Изпрати стари снимки от Видин и областта

Войската, военни години и моята служба - Богдан Минков

История - Войни

Във Видин беше гарнизона, седалището на Трети пехотен Бдински полк. Откакто от системата на земската войска сме възприели полковата система в организацията на военната служба, в нашия град е настанен третия полк още от времето на Княжеска България. Защо именно този полк на княжеството е бил тук, може да се гадае. Може би защото Видин е бил град с минала, неугаснала слава или броенето е започнало от запад на изток: първия - в София, втория - в Кюстендил(в последствие разформирован заради участието му в детронирането на княз Александър I) и така до последния тогава 8-ми пехотен полк във Варна.

Тук беше и 3-ти укрепен пункт Видин. Укрепен, защото градът ни беше обиколен от землени укрепления - висок вал в полукръг - от нула редут близо до Дунава и чак до девети редут вече до самия Дунав(днес градския запуснат колодрум). В тези девет редута имаше вкопани в земята каменно-тухлени помещения с вход откъм града - за евентуални укрития. Имаше и землени фортове към близките села, а имаше и такъв, полуразрушен в ловния парк, в който играехме като деца.
редута зад дипа редута зад БОР редута до строител
Нашите граждани обичаха своята войска. Спомням си как на парадите на големите празници гражданството се струпваше по улиците без да е принуждавано, за да види марша на войниците и особено да види как ще минат любимците му - батальонците, както наричаха войниците, служещи в укрепения пункт или "батальона", известен с казармения си район и до днес.

Бойното знаме на Трети пехотен Бдински полк е надписано"Девета пеша Берковска дружина". Това вероятно е от времето на земската войска, която е имала дружинен състав. През 1918 година това знаме е било пренесено от видинлията бай Христо, по прозвище "Мърц" от Македонския фронт до Видин, за да не попадне в ръцете на французите. Цялата 6-та пехотна Бдинска дивизия е била предадена на френските части не в плен, а като заложници, че българското правителство ще изпълни условията по примирието. Бойният път на нашия полк е описан на паметника на падналите герои през време на войните за обединението на нашия народ.

До Първата световна война полкът, както и всички други, е бил попълван само от войници от нашия край, но впоследствие този начин на набор на войската е променен, защото при големи загуби на жива сила в боевете се е случвало мъжете от едно населено място просто да го обезлюдят. Не следва и да се забравя, че през 1918 година един от полковете, който не се разбунтувал е и нашият. Известно време в казармите на терена около "Баба Вида", отпосле наречения плац "Битоля", се е помещавал и 15 пехотен Ломски полк. Това е отбелязано на най-стария дворищно-регулационен план на града. Това име полкът носи от названието "Поломие", т.е. поречието на река Лом.
Снимка за спомен пред Баба Вида
Всяка година нашият полк отиваше на лятно учение около селата Брусарци и Безденица. Връщаха се един или два дни преди откриването на панаира. Не само ние, децата и младежите, но и много възрастни отивахме да посрещнем полка. И ето го, задава се вече! Най-напред - военната музика, след нея - командирът на полка на кон, дружинните и ротни командири - също на коне, взводните командири -пеша до войниците. С поглед търсехме кога ще се зададат картечарите, защото тежките картечници "Шварц Лозе" бяха натоварени на коне и някак си картечарите стъпваха по-бодро от другите. Най-накрая следваха санитарните коли, а след тях последен крачеше полковият лекар, д-р Вълчо Велков ("Свраката"), но и след него вървяха двама войника с натъкнати ножове на пушките си - последната тилна охрана.

През 30-те години във Видин имаше една постройка, висока около три етажа, тухлена сграда и напълно кръгла като някаква дебела кула. Тя се намираше зад порцелановата фабрика и приблизително от нея започваше т.н. "Хаджи Ибиш махала" (Аджи биш мала). По външната стена на сградата имаше много дупки с по една летва под тях, за да кацат гълъбите, а през дупките да влизат вътре и да гнездят. Тази станция беше на военните и те са я изградили поради горчивия опит от обсадите на Видин от сърбите. В нея са развъждали пощенски гълъби. В моето детство тя вече не работеше. Малкото останали гълъби бяха на "самоиздръжка" и ползваха сградата за "безплатна квартира". Когато са я строили телефонът е бил прощъпалник, а радиото - в процес на опита. Естествено, че през втората половина на 30-те години на XX век тая станция вече бе изживяла своята роля.

Все през тия години във Видин идваше една авиационна част от нашата тогавашна авиация и престояваше три - четири месеца тук. Стануваше на голямата поляна, където напоследък беше видинския панаир. Самолетът (двигателя му) се пускаше като един войник хващаше за единия край перката, за него пък се залавяха още няколко войника и така с общи усилия я завъртаха. Чуваше се някакво пърпорене, но понякога двигателят не заработваше. Един път наблюдавах цял час тази манипулация с перката.

Видин и неговия район трябваше да се защитава при евентуална война със сърбите на високия десен бряг на река Лом, зад град Лом. Говореше се някога, отдавна навремето, когато градът беше, направо може да се каже запустен, че при една война той ще бъде изоставен, а отбраната му ще се проведе, както посочих по-горе над ломската махала "Голенци". Аз не вярвам много на тия приказки, но е имало нещо подобно още през войната от 1885 година. Когато части от нашата войска от северната част на Княжеството са се отправяли на помощ на София, части от тях са били отклонявани от Сливница и пренасочвани към Видин. Страхувайки се, че войската в нашия град е малко и няма да може да устои на сърбите, военният министър тогава, младият капитан Никифоров, е пращал подкрепления към Видин, а след това е нареждал на някои от тях да се спрат в град Лом и да се укрепят по високия десен бряг на реката Лом като изкарат и околното население да копаят окопи и укрепват района. Чудното за мен е не тази заповед на младия Никифоров, а че имал сведения за този висок десен бряг на река Лом. С какви карти е разполагал той, за да знае това? Учудвам се, защото при начертаване на границите на Княжеството в Северна България са ползвани такива карти, които посочват, че София и Кюстендил дори, са северно от Балкана и затова са останали в Княжеството. Може би от слуха, че Видин щял да се защитава от височините зад град Лом, е възникнала версията за тогавашното изоставяне на града.

Изпращане на новобранци
Дойде времето и аз да отида в казармата. Беше 1943 година. Гимназия завършихме не на 24 май, както обикновено, а на 13 март същата година. Времето беше военно - разгара на Втората световна война. Очаквахме всеки момент да влезем във войната и ние затова и мислехме, че ще влезем в казармата по-рано, но така се случи, че постъпихме там както обикновено, на 15 септември. Предишния ден се остригах нула номер и на другия бях вече млад войник в мх(минохвъргачна) рота във видинския полк. С мен е и дървеното куфарче с "всичко" необходимо за войниклъка, но се получи нещо непредвидено. Още първия ден ни повикаха за обяд. В казармата се ядеше тогава само с лъжица, а аз нямах такава. Какво да правя? Видях свой познат - стария войник Саво бояджията(по прякор "Търговеца") и естествено го попитах с какво да ям вместо лъжица. Савата вместо отговор бръкна в ботуша си, извади една лъжица и тържествено ми я поднесе. Няма как, ядох с лъжица от мръсните ботуши и възприех първия урок от войнишката служба.

По това време имаше голяма дисциплина в нашата войска. Това се дължеше на взводните подофицери. Те бяха щатни служители, получаваха заплати и облекло - униформа от войнишки плат, по-свестни ботуши, фуражка и шинела също от войнишки плат. Спяха в стая, съседна на войнишката спалня и излизаха в отпуск с разрешение на ротния командир. Те държаха дисциплината, но и много своеволия вършеха спрямо войниците. При влизане в казармената сграда имаше надпис с едри букви "Вон патрони". Това означаваше, че следва да влизаш в помещение само с празна пушка, което значеше пушката да сочи с цевта си нагоре, а затворът да бъде изтеглен назад, за да не може да се произведе неволен изстрел. Какво лично видях? Войниците от една пехотна рота влизаха в сградата, а на стълбите стоеше един подофицер и с рейка от палатка налагаше по главата тези войници, които въпреки надписа влизаха без да са изтеглили затвора на пушката. В нашата минохвъргачна рота пък стана следното: единият от тримата взводни подофицери беше особено лош човек. Още бяхме млади войници, на три-четири дена служба, когато този безотговорен човек влезе една сутрин в пет часа и просто изрева: "Стани-и-и!" Всички наскачахме, спящите на горните легла започнаха да слизат оттях, когато подофицерът извика силно на дневалния - стар войник:"Дневалния, дай една пушка да убия един войник, защото не стават бърже!" -и започна да щрака със затвора на пушката. Помещението имаше два входа. Младите войници от втори и трети взвод хукнаха панически към другия вход, изкъртиха двете крила на вратата, нападаха един върху друг, изпогазиха се, някои се нараниха и стана цяло произшествие. Това стана известно на началството, но нищо не се предприе срещу този забравил се човек. Добре, че моят взводен подофицер беше разбран човек. В ШЗО попаднах обаче на лош подофицер. Той просто тероризираше школниците. Идваше вечер около полунощ, събуждаше мен и още двама школника и ни заповядваше да измием хола между две ротни помещения. Това беше огромен хол, покрит с мозайка, вода трябваше да носим в баки на ръце от разстояние може би не по-малко от петдесет метра извън сградата в студената и снежна зима и то на няколко пъти. Това този самозабравил се човек прави няколко пъти с нас. С право го нарекохме "Цветко диарията". Друг път ни наказа целия взвод да клекнем и да ходим така в една ужасна кал, а във взвода имаше и школници, завършили висше образование. И падахме, и се застъпвахме, изпоцапахме се като прасета. По време на тази "маршировка" дежурният офицер мина покрай нас, погледна ни ..... и нищо. Не направи бележка на подофицера и не отмени тази срамна сцена.

Каква беше службата ни в ШЗО? През летния сезон ставахме в четири часа сутринта, за десет-петнадесет минути се приготвяхме и тръгвахме на учение без да сме закусвали. Манерките ни за вода бяха пълни до гърлото, но в почивките се правеше проверка дали някой е пил вода и следваше за това наказание. Целта беше преди боя през деня да не сме с пълен стомах, защото там ставаха повечето тежки наранявания. Трябва да призная, че бързо свикнахме да не закусваме преди учението и да не пием вода през това време. Учението се прекратяваше след четири часа след обяд. Връщахме се в казармата и закусвахме и обядвахме наведнъж, следваше почистване на оръжието, почивка, вечеря в двадесет часа, след това един или два часа в клас и чак след това спане до другия ден в четири. Малко беше обаче времето за теоретични и практически занимания по укрепяване и маскировка. С една клонка, закачена на каската не се прави маскировка.

След завършване на школата се върнах отново във Видин вече фелдфебел и поех трети взвод като взводен командир. Взводен подофицер ми беше един от тези, които обичаха да пляскат войниците. Предупредих го и той стана друг човек. Във Видин бях докъм Коледа на 1945 година. Казах, че времето беше военно и ме командироваха в друг полк в Плевен. Там изпратихме една минохвъргачна рота и една "бриз" (бронеизтребителна) рота. Войниците бяха събрани: редовни, млади доброволци, неслужили или неходили още запасняци. Не желаех да имам за взводен подофицер някой от щатните и намерих такъв от запасняците. Там изкарахме няколко месеца. В началото на месец май полкът в Плевен беше разформирован, а аз бях назначен за комендант на военен влак - да върна във Видин реквизираните коне.
Дадоха ни храна за около двадесет войника и за три дни храна зa конете - сено, зоб и слама за постелка. Влакът обаче още сутринта на другия ден пристигна. Заведохме конете в полка, предадохме ги и като имах предвид, че ни беше отпусната храна за три дни, позволих си да пусна моите войници да си отидат за два дни по домовете. Но във войската изненадите не са малко. Още на другия ден се получила телеграма от Плевен да се върна веднага с войниците там. Ами какво да правя с отпускарите? Все пак нещо се уреди и след трите дни, сутринта на четвъртия ден, "цъфнахме" в Плевен. Войниците запасняци и офицерите такива бяха демобилизирани, а действащите войници - изпратени на границата.

Както си му е редът, явих се при командира на полка, дадоха ми още около 30 войници тежкокартечари и с моите, и с още останали да ме чакат, ми определиха назначение като граничар в Малко Търново и то да тръгна още същия ден с първия влак за Горна Оряховица, а оттам - за Южна България към Бургас. Няма как, събрах тези 50-60 войници и с влака сме вече в Горна Оряховица, а там - народ, народ - чака влака от Русе за Балкана, както казваха местните хора.

