Изпрати стари снимки от Видин и областта

Които веднъж се опари от мляко, после духа и киселото ...

История - Видински истории

Видин
Някой беше натиснал звънеца на вратата като за пожар. Домашният ми вълк, наследник на санктпетербургска полицейска овчарка и германски граничен пазач се беше изправил с цял ръст на вратата, готов да закуси с досадника, който будеше стопанина му рано в съботния ден.

Полуспящ се измъкнах от леглото, извиках на звяра "долу!" и отворих вратата. Беше комшийката от първия етаж. Пенсионерка, бивша банкова чиновничка, деликатна и уравновесена жена, тя живееше самотно с голямата си библиотека, едно кученце и две котки. За да звъни сутрин на съседна врата, значи се бе случило нещо тревожно.

Докторе, извинявайте, но долу пред входа е Бони, целият в кръв. Сигурно го е ударила кола и не знаем какво да правим. Може би ще ни помогнеш?...

Бони е безспорният водач на кварталната безстопанствена кучешка дружина. Беше по-нисък от среден ръст, с къси набити крака, бяла къса козина и с голямо тъмно петно на челото. Рунтавата му опашка целодневно се развяваше като победно знаме. На мястото на лявото му око зееше черна дупка, прикрита от природата с гъста козина. Като мъниче деца го хванали и с нагорещено желязо изболи едното му око. Но Бони не намразил хората. Не се озлобил за преживяната болка. Простил им и с радост посрещаше всяка тяхна загриженост.

Междублоковото пространство бе неговата територия. Царството, което безнаказано никое друго четириного не можеше да пресече. Острият му лай за минути събираше около него десетина още бездомници, узаконили съществуването си на територията и срещу натрапника се изправяше внушителна сила. Тогава нещо в дружелюбната дружина се променяше. Опитомената агресивност изчезваше. Козината на гърбовете им настръхваше, зъбите им се оголваха до венците, опашките ce свиваха между краката и мирисът на кръв възраждаше инстинкта на прародителите за оцеляване. Бони първи започваше атаката, последен я завършваше. След гонене и ръмжене настъпваше тишина. Дружината се разпръскваше, а Бони заемаше своето място върху земления хълм в средата на комплекса, откъдето държеше под око своята територия.

Всеки си има господар. За Бони това бяха живеещите в комплекса. Познаваше всеки кой в кой вход живее, каква кола кара, кои са му децата, внуците, кои са му приятелите, гостите. Повелите на неговия инстинкт го задължаваха да ги пази, да ги обгражда с примирително доверие и с неподозирана обич на обичта да се отплаща. Сякаш още издължаваше благодарността на своя пра-прародител, приютен в пещерата на топло до огъня и лизнал с признателност ръката, дарила го с първото неспечелено в люта битка парче месо.

В ранните утринни часове жени поемаха през тъмния квартал за работното си място. Щом стълбището светне, Бони вече е на входа, изръмжаваше радостно и придружаваше жената до спирката. После се връщаше обратно, за да придружи другия, станал рано. По мръкнало домакиня забравила да закупи нещо от магазина е достатъчно да извика "Бони!" и кучето е вече до нея. То върви с нея до супера, чака я и се връща с нея до входа. Нощем нито един непознат не можеше да се промъкне до паркираните коли. Бони налиташе с яростен лай върху него и събуждаше целия блок. Нямаше открадната кола, нито кражби по мазетата, нито чужди хора нощем да се мотаят из квартала.

Колкото беше страшен враг за всяко четирикрако нарушило границите на неговата територия, толкова добър приятел беше за домашните любимци на хората. Щом някой от тях се появи за задължителната разходка, Бони се спускаше от хълма, посрещаше го с дружелюбен лай и го повеждаше с игра из своята територия. Стопанинът запалваше цигара отстрани и беше спокоен за своя любимец.

Имаше нещо покъртително и в поведението на съкварталците. Те обичаха Бони, спираха се до него, галеха го, хранеха го и за студовете къщичка му бяха направили. Особено го обичаха дечицата. Те се бореха с него, дърпаха го за ушите, качваха се върху него. И едва измътили думата "мамо", вече изговаряха и "Бони". Комплексът можеше да гази буренясалите сега междублокови алеи, можеше без улично осветление, свикваше с панелната мърсотия, но не можеше без Бони. Обичаше да го вижда изправен на хълма с поглед към живеещите готов за помощ, ласка и игра.

Облякох анцуга и с комшийката заслизах по стълбището. Няколко жени се суетяха около Бони. Той лежеше неподвижно, затворил единственото си око. Муцуната му беше в кръв. Два от предните му зъби висяха на венеца и топка съсирена кръв пълнеше устата му. Десният му заден крак висеше счупен и обилен кравоизлив багреше бялата му козина. Явно беше попаднал под кола, но дано не беше счупен гръбнакът. Една от комшийките се мъчеше да му налее малко вода в устата, друга го триеше с мокра кърпа, останалите плачеха, сякаш са загубили скъпа рожба.

Поисках една възглавничка, леко положихме Бони върху нея, сложих го на задната седалка на колата и потеглих към Ветеринарната лечебница. По мобилния телефон се обадих на д-р Иванов, единственият ветеринарен хирург, комуто имах доверие и го помолих да дойде в лечебницата. Бяхме приятели и не можеше да ми откаже, макар че в съботния ден се готвеше да си реже лозето на село.

Операцията на Бони продължи повече от четири часа. Десният му крак беше счупен в тазовата кост. Налагаше се вкарването на шина в костния канал, спиране на кръвоизлива, махането на счупените зъби и зашиването на венеца. Операцията мина успешно.

Докато чакахме да мине упойката, пиейки кафе в лекарския кабинет, докторът умуваше върху травмата.
- Не мисля, че го е ударила кола. При такава фрактура ударът би му скъсал най-малко бъбреците. Да не говорим за гръбнака. Всичко е нормално с вътрешностите. А и счупените зъби говорят, че някой доста яко го е фраснал точно отпред. Но не е от катастрофа. Спрях пред аптеката, закупих предписаните антибиотици и паркирах пред блока си. Жените наобиколиха колата, обясних им положението с кучето и че се нуждае от триседмично гледане на тежко болен. Комшийката, която ме събуди, вдигна възглавничката с все още полуупоеното животно и го внесе в апартамента си. Поех ангажимента да му бия необходимите антибиотици и да следя състоянието му. После се качих да изведа и разходя моят звяр. В кварталната кръчмичка ме нападнаха мъжете за информация. После ми заръчаха да се върна защото черпенето е от тях. Така били заръчали жените им. А това било според тях нечувана привилегия...

Когато вечерта слязох за поредната антибиотична доза, жените ми разказаха какво се бе случило с кучето. Едно момче се беше изповядало пред на майка си. В ранните съботни часове тинейджери от квартала се прибирали от дискотека. И седнали на пейките в междублоковата градинка да си доизпият поредната бутилка коняк. Малко преди това полицейска патрулна кола ги спряла и предупредила, че ако продължават да вдигат шум ще ги приберат. Щом отминала, бабаитите започнали да псуват на висок глас и полиция, и правителство, и даскалите. Изпитият алкохол повдигнал агресивността им. И точно тогава до пейката се приближил Бони. Приклекнал с предните си лапи и завъртял дружелюбно опашка. Най-големият от групата се изправил и с необяснима злоба стоварил цялата сила на единия си крак върху задницата на кучето. Изпращяло на счупена кост. Агоничен писък проехтял в ранната утрин. Втори ритник с крак по муцуната на Бони избила предните му зъби. Влачейки се, кучето потънало в близките храсти. Хлапакът се обърнал победоностно към приятелите си, изръмжал "мръсен помияр" и довършил бутилката до дъно...

Нещо стегна черепа ми. По тялото ми започнаха да пълзят опасни тръпки, които добре познавам и само запитах: "В кой блок живее това животно?"...

Жените сякаш отгатнаха реакцията ми:
- Няма смисъл сега да направиш някоя глупост, докторе. Баща му е бивш директор, майка му май работи в общината. Но е една скандалджийка и проклетница, с никой не си говори в блока. Не е нужно да се разправяш сега с тях. По-важното е, че Бони се оправя...

Така и не ми казаха кое е момчето. В онзи миг това беше по-доброто решение. И сигурно най-доброто...

Мина седмица
Спряхме лекарствата. Бони стъпваше вече боязливо на крака си и се хранеше сам. Скоро щяхме да му свалим шината и да го пуснем навън.
Една топла привечер, разхождайки звяра си из алеята, две хлапета от блока притичаха до мен.
- Чичо Боби, ето го Маркуча, той е счупил крака на Бони
Срещу мен вървяха мъж, жена и доста високо 15-16 годишно момче, чийто ръст сигурно му е спечелил прякора. Предположих, че мъжът и жената бяха родителите му. И че моментът не е за изпускане да си поговоря с тях. Закопчах каишката на врата на кучето и пресрещнах семейството:
- Извинете, мога ли да задам един въпрос на сина Ви?
И без да чакам разрешението, продължих:
- На този хълм от сутрин до вечер стоеше едно куче. Сега го няма. Би ли обяснил пред родителите си, защо сега го няма?...
- Какво искаш от сина ми, бе? - просъска със злобен и сдържан глас жената.
- Обяснение, за това което го попитах.
- За да напишеш пак някоя гадория във вестника си, нали?...
- Чакайте малко - със спокоен глас и вдигната ръка мъжът пресече започващата кавга. - Спирате ни и започвате с някакви нападки. Няма ли първо да ни кажете кой сте?
- Тоя е вестникаринът, дето написа ония клевети за теб, та те махнаха...
- Вие сте Спасов?... Така... Сетих се. И какво се е случило?...
Трябваше ми минута, за да се ориентиран в промяната на ситуацията. Спомних си мъжа, беше преди години директор на предприятие, аз изнесох във вестника ревизионен акт на ДФК за нанесени щети и "Подкрепа" го смени. Беше толкова отдавна, но споменът за срещата в неговия кабинета изплува в съзнанието ми. Още тогава разбрах, че имаше нещо гнило в атаката на "Подкрепа", но такива бяха времената. Тотална смяна на кадрите, за да могат новите всичко да съсипят, разграбят и разпродадат... Явно бях променил житейската съдба на този човек, но в гласа му нямаше злоба, нито укор...

- Преди седмица след дискотека, сина Ви заедно с приятели, си допивали тук бутилката коняк. Кучето, което всички познават, дошло при тях. Синът ви го сгазил с крак, чупейки му хълбока. Не му стигнало това, ами го ритнал и в главата, избивайки му зъбите. Та, питам го, какво сърце трябва да има едно момче, та такъв безжалостен садизъм да извира от не го?... ' _

- Какви са пак тези лъжи, бе? - с изхвръкнали очи засъска жената. - А бе, ти до кога ще продължаваш да тормозиш семейството ми?...
Хлапакът ме гледаше от високо без капка смущение. Мачкаше дъвката в устата си с презрителна безчувственост. Лицето му беше каменно. Очите не трепваха. Бяха студени, не мигащи, празни... Никакво притеснение, никаква вина. Това лице утре без жал ще ти забие... И няма да му мигне окото. Стана ми страшно...
- Вярно ли е това? - строго попита бащата.
Мълчание...
- Вярно ли е?.... Мълчание...
- Извинете.
Дръпна сина си за ръката и със заканителна походка го поведе пред себе си.
Жените, насядали на пейката, гледаха бащата със студено мълчание. Той срещна погледите им и наведе глава. Не бих искал да съм на неговото място в този миг. За нищо на света...
Пътят към великочовечността...

Минаха двадесетина дена. Свалихме шината на Бони.
Почти му беше минало, но не можеше да тича и леко накуцваше. Дали щеше да се оправи напълно, никой не знаеше. Но отново зае своето място на могилата и поздравляваше всеки живеещ в комплекса с махаща опашка.

Един неделен следобяд на вратата на апартамента се позвъни. Отворих. На прага стоеше бащата на хлапака.

- Добър ден. Ако е удобно, бих искал да поговоря с Вас. Тембърът на гласа беше спокоен, но напрегнат. Дадох си сметка, че това идване е струвало много усилия. Нямах желание за неприятни разговори, а едва ли за друго би била тази визита, но в поведението се долавяше добронамереност. Поканих го. Имаше готово кафе. Поднесох му чашка. Попита може ли да запали цигара. Естествено. И моята димеше в пепелника. Седнах срещу него. Няколко минути гледаше една картина на стената и усещах трудността да започне разговора. Аз също мълчах и вътрешно се зареждах с дузина аргументи които щях да смажа всяка оправдателна пледоария. За мен в този миг той се явяваше в ролята на отчаян адвокат, който сигурно ще се опита да защитава предварително загубена кауза.

- Шест години вече работя в Козлудуй. След свалянето ми като директор опитах работа на няколко места, но съм инжинер с рядка специалност. И исках да работя това, което разбирам. Атомната централа ми даде тази възможност. Добре съм заплатен. Семейството ми няма финансови проблеми. Докато постъпката на сина ми не отвори друг, много по-сериозен проблем. Оставих го, когато беше на десет години. Идвам си в събота и неделя. Кое по-напред да свършиш в един дом?... И синът ми расте сам, без възможност в тази опасна възраст за пряк контрол. Това, което е извършил, е чудовищно... Същата вечер след срещата ни, проведох разговор с него. Но очите му останаха студени. Думите не стигаха до него. Бях потресен... Тази избиваща душевна студенина, която чак сега забелязвам, сериозно ме разтревожи. И обърка... Трябваше да направя нещо веднага. Дойдох да го споделя с Вас. И да Ви помоля дами помогнете.

Вчера беше неговият рожден ден. Навърши шестнадесет години. Бях му обещал за празника компютър и връзка с интернет. Той е запален по компютрите. Като всеки свой връстник. Но му избрах друг подарък. Пътувах до Плевен и закупих тримесечна каракачанка. Разкошно кученце. В къщи имаше ученически купон по случай рождения ден. Сина ми се беше похвалил предварително за компютъра. Пред всички отворих кутията и от нея излезе кученцето...

В къщи никога не е имало животно. Жена ми... тя е ДРУГ проблем, но той е по-лесен. Сякаш бомба падна в къщата. Синът ми гледаше подаръка си като парализиран. Да чакаш компютър, а да получиш куче?!... Изненадата никак не е малка. Пожелах му добра година и пред всичките му гости казах много сериозно: "На това кученце ще му дадеш име. Ще живее в твоята стая. Ти ще го храниш, ти ще го извеждаш и разхождаш пред блока по няколко пъти на ден, ще се грижиш за него, го превърнеш в най-добрия си приятел. Ако нещо се случи с него, следващият път като се прибера, да не съм те заварил в дома си. Ясен ли съм?"...

Сутринта след купона заварих кучето заспало на леглото в краката му. Не съм се надявал и на толкова още в първия ден.

Имам една молба. Видях, че синът изведе кученцето, но го беше скрил в якето си. Срам го е. Кажи на жените долу, ако го видят с кучето, да не му обръщат внимание. Да му помогнат да преодолее този проблем. Затова дойдох при Вас. И да платя всички разноски по лечението на другото куче. Надявам се на промяна в поведението на сина си. Много се надявам... И благодаря.

Минаха няколко месеца. Топлата есен събличаше дрехите на околните дървета, градинката беше пълна с деца и възрастни, радващи се на последните слънчеви дни. Ритъмът на живота в комплекса продължаваше летния си цикъл точен като часовник. Сутрин, обяд и привечер домашните любимци се извеждаха на разходка. Възрастните дами заемаха местата си на пейките и до започването на първия телевизионен сериал никой не можеше да ги вдигне от тях. Мъжете свършваха туй-онуй в домовете и се насаждаха в кварталната кръчмичка. С прикрито любопитство комплекса наблюдаваше хлапето. Той извеждаше каракачанката, но странеше от останалите стопани на кучета. И явно ме отбягваше. Щом ме забележеше навън с вълка, слагаше нашийника на своето и го повеждаше зад блоковете. Знаех, че това няма да продължи дълго.

Жените ми разказаха, че още първите дни Бони притичал до малката каракачанка, подушил я, застанал пред нея, близнал муцунката й и излаял няколко пъти. С това той узаконявал правото на пришелеца да съжителствува на неговата територия. Хлапакът наблюдавал настръхнал това предложено приятелство. Но в единственото око на Бони нямало вражда, нито прикрита озлобеност към стопанина.

Каракачанката растеше бързо, търсеше приятелства и теглеше каишката си към другите питомници. Ще не ще, хлапакът се подчинявал на зова на животинския инстинкт. Преодолявал притеснението си и започнал да контактува с другите стопани, докато кучето му се опознавало със себебодобните си. Когато гледаш едно куче в дома си, стотици са проблемите свързани с него, а обменът на информация е неизбежен. Така пеко-полека каракачанката и нейния стопанин ставаха част от общото, което обвързваше човеко-кучешките семейства. В игрите на животните неотменно присъстваше и Бони. Наблюдавайки неговото великодушно поведение спрямо хлапака, и съкварталиците отбягваха деликатно жестоката постъпка. И в това имаше нещо възвишено. Животно да учи хората на човешко поведение?!... Наистина, в това имаше нещо възвишено...

Една ранна сутрин, изведох кучето си по рано на разходка. Ръмеше лек дъждец. В градинката имаше и други равнобудници с любимците си. Изведнъж спрях стреснат. В дъното на алеята видях хлапака. Той беше приклекнал и галеше усмихнато по главата Бони. А Бони въртеше опашката си радостно. Картината беше изумителна. Трогателна...

Нещо се беше пречупило в момчето. Нещо завинаги си бе отишло. Нежността и обичта, непозната до вчера на тинейджерската му душевност, бяха отворили непозната страница в неговото сърце. И това сърце никога вече нямаше да нарани животинче. Нямаше да удари дете. Нямаше да нагруби старец...

То ще помогне в страдание. Ще отдели залък за гладния. Ще дарява с любов недолюбвания. Ще брани слабия...
Кучето беше простило на хлапака. Беше го победило.
А прошката беше превърнала Хлапака в Човек!
Пътят към състраданието и великочовечността има много завои. И много препятствия. Но стига една вярна крачка и... пътят е намерен!
За тази крачка трябва да благодарим на бащата.
И за неговия урок... по педагогика!
Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин