Битката между Бунархисар и Люлебургаз пречупва статуквото

След боя, воден от 2-ра бдинска бригада през нощта на 11 срещу 12 октомври около с. Кавакли, на 20 км южно от Лозенград в посока към Бабаески, съприкосновението с противника бе на път да бъде изгубено. Генерал Димитриев докладва в щаба на действуващата армия, където още не можеха да си обяснят паническото отстъпление на врага, че и петте корпуса са претърпели поражение: „По нашите сведения никаква опасност откъм Виза няма. Духът у противника е твърде паднал. На мнение сме, при всичката умора на нашите войски, да не спираме и да не даваме на неприятеля да се устрои. Добре би било, като оставя една бригада с един-два полка кавалерия в Лозенград, с всички останали сили да настъпя компактно към Бабаески, да заема този пункт, а ако може и Люлебургаз и да скъсам железопътните съобщения Одрин — Цариград. В успеха на този план не се съмнявам. Моля да ми се подчини безусловно и напълно кавалерийската дивизия”.

Генерал Фичев отхвърли предложения план, защото „се отклоняваше от главния обект на войната — разбиването главните сили на неприятелската армия”. Той се опасяваше, че ако последните са събрани на линията Бунархисар — Люлебургаз, лявото крило и тилът на 3-а армия се подхвърляха на заплаха. Не може да се отрече, че началникът на щаба „по интуиция” предугади новото съсредоточаване на противника. В щаба на 3-а армия предполагаха, че главните вражески сили са отстъпили към Бабаески и Люлебургаз, а към Бунархисар са се отклонили „малки части”. Генерал Димитриев се хвана на бас с генерал Павел Христов, че бил „готов да си отреже главата”, ако по посока на Виза се срещнат повече от 5000 вражески войници. И загуби облога, но негови бойци загубиха и главите си. Фронтовото разузнаване се оказа слабото място на победоносната българска армия.

Въпреки че стратегическата обстановка изискваше далечно преследване на бягащия враг с цялата 3-в армия, генерал Фичев се ограничи да разпореди завършване на тактическото преследване на бойното поле, като се даде почивка на по-голямата част от войските. Изпратената на 12 октомври директива № 4 заповядваше 2-ра армия да усили заслона срещу Одринската крепост с нови части и тежки оръдия, 1-ва армия да се придвижи напред до линията Мусуч — Енидже с охранителна задача, 3-а армия „остава на заеманите позиции в Лозенград и околностите му, а конната дивизия да настъпи по пътя Лозенград — Бунархисар — Виза и да осветлява фронта Тюркбей — Караагач — Урумкьой, като изпрати самостоятелни разезди към Бабаески — Люлебургаз”. Генерал Димитриев обаче насочи конната дивизия към Бабаески, поради което не бе своевременно разкрито фланговото вражеско съсредоточаване при Бунархисар — Виза . От тази посока командуващият бе спокоен.

Вечерта на 12 октомври генерал Фичев упрекна полковник Константни Жостов, началник-щаб на 3-а армия, за излизането толкова напред на 4-а преславска и 6-а бдинска дивизия, което не било съобразено с директива № 4 и застрашавало връзката между двете отделни армии. Според Главната квартира в околностите на Бабаески и Люлебургаз се събирали значителни неприятелски сили, така че движението на 3-а армия на юг могло да я застави да воюва сама с тях, без възможност да получи поддръжка от 1-ва армия, следваща на 20 км зад нея. Началникът на щаба предупреди да се избягнат разделените действия на двете армии, което щеше да ги постави в затруднено положение: „Преди да се пристъпи към решителни действия, 3-а армия трябва да се държи по-групирана и по-отблизо до Лозенград, като поддържа тясна връзка с 1-ва армия.” Полковник Жостов потвърди, че вражеското отстъпление се съпровождало с паника поради българското бързо и стремително настъпление: „Духът на нашата армия е силно повдигнат и всички са готови да принесат още нови усилия, само да не дадем на противника да се опомни и да се събере със сили, което неминуемо ще стане, ако ние останем в Лозенград.” Той пак повтори мнението, изказано от генерал Димитриев, да се продължи настъплението към Бабаески, където да се разбие противникът, „който по никой начин не може да ни превъзхожда по сили”, за да се прекъсне железопътното съобщение между Одрин и Цариград. Очакването на поредната директива обричаше 3-а армия на бездействие, пропускаше се благоприятният случай да се унищожи противникът, преди да се укрепи на нови позиции.

Генерал Димитриев продължи да вярва, че деморализираният противник се намира „в страшно разстройство”. На 13 октомври сутринта той отново настоя пред генерал Фичев: „Колкото и да сме уморени, все пак най-доброто е да вървим веднага решително напред и да не дадем на неприятеля да се съвземе... Духът на нашия войник след достигнатите успехи е на недосегаема височина и тази морална енергия трябва да се използува. Ако може, нека 1-ва армия да отмени своята днешна почивка, да излезе на мястото си, а утре да ми се разреши да настъпя с 3-а армия и завладея Бабаески и Бунархисар, а ако може и Люлебургаз. С това ние ще внесем в противника ново разстройство и паника, които ще бъдат най-добрият залог за окончателното тържество на нашата кауза... Имаме положителни сведения, че в Бунархисар няма никакви неприятелски сили” . Опасно заблуждение.

В 15 ч. на 13 октомври генерал Фичев предложи на царя настъпление на следващия ден с 1-ва и 3-а армия срещу линията Бунархисар — Люлебургаз, на която противникът да се задържи от 3-а армия, а с 1-ва армия да се нанесе решителният удар срещу неговия ляв фланг, като се отхвърли към Странджа. Фердинанд одобри решението, предназначено да залегне като основна оперативна идея в следващата директива на Главното командуване. Но един час по-късно се получи телеграма от генерал Димитриев за оттеглянето на противника от Бабаески към Люлебургаз: „Моля да се побърза с настъплението, за да не изгубим контакта и да можем да преследваме енергично” . Този път началникът на щаба се поддаде на увещанията, разчитайки на достоверността на сведенията, придобити от командуването на 3-а армия.

Най-сетне щабът на действуващата армия сподели гледището на генерал Димитриев и заповяда на 1-ва софийска и 10-а сборна дивизия да се приближат към фланга на 3-а армия, за да я поддържат в случай на нужда. Конната дивизия влезе в разпореждане на командуващия 3-а армия със задължението да се обърне особено внимание на пътя Бунархисар — Виза, защото по сведения на Германския генерален щаб десният фланг на вражеските главни сили достигаше гр. Сарай. Но в щаба на 3-а армия бяха убедени, че главните сили на противника са отстъпили на линията Люлебургаз — Бабаески, а само малки части от 3-и корпус са се оттеглили към Бунархисар — Виза. На 13 октомври жителите на Бунархисар изпратиха депутация с молба да се заеме опразнения от османските войски град преди плячкосването му от башибозуци. Същия ден 10-а погранична дружина влезе в града след ожесточена престрелка с вражески отряд, изпратен да прибере изоставените по пътя за Лозенград оръдия. Узна се, че наблизо е разположена една османска дивизия, но нищо друго не предвещаваше прииждането на пресни сили от Мала Азия точно срещу левия стратегически фланг на българската действуваща армия.

Късно вечерта на 13 октомври отделните армии получиха директива № 5, според която 1-ва армия трябваше да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески — Люлебургаз, а 3-а армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургаз — Чорлу — Цариград. Конната дивизия получаваше задачата да осветли района Бабаески — Люлебургаз — Караагач. Въпреки твърдението на генерал Димитриев за липса на заплаха срещу левия български фланг генерал Фичев остана със съмнението си и предвиди, ако главните вражески сили изникнат на линията Бунархисар — Люлебургаз, двете отделни армии да разменят ролите си — 3-а армия да атакува фронтално, а 1-ва да извърши обхода откъм Люлебургаз и отблъсне неприятеля към Странджа. Но в хода на сражението съществуваше опасността размяната на задачите да закъснее, като обхождащото крило на 3-а армия се изложи на флангови удар.

Тъй като щабът на действуващата армия предупреждаваше за опасността откъм Виза — Бунархисар, а и постъпиха сведения от 10-а погранична дружина, генерал Димитриев насочи цялата 5-а дунавска дивизия по лявото крило на армията и на 14 октомври вечерта, придвижила се по сравнително добри пътища въпреки проливния дъжд, тя се разположи на линията Инджеклер — Бунархисар — Яна, без да открие значителни вражески сили. Така тази дивизия излезе пред линията, заета от 6-а бдинска и 4-а преславска дивизия, устроили бивак по-назад от посочените им обекти — Мандра — Кавакдере — Асанбейли, с което се излагаше преждевременно и отделно на противников удар.

Конната дивизия влезе в очистения от врага гр. Бабаески и достигна линията Айвали — Иванкьой — Пурлия, където бе спряна с огън от противниковата пехота. Без нейните първостепенни сведения „ушите на армията бяха глухи, а очите — слепи”. От извършеното разузнаване генерал Димитриев заключи, че противникът се е спрял на линията Люлебургаз — Тюркбей — Караагач, като по-голямата група е разположена около Люлебургаз, а по-малката около Виза. Той не допускаше да срещне една силно заета 50-километрова позиция, поради което предложи на генерал Фичев да се разкъса „слабият център”, където да се преследва с малка част от 3-а армия а с главните нейни сили да се наблегне към Тюркбей — Караагач, след което да се завие „с лявото рамо напред” и прекъсне пътя Люлебургаз — Чорлу, като Люлебургазката група бъде отхвърлена на юг и по този начин се отреже пътят за Чаталджа. 1-ва армия трябваше с решителни действия откъм линията Татарли — Люлебургаз да прикове противника, а ако бъдеше атакувана, тогава 3-а армия щеше да съкрати дълбочината на своя обход и да контраатакува по двата бряга на Караагачдере. Много интересни оперативни разсъждения, обаче изградени върху несигурна основа.

Потресен от преживяното поражение, Абдулах паша изказа мнение неговата армия да се оттегли на силната позиция зад р. Еркене, където да се изчакат прииждащите подкрепления, за да се даде там решаващото сражение. Но корпусните командири се бояха, че оттеглянето чак до Еркене ще се отрази зле върху духа на войските, гледище споделено и от Главната квартира, заповядала Източната армия да отбранява докрай позицията по левия бряг на Караагачдере. След включване на пристигнали свежи сили се образуваха: 2-ра източна армия (3-и, 17-и, 18-и корпус) в района на Виза — Сарай, и 1-ва източна армия (1-ви, 2-ри, 4-и корпус) в околностите на Люлебургаз, а конната дивизия се намираше по пътя западно от Люлебургаз. Общо главните вражески сили възлизаха на 125 000 ножа, 300 оръдия, 9750 саби. Така 1-ва армия излезе срещу левия неприятелски фланг, по който преминаваше главният път за отстъпление към Цариград, но това благоприятно положение не се използува от Главното командуване, обладано от своята първоначална идея да атакува десния вражески фланг. Тежестта продължаваше да се поема преди всичко от ударната 3-а армия.

„Светкавичната бързина”, с която бе завзет Лозенград, надхвърли всички очаквания в големите европейски столици. Решителната битка се предполагаше да стане някъде между Одрин и Цариград. Дори в Балплац, откъдето се чуваше упрекът, че „българският народ начело със своя владетел днес повече от всякога бил в руските води”, не можеха да скрият възхищението си. На 13 октомври Салабашев прибърза да зарадва правителството: „Сега никой не говори вече за статуквото.” Но меродавните кръгове във Виена не пропускаха да изтъкнат откровено, че „апетитите на малките лесно било да възбудят ония и на големите”. Австро-Унгария също би трябвало да получи нещо, ако „се додело до разчистването на балканските сметки”. Румъния щяла да увеличи претенциите си спрямо разширена България. Макар и разтревожени от поражението на лошите си ученици, управляващите в Берлин не виждаха друга възможност освен силите да разменят мисли за интервенция, изчаквайки „една решителна битка”. Ив. Ст. Гешов допълни: „Всичко ще зависи oт нашите победи”! Ризов съобщи от Рим, че „италианското правителство се бои от нарушението на статуквото, което вече изглежда вероятно на всички тук”.

В лагера на Съглашението владееха същите противоречиви настроения между поздравяващото обществено мнение и сдържаните правителства. Във френския печат се изразяваха топли симпатии към Балканския съюз и според управляващия българската легация Стоян Никифоров: „Общественото мнение също значително се подобрява в полза на България с изключение на някои традиционно туркофилски кръгове. Всички очакват още по-големи български успехи”. От Лондон Маджаров многозначително запита: „Тук искат да знаят съгласни ли сме със Сърбия и Гърция върху подялбата. От това ще зависи много решението на великите сили”.

В Петербург продължаваха да гадаят кога османската армия би могла да надделее, та да се извърши интервенцията на силите, за каквато се подготвяше почвата. Най-красноречиво бе поведението на Бобчев, който потвърди на 13 октомври пред сър Джордж Бюканан желанието на България да се тури край на войната чрез европейска намеса, след като „се добият сериозни резултати”, а на следващия ден рязко смени тактическия похват: „Предвид славния обрат на военните действия спирам всякакви разговори, даже намеквания, за интервенция”. На 15 октомври вечерта Сазонов повика пълномощния министър, за да му честити победата, и препоръча завършване на войната. Бобчев, неразполагащ с нужните инструкции, изказа като частно мнение, че „след тези жертви и победи, необходимо е да се даде едно широко удовлетворение на балканските държави”. Външният министър се позова на липсата на единодушие между великите сили, защото не само българските желания трябвало да се удовлетворят: „Австрия ще поиска своя пай, а и Румъния не ще стане мирна.” Пълномощният министър възрази, че Хабсбургската монархия ще се задоволи с поправка на границата към Новопазарския санджак, пък „Румъния едва ли ще иска някои сериозни териториални компенсации”. Но в Букурещ чакаха с нетърпение нарушаването на териториалното статукво, за да се намесят за „възстановяване на равновесието”, поддържащо Румъния като най-голямата балканска държава, макар да отричаха тази й географска принадлежност.

В Министерския съвет радостно четяха телеграмите на дипломатическите представители и изразяваха подсилената увереност: „Нашите успехи правят глух вика за статуквото... Симпатиите и уважението в чужбина се печелят не с хитрини и умилквания на дипломацията и криеници, а с неоспорими доказателства за жизнеспособност и сила.” Гешов се стараеше да сдържа прибързаното задоволство, предвиждайки, че при разделянето на териториалните придобивки „мъчнотиите ще бъдат много по-големи, отколкото можем да си ги представим (колегите министри — б. а.)”. И въпреки страховете си той нe спомена нищо за автономията. Напротив, за да се избягнат преждевременни спречквания между съюзниците, Македоно-одринското опълчение бе изпратено не в Македония, а в Одринска Тракия. Пламнаха и първите критики на опозиционните партии. Когато стана известно окупаторското държане на сръбските войски в Скопско, дори сдържаният Андрей Ляпчев се провикна в кафене „България”: „Ето докъде докараха работите политиците с кокоши ум. Български земи с двестахилядно население се дават в ръцете на сърбите”. Той не знаеше, че на изказаното от Данев мнение — „след войната реч за автономия не трябва да става от наша страна”, Фердинанд написа: „Напълно споделям мнението на д-р Данев“ [199]. А царят минаваше за обигран дипломат. След избухването на войната автономията бе сметната излишна за пред „европейския концерт”.

На бойното поле главните сили на двете воюващи страни се приближаваха до очакваното решаващо сражение. Директива № 6 нареждаше на 15 октомври 1-ва армия да продължи движението си по посока на Люлебургаз, където заедно с 6-а бдинска дивизия да атакува противника, „за да даде възможност на 3-а армия да го отреже от пътя на отстъплението му Люлебургаз — Чорлу”. Конната дивизия трябваше да разузнава между пътищата Бунархисар — Виза — Сарай и Тюркбей — Месини — Чорлу. Нейните предни ескадрони бяха посрещнати с чест артилерийски огън от позицията на неприятеля по високия и стръмен бряг на Караагачдере. Поради недостатъчните сведения на конното разузнаване генерал Димитриев помоли да се изпратят самолети, защото, ако разполагаше с въздушно разузнаване, нямаше да бъде изненада привличането от дълбочина на пресни вражески войски.

Извършваща флангови марш, дясната колона на 5-а дунавска дивизия в състав 1-ва и 3-а бригада води ожесточен бой при селата Мандрица — Кулиба, отхвърляйки противника оттатък Караагачдере. Но генерал Христов въпреки успеха заповяда двете бригади да се оттеглят към с. Инджеклер, вместо да се окопаят пред Караагачдере, и на следващия ден съвместно с 4-а преславска дивизия да пробият центъра на противниковата позиция. Тази груба грешка се заплати скъпо най-напред от самата Дунавска дивизия, чиято лява колона (2-ра бригада) остана издадена твърде напред, заела Безименната височина между Караагачдере и Соуджакдере, на пет километра южно от пътя Бунархисар — Виза. Щабът на действуващата армия сякаш забрави собственото си предупреждение, че ръководен от германската военна доктрина, врагът ще действува по фланговете чрез обходни движения и обхвати.

Тъй като войските се управляваха от Главното командуване с директива за всеки ден, а не за завършена операция, генерал Димитриев се боеше да не я получи отново със закъснение и в 16 ч. на 15 октомври телеграфира на генерал Фичев: „За утре ако не получа навреме директива, ще продължа марша и ще достигна с десния фланг на армията с. Тюркбей, а с левия — към гр. Виза. Ако в последния пункт не се окаже нещо сериозно, ще оставя там малък заслон, а с 4-а и 5-а дивизия ще направя захождане с лявото рамо напред с цел да изляза на линията Тюркбей — Татарлар. Въобще на мнение съм да действуваме най-енергично, за да не дадем на противника да се устроява и получава подкрепления”. Упрекът на генерал Димитриев обаче бе закъснял. Оръдейните гърмежи, долитащи чак в Лозенград, не бяха отзвук на „дребни стълкновения” с неприятелски рекогносцировъчен отряд, а първите предвестници на голямата битка.

Вечерта в 19,15 ч. командуващият 3-а армия продължаваше да говори по телеграфа за „малки престрелки” пред фронта на 5-а дунавска дивизия: „По направление на Виза повидимому няма нищо... Моето мнение е утре да продължим марша, като аз направя захождане с лявото рамо напред, с цел да излеза на линията Люлебургаз — Татарли, като оставя временно една бригада заслон, която да отиде до Виза и заеме тоя пункт, като ни обезпечи левия фланг.” Генерал Фичев обаче се позова на сведения от Берлин, че ако османските войски не се удържат при Люлебургаз, то те ще спрат на линията Сарай — Чорлу или по` на изток. Генерал Димитриев заяви, че в германската столица не могат да знаят истинското положение на работите по-добре от намиращите се на фронта: „За нас ще бъде щастие, ако турците се решат да ни дадат генерално сражение било около Люлебургаз, било на линията Чорлу — Сарай, било нейде по-нататьк, но пред Чаталджа. На всички тия линии ние ще ги бием, и ще ги бием тъй, че да не бъдат в състояние да задържат дългата, но укрепена Чаталджанска линия. Напред, решително напред, доколкото допущат това продоволствените средства. Да смитаме напреде си всичко, да достигнем до Чаталджа, а там ще гледаме.” Единственото условие бе да се привлече от под Одринската крепост 3-а балканска дивизия, която да осигури десния фланг откъм Родосто и Галиполи.

Щабът на действуващата армия предполагаше, че главните вражески сили се намират на линията Сарай — Чорлу, а всъщност те бяха в непосредствена близост до двете български армии по линията Бунархисар — Караагачдере — Люлебургаз. Боят, воден от дунавци, остана неизвестен за Главното командуване и за 16 октомври се издаде директива № 7, нямаща нищо общо с действителността, поставяща неизпълними задачи, понеже „положението на противника не е уяснено”. 1-ва армия да достигне линията Бедеркьой — Сатъкьой, 3-а армия до линията Сатъкьой — Виза, а конната дивизия да настъпи по пътя Люлебургаз — Аладжели, като изпрати силен рекогносцировъчен отряд към Айробол и завземе станцията Муратли. Дадените точки се намираха зад още неподозираната вражеска позиция Бунархисар — Люлебургаз. Идеята за нанасяне решителен удар с 3-а армия, отхвърляне на юг и отрязване от Цариград бе вече неосъществима.

Докато българското Главно командуване се стремеше да извърши обход на левия вражески фланг откъм Люлебургаз, Назъм паша се стараеше да нанесе решаващия удар с десния си фланг в посока Бунархисар — Яна, за да прекъсне съобщенията на 3-а армия с Лозенград. Генерал Димитриев все още допускаше, че по левия бряг на Караагачдере ще се срещнат неприятелските ариергарди, а главните сили на противника ще приемат сражението „някъде по` на изток”. Още с изгрева на слънцето на 16 октомври 2-ра дунавска бригада се насочи към гр. Виза с намерение да го завземе „почти безпрепятствено”, обаче бе спряна при Соуджакдере от настъпващи гъсти вражески колони. Никой не предполагаше, че те са от състава на подсиления 3-и корпус, превъзхождащ и с артилерия. По скалистите височини в полите на Странджа пламна битка, в която всички участници почувствуваха, че „ще се решава съдбата на България”. Най-ожесточеният бой се поведе за господствуващата стратегическа Безименна височина, където храбреците от 18-и етърски и 20-и добруджански полк отблъснаха редуващите се непрекъснато пристъпи на прииждащите пълчища. Редовете оредяваха и в най-критичния миг дотичаха на помощ бойните другари от 1-ва бригада, която, разкарвана напразно през нощта до с. Инджеклер, след само двучасова почивка се втурна да удържи лявото крило по възвишенията пред Соуджакдере. 3-а бригада прогони турците на левия бряг на Пуралидере, осуетявайки обхода в тила на другите две бригади. Вражеското настъпление бе спряно късно вечерта. След няколко кръвопролитни атаки и контраатаки „на нож” Безименната височина замръкна в български ръце.

Генерал Димитриев схвана, че противникът е заел здраво линията Тюркбей — Караагач — Виза, поради което в 9 ч. помоли генерал-лейтенант Васил Кутинчев да ускори марша на 1-ва армия, за да го поддържа енергично. При новосъздадената обстановка ролите на двете армии се разменяха — 3-а-армия атакуваше фронтално, а 1-ва армия трябваше да обходи левия неприятелски фланг. Своята оперативна идея командуващият 3-а армия изложи в телеграма до царя от 14 ч.: „Досега боят върви по цялата линия успешно. Поканих генерал Кутинчев, като пристигне в Люлебургаз, да загъне дясното рамо напред, та да отхвърлим противника към Странджа планина”. Новият стратегически замисъл бе възприет от щаба на действуващата армия.

4-а преславска дивизия атакува височините около с. Караагач, осеяни с „кинжални батареи”. Въпреки убийствения огън българските войници се понесоха „на нож” по стръмнината, падайки, ставайки, хващайки се за всеки шубрак, за да достигнат гребена и прогонят окопалия се противник, завземайки 36 оръдия. В 17,30 ч. позицията бе пробита, обаче не достигнаха сили да се развие успехът в дълбочина. Командуващият 3-а армия заповяда дивизията „да се задържи на него (участъка на пробива — б. а) и да го разшири”. Той отново поиска съдействие от 1-ва армия по направление на Люлебургаз да заходи с дясното рамо напред към Сатъкьой, „за да натиснем противника към Странджа и да го отхвърлим от главния му път за Цариград”. Генерал Кутинчев не бе намерен нито по телеграфа, нито чрез офицера за свръзка. 4-а и 6-а Дивизия се биеха на фронт 25 км, а 1-ва дивизия още не бе се явяла да заеме своя участък. Силите на врага вече се изчисляваха на 90 — 100 000 души пред фронта на 3-а армия и 40 — 50 000 пред 1-ва армия, или общо около 140 000 души. Генерал-майор Стефан Тошев обеща „неговите шопи” да атакуват на разсъмване. Понеже цялата 3-а армия бе вече хвърлена в кръвопролитното сражение, ударът трябваше да нанесе 1-ва армия.

За да подпомогне преславци с разполагаемите сили, генерал Димитриев заповяда 6-а бдинска дивизия да прати напред и последния си войник. Вечерта началникът на дивизията генерал-майор Православ Тенев лично поведе 2-ра бригада в атака при с. Тюркбей, достигайки Караагачдере. 1-ва бригада след ожесточени схватки превзе височините северозападно от гр. Люлебургаз и влезе в неговите покрайнини. Контраатакувана от свежи вражески сили, бригадата бе отхвърлена от града и зае за отбрана височините, докато пристигнат дългоочакваните предни части на 1-ва софийска дивизия. Десният фланг не само бе осигурен, но и чрез него можеше да се въздействува върху по-нататъшния ход на битката.

Генерал Димитриев не биваше толкоз строго да съди своя колега, защото и той предполагаше погрешно, че Люлебургаз е опразнен от противника. На призива за незабавно съдействие в 11,20 ч. генерал Кутинчев отговори: „1-ва армия настъпва с цел да атакува противника. В изпълнение на това естествено е, че тя ще съдействува на 3-а армия.” 1-ва и 10-а дивизия развърнаха само по една бригада в права линия и отхвърлиха противника източно от Люлебургаз. В 14 ч. командуващият 1-ва армия заповяда на генерал Тошев да ускори крачката на своята дивизия, за да подкрепи с пълни сили дясното крило на съседната армия. Връзката между щабовете на двете отделни армии бе прекъсната точно когато съразмерването на действията стана най-необходимо.

Отседнал с щаба си в с. Иванкьой, генерал Димитриев обмисли положението и в 20,30 ч. изпрати донесение до Главната квартира: „Днес цялата 3-а армия постепенно се ангажира в боя срещу укрепената неприятелска позиция по левия бряг на Караагачдере и към вечерта въведе в дело всичките си сили. Успяхме да се задържим на мръкване на заетите позиции. Противникът контраатакува няколко пъти, но нашите се удържаха. Имаме много ранени. Надвечер късно пристигна 1-ва дивизия и се развърна на неприятелския ляв фланг. Утре ще продължа боя”. През цялата нощ се очакваше напрегнато директивата на Главното командуване, където стана ясно, че е в ход „генералното сражение, от което ще зависи изходът на цялата кампания”.

Директива № 8, изпратена от Главната квартира в Стара Загора на 17 октомври в 3,40 ч., достигна щабовете на 1-ва и 3-а армия между 6 и 7 ч., когато те тръгваха за наблюдателните пунктове, за да преживеят тревогите на най-тежкия и съдбоносен ден. Съгласно нейното съдържание 1-ва армия оставаше в резерв на 3-а армия, „като с една бригада заеме позиция при Люлебургаз и се окопае”. 3-а армия, трябваше да обърне особено внимание на лявото си крило, където срещу 5-а дунавска дивизия се стовари 2-ра източна армия. Към него се насочваше една бригада от 3-а балканска дивизия. На конната дивизия бе възложено да охранява десния фланг на 3-а армия. Командуващият армията се задължаваше „да се старае да отхвърли противника на изток”. Внезапно срещнатата силна съпротива на укрепената линия Бунархисар — Люлебургаз накара щаба на действуващата армия да се грижи преди всичко за сигурността на фланговете. Стратегическият замисъл се съдържаше в това 3-а армия да привлече противника по фронта на заетата позиция, а с 1-ва армия да се нанесе решителен удар по левия му фланг. С тази директива Главната квартира сметна, че е изпълнила задачата си да подготви стратегически сражението и предостави на командуващите да ръководят операцията на бойното поле. Ясно пролича намерението да се обедини командуването на групата армии с даване предимство на генерал Димитриев, който предричаше, че въпреки променливия успех в боевете „все пак (той — б. а.) е видимо в наша полза”.

В Главната квартира на османската армия придаваха особено важно значение на своя десен фланг, тъй като, ако той беше обхванат, Източната армия щеше да бъде отхвърлена към Мраморно море и отрязана от пътя за отстъпление към Чаталджанската укрепена позиция. Ето и признанието на Махмуд Мухтар паша: „Тогава армията вероятно щеше да бъде принудена да се предаде.” Главнокомандуващият Назъм пата заповяда да се извоюва „решителната победа” в направлението Бунархисар — Лозенград, като 3-и корпус бъде подкрепен от 18-и корпус. Господството на гръцкия флот в Бяло море не позволи прехвърлянето на азиатски войски в Македония и всички се струпаха в Тракия.

Още в зори на 17 октомври противникът откри мощен артилерийски огън по позицията на 5-а дунавска дивизия и тръгна напред със сили, оценявани на около 50 000 души. Българската пехота, недостатъчно поддържана от своите батареи, отговаряше с пушечен огън и нож, атаките се редуваха с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минаваха от ръце в ръце, но численото и огневото превъзходство на врага надделя и към 15,30 ч. оределите полкове отстъпиха 6—7 км назад към Бунархисар, където се окопаха по хълмовете източно от града. Генерал Димитриев заповяда: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се сдържайте непременно. Нито крачка назад!” Надвисналата голяма опасност от обхождане на лявото крило накара командуващия 3-а армия да поиска от 1-ва армия да наблегне с всички сили на левия неприятелски фланг. Полковник Тантилов бе изпратен с отговорно поръчение до генерал Кутинчев. А до генерал Христов заповедта бе втора и последна за деня: „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад. На добър час”! Чудно добропожелание в двубоя със смъртта.

4-а дивизия осъмна на командните височини по левия бряг на Караагачдере, врязала се в центъра на вражеската позиция. Генерал-майор Климент Бояджиев получи следната заповед: „Продължавайте енергично преследването на противника, като не му давате ни минутка да се устрои. Всички части преминават в решително настъпление, в това число и 1-ва армия. Още едно усилие и пълният успех е сигурен.” Преславци се хвърлиха „на нож” и прогониха врага към Чонгора и Топчикьой, обаче не продължиха преследването поради опасност за фланговете на разширения клин. Противникът пък се стремеше да се вреже между настъпилата 4-а дивизия и отстъпилата 5-а дивизия. Уязвим промеждутък се откри и към деснофланговата 6-а дивизия, която можеше да отреже противниковите части пред фронта на 4-а дивизия . Ето защо 1-ва бдинска бригада атакува под звуците на „Шуми Марица” и завзе с. Тюркбей, нахълтвайки „на нож” в първата окопна линия, а 2-ра бдинска бригада достигна до руслото на р. Караагач. Тук ги настигна заповед за окопаване, за да се изчака решителното настъпление на 1-ва армия. Вражеският център бе застрашен с пробив.

В изпълнение на директива № 8 1-ва армия трябваше да остане в отбрана, но „по силата на обстановката” въпреки гъстата мъгла до пладне тя предприе настъпателни действия и овладя линията Саралия — Люлебургаз — Овчарката. Генерал Кутинчев се стараеше да задържи резерва „в ръка” за нанасяне на решаващия удар. Генерал Димитриев обаче бе недоволен от недостатъчно енергичните според него действия на съседната армия. Той се възползува от телеграмата на генерал Савов, изпратена от Главната квартира в 12,50 ч.: „По заповед на Негово Величество главнокомандуващия употребете всички усилия да спечелите боя. Всички възможни мерки ще бъдат взети да бъдете подкрепени утре със свежи части изпод Одрин. Тая победа нам е крайно необходима, за да може да се тури край на войната.” Отговорът бе твърде условен: „Успешното завършване на операцията между другото зависи от най-активните действия на 1-ва армия. Моля, телеграфирайте на генерал Кутинчев да ме поддържа най-енергично. Досега аз настъпвам по цялата линия, макар и бавно, но не чувствувам себе си достатъчно силен, за да нанеса само с 3-а армия последния решителен удар”.

Генерал Димитриев настоя пред генерал Кутинчев да настъпи най-енергично против левия вражески фланг, без да спазва директива № 7, дадена „при непознаване действителното положение на боя”: „Трябва да вземем на себе си инициативата, както диктува обстановката, инак — рискуваме да компрометираме цялата операция. Само ние, тук на мястото, сме и състояние да познаваме истинското положение на работите.” Същевременно командуващият 3-а армия упрекна и генерал Фичев: „Командуващият 1-ва армия слабо ме поддържа; това навярно вследствие Вашата директива да действува отбранително. Моля да му дадете свобода на действие съобразно с обстановката. Аз днес, макар и бавно, но се приближих до противника по всичката линия, трябва само да се налегне силно на моя десен фланг от 1-ва армия, на която досега разчитах”. Началникът на щаба опроверга горното тълкуване: „Никаква директива за отбранителни действия не е дадена. Беше заповядано 1-ва армия да заеме Люлебургаз с една бригада, за да обезпечи фланга, а с останалите да състави маневриращи войски, за да поддържа настъпателните действия на 3-а армия. Действувайте съгласно обстановката. Обърнете особено внимание на обходните посоки откъм Мидия”. Получената свобода на действие, извън почти всекидневно издаваните директиви, трябваше да се използува не само творчески, но и облечена с повече власт.

В Главната квартира обсъдиха и решиха въпроса за създаване на група армии с обединяване командуването в ръцете на генерал Димитриев, макар генерал Кутинчев да бе по-старши. Тази набързо импровизирана стъпка трябваше да се предприеме още преди началото на операцията. Освен придаваното значение на 3-а армия като главна и ударна в избора се намесиха и външнополитически съображения. Високо цененият в Петербург генерал бе по-удобен да застане начело на двете армии, приближаващи Цариград и Протоците. Данев разпалено отстояваше кандидатурата на политическия си привърженик. В 15,35 ч. генерал Савов телеграфира на генерал Кутинчев заповедта на царя: „Начиная от тоя час, 1-ва армия се поставя временно в разпореждане на командуващия 3-а армия, комуто да окажете най-пълно съдействие.” Командуващият 1-ва армия бе задължен да се отправи за Иванкьой, където заедно с генерал Димитриев да ръководят „с общи усилия” съдбоносната операция. Те не биваше да командуват „по слух”. Вечерта командуващият съединените армии докладва на Фердинанд, че днешните боеве завършили пак с променлив успех, но през следващия вече ще действува и с двете армии. Конната дивизия не премина р. Еркене, за да преследва отстъпващ вражески части, нито разруши железопътната линия. Единоначалието, липсващо в Главната квартира, бе приложено от нея не особено сполучливо на фронта.

Колко заплашително бе положението на лявото българско крило, говори една неизпратена за щастие телеграма от генерал Димитриев до генерал Кутинчев, съставена в 15,30 ч.: „Изглежда, че противникът направи пробив в разположението на 3-а армия между 4-а и 5-а дивизия на юг от Бунархисар. Ако не ме поддържате най-енергично с едно решително настъпление срещу левия фланг на противника, ще бъда принуден да се оттегля назад. Съобщете ми какво мислите”. Явно схванал компрометиращото съдържание на документа, командуващият съединените армии изпрати началника на артилерията да обясни с други думи внезапно появилата се опасност.

Полковник Тантилов бе натоварен да предаде на генерал Кутинчев, че дивизиите на 3-а армия хвърлят всичките си усилия да завземат неприятелската позиция, но ще се принудят да преминат в отбрана, ако 1-ва армия не настъпи по фронта и в обхват на левия вражески фланг, като действува най-решително, за да облекчи трудното положение на 3-а армия и й даде възможност да продължи нападенията. Вниманието тревожно се привличаше върху оттеглилата се 5-а дунавска дивизия, което можеше да последва и за цялата 3-а армия след 18 октомври, ако на този ден 1-ва армия не поведе „решителен бой” на десния фланг. Упълномощеният пратеник намери генерал Кутинчев в 19 ч., следящ действията на 1-ва софийска дивизия западно от Люлебургаз. На 10-а сборна дивизия, настъпваща в отстъп 5—6 км от 1-ва дивизия, бе заповядал да се насочи към Сатъкьой, с което да повлияе върху хода на боя на дясното крило. Командуващият 1-ва армия не сподели предаденото „песимистично гледище”. Критичният ден на решаващата битка премина в оспорвани схватки, при равновесие на силите, но с постепенно очертаващ се превес на съединените армии. Настъпателният устрем бе твърде висок, за да бъде спрян от една, макар и естествено силна противникова позиция.

Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България”. Пристигналата с обикновеното закъснение директива № 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване”.

Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.

6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.

Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество... Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.

Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед № 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.

Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.

За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.