Робска безнадежност

С превземането на Видинското царство от османците и пленяването на Иван Срацимир от Баязид, над България пада за дълго време черното було на робската безнадеждност. Древният Бъдин се превръща в типично турско-ориенталски град - с много джамии и минарета, с тесни и криви сокаци. Там, където живеели турските бейове и феодали, улиците били калдъръмени, а простолюдието и раята живеели в прашните, кални и мочурливи покрайнини на града.

Като слаба светлинка от мъждукащо кандило, в робската тъма на османския абсолютизъм, проблясвали едва, едва малките искрици на българщината. Те били поддържани от най-истинските българи с апостолска всеотдайност - рабите на Православната вяра. Тези истински чада на Спасителя, неуморно, ден и нощ, биели камбаната на народната свяст, за да не изчезне родът български!

И така, 482 дълги години с напрегнати дни и нощи, в които поробителите са очаквали, че всеки следващ ден, ще бъде последен за съществуването на народа ни!

В манастирите на видинския вилает и по цялата българска земя, в малките черквички на всяко село и град, понякога вкопани дълбоко в земята, и в килийните училища, от поколение на поколение, апостолите на вярата, посявали в душите на раята, спасителното семе на българската идентичност.

И успели! В края на 18 и в началото на 19 век, започва онзи типично български феномен - Възраждането! То ражда титани като Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Стамболов и цяла плеяда от достойни български чада, които стават предпоставката за следващия решителен етап в нашата история!