С военни почести но не наши ...

Петък, 10 Декември 2010 03:23

Написано от ivailo

С ВОЕННИ ПОЧЕСТИ, НО НЕ НАШИ

Панайот Хитов В края на Първата световна война – започна баща ми – бях прехвърлен като радиотелеграфист в Дунавския военен флот. И бях неимоверно щастлив, защото, както се казва, само преди дни подводницата, в която служех, беше потънала някъде срещу Евксиноград. Така един ден след поредното си дежурство пред морзовия апарат, се разхождах по кея и от нямане що да правя, наблюдавах съюзните германски моряци как разтоварват оръжие и боеприпаси от един шлеп и как в един миг един от тях се подхлъзна и изчезна под ледените блокове. Германците спряха за минута, отдадоха чест и продължиха, сякаш нищо не се бе случило. Не чух нито вик да му се помогне, нито стон, нито едно възклицание! Каква безсърдечна нация, си казах! А ако бяхме ние! Щяхме само да викаме безпомощно, да се вайкаме и пак толкоз.
В един миг обаче видях как началникът им извика да спрат разтоварването, как взеха оръжието си и с маршова стъпка излязоха на кея. Там ги чакаше гарнизонната им военна музика и, раз – два, поеха към височината над пристанището. Повървях след тях от любопитство и чак пред гробището видях, че вървят зад талига с дръглив кон, един скромен ковчег в нея и двама възрастни придружители в опърпани дрехи и навярно отдавна пробити опинци. “Фридрих – извиках на вървящия извън строя мой познат, немски мичман – какво е всичко това?” “Ами – отговори ми той – починал е някакъв голям български революционер, борец срещу турското робство и ние, като съюзна армия, се чувстваме задължени да му отдадем последна почит.” Двамата бойни другари на починалия го свалиха от каруцата и го положиха в гроба. Нахвърлиха пръстта. Забиха кръста, на който пишеше: “Панайот Хитов, година, година”.... Прозвуча отривиста заповед на немски език, моряците се вдървиха и над главата ми проехтяха първите залпови изстрели на немската почетна рота. Усетих само, че дланта ми се беше сковала до околожката на баретата, отдавайки чест и страните ми потръпваха. Бях единственият, освен двамата му съратници и германската част, изпратил Панайот Хитов към вечното му жилище и към Вечността.
Из книгата “Видински историй”

Панайот Хитов (1830-1918) разказва:

Тръгнахме от Видинско, наближихме Връшка чука. Двама от другарите ни, Сава и Велко, казаха, че имали приятели в сръбските села, щели да се потулят там. Но ние четиримата нямахме познати по селата, затова трябваше да отидем на пограничната стража в Зайчар.

Като стигнахме, началникът заповяда да ни дадат една стая при пандурите, където останахме около четиридесет дена. Най-сетне от Белград пристигна известие, че е заповядано Коста и Петър да ги предадат на турците, защото много пъти минавали границата и ходели в турско. А мене и Димитър да ни пратят в Чачек с ограничени пашапорти. Да не ни се позволява от там да ходим на друго място, там да останем да работим. Но преди да ни пуснат, взеха ни парите; колкото имахме на лице — около сто жълтици. Другите ни пари бяха скрити.

Щом се разчу из града, че ще предават Коста и Петър на турците, добрите граждани, които ни съчувствуваха, изпратиха телеграма до княз Михаила с молба да опрости и измени решението, но напразно. Пратиха още три-четири молби, пак същото.

Най-сетне Цвятко пандурина от Белоградчик ни каза да не се боим, нищо нямало да се случи. Това всичко било за пред народа, да го сплашат. Но той сам, Цвятко, бил отреден да ги кара и предаде на турците. От друга страна му било поръчано, щом се отдалечат от града, да им даде оръжието и да ги пусне да вървят из Сърбия и да се потулват някъде. Цвятко сам допълни:

— Че и да ми е заповядано да ги предам, аз белким съм луд? С тях отивам хайдутин, но не ги давам на турците. Нали и аз съм бягал от турско.

И тъй, Цвятко възседна коня, Петър и Коста тръгнаха отпреде му през пазара и отидоха. Нашите пашапорти — моя и на Димитър — бяха готови. И ние ще вървим за Чачек. Но за да опитаме, помолихме началника да ни дадат поне за път нещо от парите, дето ни взеха, че няма и хляб с какво да си купим. На това началника като викна, бе цигани ли не ни направи, бе просеци ли не ни нарече! Най-сетне каза, че нашите пари оставали в полза на правителството, а ние да сме просели по селата.

— Ами ако не бяхме си скрили парите, какво щяхме да правим? Виж, не ни дават нищо — прошепна ми Димитър.

— Мълчи — му казах, — че ако ни чуят, ще ни претърсят.

— Зер ако хванат да ни претърсват, ще чакаме! — вика Димитър. — Аз ще му опаля на тоз проклет началник един куршум и ето ни през границата — до там няма и един час. Хайде да го убием и да бягаме!

— Не може и не трябва! — отговорих. — Защото ние сме българи и щом се разчуе, че българите убили началника, това ще бъде укор за всички българи, които живеят и си изкарват хляба в Сърбия. Ще търпим. Няма да се мине много и ние ще им докажем дали сме цигани и просеци или сме хора, които обичат своето отечество и сме готови всякогаш да умрем за него.

Вдигнахме пушките и взехме пътя.

На половин час от Зайчар ето ти го дядо Иван, който пролетта ни беше предупредил, че ни чакат, да не ходим в града. Дошъл да ни изпрати, знае за Коста и Петър, знае, че Цвятко пандурина ще ги пусне.

— Хайде, много здраве! И не забравяйте вие, млади юнаци, своето отечество. Не бойте се. Бог дава, но в кошара не вкарва! — Тъй ни изпрати дядо Иван.

Източник: П. Хитов. Как станах хайдутин. Отечество, София, 1982.