Изпрати стари снимки от Видин и областта

Комендантът

История - Видински истории

БелоградчикТежката, обкована с желязо, врата на подземието изскърца сънливо и се отвори. Мъжете притвориха очи под светлината на фенера и само по гласа разбраха, че при тях е влязъл Али ефенди – комендантът на крепостта.

Али идваше при затворниците с една неприятна мисия. С някои от тях се познаваше добре, а с княз Цоло не веднъж бе пил кафе и разговарял за служебни и житейски дела. - Бунтът пламна, ефендилер – каза комендантът тихо, сякаш че бе виновен за това и изгледа присъстващите.

Гледаха го седем чифта очи, но в тях не видя страх, а гордост. Бяха очи на свободни духом хора, макар и във вериги. Комендантът спря поглед на княза, мъж на зряла възраст, когото до вчера имаше за приятел, но и сега уважаваше дълбоко в себе си. Приседна на един камък, помълча малко, а после, сякаш не се намираха в мрачното подземие, а в кафенето на Мемедали, помоли:
- Помогни ми, бай Цоло, княз си – кажи на вашите да сложат оръжие: умен човек си, не виждаш ли, че няма смисъл?

Князът поклати отрицателно глава:
- Не, ефенди! Нито аз, нито някой друг ще го стори. А за смисъла… Понякога трябва да го търсим дори и в безсмисленото...
Комендантът, сякаш за да се оправдае, отвърна:
- Изпълнявам само поръчение – и замълча неловко.
Вълчо – златарят скочи изведнъж и извика с луда радост:
- Свърши вашата власт!
Този млад човек с буен нрав му харесваше. После рече:
- Зная, ефенди, никоя власт не е вечна, няма да е вечна, но засега силата е все още в нас и ще трябва да се покорите! – Взе фенера и чак на изхода каза: – Меджилисът решил: само ако сложите оръжие ще има милост!
И си излезе.
Беше станало тъмно. Много тъмно! Никой не проронваше дума, но всички мислеха едно и също...
Така дочакаха нощта. Заведоха ги до тунелчето, което минаваше през крепостната стена и имаше нисък изход. От външната му страна чакаше палачът с ятаган в ръце. Скалите бяха неми свидетели в тази страшна лунна нощ. Али спря поглед на една скала, приличаща на човешка глава, и от безсънието ли, от що ли, му се стори, че тя се заклати в люта закана. Побиха го тръпки!
- Един по един! – разпореди се неговият помощник Азис. – Кой иска да бъде пръв?
Мъжете се стъписаха само за миг. Княз Цоло излезе и тръгна към тунелчето. Веднага го последва един войник, но князът го прикова с властния си поглед и заслиза по трийсетте стъпала. Пред последните две пое дълбоко въздух и продължи. Последваха го и неговите другари.

***
- Комендант ефенди, няма ли да си ходиш? – почтително го докосна с ръка войникът. Али трепна и някак странно, глухо попита:
- Свършихте ли?
- Още преди час – гледаше с недоумение войникът.
Комендантът погледна към него войника, позна го и сякаш че довършваха някакъв отдавна започнат разговор, каза:
- И запомни, Селим, и разкажи на синовете си как умират истински мъже!
После се обърна към тунелчето, където лежаха труповете на седмината мъже, и отдаде чест.

***
Отначало комендантът на крепостта не даде ухо на слуха, че Първул е отишъл в Балкана, но когато чифликът на бея пламна и той го видя с очите си сред хайдутите, повярва. А страшна беше тази нощ. Чифликът гореше отвсякъде и нищо не можеше да се спаси. Хората на бея падаха един след друг. За никого нямаше милост. Бе убит и беят. Али беше на гости в чифлика и докато разбере какво става, видя, че само той е останал жив. Чу познат глас, обърна се и съгледа Първул до себе си. Осветен от огъня, той му се стори исполин със строго, но добро лице.
- Здравей! - каза.
- Здравей! - като ехо бе отговорът на Али.

***
Сред пожар го намери.
Беше по време на Белоградчишката буна. Озверелият башибозук колеше всичко живо по пътя си. Сърцето на Али беше окаменяло и той гледаше с безразличие труповете и кръвта. Но когато видя, че един от башибозуците сграбчва момченце, за да го убие, не изтрая, извади бързо сабята си, и турчинът падна посечен. Али се огледа, никой не го видя. Вдигна бързо детето на коня си и пришпори подивялото животно към крепостта. Разбра от момчето, че името му е Първул и че цялото му семейство е избито. Първул израсна в крепостта сред груби войници, ругатни и псувни. Единственото хубаво нещо, което научи, бе да стреля и да върти ловко ятагана. Израсна като вълче и много обикна суровия комендант, който го галеше нежно по главата, когато бяха сами. Али беше учил военно изкуство във Франция. Може би затова не бе гледан с добро око от пашата, но го търпяха, защото беше добър офицер. Роден и израснал в Белоградчик, Али отдавна нямаше никакъв близък, и се чувстваше самотен. Може би в Първул беше намерил това, което му липсваше. През прохладните утрини детето изкачваше скалите до крепостта и дълго гледаше към Балкана. Бяха му казали, че там живеят страшните хайдути. Годините се изтърколиха. Детето стана мъж и един ден Първул изчезна. Комендантът го търси дълго.
Срещнаха се при този пожар в чифлика на бея...
***
Без Първул дните му потекоха безрадостни. Затвори се още повече в себе си и остави цялата работа в ръцете на Азис.
Една привечер, в края на лятото, на заник слънце, в крепостта побиха главата на хайдутин. Беше работа на Азис. Позна я веднага – беше главата на Първул. Дори не се помъчи да скрие стона си. Азис се приближи до него незабелязано. Усмихваше се злорадо. Комендантът се давеше от мъка, но намери сили да каже: “Ще ти отмъстя, Азис! Първул беше храбър мъж, а ти си само един негодник!”
Нощта дойде и градът заспа. От време – на време Али чуваше протяжните викове на патрула.
На другата година започна да доукрепва южната стена на крепостта, но работата не спореше. Повика Златан – най-добрият каменар в Белоградчик. Едрият българин му допадаше с жизнерадостния си дух и добрите си очи. Работата потръгна. Комендантът стоеше с часове край него и се възхищаваше на лекотата, с която вдигаше големите каменни блокове и на ловките движения, с които ги дялаше. Всичко щеше да свърши добре, ако не беше Азис. Комендантът го търпеше само, защото беше любимец на пашата. Не можеше да забрави с каква готовност се бе съгласил да бъде палач по време на Белоградчишката буна и особено убийството на Първул.
През онзи юлски ден горещината беше нетърпима, но строежът продължаваше. Азис стоеше до каменаря и наблюдаваше работата му. Встрани от тях, под сянката на клонест орех, Али пушеше лулата си. Златан се наведе, за да вдигне голям камък, но се спъна и падна. Азис замахна и го удари с бича си по лицето. Комендантът се затича към тях, за да спре побоя, но Златан се изправи много бързо, вдигна големия камък и го стовари върху главата на Азис. Човек и камък се сгромолясаха от високия зид заедно. Само комендантът видя това. Спря запъхтян до Златан. Очите на каменаря бяха потъмнели. Двамата се гледаха мълчаливо и дълго. Най-после върху лицето на Али се появи слаба усмивка. Каза съвсем тихо, само на себе си:
- Ела да изпушим по една лула тютюн на сянка, Златане. Ти сложи камъка си там, където трябва! Жалко, че аз не можах да сторя това.
***
Комендантът се връщаше от лов. Стръмната пътека се катереше сред скалите, провираше се между шубраците и водеше все по-нагоре и по-нагоре, където, като огромна кацнала птица, се белееше крепостта. Умореното есенно слънце, карминено-жълтите листа на гората и тишината на отиващия си ден го натъжаваха, въпреки сполучливия лов. Конят стъпваше уверено по познатия път и само понякога спираше за миг, настръхнал, с наострени уши. Али го пришпорваше и животното пак започваше да се изкачва нагоре към крепостта. Пред седлото на коня висеше привързана убитата сърна. В стъклените й очи, като в огледало, се виждаше сивото есенно небе. Комендантът ги гледаше равнодушно – не веднъж бе виждал смъртта в очите на хора. Стресна го суров мъжки глас. Извади бързо пищова си, но тресна изстрел и оръжието отхвръкна от ръката му. От двете страни на пътя му стояха хайдути с насочени шишанета към него. Наоколо беше още по-тихо. Погледът на Али се спря пак върху отворените очи на убитата сърна и си представи за миг, че след малко и неговите очи щяха да бъдат също така безжизнено стъклени, но не изпита страх. След смъртта на Първул всичко му бе станало безразлично.
Припрян конски тропот наруши тишината. В появилия се конник разпозна веднага Златан. Войводата вдигна ръка и пушките на хайдутите сведоха покорно дула към земята.
- Добра среща! – високо поздрави Златан.
- Мараба – отвърна Али.
Не бе издал Златан за убийството на Азис, но можеше ли сега да разчита на това? Неведнъж бе слушал за безпощадността на хайдутите. Златан скочи от коня си, взе от земята оръжието на Али и му го подаде: - Вземи си пищова, Али! Аз ти дължа живота си. Върви си със здраве и не ни споменавай с лошо! После се метна на жребеца си. Тропотът от копитата на хайдушките коне се стопи в припадащия мрак.
Наоколо вече нямаше никой.
Като че ли всичко беше само сън, но конят му пръхтя още дълго и не искаше да тръгне напред. Най-после се чу тревожен звук на тръба. Войниците от крепостта търсеха обезпокоени командира си.
***
Зимата беше тежка и сурова, но си отиде рано. През пролетта, в късна привечер, докараха в крепостта ранения в гърдите Златан. Оставаше му да живее малко и поиска да види коменданта. Али го намери в подземието, захвърлен върху влажната земя. Вдигна по-високо фенера. Златан го позна и му протегна ръка:
- Бях тръгнал при теб, но хората ти стреляха и ме улучиха.
- При мен?!
- Да, за да ти кажа нещо много важно.
Комендантът трепна. Често беше мислил, без да знае защо, че има някаква тайна, която го свързва с този българин и за странната им прилика в лицето. Не каза нищо, а само стисна здраво ръката му. Войводата продължи:
- Игуменът на манастира ми каза, че си мой брат… Майка ми, Румяна, е била най-красивата жена в Белоградчик и затова беят – баща ти, я отвлякъл. Ти си син на бей, аз – на овчар, но майка ни е една. Никога не забравяй, че майка ни е българка. Това е моят братски завет! Прощавай...
- Братко! – извика Али и прегърна Златан, но не чу никакъв отговор.
***
Крепостта се предаваше. Руското командване разреши на турците да се изтеглят с бойното си снаряжение и те се стягаха за отстъпление. Комендантът стоеше сам на скалите до крепостта. Долу, в града, войниците се суетяха, опаковаха багажи и боеприпаси. Всичко, което не можеше да се вземе, старателно бе засипано с пръст в гераните. Но не към аскера гледаше сега комендантът с уморените си очи. Погледът му се рееше извън крепостта и стигаше чак до далечните тъмни гори на Балкана.
Беше се родил в Белоградчик, израснал в него и обичаше тези места. Имаше ги за свои, макар че срещнеше ли българин, често се чувстваше пришелец. Сега трябваше да замине за страна, която не познаваше и където пак, до края на живота си, щеше да се чувства чужденец. Вече беше късно да търси нови приятели и да се обиква друга земя. Обхвана го някаква дива омраза към дедите му, виновни за всичко това и им изпрати мълчаливо проклятието си.
Тази година пролетта беше подранила. Али дишаше с пълни гърди въздуха, изпълнен с дъх на разпукващи се пъпки и млада трева, и дълго гледаше скалите, като се прощаваше мълчаливо с тях. Легна си късно. Стана, когато още не беше се разсъмнало, за да провери дали всичко е готово за път. Рано сутринта вратите на крепостта се отвориха и турската войска пое мълчаливо пътя към Св. Николския проход. Комендантът на крепостта, с двайсетина войници, се отправи за Видинската капия, за да посрещне победителите. Народът ликуваше. Никой не обръщаше внимание на парадно облечения турски аскер, крачещ унило по улицата. Хората пееха, викаха и се прегръщаха. Али стоеше до войниците си и гледаше пияния от радост народ. “Никой не мисли за мъст и разплата”, учудено помисли си комендантът. Церемонията мина като на сън. Той се доближи до руския офицер, отдаде чест, разпаса сабята си и му я подаде. Офицерът я пое, подържа я малко в ръцете си, усмихна се и му я върна в знак на великодушие и зачитане на войнските му заслуги. Али се качи на коня си, отдаде чест и даде знак на войниците си да го последват. На края на града, на “Субашин чешма”, наливаше вода девойка. Али спря коня си, за да пийне за последен път от чешмата, от която толкова години бе пил вода, но момичето го изпревари и му подаде шарената си стомна. Пи дълго. Когато връщаше стомната, се вгледа в очите на момичето. Омразата в тях вече отстъпваше място на прошката. Стори дълбок поклон, какъвто не си спомняше да е правил някога и пришпори коня си.
***
За двадесет години, след като турците напуснаха Белоградчишката крепост, тя буреняса и през широко отворените й врати нощем влизаха хищници и бродеха сред руините. Идваха и иманяри, но по-често вместо злато намираха човешки кости.
Никой не разбра как се появи в града престарелият човек, облечен по европейски. Той вървеше по улицата, подпирайки се на дебелия си бастун, украсен със злато. Погледът му се спираше навсякъде, сякаш че търсеше нещо. Каза, че е дошъл, за да се лекува, защото въздухът е чист. Често се отбиваше в кафенето на внука на Мемедали. Хората от съседните маси го гледаха с любопитство и понякога им се струваше, че иска да ги заговори. Веднъж, най-неочаквано, той попита: “Цъфтят ли още божури по Венеца.”? Всички го изгледаха слисано – откъде накъде знае, че има божури там?! Той продължи да пие кафето си замислен, после изведнъж се разбърза, остави за кафето на масата цяла жълтицата и като не кимна на никого, напусна кафенето. Често го виждаха да се изкачва към крепостта и да се разхожда дълго из развалините.
Вечер го виждаха край “Субашин чешма”, заслушан в шепота на водата и песента на щурците.
После изчезна най-неочаквано. Овчари го намериха умрял сред скалите до крепостта. Хората дълго се чудеха как да го погребат: не знаеха нито вярата му, нито името му!
Най-после отец Иван каза:
- Умрял е клетникът на християнска земя, ще го погребем като християнин и кръст на гроба му ще поставим. Без никакво име. Ако ние не знаем името му, Бог го знае. Ще се помолим да опрости греховете му!
Така каза отец Иван, погледна към небето и се прекръсти.
Никой не разбра, че чужденецът, погребан като християнин, не беше някой друг, а самият Али – последният комендант на Белоградчишката крепост.
Из книгата “Скални легенди”

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин