Изпрати стари снимки от Видин и областта

Наниз червени чушки

История - Видински истории

НАНИЗ ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ
Славчо Николов

Завърна се в село разведен с малко багажец в старото си сакче. Когато слезе на селския мегдан все още костюмиран, какъвто си го знаех, слънцето прежуряше заспалата шума на дъбовата гора към Съртта. Само дето костюмът му беше овалян и синьо - червената му връзка – увиснала на една страна. 
Едро, силно и несръчно човечище е Васил. Очите му - колкото диви, толкова чисти. Свиеше ли пръстите на ръката си, се получаваше юмрук колкото агнешка главичка. Ядът му мязаше на препечено стърнище, пред което барутът не струваше пукната пара. Пламнеше ли, това огромно непораснало дете засумтяваше и започваше да размахва двете агнешки главички, които завършваха косматите му ръце, както и където свари като че ли се защитаваше от разгневен рой пчели. Никой в селото не помнеше Васката да е удрял някого. С нечовешка доброта и с развеселяваща наивност беше дамгосан моят приятел. Думите не му стигаха почти никога и всичко, което искаше да каже, приличаше на безпомощно голишарче, свалено от гнездото си от махленските палачори.
По онова време мама и татко бяха на тоя свят и всичките ми пътища минаваха през село и спираха в него за ден, два в озъбената кирпичена къщичка, която татко не сколаса да измаже до края на живота си. Тя беше разположена на баира, който родното ми селце беше яхнало, и всички тихи и свирепи дъждове забиваха жилавите си нишки в слабия кирпич. Пък на пръстта й дай да ражда, а не да се боричка за щяло и не щяло или да се инати...
При всяко от тези отбивания се виждахме с Васката. Нито един път не отвори приказка за развода си и дъщерите, които го бяха отписали. Говореше задъхано, на пресекулки за поезията на Дамян П. Дамянов, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Любомир Левчев. Още неотпили втората глътка от домашното вино на чичо Слави, баща му, и рециталът на Васката започваше. Знаеше почти наизуст първата стихосбирка на Дамян П. Дамянов. Чудеше се на тези, които не го слушаха и си намигаха подигравателно. След чуденето пламваше онова препечено селско стърнище и въртоглавите агнешки главички започваха танца си:
- Бездуховници сте вие, бездуховници! Цветя не сеете в градините си... Улави хора сте, така да знаете, улави...
Така завършваше всеки негов рецитал в опушената кръчмичка на Гошето в нашето селце Маково, събрала десетина празни погледа и наядени като решето ватенки. Година след година учеше нови стихотворения и брадата му растеше все по-рошава, като срината люпилня на прогонени птици.
Един след друг мама и татко си тръгнаха от този свят и моите пътища започнаха да заобикалят метнатото като дисаги на диво магаре връз споменатия баир селце и полуделите възбудени очи на дивия мак, край който минавах, преди да стигна първия плет на крайната къща и зърна оскубания калпак на дядо Недьо.
Сетех ли се за мама и татко, се сещах и за Васката. Татко, видеше ли ме да влизам вкъщи с него, завърташе глава по-учудено и едва го изчакваше да се изниже къде след полунощ, къде на разсъмване, и ме подхващаше със свършено търпение:
- Какви приказки намираш с тоя?... Баща му направи баджанака за резил, това чучело мъчи селото... дотам ли я докара с хахо да си делиш глътката?...
Не беше лош човек татко, ама не се имаше с думите и всичко, което се получава от тях. Приличаше на буца, събрала в себе си всички пролетни семена. Само когато мама си тръгна от белия свят и се запъти към другия, от който никой не се връща да ни каже даже какъв е цветът му, татко се изтърва и се разрева. Душата му изстена и тръгна след ковчега с разперени ръце: „С кой рейс ще се върнеш, Радооо?...”. Мама не му отговори, като че ли искаше да се пошегува с него за последен път и да разсмее както винаги избягалата и този ден от очите му радост...
Водата в селското дере спираше и тръгваше. Годините летяха като обучени да не будят заспалия в каруцата чорбаджия коне. Аз шетах по градищата, а Васката из подивяващата красота на родното ни селце...
Една сутрин, съвсем наскоро, черната буболечка в моето апартаментче, телефонът, иззвъня. Вдигнах слушалката и чух сипкавия му възбуден глас: „Аз искам да те помня все така...”. Думите му се разпиляха навсякъде, разсеяха задухата, която допреди миг правеше живота ми тук почти невъзможен, и прокудиха скуката и сивотата на деня. „Бездомна, безнадеждна и унила...” не спираше сладко-солената лава от звуци в телефонната слушалка.
- Ей, Васка, къде си, Васка? - успях да го прекъсна за миг аз. Имаше навика да звъни по всяко време на денонощието. Матей Шопкин ми е разказвал за среднощните си разговори с него по цели часове. Успявал от време на време да му подскаже, че това струва пари, но от другата страна на жицата Васката отсичал: „Телефонният разговор може да се плати, ама пропуснатото хубаво стихотворение - не...”.
- В Шумен съм. Връщам се от София. Навръх Коледа занесох по наниз червени чушки на Любомир Левчев и други приятели... И автограф от бати Любо имам.
След половин час сме заедно. На главата на Васката е познатата ми мазна шапка на последния пъдар в нашето село, изровена от мазата на кметството. Брадата му същата, каквато я описахме по-горе в този разказ. В краката му клечи изпокъсан и олющен сак, от който се подават връхна дреха, разкъсано пакетче от закуска и десетина книги. Още не сме се здрависали и той предлага ракия и саламец.
- Остави ги тия работи и ми кажи как се озова тук на ранина усмихвам се аз и възбудата ми, че сме заедно, че цялото кафене се обръща към нас със снизходителна ирония, става все по-осезаема и възторжена.
- Заспал съм, пропуснах Търговище и се събудих чак в Каспичан... Така и така я вапцах, ами, викам си, да се обадя на селския. Е, за тебе чушки няма, но догодина няма да те забравя... Сума време чаках бати Любо (Любомир Левчев) да му дам чушките. А пък той ми даде ето този автограф:
Извади една от книгите и я разтвори. На титулната страница бе написано: „На Васил, артиста и духовния брат”. Истина ли е, лъжа ли е само Васката си знаеше. На такива чудатости корен не се търси.
Гледам, слушам и се радвам на удивителната гордост, с която Васката се е настанил в централното градско кафене. Намества фуражката, притваря сака и продължава:
- Когато надделее баща ми в мен, съм Васката, когото познаваш. Когато се събуди в мене мама, съм другият, дето не мога и в огледало да се погледна. Хора от нейния род искаха да ме вкарат в лудница. Отиваме при психиатър и той им вика: „Не е лудо момчето, ами много повече книги от нас е прочело...”. Само дето не рече: „Не той, вие сте за лудницата...”. Ама да са живи и здрави. С бати Любо изпихме бутилка червено вино, преди да получа автографа... Говореше задъхано, сякаш Времето щеше да се изпари всеки миг.
Слушам и пак си повтарям: може и да е вярно, може и да е сън, с който живее голямата му изоставена душа, ама знам, че моята внучка Нелина сънува само леля си Валя, запилялата се по Гръцко моя дъщеря, защото я обича много, но не казва на никого, за да не избяга от сънищата й...
Думите на Васката ме разхождат спокойно и тържествено из света, от който сме се уплашили като гърмяни зайци. Възбудата му напомня пролетта, която залива селото, баирите, дивите макови морета и полята около него, а аз, за кой ли път, се питам: „Какви хора сме ние? Защо превръщаме раните на човека в помийни ями за собствените си безобразия?”.
Васката говори още по-задъхано:
- Любо Левчев ми е обещал да ми дойде на гости на село... - И Гошо Ралчев обещал, и Матей Шопкин ...
Слушам и си представям как Любомир Левчев, Матей Шопкин и Георги Ралчев прекосяват червените възбудени очи на дивите макове и как Васката ги посреща пред първата къща по шосето откъм Кръшно на „кулака народен враг” дядо Йонко пред опулените очи на купчината присмехулници в Гошовата кръчма.
Имах среща и трябваше да тръгвам. Васката ме погледна недоверчиво. Устните му се разтегнаха в усмивка като леха, засадена с всякакви чуденки, и махна с ръка:
- Гледай си работата и не мисли за бай си Василя. Инак животът...
Невръстната сервитьорка в кафенето ме гледаше уплашено: тоя тук да не направи някаква поразия. Стражарската фуражка на Васката стоеше отпусната върху изпокъсания сак като преситена стара котка.
Недоверието му ощави душата ми. „И ти ли, Васка!”... Не се обърнах да му кажа, че ако няма хора като него, къщите не дишат, прозорците не се смеят, баирите се затриват...
Разгръщам мъгливото утро пред себе си. Една от електрическите лампи прилича на стражарската му шапка и вятърът спори с нея става ли за зимно гнездо. Забравена новогодишна украса на дърво в алеята на наниза червени чушки, които моят приятел носи в София. Голямата натруфена къща под градския часовник се топи и на нейно място изгрява самотната му селска къща с вековна сундурма, една от онези, които не умират ей така, без да се опънат на времето...
Вървя и чувам в себе си сипкавия му глас: „И за бай си Василя не мисли... Аз искам да те помня все така... Инак животът...”.

Oткъс от книгата „Изповед под кулите”

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин