С Бърни Бончев

Събота, 11 Декември 2010 06:01

Написано от ivailo

С БЪРНИ БОНЧЕВ
Петър ХАДЖИПЕТРОВ

Сега, след като са минали толкова години от времето, когато най-заслужилият за града ни съгражданин – доктор Бърни Бончев, напусна завинаги Видин, а след години и този непризнателен свят, почти на всекиго му се струва, че непременно е бил негов близък, приятел или поне добре познат. А истината е съвсем друга. Завърнал се от лагер “Белене”, където беше затворен само заради това, че зет му е бил военен прокурор – обвинител на ятаци и партизани и бяха пренебрегнати всичките му заслуги като активен русофил, той водеше почти напълно затворен, изолиран от другите живот на умишлено неуважаван, непризнаван и дори незабелязан човек. Но не скъсваше връзките с духовния живот на града, само че не участваше пряко в него. Дъщеря му ходеше на почти всички по-значими културни изяви и сетне му разказваше. Един ден, след поредното литературно четене на градския литературен кръжок в препълнения салон на кино “Цвят”, тя ми предаде поканата на д-р Бончев да гостувам на ежеседмичния вторнишки литературно-музикален салон в дома му. Приех. В първия от последвалите вторници прочетох пред част от духовния елит на Видин новия си разказ.
Там, около кръглата маса с дантелена покривка, заварих семейство Бончеви, учителя по руски език Иван Грунин, съпругата му д-р Лидия Власева, преподавателката ми по математика Клементина Стоянова, съпругъ й – лесовъд Стефан Стоянов и други, чиито образи, а и имена, вече са заличени в паметта ми. Изпихме поредния следобеден руски чай и аз прочетох разказа си. Изръкопляскаха и зачакаха най-напред от всички да каже авторитетното си мнение д-р Бърни Бончев. А той, както винаги, каза, че няма да прави рецензия, а просто ще ни разкаже поредната арабска приказка, от която както аз, така и всички останали ще разберем какво точно иска да каже доктора за моя разказ. Започна приказката на чист арабски език, но само след минута махна с ръка и я започна наново, но вече на български, казвайки, че си позволява няколко изречения на арабски, колкото да усетим вълшебната музика на този език.
Така през следващите вторници чух доста арабски приказки от него и удивителното им беше, че всички те бяха за възрастни, а не за деца. След време позабравих една – друга от тях, но онази, която помня, и то дума по дума, ще си позволя да разкажа:
Преди хиляди години в древна Месопотамия се родило момче, което било толкова умно, че когато станало на 10 години, знаело всички езици на тогавашните народи по Земята. И понеже чувало от по-възрастните, че хитрините на жените нямат край, решило да сложи върху още немощните си рамене една торба с папируси, да тръгне по широкия свят, да наобиколи всяка от жените в него и да опише всичките им хитрини. И когато се завърне, да събере съселяните си, да им прочете всичките възможни хитрини и заедно да се посмеят, че жената вече е опозната и няма какво повече да очакват от нея.
Тъй дълго време вървяло момчето, че не усетило кога са превърнало в старец. И когато най-сетне тръгнало за дома си след записа и на последната хитрина на последната жена от тогавашния познат свят, на само няколко левги от родното си село, разбрало, че ще издъхне. Старешките му нозе едва се тътрузели по жарещия пясък на пустинята. И вече строполено върху пясъка, умирайки от жажда и изнемога, пред очите му внезапно се мярнал, като спасителен лъч, някакъв малък и много красив оазис. Рекло си, че е мираж, но все пак, макар и с последни сили, се приповдигнало и продължило пътя си. Какво било обаче учудването му, когато наистина пред него се оказал един малък и красив оазис, а насред него се къпела жена или девойка, толкова красива, каквато не бил виждал през живота си. Тя била гола. Само върху лебедовата й шия висяло на златна верижка едно ключе.
- Как се осмелявате да ме гледате – казала тя разгневена – след като дори мъжът ми Абдула Рахман, Великият шейх на пустинята, никога не ме гледа, когато се къпя!
Старецът погладил брадата си и й казал:
- Да гледаш една красива жена е комплимент за нея.
Тя харесала думите му и го попитала какво е онова в торбата. Тук, продължи д-р Бончев, той й казал всичко онова, което вие знаете.
- А виждате ли онзи прах на хоризонта?
- Виждам! – отговорил старецът.
- А като го виждате, сега къде ще се скриете! Наоколо има само някоя и друга малка палма и толкоз. А това е мъжът ми на арабския си жребец. С вас е свършено!
Старецът се поозърнал и посърнал. Станал целият жълт – зелен. И тогава тя казала:
- Сетих се. Влезте в сандъка за бельото ми - И той се пъхнал там заедно с торбата с папирусите. Тя заключила сандъка и отново продължила да се къпе.
Великият шейх на пустинята, така нареченият Кръвожадният звяр, спрял бяга на коня си кажи – речи точно до сандъка и извикал разгневено:
- Тук е имало мъж, някой те е осквернил, гледал те е! И аз веднага ще го открия и ще го съсека.
- Само ще съсипеш огледалната повърхност на оазиса ми. Тук не е имало никакъв мъж. На теб само мъже ти се привиждат.
Мъжът се ударил с ръка по челото:
- Брей, каква жена имам – възкликнал, – а аз пък каква глупост извърших!
- Няма какво да го търсиш повече, той е в сандъка с бельото ми – продължила жената.
- Пази се! – рекъл, извадил сабята си и докато замахне, тя му казала:
- Е, как можеш с един замах да съсипеш нещо, което е драгоценен спомен от великия ти прадядо Абдула Рахман, още отпреди хиляда години, целият богато инкрустиран със злато, сребро, диаманти, слонова кост! Ами слез от коня, ето ключето ми, изведи мъжа навън и го съсечи!
Представете си какво му е било на стареца при тези думи. Шейхът отново се плеснал по челото и казал:
- Каква умна жена имам и аз само каква щуротия щях да извърша! – Слязъл от коня си, приклекнал на арабското килимче, отключил сандъка и когато вече понечил с лявата си ръка да повдигне капака, тя му се надсмяла:
- Ядец! Пак те излъгах!
Той се изправил и пак се ударил по челото. След някое и друго време, когато и последният прах от копитата на коня му слегнал над пустинята, жената отворила капака на сандъка. Старецът излязъл целият жълт – зелен, папунясал.
- Чухте ли? – попитала тя.
- Чух.
- Щом сте чули, свалете торбата с папирусите от гърба си и я хвърлете в най-дълбоките води на оазиса. И отсега нататък знайте, че душата на жената е океан, който никой мъж няма да изпие никога. – завърши д-р Бърни Бончев.
Аз смутолевих:
- Благодаря!
Бях разбрал всичко, за което ме критикуваше, но след някой и друг ден го забравих. Нали бях още зелен и продължих да вярвам, че ако не световен писател, то поне световен любовник ще стана, но...
След години, четох заедно със съкръжочниците си, свой разказ в читалище “Владимир Заимов” в София пред около 500 души. Беловлас човек се приближи и ме поздрави за великолепния според него разказ. Благодарих възрадвано.
- Жалко – каза човекът – не ме познахте!
- Ами! – опитах се да преиграя аз.
- Не, не ме познахте! Д-р Бърни Бончев. Но какво да се прави – младост! Докато е млад, човек просто тича и не се заглежда. После се заглежда повече. – Той ми стисна отново ръка и се изгуби с достолепие в тълпата от столичани и видинлии от тамошното землячество.