Изпрати стари снимки от Видин и областта

160-тата годишнина от Белоградчишкото въстание 1850-2010 част 2

История - Въстания

Киро Панов
Поражение на въстаниците
След отстъплението на въстаниците, които били разположни на север от Белоградчик, край видинския път, турците имали вече отворен път за Белоградчик и те с препускане стигнали в града, за да дадат помощ на обсадените свои братя.
Въстаниците, които се намирали на юг от Белоградчик, към ломския път, не били известени за отстъпването на другарите им, като чули гърмежите, помислили, че това е настъпление към града, та се приближили към крепостта, но в това време били ненадейно нападнати от турците, та с големи мъки се отървали, като дали повече от 250 души жертва.
Турците извършили най-големи зверства над жертвите си – изсекли ръцете им, изрязали членовете им и ги пъхали в устата им, а
телата им оставили непогребани да ги ядат кучетата и дивите зверове, та след месеци роднините им приблали оглозганите кости, без да се знае кои чии са, и ги погребали.
Цоло Тодоров, Лило Панов, Вълчо Бочов, дедо Божин, влах Неделко Първанов, Константин Янев и Петко Казанджи, които, както споменахме по-рано, са били определени за ръководители на въстанието и командири на въстаниците, били се уговорили на 31 май сутринта да напуснат града под предлог, че отиват по търговия и сборове в близките села, и да поемат командването на въстаниците. Но преди още да тръгнат, благодарение слабостта на баба Стойна, жената на Цоло Тодоров, която се била похвалила пред стражаря Хрустем, който слугувал при мъжа й като при баш кнез, че скоро ще им падне царството, били хванати и откарани в калето, където били затворени в хумбата, която се намира над главната входна врата, на дясната страна, и останали там между дебелите и влажни зидове на голата земя без завивка и постелка и почти без храна цели осем дни.  Като разбили въстаниците, турците се върнали в града и почнали да колят и обират. Всички мъже, които не се скрили на безопасни места, били изклани.
Из града се разхождали турците, придружени от цигани-тъпанари, посещавали българските къщи и ги обирали. Мъжете изклавали, а жените безчестели.
В това клане са паднали жертва под турските ножове мнозина белоградчишки граждани, от които, освен инициаторите, за които се споменава по-долу, се помнят следните лица: Стамен Спасов Куюмджията, Андрей Бояджията, Лило Каралея, Димитър Куюмджията,
Живко Трифонов, Живко Бел-мустак, Лило Иванов Дългия, Мишо Панов, Плещи Неделко, Петър Божинов, Сава Кръчмаря (лаутар. слуга) и
Саво Василов. Турците събрали съвет в калето, където решили да изколят затворниците инициатори на въстанието, което решение веднага привели в изпълнение, като ги извели до вратичката, която се намира под зида от западната страна и през тази вратичка ги извеждали един по един,  отсичали ръцете и ушите им, подигравали се с тях, запитвали ги кой ще им бъде цар като искат царство и пр. и накрая ги обезглавили.
Телата им скрили в гората, където ги изяли зверовете. Най-много е мъчен Вълчо Бочов, който е бил убит вътре в калето. Той ни най-малко се боял от смъртта и казвал на турците, че скоро ще им се свърши царството и че внуците му и тия на закланите му другари ще окачат един ден къс свинско месо на главните врати на калето.

 

 

Прекратяване на въстанието
Като изклали арестуваните, телялите обявили, че се въдворява мир, „та раята да си гледа рахатлъка”. Гражданите излезли един по един от дупките, в които се били скрили като къртове, и след това били закарани в калето, където им било заповядано да приготвят храна и квартира за нечаканите си гости.
Турците пирували в града за сметка на раята няколко дни, през което време били господари на всичко българско, но като дошъл Генч ага от Оряхово, в града се въдворил ред, а след известно време дошла и редовна турска войска, която да пази държавата от подобни въстания.
След няколко дни от клането на инициаторите, като се поумирили духовете, позволено било на гражданите – българи да приберат костите
им и да ги погребат. Последните ги прибрали и погребали в градските християнски гробища с подобаващи почести, като поставили при главите им седем кръста, а след години костите им били извадени и пренесени в костницата на Чипровския манастир, където се намират и понастоящем.

 

 

Съдбата на ломските въстаници
Що се отнася до съдбата на въстаниците, които трябвало да заобиколят и превземат Лом, техният ръководител капитан Кръсто с помощниците си Мичо Рагьовски, Филип Моцовски, Динко Гелев и Димитър Якуповски на 30 май пристигнали в с. Воднянци и заедно с
Илия Гечов от с. Чорлево, който, както се каза по-рано, бил определен за чаушин (подофицер), разпоредили да се съберат въстаниците при Чорлево, на рътлината „Козя гърбина” при Добри-дол и оттам да тръгнат за Лом, което и станало. Въстаниците на 1 юни се събрали на
определените места, а на 3 юни и едните и другите потеглили за Хасанова махала (сега Борисово), за да се съединят с въстаниците от селата, лежащи край Брусарската река и да тръгнат за Лом. Щом в Лом станало известно за този поход, веднага затворили всички дюкяни и всеки се скрил в дома си. Същевременно се пуснал слух, че и Видин е заобиколен от въстаниците, та страхът се увеличил.  Общото мнение на турците било градът да се запали, а населението да бяга в Оряхово, но войводата Фехим бей събрал първенците и предложил да се изпратят протопоп Иван П. Силвестров, Младен Пунчов и Хр. Стамболиев да проверят каква е силата на въстаниците и,  ако между тях има сръбска войска и са добре въоръжени, тогава да се запали града и да се бяга.
Това предложение било прието и поменатите лица се опътили към лагера на въстаниците, но не били допуснати там,  защото въстаниците разбрали, че те са шпиони. На 4 юни въстаниците пристигнали в с. Хасанова махала, което отстои на 25 км далеч от Лом. Капитан Кръсто, като получил известие,  че сръбското правителство строго забранява изнасянето на оръжие и че никаква помощ няма да се даде, изпаднал в лошо положение, а като повел дружината си към Лом и като видял турската коница, която настъпвала с голяма решителност, още повече се отчаял. Тогава спрял дружината си, изгледал добре турската сила, прегледал и собствената си войска и заповядал отсъпление през барата към гората. Пред себе си оставил една малка част и с другарите водители на въстаниците взели решение да не откриват огън срещу турците, защото тогава краят ще бъде фатален, както за бойците, така и за мирното българско население,  а да отидат при тях и им обадят, че водят народа не на бой, а на жалба против лошите дела на спахиите, субашите и др., та по този начин да предпазят мирното население от погинване, като жертват себе си. Като срещнали турците и им изложили това, последните, знаейки че работата не стои така, избили почти всичките.
Само Илия Гечев, наранен силно с нож в тила, оцелял, като се престорил на умрял и лежал между умрелите до като турците преминали. Там са паднали от турските пушки и ножове около 60 души. Турците отрязали главите на капитан Кръсто и помощниците му Филип Моцовски, Мичко Рагьовски и Димитър Якуповски, които набили на колове и ги занесли в гр. Лом, където по заповед на войводата Фехим бей били заровени.

 

 

Видинските въстаници
Въстаниците, които трябвало да заобиколят Видин, се събрали на 1 юни на три пункта – при с. Гурци, при Паликовец и Назърска махала (сега Гурково). На първия пункт имало до 2000 души, а на втория и третия – по 1500 души.
Турците във Видин, като научили, че българското население (раята) е въстанало, голям страх ги обхванал и почнали приготвления за отбрана. Цели два дни не посмели да излязат от града. На третия ден излезли на полето до моста на р. Тополовец, но не посмели да го
преминат, защото се страхували от многочислеността на българите.  Излезлите срещу въстаниците турци били башибозук, около 300 души, а войската останала да пази крепостта. Към 10 ч. по турски, турците решили да се върнат в града и на следващия ден да излязат срещу
въстаниците с по-голяма сила.

 

 

Поражението
Петко Николов и поп Цеко от Бойница избягали от въстанишкия лагер и отишли при турците, та им съобщили за силата и положението на въстаниците. Тогава турците се окуражили, преминали моста и с голяма решителност нападнали въстаниците. Завързало се сражение, което продължило до тъмно и се свършило с разбиване на въстаниците, които оставили на полесражението 217 мъртви. В това сражение са взели участие само събраните при с. Гърци въстаници, а тия от другите два пункта се разбягали.

 

 

Бягството на населението
След поражението на въстаниците, главатарите (водителите на въстанието) решили да се оттеглят до сръбската граница, като приберат със себе си всички жени, деца и старците, които не са могли да вземат участие във въстанието по старост и недъгавост, та по този начин да ги предпазят от погубване, ако турците се впуснат да колят безащитната рая и така още веднъж да протестират против лошите дела на турците и да накарат европейската дипломация да се застъпи за тях. Това им решение веднага било приведено в изпълнение. Въстаниците се пръснали по селата и почти цялото население от близките до сръбската граница села „при плет” избягали, като необходимата им храна и облекло също били отнесени. В съвещанието си главатарите, като взели предвид, че въстанието излязло несполучливо, преценили, че ако едно разследване установи, че целта на въстанието е освобождението от турското иго, тогава голяма част от участващите в това въстание ще пострадат, но, ако се представи работата по-инак, именно че те против падишаха (султана) нищо не са имали, а са въстанали против золумите (пакостите) на турското население от този край, тогава би могло да се добие някакво облекчение.
Тъй и поставили работата при воденето на преговорите с властта за връщането на населението по домовете му.  След дълги преговори между въстаниците и видинските власти, като не били постигнати никакви резултати, пристигнал и Риза паша от Цариград, за да ги убеди да се приберат по домовете си и да не въстават против държавния строй. Тогава те, като изложили своите теглила,
заявили, че искат: 1)
земите да се отнемат от годподарите (спахиите) и да се раздадат на населението; 2)
да се плаща десятъкът в храна, както е било по-рано, а не в пари; 3)
данъкът да се разхвърля справедливо и да се изплаща в определени срокове; 4)
да имат пълна свобода в извършване на богослужението и на турците да се запрети да влизат в църквите да ги оскверняват; 5)
да се позволи ва всички българи да носят оръжие като турците, за да могат да пазят живота, имота и честта си; 6)
да се ограничат своеволията на чиновниците и да се издаде строга заповед, щото, като се оплаче някой българин против някой турчин, жалбата му да бъде уважена в случай, че е справедлива и да не бъде преследван от после.
Риза паша обещал, че ще изпълни желанието им и настоявал да се завърнат по домовете си, но те не се съгласили, защото не вярвали, че обещанието може да бъде изпълнено.

 

 

Оплаквания до силите и султана
Видинският паща, митрополит Венедикт, както и Генч ага, който по-рано успял да задържи населението от Ломската кааза и част от това
на Белоградчишката кааза да не напускат селата си, ходили да увещават въстаниците и семействата им да се приберат по домовете си, но те не ги послушали, а изпратили една делегация от четирима души, а именно Петко Маринов, баш кнеза на Грамада, дедо Петко Спасов ковача от с.  Орешец, Първул Станков от Стакевци и протопоп Никола от Мехмедовци да им изложи положението на българите в Турция въобще и
в частност във Видинския окръг и да моли техната защита. Консулите,  като ги изслушали, посъветвали ги да се обърнат към Султана с молба да подобри положението им. Депутацията като се върнала от Букурещ, решено било да се изпрати друга такава в Цариград, която да изложи оплакванията на населението на самия Султан и иска подобрение на положението му.
Това решение било одобрено от Риза паша и от Видинския управител.
В Цариград били изпратени Петко Спасов от с. Орешец, Петко Маринов от Грамада, Първул Станков от Стакевци, Първан Стамболията
от Раковица, Стоян Николов от Турчин (Цар Петрово), дедо Йоцо от Макреш, дедо Лало от Кула, дедо Гицо от Брегово, дедо Никола от Ясен,  Димитър Гинин Панов и Георги ... от гр. Лом, Пано ... от Извор, Марин Михайлов от Дългошевци, Иван Кулин от Метковец, протопоп Никола от Мехмедовци, Тано Първанов, баш кнеза от Белоградчик и Андрей Гуньински от с. Бела. Депутацията била снабдена с пълномощно,  подписано от всички села в окръга и заверено от пашата (Видинския управител). Тя тръгнала около Св. Илия – 20 юли за Цариград, когато и населението се върнало по домовете си, като вярвало, че може да се направи нещо за него.
В Цариград депутацията представила молбата си на Великия везир, посетила и представителите на Великите сили, които имали от по рано сведения за станалото в този край и за избиването на Белоградчишките първенци, защото австрийският и французкият консули веднага след разбиването на въстаниците посетили града, събрали сведения и донесли всичко на генералните консули в Цариград.

 

 

Подобренията
Около Димитровден (26 октомври) депутацията се завърнала снабдена с царски берат (указ), с който спахилъците се унищожавали, като земята се раздавала на българите – земеделци с тапии. Данъците се намалявали и своеволията на чиновниците се ограничавали. Членовете на депутацията излезли по селата и разгласявали съдържанието на царския берат.

 

 

Недоволството на турците
Чрез поменатия берат злото се намалило до известна степен и българското население заживяло спокойно, обаче, турците, навикнали на произволи и всякакъв вид злодеяния, не могли да търпят тези ограничения. Видинският управител (пашата) приел едно след друго няколко заявления от Белоградчишките, Видинските и Ломските турци, в които се излагало, че членовете на депутацията сновели из селата и подстрекавали населението на бунт, та ако не се вземат мерки против тях, въстанието отново ще избухне. Пашата, без да провери оплакването,  съобщил в Цариград донесението на турците, от където последвала заповед да се изловят и изпратят в Цариград виновниците. Уловени били Димитър Панов, Иван Кулин и Първул Станков, които били изпратени във Видин и оттам в затвора в Цариград.

 

 

Съдене виновните турци
През времето, когато горепоменатата депутация се готвила да замине за Цариград, Белоградчик бил посетен от Видинския владика Венедикт (на 20 юли) и наследниците на избитите граждани му се оплакали за постигнатото ги нещастие. Той ги посъветвал да се отнесат до валията, което те направили като подали заявление и искали удовлетворение. Европейските консули, от които, както казахме по-рано, Австрийският и Французкият били посетили града, им дали съдействие и на жалбата им се дало ход.
Като се извършило нужното следствие, образуван бил извънреден съд под предсдателството на някой си Шакип ефенди. Като се разгледало
делото, указали се виновни за избиването на беззащитните белоградчишки граждани 28 души от видинските и белоградчишките турци, които били натоварени на една гемия, в която били държани в Дунава между Видин и Калафат цели три месеца, а след това изпратени в Цариград, от където били освободени с изключение на Мустафа Юзбаши, управител на Белоградчишката крепост, Юсеин Чауш, Х.  Мехмед Онбаши и Х. Парцалко. Последните били задържани и след три години освободени, с изключение на Юсеин Чауш, който умрял на
заточение. На наследниците на загиналите белоградчишки граждани през месец април 1851 година били дадени царски берати, с които се отпускали пенсии – на вдовица 30 гроша, на син 25 гроша, на дъщеря 20 гроша месечно. Такива пенсии били отпуснати на 62 души, които ги получавали до 1876 година. Поменатите берати по настоящем се намират в нашето Министерство на външните работи, изпратени през 1884 г., с цел да се иска изплащането на сумите по тях, което и до днес не е направено.

 

 

Заключение
Така се е свършило тъй нареченото в историята Белоградчишко въстание, което е обхванало целия Видински окръг и при все, че е потушено в кратко време, дало е добри резултати. Турските злодеяния са били донякъде ограничени и българите са станали отново господари на земята си, която след падането на Българското Царство е била отнета оттях.  През 1857 г. някой си Димитраки, който бил участвал като доброволец в Кримската война, дошъл в нашия край и обиколил граничните села, за да подготви народа за второ въстание. През пролетта, когато се раззеленила гората, той, заедно с Георги Станков от с. Стакевци, Живко Манчов от Ошане, Стоян Терзийски и Васил Николин от Салаш, събрали 400-500 души от селата Стакевци, Салаш, Раяновци, Ошане и Праужда, с които се отправили за сборния пункт над с. Влахович, където щело да се съберат още въстаници, та след това, под командата на Димитраки, да нападнат Белоградчик. Но турците, които били известени за това, изпратили срещу тях силна войска и башибозук, та ги нападнали над с. Влахович и ги разпръснали като убили 6 души, а турците дали един убит и два коня ранени. След това вече никой не е помислял да въстава, а и невъзможно
било да се въстава, защото турците оградили Белоградчик със шарампол (ограда от дебели дървета с бойници) и държали в него силен гарнизон, а и Видинският гарнизон бил удвоен, та против тях не можело да се отиде с 50-60 кремъклии пушки и тояги.

 

 

БЕЛЕЖКИ
1. Печати се по второто издание (1937) на „Материали по Белоградчишкото въстание”. Книгата може да се намери в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. Правописът е частично осъвременен. Книгата присъства и в някои чуждестранни библиотеки, например тя може да се намери в Oxford University Libraries: Bodleian  Library (Shelf mark: M95.GO1781).
2. Aвторът, Киро Панов, е известен белоградчишки гражданин, днес забравен, п. адвокат в града. Той е автор и на друга книга „Белоградчик. Минало и настояще” (1938). И двете книги са отпечатани в печатницата на Стамен Каменов в Белоградчик.
3. От тези незаконни дела на турците българският народ е бил много недоволен, защото, според народното поверие, ако един член на семейството промени вярата си, това семейство до „девета рода пада в смъртен грях”. Затова именно са употребявани всички възможни, простени и непростени средства за отърваване от потурчване набелязаната за това мома или жена. Към края на XVIII век един старец, някой си дедо Петър от с. Калугер, Белоградчишко, дъщерята на когото искал да вземе за жена синът на техния господар, като не успял да склони господаря си и да увещае сина му да не взема за жена българка, дал привидно съгласието си да я даде за жена на последния. Поканил ги даже дома си на гости за „сговор”. След като ги нахранил, напоил и приспал, изпратил бабата и дъщеря си в Сърбия, зарязал къщата със спящите в нея турци и я запалил, та изгоряла цяла заедно с всички сватове,  а той настигнал жена си и дъщеря си и се заселил в Сърбия.  По този начин той запазил рода си от смъртен грях.
4. Развалините на казания градец и сега личат. Край Марината воденица се виждат основите на няколко сгради, а по на север от нея има няколко могили, в които се намират късове керемиди, тухли, хоросан и камъни от сгради. На запад от тези развалини, на върха Кокошевец, пък личат развалини на изгоряла църква, която, според преданието, била разрушена заедно с градеца. а.
5. И сега цели фамилии в гр. Зайчар, с. Велики (Големи) Извор и в други села на Зайчарската околия, в гр. Кула и околията му, носят имената на селата в Тетевенския балкан, от които са се изселили: Торозлииците, Лесиндренците, Видрарците и пр. В гр. Зайчар, в главната чаршия, се чете фирмата „Лесидренац”, па и наречието на Зайчарци, Кулчани и околиите им, а и на част от населението около Свилайнац
(Сърбия), е досущ Тетевенско.
6. Господарят на с. Върбово, Мехмед бей, е имал лозя в местността „Маркашница”, Белоградчишко землище, и там е летувал. Той, а и други бейове, си били присвоили правото на първа нощ с младите невести от селата и спахилъка им, а освен това, той бил задължил момците и младите булки всеки неделен ден да отиват на лозето му и там да правят хорото. Там той е избирал жертвата на скотските си страсти,  която била длъжна да прекара нощта с него. Най-после една героиня-мома забила ножа в гърдите му и по този начин премахнала един човек - звяр.
7. Тук трябва да се спомене и с това да се почете паметта на мъченически загиналия, предаден от лоши българи, Стоян войвода от с. Праужда, Белоградчишко, който, след като години наред се скитал по горите, за да пази народа от турските злодеяния, бил заловен в гр. Белоградчик,  предаден от Георги Мъцката от гр. Белоградчик и докаран в Белоградчик окован в тежки вериги, а след това закаран на прохода в с. Стакевци, до Ковачевата воденица, където набоден на кол издъхнал след тежки мъки. Стояновите другари (хайдути) били заловени по-рано и умъртвени на Кадъ-боаз чрез разпаряне и навиване на червата им на чекрък (колело) – наказание, наложено от сръбските власти по искане на турците, за да дадат доказателство, че не са давали гостоприемство на българските бунтовници.
8. Баш кнезовете са били главните представители на раята в каазите. Във всяка кааза е имало по един баш кнез (главен кмет), избран от кнезовете (кметовете) и утвърден от властта.
9. С. Мехмедовци от 1934 год. се преименува на името на бореца за отечествена свобода – протопоп Никола, та вече се именува Поп Николаево.
10. В старите учебници по история погрешно е казано, че въстанието е избухнало през 1951 год., когато то е било през 1850 год., за което свидетелствуват множество неоспорими доказателства, между които са и надписите върху надгробните камъни на загиналите. 11. От тези тояги бяха оцелели три – на Цанко Цанкуловски от с. Калугер, ясенова - на дедо Петко Стоянов от с. Ошане и дрянова – на Манчо Илиев (Лилин) от с. Раяновци. В нещастната за България 1913 год., през време на Междусъюзническата война, сръбските войски, които намериха Белоградчик опразнен от нашите войски, нахлуха в града и от трите тояги, които дотогава се съхраняваха в щаба на 15-и пехотен Ломски полк, унищожиха първата и последната, та сега е оцеляла само тоягата на Петко Стоянов от с. Ошане.
12. Башовица е местност, засадена с лозя, която се намира на североизток от Белоградчик. Отделя се от Белоградчик с планината „Венец” (Столове).
13. Пророкуването на дедо Вълчо се сбъдна. След 27 години
Белоградчик бил освободен и на главната врата на калето
покойният белоградчишки гражданин Георги Лилов
Перкин, син на загиналия в града Лило Иванов, окачил на
поменатата врата парче свинско месо, а в калето много
прасета се изяли.
14. Миналата година уважаемият видински гражданин –  историк Атанасов писа, че Кръсто Гайдара от с. Цар-Шишманово, известен борец за нашата свобода, другар на Вълчо Поломски от с. Макреш и на други местни патриоти,  които постоянно бунтували народа против турците, е предвождал ломските въстаници и че бил оцелял, та отпосле бил взел участие в Сръбско-турската война и в Освободителната такава. Това обаче не вярно, защото другарят на капитан Кръсто, Илия Гечев, ранен при с. Борисово, е очевидец на неговото обезглавяване. Освен това капитан Кръсто по онова време е бил възрастен човек,  когато Кръсто Гайдарски в същото време е бил юноша и по- късно се е прехвърлил във Вратарица (Сърбия), от където е започнал своята дейност заедно с мнозина други луди-млади от нашия край.
15. По онова време, дори до Освобождението, границата със Сърбия е била оградена с плет – побити в земята ботуци със жили (напречни дървета), гъсто заковани в ботуците. И тая ограда се наричала плет.
16. В един пълен псалтир (обемиста книга), която се съхранява в Поп Николаевската (Мехмедовската) църква протопоп Никола саморъчно е написал следното: „1850 л. м-ц септември, 19 ден. Да се знае язе протопоп Никола бемо у Стамбул у Цариград, па купи тоя псалтир за 220 гроша за мене си и за моя потребна книга и со мене Пъраим и Тано,  баш кнеза от Белоградчик и Пало от Извор и Георги от Лом”.
Назад към първата част ...

 

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин