За мълчанието дето крещи ...

Четвъртък, 30 Януари 2014 22:51

Написано от ivailo

Пътят Видин - Кула.
Префучаваш покрай Бела Рада, после Войница, после... Намаляваш скоростта. Тук някъде вляво трябва да има табелка:
Село Чичил

Селото не се вижда. То е захвърлено в дол. Скрито от засмените и безгрижни лица. Подаваш ляв мигач.
Селският път те води надолу. Все по-надолу... Дишането се учестява. Въздухът не стига. Сякаш пропадаш в пропаст...

Спираш пред старото селско училище.

Една полурухнала, забравила що е ремонт сграда. Отваряш очите си и гледаш. Гледаш!... Ако си мазохист.

Ако си търсач на садистични усещания.
Ако си камък.
Не, ако си човек!
Не, ако носиш сърце!
"Дом за деца с дълбока умствена изостаналост "

Денем тук няма слънце!
Нощем тук няма звезди!
Тук се умира бавно... С отворени очи. Непрекъснато До деня на Великото проклятие... Което е всеки ден за 52 тежко болни деца, забравени от Бога и държавата.
Влизаш в дома.
За 52 деца се грижат 40 (?!?) души на щат, от които няма да завариш в дома и пет. 40 заплати за детската закуска от попара, за обяда от супа леща, картофена яхния, вода с ориз. За вечерята - боб и кисело мляко. Месото отдавна е изчезнало и като мирис от чинийките на децата.

Тук не се пишат и получават писма. Тук няма цветя, потопени в чаши. Тук няма много пъти дори вода за пиене и миене. Тук няма помен от топлотата на семейното жилище, дето всичко е напоено с обичта на мама.

Мама? Къде е тя?...

И как се слага подпис за отказ от носеното в утробата дете?... Помни ли тя онези черни очички с блясък на антрацит?...

Или някъде по улиците на големите градове купува поредния шоколад на здравото си дете за пари, три пъти дневния порцион на онова, другото, забравеното, болното... Захвърленото в порутената сграда на с. Чичил?

Другото, за което парчето хляб е цялата вселена!...
Всички деца лелеят някаква мечта.
Тук мечтата е ръка, която гали. Гърди, които приютяват. Обич, която дава сигурност. Но ги няма...
Животът и действителността са се срастнали в изтънчена жестокост.
Нощем в леглото се плаче с безвучен плач. Със сълзи, които текат студени по детските бузи.
Сънят е измъчен, с тихо скимтене. Празнотата на деня отново се превръща в страх и отчаяние. По-мъчителна от всяка болка, пронизваща недъговото телце. По-болезнена от задължителната дневна спринцовка, пронизваща плътта. По-неизлечима от мъката, защото е лишена от обич. И от състрадание...
52 лежащо болни, изоставени деца?!?...
От семейното огнище, от държавата, от общината...
Деца, наказани от съдба и среда, да въплатят в себе си всичкото примирено страдание, цялата мъка на този свят. И лъжливата правда за грижи, хуманност, доброта. От общество, захвърлило от очите си една човешка несправедливост.

Запали колата!
Натисни газта към шосето. Бягай, бягай нагоре! Където има светлина, музика и хора, изпълнени със самодоволство! И майки, които нищо не ги буди на сън...
Не се обръщай назад...
Не отнасяй със себе си спомена за двете вдигнати зад телената ограда детски ръце. Към колата ли?... Или към късчето синьо небе?...
Може би молят светлината отгоре?...
Може би проклинат тъмата долу?...
Или произнасят присъда?...
Но небето е високо и пусто.
А хората?...
Хората ги няма!

Боби Спасов - Видин в епоха на окови

Tags: