Изпрати стари снимки от Видин и областта

АРХИТЕКТУРЕН АНАЛИЗ НА КОМПЛЕКС „КРЪСТАТА КАЗАРМА“ част 2

Археология - Видински регион

ПОГЛЕД ОТГОРЕПОГЛЕД ОТГОРЕГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕМилановаРАЗКРИВАНЕ НА ЖЕНСКИЯ СКЕЛЕТПОГРЕБЕНИЕТО АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ-ЮЖНО ПОМЕЩЕНИЕАРХЕОЛОГИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ ОТ ЮЖНОТО ПОМЕЩЕНИЕКОСТИТЕ ПОД ЖЕНСКОТО ПОГРЕБЕНИЕПОГРЕБЕНИЕТО С ПОСОКАТА ЗАПАД-ИЗТОК/ЗА ЯСНОТА-ГЛАВА НА ЗАПАД/
Разчиствайки сантиметър по сантиметър археолозите се връщат назад във времето като разкриват историята на това погребение.Ориентацията на ске-лета е запад-изток . Погребението е от предхристиянският период,оставено от строителите на „Кръстата казарма“ непокътнато.Това сочат археологическите данни.

Хипотезата е пътят към знанието.
Когато говорим за теза - това означава със сигурност доказаност.
Говорим за голяма доза доказаност, в сферата на хипотетичното.
Това е основно правило при археолозите.
Ние археолозите откриваме това, което е в земята, и се мъчим чрез науката и познанието да дадем някакво обяснение.
БЕТОНИРАНЕТО ОТВЪТРЕ НЕ СПИРА ,ЖЕНСКИЯ СКЕЛЕТ Е ПОКРИТ-ВРЕМЕННОГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ С КОСТИТЕ И МНОГО ВЪГЛЕНИВДЯСНО НА СНИМКАТА СЕ ВИЖДАТ ОСТАНКИ ОТ КАМЕННАТА ГРОБНИЦАИЗВАДЕН КАМЪК ОТ ГРОБНИЦАТАПРЪСТТА СЕ ПРЕГЛЕЖДАГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ СЕ ПРОУЧВА ВНИМАТЕЛНОГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕПРОУЧВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕЕТАП ОТ ПРОУЧВАНЕТО НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ /ПРОФИЛ И СТРАТИГРАФИЯ/РЕСТАВРАТОРЪТ ЕКАТЕРИНА ИЛИЕВА ПОМАГАПРОУЧВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА…ПРОУЧВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА…ЖЕНСКИЯТ СКЕЛЕТ РАЗКРИВА ПОСТЕПЕННО СВОЯТА ТАЙНА…ЖЕНСКИЯТ СКЕЛЕТ РАЗКРИВА ПОСТЕПЕННО СВОЯТА ТАЙНА…ПОСОКАТА С КОМПАСПОЛОЖЕНИЕ НА РЪЦЕТЕ НА ПОГРЕБАНИЯ ЖЕНСКИ ИНДИВИДПЛАСТ С МНОЖЕСТВО ПАРЧЕТА КЕРЕМИДИ И ТУХЛИЧКИ НАД СКЕЛЕТАКОРОЗИРАЛА МОНЕТАРАЗШИРЯВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ В ИЗТОЧНА ПОСОКАРАЗШИРЯВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ В ИЗТОЧНА ПОСОКАРАЗШИРЯВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ В ИЗТОЧНА ПОСОКАРАЗШИРЯВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ В ИЗТОЧНА ПОСОКАЧАСТ ОТ ГОРНА ЧЕЛЮСТ НА КОНЧЕРЕП ОТ КОНСКА ГЛАВА И ЧЕРЕП НА ДРУГО ЖИВОТНО В ПРЪСТТА ОКОЛО ПОГРЕБАНИЯ ЖЕНС-КИ ИНДИВИДСЛЕД ПРОУЧВАНЕ НА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ
Конят е сред най-почитаните животни от нашия народ. Вярно и предано на човека животно, то остава недосегаемо за злите сили. Култът към коня идва от най-стари времена. Траките го почитат и изобразяват върху оброчни релефи. Славяните и прабългарите го свързват с върховните си божества Перун и Тангра. Доказателство затова преклонение представляват жертвоприношението на бял кон при погребението на тракийски вождове, конните състезания, изображението на конник или конска глава по амулети, свещници, триножници за огнища. Конят, колесницата и колелото, символи на слънцето, са елемент при изработването на ритуални атрибути, обслужващи обредните действия: свети Георги убива ламята, възседнал кон.
ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ ЧАСТЧАСТ ОТ ДРУГ ГРАДЕЖ,СВЪРЗАН С ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕМАСИВНИТЕ КАМЪНИ ОТ ГРАДЕЖА СВЪРЗАН С ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕМАСИВНИТЕ КАМЪНИ ОТ ГРАДЕЖА СВЪРЗАН С ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕЧАСТ ОТ ПОГРЕБАНАТА МЛАДА ЖЕНА-НАРЕКОХ Я „ЛЮБИМКА“ИЗВАЖДАНЕ НА СКЕЛЕТАА БЕТОНИРАНЕТО НЕ СПИРА…С НИНКО ЗАЯКОВ –ПЕНСИОНИРАН КОЛЕГА-ЕТНОЛОГ, СЪЗДАТЕЛ НА ЕНТОГРАФСКАТА ЕКСПО-ЗИЦИЯ В „КРЪСТАТА КАЗАРМА“И ПЪРВИЯ КОНСУЛТАНТ ЗА ГРОБНОТО СЪОРЪЖЕНИЕ
АНАЛОГ:
Битолската „крепост“ /РМакедония/ , наречена Dzepane или в свободен пре-вод арсенал, е паметник на културата от първа категория в Република Македония. Тя е построена през 1876 г./74 години след „Кръстатата казарма“/ под формата на кръст от дялан камък. Комплексът е от еднотипни сгради и се помещава в бив-шата военна база "Стефан Наумов - Стив" в Битоля .Той е архитектурно постиже-ние на капитаните от Смилево, въпреки че по нареждане на турския началник на града по време на Османската империя сградите са построени във формата на кръст. Сега е място за културни събития и туристическа атракция. В миналото Dzepane/Джепане/ е рядко посещаван, като се има предвид, че по време на югос-лавската армия е склад за оръжие и се пази като военна тайна, защитена от пос-тове, бодлива тел и стоманени врати, но днес със закриването на казармите е да-дена на Битолската общината възможността за ползване на комплекса .Той е от-ворен за посещения и е част от музея в Битоля.
КОМПЛЕКС ОТ КРЪСТОВИДНИ СГРАДИ -БИТОЛЯЕДНО ОТ РАМЕНЕТЕ НА КРЪСТОВИДНАТА СГРАДА-БИТОЛЯ
КРЪСТНИЯТ ЗНАК
Кръстът е основният символ на християнството. В миналото от ранно детство учели децата да събират пръстчета и да се кръстят. Сега много от нас учат това движение в зряла възраст. За невярващите това действие може и да не означава нищо, но не е така за православния християнин. Защото кръстът е неговата защита. Човек пребивава не само във физическия, но и в духовния свят. В този духовен свят ние се намираме между двата полюса - между божествената любов и противодействащата й злоба, тъмна отрицателна енергия, която народът нарича нечиста сила. И кръстът е нашата защита от нея.
А ако трябва да сме точни, когато се кръстим, ние изповядваме своята вяра. Кръстният знак е най-краткият символ на вярата — безсловесен и абсолютно достъпен за всички. Докосвайки челото, стомахът и раменете си, мислено изобразяваме кръст. Челото ни символизира небесата, стомахът - земята, а напречницата напомня, че Светият Дух обхваща всичко - открай докрай. Кръстното знамение било утвърдено от император Константин Велики.
Преди една голяма битка на небето се появил кръст с надпис: „Сий победиши" (С това ще победиш). Той заповядал да се изпишат на бойните знамена кръстове. Влязъл в битка и победил. В знак на това събитие с Миланския едикт през 313 г. сл. Хр. той утвър-ждава християнската религия като официална.
Днес всяка християнска молитва е съпътствана от кръстен знак. Този кръст е спасителен само ако всеки, вървейки към своята лична голгота, носи с желание и упование своя житейски кръст, вярвайки в спасителната сила на Кръста. Кръстният знак се прави с дясната ръка. Трите пръста — палецът, показалецът и средният, се съединяват в едно, а останалите два - безименият и малкият, се свиват е дланта. С трите съединени пръста докосваме най-напред челото, след това гърдите, дясното и лявото рамо. По този начин изобразяваме кръст над себе си. Когато отпуснем ръката, леко се покланяме. Какъв е символът? Съединените три пръста означават вярата в Света Троица - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети. Двата свити в дланта пръста означават вярата ни в Иисуса Христа, с Неговите две естества — божественото и човешкото, Бог и Човек, тоест, Богочовек, слязъл на земята заради нашето спасение. Кръстният знак слагаме на челото - измолвайки просветление на нашия ум и осветляване на нашите мисли; на гърдите - за да освети сърцето и облагороди чувствата ни; на раменете - за да укрепи телесните ни сили и да призовем благословение върху делата на ръцете ни.
С кръстния знак призоваваме Божието име и славословието на Бога и Неговите угодници и Света Богородица. Затова кръстният знак се прави при влизане и излизане от храма; всякога преди започване и свършване на работа; преди лягане и след ставане от сън, преди храненето и в началото на молитвата .Както не трябва да произнасяме името Божие напразно, без необходимост, така и кръстният знак не бива да правим често и при-бързано, небрежно и разсеяно, без вътрешна нагласа. Иначе той се превръща в безсмислено механично движение на ръката. Когато влезем в храма и запалим свещ, ние се прекръстваме.
Когато застанем пред свещеника или владиката, за да ни благослови, не правим кръстен знак, а само се покланяме. Когато целуваме десница на духовник, също не се кръстим.
Когато свещеникът призове от светия олтар: „Мир вам, глави ваша Господеви приклоните", ние само леко свеждаме главите си, без да се кръстим. Благослови ли обаче свещеникът със св. Кръст или с ръка, а владиката - с две ръце или дикири и трикири, вярващият се прекръства. Когато целуваме светите икони, непременно се прекръстваме.
Носенето на кръст около врата започва през V век, най-напред в Сирия. Палестина и Египет, където са погребани голяма част от светите мъченици. Поклониците вземали нещо от техните гробове и го слагали в кръстовете, които се затваряли в малки касетки, носени около врата.
Едни от най-ранните кръстове в българските земи са намерени в Доростол (Силистра), където е бил погребан местен светец. По време на иконоборческия период (VIII век) обичаят да се носят кръстове замира, за да се възроди през Х-ХІ век.
Църквата е отредила специални молитви за кръста на 14 септември - Въздвижение на Честния кръст (Кръстовден), както и на Велики петък, наречен Разпети петък. Третата неделя на Великия пост е наречена Кръстопоклонна, тъй като е посветена на Животворящия Христов Кръст. Това не е случайно. В средата на великопостния подвиг Светата Църква издига пред вярващите Светия Кръст, за да ги насърчи за кръстоносенето, та да доведат започнатия с поста подвиг до спасителния край. В края на утринното богослужение се изнася Св. Кръст. Вярващите се покланят, а свещенослужителите и певците пеят: "КРЕСТУ ТВОЕМУ ПОКЛАНЯТИСЯ, ВЛАДИКО. И СВЯТОЕ ВОСКРЕСЕНИЕ ТВОЕ СЛАВИМ", тоест, на твоя кръст се покланяме, владико, и твоето свято възкресение славим!
ВЪТРЕШНОСТТА НА СГРАДИТЕ В БИТОЛА/Р МАКЕДОНИЯ/ВЪТРЕШНОСТТА НА СГРАДИТЕ В БИТОЛЯ
ЗАКЛЮЧЕНИЕ И ПОВОД ЗА РАЗМИСЪЛ Една от най-важните функции на историята е именно да ни припомня къде и как сме сбъркали. От нас зависи дали ще я послушаме. Като че ли думите на "Щастливеца"/Алеко Константинов/ намират приложение и днес, как мислите?
„Османската история“, твърди известната американска българистка Мери Нюбъргър, „както и историите на всички мъртви империи, често бива четена като посмъртна реч за някакъв злощастен, осъден от съдбата динозавър. Много често последното причастие на империята е заменено от доклад за аутопсията й, от едно изреждане на причините за смъртта, вместо припомняне на дългия й живот. Смъртта, в края на краищата, е нещо по-значимо от живота, за изпълнителите на завещанието или за онези, които биха желали да имат статуса на победители на историческото бойно поле. Имайки това пред вид, османската история най-често се тълкува като назадничава от онези, които се опитват да живеят с поглед напред. И разбира се, винаги е ставало дума само за края на османския период, за късния осемнадесети и ранния деветнадесети век, когато новопоявилите се български гласове са започвали да реконструират мястото си в османската история“.[1]
Нека се опитаме да разберем какво точно означава това. Още от ден първи на българската национална история, тоест от първото произведение, с което тя започва[2], История славяноболгарская на Паисий, ние сме определяли себе си винаги и само във връзка с – или по-точно в отрицание на – онова, което не сме желаели да бъдем. Паисий, за да бъдем обективни, започва с гърците и сърбите, но идещите след него съсредоточават цялото си внимание върху основния негативен образ в съзнанието на всеки българин, живеещ с разбиране за собствената си, различна от всички други, националност – образът на „прогнилата империя“, който в популярното съзнание много бързо бива заместен от образа на Турция и Турчина. За нас открай време е било много по-лесно да кажем кои не сме, вместо да се напъваме и да си измисляме изсмукани от пръстите неща, които биха показали някому кои всъщност сме. Пък и кой ли има нужда от това? България и българите – в един инстинктивен опит за себеразграничаване от „губещите“ в световната геополитика на деветнадесети век – винаги са желали да виждат в себе си „неориенталци“, дори „не-балканци“. Ориентът, открай време стигматизиран и „идеологически укротяван“ от колонизиращия европейски Запад от осемнадесети и деветнадесети век, винаги е бил постулиран като отрицанието, като „друго-то“ на Запада.[3] И естествено, първата реакция на всички ни, открай време, вина-ги е била, „НЕ! Ние не сме това!“ А какво точно сме? На това вече следва логичният български отговор, „Е, все аз, все аз, нека сега и другите да кажат нещо…“
Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, и който в хода на този текст ще използвам като синоним на много по-разпространения и познат на всички ни израз „национален идеал“, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на чуждия. Пътят към търсенето на ценностна система и посока, в която младата тогава (а и до днес не пораснала) нация, се е опитвала да види възможностите за собственото си израстване, за присъединяването си към кръга на „почитаните и напредничавите“, винаги е преминавал най-първо през отрицанието на огромна част от собственото й минало, на която всеки от нас е програмиран от най-ранно детство да гледа като на черната дупка в българската история. „Робството“ е онзи гигантски камък, който виси над главата на всеки от нас, досущ като у Достоевски, то е онази „клевета“, на която поетът ни е завещал „да строшим зъба“, то е нещото, което при всички случаи, при всякакви обстоятелства, не на живот, а на смърт, ние сме длъжни да изличим от историята и съзнанията си, да отречем, да отхвърлим по магически начин и да превърнем в нула, нищо. А това разбира се означава, че заедно с него трябва да бъдат премахнати и всички символи, всички асоциации, всички елементи от живота, бита и обкръжението ни, които по някакъв начин ни напомнят за неговото съществуване. За да бъдем европейци – или поне за да можем да си позволим да бленуваме за нещо такова – ние винаги сме се чувствали абсолютно задължени да отхвърляме всичко ориенталско, всичко османско, всичко турско, в себе си и около себе си. Няма значение, че всеки от нас, който е прекарвал някаква по-значителна част от живота си сред турци, има прекрасно усещане за дружелюбието, добротата и дисциплинираността на тези толкова почтени, толкова свестни хора. „Какво тук значи някаква си личност?“ далеч не е просто някаква красива фраза, изречена от един смел човек малко преди смъртта. По един магически начин, както често се случва с гениалните поети, той е успял да улови в едно-единствено изречение може би най-дълбинната умонагласа на всеки един от нас, българите: конкретният човек, конкретните неща в живота, всъщност нямат ни най-дребно значение, щом само се стигне до идеала, до битката за осъществяване на изконната цел на всинца ни. Там, на нивото на идеала, на идеологическата свръхзадача, била тя комунистическа или чисто национална, единственото нещо, което има значение, е идеята. Този тук турчин може и да е свестен – но турското у нас е по дефиниция осъдено завинаги като изостанало и назадничаво, то е част от черната дупка, а следователно трябва да бъде изчиствано с всички сили и средства.
Именно това е основната характеристика на българския национален проект, на националния ни идеал. По същността си това е модернизационен проект, целящ да изтръгне (sic!) страната и жителите й от състоянието на ориентализъм, в което, то се знае, ги е потопила Империята, инак те винаги са си били най-чисти европейци, дори по-рано и от самите европейци. Друг е въпросът, че ориентализмът на Византия, който е идея също толкова близка до ума, колкото и ориентализма на Османската империя (в края на краищата, Византия е била достатъчно много разглеждана като същото това „друго“ на Запада, за да бъде нападната и опустошена от него; немалко учени твърдят, че завземането на Константинопол от османците е било по-малко опустошително от първото, онова на кръстоносци-те[4])... та, същата тази Византия, тоест още по-дълбокия ни корен, изглежда никога не е била подлагана на сериозно осмисляне от обобщаващото ни национално съзнание. Но, добре, добре, нека сега не издребняваме. От тази основополагаща ценностна идея на българския национален идеал следват и главните му специфики, свързани с преследването на модернизационния проект: след като сме (целе)положили себе си и националността си като не-ориенталски и не-турски, ние разбира се трябва да ги доведем до логичния им завършек, „изчиствайки“ страната от всичко ориенталско и османско, турско. Това е едната му, вътрешна страна. Другата, външна страна, се изразява в това, че, разбира се, ние имаме дълбоко благородната задача (Зададена от кого? В името на какво, освен на самата себе си?), да „българизираме“ заобикалящите ни хора, групи и етноси, дори и когато тяхното собствено съзнание за самите себе си или не е „баш съвсем българско“ (македонци?), или си е направо различно от българското, ако и породено от същите или подобни, географски и исторически обстоятелства (гърци или сърби, доколкото те обитават земи, обявени от нас или някой друг за български – в Сан Стефано например, от самата Висока порта, ако и под тежестта на една току-що изгубена война, ако и в съгласие с границите на българската ек-зархия, но пък какво точно означават „границите на екзархията“, примерно, при условие, че сърбите от онова време нямат изобщо никаква екзархия в границите на Империята?) С други думи, външната страна на българския национален проект и идеал се изразява в неумиращата мечта по Сан Стефано и непрестанните ни опити, до края на Втората световна война, да я осъществим на каквато и да било цена. Резултатите от всичко това са добре известни на всички ни. Преминавайки на бегом през историята, и поне засега оставяйки настрана онези разумни хора, разумни българи, които са се опитвали да се противопоставят на пиянството на национализма (Александър Стамболийски например – единственият български премиер, който не е желаел да живее в София и е предпочитал пред нея родното си село; дали е случайно това, че годините на неговото управление са едни от малкото в най-новата българска история, в които изглежда са правени някакви реални опити за третиране като равни граждани, на българските турци?)... та, на бегом през историята, ще побързам да достигна до печалната равносметка: ЧЕТИРИ! национални катастрофи – краищата на трите печални войни (само най-първата от които може да се разглежда като справедлива и освободителна, но само докато опиянението от победите не замъглява разумите на всички български военачалници и политици и ни довежда до Чаталджа, а по-късно и до трикратни откази за мирни договори с турци и гърци, които биха могли да доведат до избягването на Междусъюзническата), плюс двете Световни, и накрая печалния край на българския комунизъм, с катастрофалното противопоставяне между българи и турци, довело ни едва ли не до гражданска война, и продължаващо да разделя хората в страната и до днес.
Какво още трябва да ни се случи, за да проумеем най-после – след всичките пъти, в които сме стоварвали колективната отговорност за поредния катастрофа-лен провал все върху раменете на отделни хора, групи или партии – че проблемът е не в лошите водачи, които си избираме, а в самата свръхзадача, която преследваме заедно с тях, отново и отново, до поредната национална катастрофа? Колко още пъти трябва да стигнем до ръба на върховно национално падение, на пълно отчаяние и загуба на вяра в собствените сили, дори на най-простичка способност „да бъдем нормални“, за да проумеем най-после тази толкова очевидна истина?
Колко още пъти?
Оставям ви засега, ако имате желание, да поразмислите малко върху този въпрос, а междувременно сам се завръщам към заглавната идея на този текст, а именно неотложната необходимост от това да преосмислим радикално отношението си към собственото си целеполагане и ценностна система. Българската идентичност, открай време полагана като не-ориенталска и не-балканска, губи чрез това рязко откъсване на корена ни от почвата, в която той по неизбежност е предназначен да расте, връзката със земята, с реалността, и по такъв начин отново и отново ни лишава от тъй решаващата в моменти на кризи и катаклизми способност за запазване на здравия разум, на простичката, земна и народна, способност за съждение. Дай на българина някакъв висок идеал – а след това се приготви да изнасяш труповете. Такава, или някаква близка до тази, изглежда равносметката от сто и петдесетте години (или двеста и нещо, ако трябва да броим от Паисий), в които всички ние живеем с този национален проект, с този идеал.
А това означава, че е крайно време да променим нещо. Нещо много дълбоко, много решаващо, за собствения ни образ, за идентичността ни. Най-после да приемем самите себе си без комплекси и страдания, ако щете. Най-после да започнем да разделяме плявата от зърното. Да открием ценното в Ориента, в Изтока, в Бал-каните, в себе си, а не механично да отхвърляме всичко.
Това, разбира се, не означава да се откажем от мечтата по Запада. Всичко, което трябва да направим, е да престанем да гледаме на нея като на толкова несъвместима, толкова изличаваща, изконната ни природа на хора от Изтока, на ориенталци. Защото Ориентът в никакъв случай не означава само и единствено липса на цивилизация. Както всички знаем отлично, до един определен водораздел в историята, в лицето на Византия, той дори се е считал за водещ в световната култура (никак не е случайно това, че киевските варяги, далеч не толкова притискани колкото нас от географските и политически обстоятелства, са избрали на-пълно свободно източноправославното, а не католическо християнство – кой по онова време би могъл да предполага, че историята в края на краищата ще обяви този избор за „по-малко изгоден“, поне от гледна точка на днешните реалности?) Никак не е трудно, ако само запретнем ръкави и се потрудим малко повече, с малко по-малко замъглени от мечти по Запада глави, да открием предимствата на Изтока. В края на краищата ние не сме единствените, които са изправени пред тази задача. Заедно с нас е и целият, реалният Изток, или поне неговата по-близка до Европа част… А това означава, че, на първо място, ние се нуждаем от радикално преосмисляне на собственото си минало. От нов поглед към онези петстотин години, или поне на първите триста от тях, в които Империята не само не е била загниваща, ами напротив, е била може би най-динамичната в Европа – и за добро, и за зло. В откриване на нова гордост, ново самочувствие, ново усещане за себе си, идещо именно от осъзнаването на простичкия факт, че в историята, в съзнанията, в идентичностите на всички ни, просто няма каквато и да било черна дупка. Ние сме това, което сме, и голяма част от него се дължи на факта, че в продължение на векове сме били поданици на гигантска империя. Наш собствен избор, а не някаква наложена от съдбата неизбежност, е да се научим да гледаме на това със спокойствие, а – защо не – и с гордост? В края на краищата Османската империя, колкото и очите ни да са помътени от образа на загниващата, беззъба старица, осъдена на рапарчетосване от най-различни велики или не чак дотам велики сили, е нещо, което е просъществувало цели седемстотин години, и през по-голямата част от това време тя съвсем не е била това, което прави от нея непосилно бързо-то развитие на Западна Европа, в съчетание със собствената й неспособност от своя страна да предложи някаква идеологическа и икономическа база за подобно развитие. Империята е била здрав, силен и гъвкав обществен организъм в продължение на много дълго време – и само силната избирателност на родната ни историография, като следствие от пълното промиване на колективното национално съзнание от идеята за първородния грях на Империята, не ни позволява да си изградим един много по-реален, много по-достоен за уважение, неин образ. Тук ще изредя, в съвсем конспектна форма, поне няколко основания за реална гордост от принадлежността ни към тази истински мощна и до известен момент в развитието си прогресивна – именно прогресивна – обществена структура, определяла битието и живота на етноса ни в продължение на толкова много векове.

И така:
1. Във времена, в които в Западна Европа религиозната толерантност е не-що напълно недопустимо, в Османската империя цари просто невероятна за онези времена търпимост. Това е факт, добре известен у нас, но винаги някак набутван под килима.
2. Също така във времена, в които селяните в Западна Европа са повече или по-малко напълно закрепостени, напълно приковани към парчето земя, което обработват, в Империята цари една сравнително прогресивна, сравнително свободна система за обработка на земята, свързана с така наречените тимари – форма на поземлена собственост, предназначена да запази върховното господство на султана върху най-важния капитал на онова време, земята. Като следствие от това в Империята съществува и добре разработена законова система за защита на селяните от нечовешка експлоатация (основаната й форма са вакъфите, но по принцип свободата на придвижване и избор на поминък и занимание от вековете на разцвета на Империята, тоест до началото на седемнадесети – е далеч по-голяма от онази в Западна Европа. Мнозина учени дори смятат, че принципната причина за спокойствието вътре в основните граници на Империята – а това означава директно по нашите земи, които много рядко, за да не кажа почти никога, не са разтърсвани през това време от войни или въстания – е в това, че стандартите на живот са били сравнително високи)[5].
3. Законодателството на Империята, също от гледна точка на онези време-на, е било сравнително напредничаво и оставящо доста голямо свободно пространство за немюсюлманските поданици, които са притежавали значителни културни и религиозни свободи, гарантирани от закона.
Това, в най-общи линии, са някои от основанията за отхвърляне на остарялата и откровено изкривена представа за Османската империя и реалностите от нейното съществуване, с които израства всяко българско дете (и която е кодирана в главата на всеки българин и българка, като по този начин напълно блокира способността им за нормално отношение към една огромна част от собствената история, а следователно и собствената идентичност).
Едва след като сме успели, поне донякъде, да изчистим съзнанията си от баласта на едно удивително остаряло, а всъщност директно ретроградно мислене, което буквално ни връзва за ръце и нозе, ние ще станем способни да търсим нови основания, нови форми, на българския проект (но този път не „национален“, а граждански), и да се заемем сериозно с най-наложителната задача на деня – обе-диняването на всички граждани на Републиката под действително общ, действително обединяващ всички ни, идеал. При което не е нужно да изобретяваме отново колелото. Идеалът за доброто гражданско общество е нещо, което вече е изпробвано и осъществено на много места по света. За нас самите това означава просто идеалът на функциониращата демокрация, зависеща не толкова от добрата воля и умението на управляващите, колкото от свободната, но мъдра, зряла воля на гражданите, които вече на няколко пъти в историята на тази страна са успявали, в моменти на почти неизбежни катастрофи, да се обединят и противопоставят на лудостта, за да останат в историята, веднъж като спасители на евреите и втори път – като граждани на онази балканска страна, която успя да спаси мира си сама, без помощ отвън, противно на мощните етнически импулси, които я разкъсваха в същото това време, в точно същия исторически момент.
Ще се опитам да опиша идеята с по-близки до сърцето думи. Онова, около което можем и трябва да се обединим, е заслужената гордост на хора, които познават и могат да оценят ценностите на човешкия живот, човешкото съществуване, особено в моментите, когато тези ценности се намират в непосредствена заплаха. България е единствената страна на Балканите (а може би и в Европа), която на два пъти е успявала да избегне заплахата от извършване на нечовешки престъпления (първия – все още непълно, все още наполовина, като едновременно и спасява, и унищожава, части от еврейското си малцинство; втория – когато избягва непосредствената опасност от гражданска война в началото на 90-те години). То-ва са сериозни, уникални основания за изграждане на напълно нова, по същество гражданска, българска митология и идеология, под мотото „Ние сме РАЗЛИЧНИТЕ хора тук, на Балканите!“. Ние сме онези, които са успявали да не се поддават на националистическите си демони, които – при всички уговорки и признания, свързани с инак доста окървавената ни история – все пак са успявали да дадат пример на всички останали (а може би и на самите себе си). Ние сме не само географският център на Балканите. Ние сме и неговият граждански център, ние сме онези, кои-то желаят да се обединят не под идеята за изключването на „другия“, а под идеята за реални, всеобщи човешки правдини, ние сме наследниците на Апостола Васил Левски – най-модерният, най-съвременният от всички български герои, а не на хилядите националисти, които отново и отново са ни хвърляли в пламъците на един или друг убийствен конфликт. Ние сме ХОРАТА.
Всичко това може и да звучи наивно и глупаво в сегашния момент, но самият аз съм уверен, че в тази толкова простичка идея е заложен огромен потенциал. Изключително важно е да се отбележи, че тук става дума не за отричане и отхвърляне на националното чувство, а за изчистването на същото това чувство, на реалния български патриотизъм; за един нов, също толкова български, само че из-чистен от омраза към другите и търсене на собствени изгоди за чужда сметка, патриотизъм. Да, именно патриотизъм. Български граждански патриотизъм. Патриотизъм, включващ всички граждани на страната, в РЕАЛНА независимост от произход, религия, пол, сексуални предпочитания и прочие. Патриотизъм за всички, а не само за избраните малцина.
Както казах, вече сме го правили, вече сме го постигали. Колкото и хилаво, колкото и младо да е гражданското общество в България, то има в историята си два гигантски примера за своя собствен героизъм – и трябва да съумее да ги превърне в реалната основа за новата вяра, новата идеология, новата митология, новия български проект. Тази страна трябва да докаже – първо на себе си, а след това и на всички останали – че е в състояние да надмогне миналото и да се превърне в онзи център на демокрацията и човешките правдини тук на Балканите, от който всички имат толкова неотложна нужда. Няма да е лесно. Няма да е лесно да убедим дори самите себе си, камо ли пък другите. Ще има много скептици, много сеирджии, много подигравателни, а може би и враждебни, гласове и воли. Но ние трябва да го постигнем. Просто защото на всички ни е ясно, че така изгубени, така лишени от вяра в самите себе си, в ролята, в съдбата, в пътя си на това място, в този живот, ние просто не ставаме за нищо. Както е казал поетът: „ако би бегали – да мрем по-добре“.
Ние можем! Ние трябва! Ние ще!
Помнете ми думите!
(И – ах, да – опитайте са да помислите малко повече за Империята и нейната история. Което най-вероятно ще означава, че ще ви се наложи да замените голяма част от информационния си и ценностен багаж с нов. Но пък, хей, кой от нас няма нужда от малко духовно пречистване, особено когато залогът е толкова гигантски, толкова решаващ за всички ни…)
декември 2012, Берлин

[1] Neuburger, Mary. The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, London: Cornell University Press, 2004, p. 23.
[2] Под „национална“ история тук разбира се имам пред вид историята на оформянето на българската нация от края на 18-ти век насам, а не цялостната българска история.
[3] Виж по този повод класическия труд на Едуард Саид. За Саид, във всеки случай, проблемът има дълбоките си корени още в античността, а не е просто по-рождение на колониалната епоха. Said, Edward. Orientalism. London: Penguin books, 2003.
[4] Виж например Lewis, Bernard. Europe and the Turks: The Civilization of the Ottoman Empire. http://www.historytoday.com/bernard-lewis/europe-and-turks-civilization-ottoman-empire (2.12.2012)
[5] Виж по тези въпроси Adanir, Fikret. Tradition and Rural Change in Southeastern Europe during Ottoman Rule, в Chirot, Daniel (ed.). The Origins of Backwardness in Eastern Europe: Economics and Politics From the Middle Ages Until the Early Twentieth Century. University of California Press, 1991. За по-мащабен поглед върху въпросите и проблемите на икономическото развитие на Империята може да се види Inalcik, Halil and Quataert, Donald (eds.). An Economic and Social History of the Ottoman Empire. Cambridge University Press, 1996. Разбира се, най-близкото до ума решение е да се прочете Османска социално-икономическа история на Вера Мутафчиева. Изд. „Жанет 45“, 2008. Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“.

СНИМКИ:
ЛИЧЕН АРХИВ НА ОЛЕНКА МИЛАНОВА
ЛЯТО 2012 г.
Видин
Оленка Миланова-археолог
Регионален исторически музей
С РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА СПАСИТЕЛНИ
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ РАЗКОПКИ №370/ 2012
ОКОЛО „КРЪСТАТА КАЗАРМА“

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин