Изпрати стари снимки от Видин и областта

Спомени на Флоро Крачунов Маринов за Втората световна война

История - Войни

Спомени на Флоро Крачунов Маринов
Спомени на Флоро Крачунов Маринов, роден на 26 септември 1922 г. в село Кутово, Видинско


На 9 септември 1942 г отидох войник в Битоля. Разпределиха ни по роти. Мен ме сложиха свързочник. Една година служих там, докато дойдоха младите. Нас, старите войници, ни накараха да ги учим. И така още една година.
В Битоля бяхме, защото България беше окупирала Македония и Гърция като съюзник на Германия.

Не можахме да сме в школата за кандидат-подофицери. И мина малко време и един след обед ни закараха в щаба в Битоля. Фелдфебела ни разпредели по стаи. Попитаха ме какво съм работил. Отговорих, че съм бил свръзка на ротния. Тогава ме пратиха свръзка на командира. Запитах се кой е този командир. А старият войник ме вкара в стаята на началника, показа ми как да го обслужвам, да паля печка. И аз останах в стаята. Заръча ми да не мърдам от командира. Да стоя в коридора и да бъдем на разположение. Аз стоях в трета стая и имаше звънец. Когато командирът звъннеше, отивах при него и той даваше заповеди.

С командира – генерал Иван Маринов, се запознах на следващия ден. Като дойдеше, аз му отварях вратата. Той врата не отваряше, винаги аз. Влизаше в стаята си и говореше. Сутрин ме питаше какво има за него – писмо, някой да го е търсил и т. н., а ако идваше германски офицер, веднага казваха: „При генерала” и аз му докладвах. Веднага казваше: „Да дойдат”. Никой не влизаше при него, без аз да съм му съобщил. Така карахме до 9.09.1944г.

Генералът беше душа човек. Много добър, много уважителен. Говореше с мен. Девет месеца бях при него до 9 септември 1944 г. Разпитваше ме за семейството ми. Разказвах му за нашите. Тъкмо голямата ми дъщеря се беше родила...

Когато имаше битка, от Ресен бяха дошли войници. И ги настаниха в покрайнините на Битоля. На 9-ти септември 1944 вече бяхме врагове с германците. На 3-ти му дойде съобщение, че го правят министър на войната. На 6-ти дойде дойде самолет да го вземе за Франция заедно с жена му и сина му. Беше съобщил на цялата армия, че заминава и махаше на всички войници от самолета. Беше добър човек. Замина първо за София, после за Франция.

Сутринта на 9-ти септември ние трябваше да тръгнем за България, но германците ни нападнаха. И плениха нашите войници. Отрязаха телефонните кабели. Напълно ни обезоръжиха. Германия вече беше във война с нас. Казаха ни да се предадем. И се сражавахме с тях до обяд, докато дойде помощ от София. Всички войници ни вкараха в щаба и после другите ги закараха в лагера. Не знам къде точно. А аз с офицерите останахме в щаба. Освен мен имаше още един войник, който не знам как и откъде се появи. Началниците ме викаха да отида в тяхната стая. А част от тях бяха в склада за дърва. Там си хвърлиха оръжията и отидоха при другите в стаята. Аз като влязох при тях, при офицерите, козирувах. Но поковник Нено Христов ми каза: „Стига, стига, вече съм пленник”. Накараха ме да отида на пазара и да им купя пъпеш или любеница, защото бях от земеделски край и разбирах от дини.

Отидох на пазара в Битоля, взех един пъпеш и една любеница. А хората ме питаха как можахме да се предадем , след като германците са толкова малко, а ние сме им се дали. Хората бяха недоволни, че българите са в плен на германците, при все, че сме повече.

Върнах се в щаба и му дадох пъпеш и любеница. Полковникът започна да ме разпитва за моето семейство. Аз му разказах, той каза, че има син. После излязох навън.

Заповяда ми: „Вземи ми папката от колата“. А ме беше страх, защото германците стреляха, но той ми каза да не се страхувам, защото германците стреляха във въздуха, за да се предадем. И аз му занесох папката. Той започна да къса документите и да ги гори. А всички офицери започнаха да си хвърлят оръжието в дървата и въглищата.

През нощта германците дойдоха и откараха нашите офицери от щаба на дивизията във Военния клуб в Битоля. И аз бях с тях На другия ден през нощта дойдоха други немци и откараха всичките офицери. Не знам къде. Аз останах там. На другия ден един друг войник, който не знам как се появи, но все след мен вървеше. Той предложи да отидем в инженерната дружина. Отидохме. Там срещнах 3-4 войници от моето село. Те бяха много изненадани, аз също.

Там си легнахме. Немците на другия ден строиха нашите войници. Ние двамата не отидохме, защото и никой не знаеше за нас. Така и нито веднъж не отидох в този строй-проверка на немците. Или се криех. Един път германски офицер дойде да провери помещението, аз се бях завил в ъгъла, където бяха някакви стари черги. Той така и не ме видя.
Част от нашите немците ги откараха да работят в някакъв техен дървен склад и да режат дърва.
Много от нашите бяха там – от селото – войници, запасняци
За да разберем къде е нашата войска, аз успях да направя връзка с един военен, който работеше като свързочник в пощата. Той ни показа как да слагаме бележките си в чанта с продукти. Той знаеше хода на войната , на фронта, на нашата войска и ние знаехме всичко. Аз четях всичко, което той ни пишеше, което бе получил от телеграфа.

Един месец изкарахме там. Бяхме 3000 български войници. Поведоха ни германците. Една нощ преспахме в една гора и под строй пеша ни откараха в Лерин.
Като пленници от Македония до Гърция и после до Новоселци все пеша сме вървели.
Стигнахме в Лерин по обед. Германците ни охраняваха и ни предадоха на гърците. Които бяха с тях. Вкараха ни в един огромен стадион. До него имаше огромна къща, в която се бяха окупирали партизаните. Те започнаха битка с германците и ги убиха до един. Влязоха вечерта в стадиона като наши освободители партизаните. Те от 14 до 18 ч. се бих с германците. Ние бяхме залегнали, но случайни куршуми убиха 8 души. Подредихме труповете един до друг. А на нас ни дадоха храна. Дадоха ни мармалад, сирене, хляб – това провизии на германците. Стигнахме пеша до едно село Новоселци. Там намерихме една къща и помолихме да се изсушим. Имаше само една жена. Тъкмо бяха обрали царевицата. Ние започнахме да я белим, за да платим за помощта. На обяд се прибра мъжът й. Дадоха ни топъл просеник да се нахраним. Той бил чиновник. И той ни каза, че идват български коли, които зареждат магазинчето и пътуват до Петрич. Бързо се облякохме със скъсаните дрехи и обувки, които още не бяха изсъхнали. Видях, че даваха храна на войниците. Отидох и взех за двамата. После се натоварихме на колата и оттам в Петрич. А колата по пътя се препълни с такива изтощени войници като нас. В Петрич прекарахме 2-3 дни. Там имаше организация и на нас, войниците, ни дадоха кредитен билет до последна гара, за да пътуваме с него. За мен беше до Видин. До Симитли пътувахме с теснолинейка. Беше пълно с войници, спасили се от фронта. Влакът беше претъпкан и отгоре върху него имаше хора. По покривите на вагоните имаше войници. Препълнени бяха.

В Лерин ни държаха 3-4 дни. Докато ни разрешиха по 500 души да се прибираме. Чу се по селата, че минават войници и искат храна. И като минавахме покрай селата, хората се бяха организирали и в края на всяко село върху голяма черга слагаха сирене, хляб, лук и кой каквото може. Докато стигнем Македония. Там имаше македонци, които казаха, че българите трябва да бъдат пленени. Македонците искаха те да ни пленят. Но от София дойдоха нареждания и ни освободиха.

А от Лерин първо ни заведоха в Кожене и всъщност от там ни освободиха. Гръцките партизани обираха дрехите на нашите войници. Аз бях много мръсен, ботушите си ги бях отрязал, за да са ми по-удобни и никой нищо не взе от мен. А гръцките партизани, част от тях бяха деца, пушките им бяха по-големи от тях.

Иначе в Новоселци първо почукахме на една къща. Там жената като ни видя с униформи, бързо затвори вратата и повече не ни отвори. Страхуваха се и от немците, и от гръцките партизани.

От София пристигнах без проблеми във Видин.
Като стигнах до Видин, отидох първо при леля ми в Кумбаир. И след това по дигата, по дигата стигнах до село. Взех и малкия си братовчед с мен. Георги бе тогава на 6 години. При Антимово чух, че се свири и играе. Хората се женеха. После стигнах и до моето село. И там сватба. Стигнах в къщи. Татко режеше дърва. Беше 30 ноември 1944 г. Мама правеше хляб. Съблякох се навън, изгориха дрехите ми.

И много бързо надойдоха хора , мъже от селото и започнаха да ме разпитват. Дядо Тудор питаше как е било. Аз му казах: „Така, както ти ни разказваше за Първата световна, точно така се случи и с нас”. Цялото село едва ли не се изреди.

Като влязохме в България хора толкова много посрещаха влака и разпитваха за своите – от кой край сте, познавате ли еди кой си... така и не се намери някой да успокои питащите. А толкова хора се бяха събрали.

А гърците все гледаха да ни оберат, комунисти бяха партизани, онова момче беше по-малко от пушката си, а казваше на гръцки, че е комендант – я комендант, я комендтант.

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин