История - Войни

Разказ на Ирина Иванова - Бондова
Баща ми Иван Ников Ванчев е роден през 1903 година в Ново село, Видинско в заможно семейство. Имал голям мерак за военна служба и отишъл в казармата преди да бъде призован с "повиквателна". Завършва ШЗО във Велико Търново. Служи в картечната рота във Видин, стига до чин ефрейтор. Като най-снажен и с отлично телосложение е назначен за знаменосец на полка. С мерак си караше службата. Колко хубаво, колко тържествено беше, когато на поход или на парад полкът марширува, военната музика свири. Баща ми марширува най-отпред, държейки високо знамето. Народът ги гледаше с възторг.
Беше наел квартира за семейството си близо до казармата. Преспивахме там с майка ми и сестра ми, когато се устройваха вечеринки от военните във Винарското училище или тържества.
Той ни черпеше с халва - беше домакин на магазинчето в казармата.
По време на Втората световна война го изпратиха в Македония. Дойдоха си през 1943 година. Видинският затвор беше недалеч от казармата край Дунава.
Веднъж с капитан Димитров срещат из града двама войници, всеки носел по една торба. Войниците трябва да козируват. Прехвърлят торбите под лявата мишница и с дясната ръка козируват.
- Къде сте тръгнали с тия торби? - пита капитанът.
- В затвора, да занесем хляб на наши приятели-комунисти - изказват се те докрай.
Капитанът заповядва на баща ми да ги набие, но той отказва. Тогава офицерът насочва пистолета си към него:
- Ще те застрелям! Изпълни заповедта! Баща ми ги вкарва в едно помещение в казармата и им нарежда: "Викайте, все едно, че ви бия жестоко!" Войниците почнали да викат. Баща ми все пак ги понабил и така изпълнил заповедта.

След 9-ти един от двамата войници-комунисти, желаейки да се изтъкне като борец-антифашист и да му бъде дадена добра служба, се оплакал на новите управници, че ефрейтор Иван Ников ги бил по заповед на капитан Димитров. Арестуват и двамата, с тях и други офицери, и ги съдят като фашисти.
Баща ми пише молба до председателя на "Народния съд" и "Народните" съдии да бъдат допуснати свидетелите: кап. Димитров и подполковник Евстатиев, които да докажат, че той не е участвал в никакви инквизиции, не се интересувал от политика и не се признава за виновен по посочените в обвинителния акт обвинения. Никой не обръща внимание на молбата му.
През февруари 1945 година съдят офицерите като фашисти. Цялата картечна рота отива да защити баща ми, но милиционерите не ги пускат да влязат, като ги заплашват, че ще бъдат избити, задето защитават фашисти. Не пускат и майка ми. Чакаме отвън. Зетят, на сестра ми мъж, се вмъква и слуша присъдата. Идва при нас и реве:
- Осъдиха ги на смърт чрез обесване! Без никакво право на обжалване!
Голяма трагедия! Бях на 19 години, бременна. Екзекуциите се изпълняват в затвора през нощта срещу 9-ти март.
Преди да ги обесят, поп Кръстьо, също затворник, ги изповядва. Той беше от Гъмзово, женен в Ново село, жена му се казваше Вианка. Накрая обесват и него.
Когато баща ми увисва на бесилото, въжето се скъсва и той пада на земята. Изправя се на крака и моли палачите:
- Пуснете ме, няма да ви издам. Никой няма да разбере, ще избягам в друга държава.
По закон, когато въжето се скъса, осъденият се пуска на свобода, невинен е. За злодеите-комунисти обаче закони няма. Окачват го на дру-го въже, но преди баща ми да издъхне и това въже се скъсва.
Полужив го хвърлят в каросерията на военната кола с другите обесени.
Хазаите знаеха, че баща ми е осъден, не спяха и те, бяха нащрек. Имаха три дъщери. Най-голямата, 13-14 годишна, когато военната кола излиза през нощта от казармата, тичешком я следи. Колата влиза в гробищата и спира в горния край до циганската махала. Момичето, скрито зад паметниците, гледа как милиционерите хвърлят мъртви и полуживи в обща яма. Живите стенели, охкали, видяла най-едрия - баща ми, чула стоновете му и тича обратно в къщи. Казва задъхано: "Чичо Иван жив го бутнаха в ямата!"
На гробищата край общата яма пазеше охрана. Дни след убийствата циганин-гробар се похвалил пред братовчед на баща ми:
- Знаменосецът беше още жив, мърдаше, стенеше. Доубих го с лопатата и тогава го зарових. Името на баща ми ефрейтор Иван Ников Ванчев е написано на стената в Мемориала на жертвите на комунизма във Видин. Дано никога не се върне проклетият комунизъм!
Сега младите са в чужбина. Цигани обраха къщите и в Ново село. Каквото и да насадя в градината, прескачат и берат посред бял ден...
Из книгата
"Гнет и стоицизъм" на Надежда Любенова
вестник Видинм Брой 10 (2406) l 6 - 8 февруари 2017 г.

< Предишна		Следваща >