеждение, че тя е ръката на Бога.
Всичките приказки и в устните красиви легенди и митове, и в книгите, и в изкуството се показват като жестоки неистини. Впрочем, не че не са съществували и честни хора, и герои, и големи и прекрасни мечти, и велик родолюбив зов, заложен още в кръвта на хората от нашия народ. Но как силно е било и другото – струва ми се неизменното в съдбата на този народ.
Слушайки детския вик и смях отвън, от улицата, мисля си: “Деца, боя се зарад вас”. Ние ги учим отново по “‘християнски”, че идва “обновлението” на света, а вас ви чака жестокият, студеният делник. Ето как би могло да се каже, че реалността, днешната реалност, също разбива една голяма илюзия – и християнска, и нехристиянска, морализаторска и дидактична изобщо.
Но нека кажа как завърши животът на моя дядо, селски потомък, загубил земята си, подмамен от града и жестоко измамен от него. Той почина и физически, и духовно изтощен вече през пролетта на 1922 година. Спомням си, че играех с деца на брега на Дунава, когато едно момче, мой връстник, ми каза, че у нас, у дома, нещо е станало. Изтичах веднага. Дядо ми, който напоследък повече лежеше, бе починал. Беше неделен ден, “черешово време” и нашите бяха извикали няколко мъже от съседните къщи да го изкъпят и да му облекат новите беневреци.
Дотичал изморен, надникнах в малката стая, където шумяха, пушеха и говореха мъжете. Тъкмо навличаха белите шаячни беневреци на мъртвото, вкочанясало тяло и един от мъжете весело каза:
- Де – де, заминал си отвъд, а пък риташ...
Друг мъж, допълни:
- Все си е непокорен. И все не разбира от дума...
Тъжното и веселото си вървяха заедно, както е и в живота. Казват, че корените на човека са в неговото детство.
Това е вярно. Колко сложно, неподатливо за наблюдение и за точни оценки е това детство, нееднакво при разни хора. Колко различни биват неговите черти и лични особености – и според човека, и според средата, според индивидуалните заложби и историческите наредби, които се налагат различно в живота.

***
Сред тях си господстваше особеното наше убеждение, че ако си по-богат, по-заможен със земя, къщи, дюкяни, чиновническо място по бюрократичната йерархия, ти си и по-умен от другите. Другите, бедните и безимотните, макар и да имаха нещо повече в главата си, са достойни за съжаление, защото непременно им се откриваха недостатъци, лични или фамилни. Различните представители на официалната градска бюрокрация бяха и видните хора на града: окръжният управител, началникът на гарнизона и офицерството, началникът на митницата, на пощата и така нататък. И наред с тях някои търговци, износители на вино и зърно.
Сред тия по-висши среди се създаваше привичната за цялата ни страна затвореност – те се женеха помежду си и поддържаха, и така укрепваха бездуховността на тоя градски елит. Неведнъж съм бил унижаван в тази среда, огорчаван и нараняван морално от високомерието на духовно ограничени хора. Те не притежават друго достойнство освен гордостта на имотния, надменното самочувствие на рода си. на произхода си.
Имаше и още нещо. Хората и по някакви човешки причини се делят на присмехулници, на люде, склонни към критикарство, и на люде, привикнали да се отнасят равнодушно към качествата на другите. Социалното неравенство в града усилваше ролята на присмехулниците, които ставаха зевзеци на заможните, искащи да се бъркат и в чуждия живот. Така наречените “музевреджии” съществуват навсякъде, наред с кастата на заможните. Те им се “издокарваха”, ставаха шутове на богатите и гордите представители на заможната класа и показваха унизителна безхарактерност, както и някои незамрели у нашия народ робски черти.
Трудно беше за по-умния, повече духовния, но нищожния пред имотната и бюрократичната върхушка, да изявява или даже да защитава себе си.
В града, в който живеех, някак си и зависимо, и независимо от неговата среда се създаваше съсловието и на “възрожденците”, на будните люде. Усещах ги особено през ученическите си години, специално когато влязох в гимназията. Момчето сирак, облечено в грубите черни шаячни дрехи, които бяха шити по поръката на училищния фонд за бедни ученици при гимназията, бе някак естествено подкрепяно именно от тия люде. Бях отличник, в училището – немалък повод за похвала. Класната ми учителка Невенка Илиева, математичка по специалност, както говореха, дъщеря на някакъв запасен генерал, патриот, след първото си посещение у дома, което бе задължително за класния, прояви не само внимание, а нещо повече, симпатия към мен. Тя направи каквото можеше, за да ми се ушие със средства на училището въпросният черен, шаячен костюм. По-късно тя се омъжи за учителя по литература Христо Савов, който беше и библиотекар на училището, т.е. раздаваше книги на по-любознателните ученици. Невенка Илиева бе и жената, която спонтанно обикнах – и от благодарност за благородната й постъпка, и по чисто човешки подбуди. Тя ми издейства и стипендията като син на убит във войната войник-герой, останал неизвестен, без персонален или общ паметник. Такъв паметник имаше в града само на войниците, защитавали Видин по време на сръбското нашествие през 1885 година, след обединяването на Южна и Северна България.

В града имаше и други сираци от войната, подпомагани по различен начин, но аз се чувствах някак си забелязан с вниманието на класната ми наставница. Не живеех в градското сиропиталище, имах свой дом, но степендията, прибавена към сирашката пенсия, подпомагаше майка ми.

***
Думата е и за моето интелектуално одухотворяване през тия години. Книги можеха да се взимат не само от училищната библиотека, но и от библиотеката на градското читалище “Цвят”, което беше при крайдунавската градина-алея. Това читалище, както и градският театър, построен в началото на века, бяха някакви възрожденски символи, въпреки тъпотата на градската бюрокрация, въпреки празното и бездуховно високомерие на търговското съсловие. Читалището изпълняваше своето дело мълчаливо, скромно, без помпозни тържества, към които имаха влечение военните и административните власти, или хората, които почти никога в рода си не са били викани на война или не са давали жертви по фронтовете. Бог така бе наредил: едни да изпълняват държавните повели, други да имат право – в името на тия повели – да управляват и да определят хода на живота. Естествено, при такива обстоятелства още си имаше значение старата мъдрост: от богатия по-умен няма.
Градът си беше, особено след войните, след събарянето от власт на Александър Стамболийски и възвръщането на властта на старите партии, един от типичните провинциални български градове. Не бе случайност, че на една и съща улица в центъра на града бяха и читалището, и полицейското управление, а наблизо бе и военният клуб. В читалището прекарвах доста от времето си, като четях там гласно тогавашните литературни списания. В центъра на града имаше и някакво турско читалище-кафене, в което също се получаваха вестници. Те се прикачваха към дълги пръчковидни поставки, така че да не се мачкат и да не ги крадат. Когато бях вече в последните класове на гимназията, отбивах се веднъж – два пъти седмично и в това читалище-кафене, в което се предлагаха за турска и по-знатна българска публика вестниците “Мир” и “Слово”, както и някои вестници на арабски език. Веднъж, когато четях, при мен дойде турчинът прислужник, който не беше с чалма или фес, а бе облечен градски, като всички българи, и ми каза тихичко:
- Чоджум, не бива да идваш тука. Кафе не пиеш, локум не ядеш, а кой ще плаща вестниците...
Оттогава не стъпих повече в това кафене на псевдоизбраници, които ядяха локум и пиеха кафе. Помня, че там до една от стените имаше голям, бих казал, допотопен домашен часовник с провиснали на синджирчета топузи, който равномерно цъкаше. Изобщо мое пристанище си остана българското читалище, от което не ме гонеха. Неговата читалня бе дълга стая на партера и масите й красяха литературни и научни списания, а библиотекарят на читалището бе чиновник към общината и живееше в нашия сиромашки квартал. Познавах и него, и децата му. Там четях литературните списания от ония години – “Хиперион”, “Златорог”... Особено харесвах “Златорог” –списваше се на хубав български език, учеше читателя да мисли не само чрез съдържанието на статиите, разказите, стихотворенията, а и чрез формите на словото. Това беше времето, когато вече бе излязла стихосбирката със събрани стихотворения на Димчо Дебелянов. Този поет, мъжествен и тъжен, тълкуваше нещо, подсказваше в звучната си поезия нещо и от моята злочеста човешка съдба:
Как бяха скръбни моите детски дни...
Харесвах дълбоко изповедната, модерната поезия на Дебелянов, повече от описателния и малко сантиментален стих на Пенчо П. Славейков. Поезията на Дебелянов се различава даже от драматичната и дисонантна поезия на II. К. Яворов. Бе се появил и бе се утвърдил вече незабелязваният достатъчно преди войните трети голям лирик в нашата тогавашна литература, който с нови средства разкриваше в изповедите си драмата на българската интелигенция. И, разбира се, на българина изобщо. Трудно е да се обясни колко дълбоко ме привличаше през ония години именно този лирик с човешката си битност, скромен, тъжен, отхвърлен от живота, бездомен и сиротен в големия град. Той бе убит на фронта през 1916 година като доброволна жертва пред олтара на родината, която даваше хората за фронта, и пестеше хората за тила, нужни там, за да богатеят и за да управляват. Така си бе със съдбата на този загадъчен, не всякога покорен и не всякога доизяснен в себе си народ.
Но исках да кажа онова, което бяха направили книгите с бедното и незабележимо момче, облечено в подарената от гимназията куртка и домогнало се да е измежду най-добрите ученици от класа на Невенка Илиева. Защото ние бяхме трима: Ксанти Кохенов – евреин, син на градския лекар – доктор Кохенов; Страшимир Драгойчев /Цонката/, чиято майка - вдовица беше измежду най-богатите собственици на земи на запад от Видин, и аз, сиракът от войната, живеещ оскъдно и мъчително всред шумната беднотия на нашия квартал. Как зле се чувствах, когато влизах сърдечно посрещан в богатата къща на Страшо или когато ме посрещаше дружелюбният син на доктора в голямата им къща в Калето.
След завършването на гимназията Кохенов замина за Франция, за да следва инженерство, и остана в Париж. Страшо замина за Германия, за Мюнхен, и се върна оттам архитект. Аз си останах в родината, за да газя нейната кал, казано и фактично, и метафорично.
Да: Как бяха скръбни моите детски дни...

Из “Спомени и размисли”