На гарата имаше товарни вагони, снабдени с дървени пейки, които трябваше да се прикачат към този влак поради многото пътници. Аз какво да правя? Как ще се качат войниците на едно място, къде ще оставим тежките картечници, сандъчетата с патроните и другото оръжие, което носехме с нас? Изведнъж ми хрумна нещо. Наредих част от войниците да си свалят коланите и да ги препашат под куртките, на другите - да поставят ножовете на карабините и да заобиколят първите. След това отидох при военния комендант на гарата и най-сериозно му казах, че карам арестанти за Стара Загора и поисках да ми дадат отделен вагон. Разбира се, дадоха ни такъв. Ние се настанихме в него, "охраната" пазеше отвън и така успяхме благополучно да отпътуваме. След прехвърляне на друг влак пристигнахме в Бургас рано сутринта. Там имаше т.н. "войнишки дом"(нещо като немския "солдатен хайм"). Отпочинахме и преди обяд се явих при коменданта на града. Искам му каруци да прекарам оръжието до Малко Търново и питам за колко време мога да стигна до там. Комендантът ми каза, че не разполага с никакъв превоз и че до там ще стигна за около два дни с войниците, които тря0ва да си носят оръжието. Някой от войниците обаче разбрал, че автомобилната агенция за Малко Търново е веднага зад гарата. Там се осведомих, че билети се продават сутрин след пет часа и веднага наредих по един войник да стои пред агенцията ло един час през нощта, да ме събудят половин час преди пет и така можах да взема билети. От най-северозападния край на България - до най-югоизточния. В Малко Търново пристигнахме по време на митинга в градчето по повод приключване на Втората световна война. На другия ден още трябваше да замина за 3/15 граничен подучастък в село Резово на брега на Черно море, на два дни пеша от Малко Търново. Този път нямаше автобус, защото няма и пригоден път. Тук службата беше съвършено друга, но все пак се оправих някак си. Там служих също няколко месеца, без малко не предизвикахме война с Турция заради едно кило речна риба, но и това се размина. И после пак ме върнаха в Малко Търново, където завърших военната си служба, която изкарах на седем различни места.

Сега искам да се спра на въпроса каква беше по онова време нашата армия. Имаше дисциплина. Своеволия на подофицерите и някои фелдфебел имаше, но ботуши нямаше! Част от армията не беше обута в ботуши, а носеше дървени обувки с дебели дървени подметки и горнище от бризент или друг някакъв груб плат. Тези обувки наричахме"трака - труки", защото при ходене издаваха подобен звук. Единичното обучение траеше около четири месеца. Основното беше май в това да се научи войникът да вика високо "Слушам г-н подпоручик!", да козирува и да марширува като бие силно с крак, а виж, през тия първи месеци щеше да стреля с пушката само пет патрона. Основно се тренираше боя с нож като начин на атака. В бой да влезеш с нож срещу шмайзер или автомат е най-меко казано много рисковано. В нашата втора рота в ШЗО дори на вечерна проверка фамозният фелдфебел на ротата Вуте караше школниците да турят ножовете на пушките и да се упражняват така както са в помещението в боя с нож. И това ставаше през военната 1944 година! Но Вуте не е виновен. Имало е някой по-високо стоящ със златни пагони и червени лампази на бричовете, който не е бил наясно с разликата между 1915 година и 1944 година. От друга страна Вуто се е грижел, както е знаел за своите школници. Едва от есента на 1943 година се въведе увеличение на минохвъргачните, бронеизтребителните и свързочните части към полковете. Бавно се развиваха и танковите части на войската. Вярно е, че от по-рано имаше и танкове във войската - това бяха италианските танкети "Ансалдо Фиат но те бяха със слаба бронировка и въоръжени с картечница. Вярно е, че танковото въоръжение е скъпо, но вместо да имаме по това време около 60 пехотни полка от действаща войска (без запасните) би могло да имаме 40 полка елитна и спестените от това средства да отидат за модерно въоръжение. По всичко изглежда, че нашите военоначалници са се движели в Балкански граници в своите предвиждания.

Имах възможност да видя и чуя отблизо сръбски офицери военнопленници, предадени от германците на нашите военни. Тези 10-12 души бяха настанени във Видин във Винарското училище, където не знам защо ме заведе запасния вече полковник Бораджиев, тогава мобилизиран като началник на гарнизона, защото нашият, трети полк, беше някъде по границата. Във Винарското училище ни посрещнаха строени сръбските офицери. Тогава видях, че въпреки бойните си дрехи те носеха много големи и широки златно-сърмени пагони, които светеха отдалече, огрявани от Великденското слънце. Едни бяха с ботуши, други със собствените им цивилни обувки, а имаше и с гамаши, каквито носеха тогава някои наши ловджии. Сръбските офицери бяха сбиртък: имаше между тях унгарец, хърватин, мисля, че един беше австриец, а повечето бяха сърби. Провери ги нашият полковник и в това време донесоха от нашата казарма две печени агнета и козунаци. Беше Великден или непосредствено след празника. Спомням си, че един хубав офицер от Зайчар или Неготин каза, че е бил футболист и играл на игрището на нашия клуб "Виктория 23", което тогава беше в голяма близост с Винарското училище и поиска да отиде на игрището. Нашият полковник разреши и сърбинът отиде там, придружаван от двама наши въоръжени войници. Ето така бяха посрещнати тези, предадени временно на нас, сръбски офицери. По-късно германците ни предадоха и две сръбски роти войници - всичките македонци. Те бяха посрещнати много радушно от видинското гражданство и веднага бяха освободени и изпратени в Македония. Почти всички знаеха наизуст нашите шлагери, които слушали скришом по радио "София". Питам се така ли биха посрещнали сърбите ако имаха при тях български пленници?

В този период, който описвам се случи нещо необяснимо. Беше застрелян в София на улицата Началника на Генералния щаб на войската - генерал Пеев. Кой уби генерала и защо се извърши това убийство и до днес нашият народ е в неизвестност. Говореше се, че на едно учение Пеев стрелял с револвера си в един новозакупен танк - немско производство и пробил бронята му. Лично аз не съм уверен в такава възможност - револверен куршум да пробие броня на танк. При това е имало възможност от рикошет, при който не се знае накъде ще се отправи куршума.

Поставих въпроса за подготовката на нашата войска с оглед на спора относно нашата възможност да не допуснем германците да преминат през страната ни по време на войната им срещу Сърбия и Гърция. Някои хора смятат, че България би могла да не допусне германците да минат през 1941 година и цар Борис 3 трябвало да им се противопостави. Това обаче беше невъзможно. Преди всичко в Румъния стояха вече двадесет и осем-двадесет и девет германски дивизии. Тези, които преди по-малко от година сломиха голямата френска армия, завзеха Дания и Норвегия, разбиха английския експедиционен корпус във Франция, имаха пълно влияние в Испания и Португалия, владееха голяма част от Западна Европа. От друга страна връщането на Южна Добружа макар и да стана с преговори между нас и румънците и с одобрението на Великите сили, за това имаха заслуги и германците, с което беше съгласен и тогавашния СССР. На кого щяхме да помогнем в случая? На нашите неизменни врагове Сърбия и Гърция и с коя армия щяхме да се бием срещу германските танкове? С конските каруци и старите картечници от преди 20 години като "Максим - Шпандау". Това би значело германците да влязат насила вследствие на военни действия срещу нас и хубавата ни страна да бъде буквално разрушена. Цар Борис би могъл да постъпи като краля на Дания - да не се противопостави на германците и да се уедини в някой дворец без да поддържа връзки с правителството и Германия, но в този случай последната би използвала генералите германофили и също такива политици биха превърнали България в абсолютно послушна за тях страна. В такъв случай е съществувала възможност да бъдем включени и във войната против русите, започнала през месец юни на 1941 година. Но ще се намерят хора и дори политици да одобрят влизането на германците в България, защото ни "дадоха" Македония и Беломорието. Не знам дали има официален документ между нас и германците за отстъпването на тези земи на България и дали това е било тяхна утвърдена политика спрямо нас. Защо? Защото само десетина дни преди да започне войната срещу Сърбия, същите германци им гарантираха владението на Македония ако влязат в Тристранния пакт. И сърбите влязоха в този пакт! Но има и нещо друго. Четох в тогавашен вестник, че официалният орган на германското министерство на пропагандата, списанието "Дас Райх" е поместило една карта на Европа, на която Македония и Беломорието са показани не като части на България, а като земи, временно окупирани от българските войски. Във връзка с тази карта и обясненията към нея нашето Министерство на външните връзки подало остра нота до германското министерство и от там им бяха отговорили, че станала груба грешка и че виновният редактор бил наказан. Че дежурният редактор на списанието е наказан, правилно е постъпено, но в "задачата" всеки може да се запита от къде е била взета тази карта, защо на нея има такова временно окупиране, кой е съставил картата и не показва ли тя истинското намерение на германците как биха постъпили с нас ако войната завършеше успешно за тях? Този случай ми прилича на друг такъв, но с англичаните.

Когато се водеха преговорите за влизането ни в Тристранния пакт и пропускането на германските войски през наша територия, английският пълномощен министър в София Рендел беше уверявал и убеждавал цар Борис, че ще му изпрати две роти английски войници в София. Сега да се запитаме какво щяха да помогнат тези две роти англичани на България в една война с Германия? В най-добрия случай можеха да носят куфарите на царя и семейството му до летището във Враждебна или Божурище и след това да се предадат мирно и тихо на германците. Ето каква "голяма" помощ щяхме да получим. Но така е винаги, когато малки и големи държави сключват някакви спогодби помежду си. Не знам имало ли е някаква спогодба между нас и германците по въпроса за Македония и Беломорието, писмена или официална ли е била тя или всичко е било на думи, за след края на войната.

През месец септември на 1944 година руските войски влязоха в България. Какви бяха мойте впечатления от тяхната войска? По отношение на материалната част бяха много добре снабдени. Танкове и артилерия - много. Дисциплината им беше доста строга. По лицата на обикновените войници личеше, че са преживяли ужасите на войната. Особено ме трогна, когато в една дъждовна нощ видях трима войника, сврени на суша пред спуснатата ролетка на витрината на един наш магазин да пеят известната през войната песен "Тьомная ночь". Самата песен е много хубава и от нея струи тъгата на войника в тъмната нощ в степта по родния край и семейството му.

Посрещане на Съветската армия-освободителка в град Видин, септември 1944 г.
В нашия град беше щаба на Трети Украински фронт с неговия командващ, маршал Толбухин. Съответно имаше и голямо движение на техните войскови части. По улиците на града имаше написани с боя указания за направленията към различните техни поделения. Така в "историята" на Втората световна война влезе и името на нашия съгражданин Георги(Гошо) Гузелски. На няколко места по сградите имаше надписи "Гоша Гузавски". Две съм запомнил - едното на Пунчовото здание и едното на стената на къщата на Рашка Йонова, вече в близост до дома на "Гоша Гузовский". Вероятно в дома на този наш съгражданин е бил настанен важен военен, към когото се е налагало да се отправят техни поделения. Имаше и други надписи, "Хозяйства Ерихова", но къде точно е било не помня. В тяхната войска имаше и жени, но те не бяха много. Като че ли бяха повечето пътни регулировчици. В нашата войска тогава нямаше никакви жени. Искам да отбележа и това, че руските офицери имаха коректно поведение спрямо гражданите.

Това бяха моменти, за които си спомням от това военно време. И така, за две години военна служба аз служих на седем места, но не съжалявам за това. Кога иначе щях да видя нашата "тропическа" планина Странджа? Кога щях да бъда на Черно море за повече от пет месеца и то за летния сезон? Там се научих да правя чирози, да ловя черноморски скариди. Кога друг път бих имал възможност да обиколя и да опозная този чудесен край!

Но военната служба свършваше. Трябваше да помисля и за Университета. Така се случи, че от този далечен край пристигнах в София сутринта в самия ден на приемния изпит по литература(само той се държеше, независимо от специалността, която искаш да следваш). От гимназията във Видин имах много добра подготовка, темата ми беше много позната и издържах изпита с успех без каквато и да е предварителна подготовка(за такава нямах абсолютно никаква възможност).

Започвах друг вече живот.

Богдан Минков - Видин, такъв какъвто беше

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин