Изпрати стари снимки от Видин и областта

Хайдути и войводи

История - Въстания

ХАЙДУТИ-ВОЙВОДИ ВЪВ ВИДИНСКО
Димитър ЦУХЛЕВ
ВОЙВОДАТА НИКОЛА СРЪНДАК
Този войвода бил родом от с. Горни Душник или гр. Ниш. Той взел живо участие в Нишкото въстание и командвал отделен въстаннически отряд, към който присъединил и своите 1 000 души въстанници от Видинския санджак. При село Еминова Кутина, на Кутинската река, той дал генерално сражение на арнаутските пълчища на Пери бей, но бил разбит от многочисления и по-добре въоръжен неприятел, след което избягал в Сърбия. След това той често преминавал във Видинско, организирал чети и облегчавал грозната участ на своите братя. През м. април 1848 г. той, с една чета от 15 души, организирана в Сърбия, се готвил да замине отвъд Тимок, но сръбското правителство щом узнало за това му намерение, веднага го арестувало, оковало във вериги и го хвърлило в затвора на гр. Алексинац, където, по всяка вероятност и свършил своя живот.
ВОЙВОДАТА СТОЯН ЧАВДАР – БУЛИБАША
Този войвода бил водител на 50 души четници също в Нишкото въстание. Заедно със Станко войвода подготвяли Видинското въстание, но когато турците хванали последния, той с четниците си Коста Чавка, Кочо и Джоно избятали в Сърбия. Сръбското правителство се опитало да ги арестува, но Чавдар и Кочо сполучили да избятат, а Чавка и Джоно били заловени и предадени на турските власти, пред които те сполучили да се оправдаят, че ходили в Сърбия по частни работи и били пуснати на свобода под полицейски надзор. А Стоян войвода останал да живее в Сърбия и се настанил в Крайна /Тимошката област/, където по-сетне сръбското правителство му поверило някаква полицейска или финансова служба и станал известен под името Стоян Булибаша. Но турското правителство не е престанало да дири начини за убиването му, както това е изтъкнато в една историческа народна песен, пята в селата /с. Неговановци и др./ на Видинска околия. Според тази твърде характерна народна песен убийството извършил бегът /управителят/ на о. Ада /Кале/. За тази цел той “с пълна чанта наполеони, в четвьртък сутринта е заминал с целия си агърлък и малък товар за гр. Кладово”, види се, да подготви плана за убийството, а след това отишел във Видин и отседнал в къщата на Омер ага, който свикал на съвещание няколко турци първенци, в това число и “пасманджията”. Пред това събрание Омер ага се обърнал към госта си бега на Ада и му казал: “Като отиваш за Кладово, заповядай да минеш през Крайна на Стоян Булибаша, който владее Крайна, откогато е станал “Булибаша” и “да правиш, що правиш, но живота да му вземеш!” Защото откогато той е там “турчин Тимока не минавал, нито със сабля, нито с ножове, а много турци той е избил и много кадъни е овдовил, много бели дворове запустил и бегчета осиромашил. Когато турчин по пътя срещал, карал го поклон да му струва, биел го с тояга /“чумата”/ и му давал трева да яде, а ако бил стар – карал го сено да гризе или ако бил с брада – заставял го трева да пасе, за това труда ти “без дума ще бъде заплатен, хубав дар ще ти дам и шест оки кафе да изпиеш в Кладово”. Непосредствено след това съвещание, бегът от Ада заминал чрез с. Гъмзово за с. Брегово /Видинска околия/ и отседнал в къщата на Стоян Карапанча, кръстник на Стоян войвода Булибаша. Карапанча приел бега радушно, “поставил го на дюшек и кафе му поднесал”, а бегът му казал: “Остави, братко, кафето, не съм дошел за него, а съм дошел дотук, понеже съм чул, че тадява, в Крайна, владеял Стоян Булибаша, за да го помоля в Кладово да ме заведе с един малък товар, а труда му ще заплатя, хубав бакшиш ще му дам, за да ме споменава.” Но Карапанча добре разбрал намерението на бега и веднага му казал: “Как на Стояна Булибаша кюляф да скроят и живота да му земат” и се съгласил сам да иде и повика своя кум Стояна да дойде в къщата му, че “бега го вика, за да го заведе в Кладово” с неговия агърлък /антураж/ “от двама гавази и двама пандури, срещу хубав бакшиш”, но не намерил Стояна в дома му, а неговата жена, която му казала: “Абе кръстниче, няма го Стоян в дома, а е тръгнал между раята да събира цялата вергия и недобори, а и да е тука, страх ме е, че няма да дойде, понеже ще го в затвор затворят и костите му ще пречупят.” Върнал се и обадил на бега, че Стояна дома няма, а е между раята. Тогава бегът изпратил повторно Карапанча през Тимока в Неготин с двамата си гавази и двамата си пандури да намерят между раята Стояна и го повикат. И те, след дълго дирене, най-после го намерили в Зайчар в “една кръчма”, в която “вино с ведро вадил и ракията с ока и на коня си Дорча давал да пие”. Но когато в кръчмата се показали гавазите и пандурите, Стоян скочил, за да ги бие, загдето се усмелили границата му да минат, ала Карапанча го укротил, думайки му: “Недей, куме, така прави, чуй думата моя, хайде да идем в Брегово, при мен в дома, гдето бега те чака, бега от Адата, да го водиш през Крайна за Кладово, с един малък товар и с агарлъка, що е с него. Труда ти той ще плати и добър бакшиш ще даде, послушай ме, куме, ще бъде добре и за тебе!” Стоян като чул това, “яхнал Дорча свой и с уста продумал: “Макар главата си да изгубя, кръстника ще си послушам.” Тръгнал за Брегово, но не отишел в дома на Карапанча, а в своята къща с пълно въоръжение. През нощта бегът пратил двамата си гавази да повикат Стояна да дойде в Карапанча, но Стоян като ги съгледал, направо им казал: “Махвайте се, свини, оттук, що ще правя при Карапанча? Курвата се нощя вика, а юнака – сутринта” и останал да нощува в дома си. През нощта, обаче, той сънувал сън, че някои обвили около врата му въже и на сутринта го разказал на жена си, а тя му казала: “Ой Стояне, мой мъжо, този сън що си видял, той наяве ще бъде... Чуй думата ми ти сега, че е харна, не е зла: стой си тука в дома, недей с бега в Крайна да ходиш, бегът живота ти ще вземе.” Но Стоян жена си не послушал, а възседнал враня коня Дорча и при бега отишел, поздравил се с него приятелски и веднага отпътували, придружени от антуража му – гавази, пандури и Карапанча, преминали през Тимок, отбили се в Неготин, а от там – за Кладово. По пътя той предчувствал, че лошо ще го сполети. За това, като стигнали в Неготин, той се отбил в една кръчма, пийнал ока вино и “добил малко кеф”, а когато излязъл от града, сълзи го задавили. Пее и нарежда. По пътя за Кладово той бил пак предупреден и от някой си “арапин”, негов човек, че чул в кръчмата, какво “бегът душата му ще вземял”. И Стоян кипнал от неудържим гняв, изтеглил ножа и се отправил към бега, за да го убие, но кръстник му Карапанча го спрял и убедил да не върши това. Стоян послушал кръстника си и стигнали до Кладово, но тук и Дорчо проявил своето лошо предчувствие – не искал да премине заедно с другите коне през “капията” /градските врати/, а “през хендека прескочил” и в Кладово влязал. В града бегът отседнал със своя антураж в особена къща, “дал на всичките легла за спане” и не поканил Стояна. Тогава Стоян се установил “в една кръчма” и напоил с вино и ракия своя Дорча. В кръчмата прекарал тревожно и в безсъние, а бегът пратил при него двама гавази да го повикат, “за да му вземе живота още тази нощ”. Стоян скочил от легло, взел си оръжието и се отправил до бега, но Карапанча го посрещнал и му казал “да не отива с оръжието си”, за да не се уплашил бега, който го викал “да му даде бакшиша, а утре да си вървиш по пътя.” Стоян се явил при бега. Настъпил трагичният момент. И парите им отказал да вземе, а извадил пищов от ботуша си и го “Право в бега насочил, три пътя курок цъкнал. Огьн пищова не хванал. Той като това съгледал, за цевта хванал пищова и в бега го запратил, право в главата го ударил в главата над сляпото око, тъкмо покрай феса му, но нищо на бега не сторил! Стоян с юмрук си път пробил, навън през врата изтичал оръжието да си вземял, но тук се гавазин един изпречил, вяра ми, Васил арнаута, да би му сгнил трупа, под стълбата той бе се скрил и Стояна кат слизаше, за шалвари той хванал и право на земя го тръшнал. Турци вси го окръжпли и бега бързо се явил, в ръце въже носяше, синджир на гуша му преметнал, както бе Стоян сънувал и въжето на врата му завързал.” Но докато Стоян не бил още задушен, “към бега очи обърнал и с уста го молил, да не го нощя убива”, когато: “Никой няма ме видя, най ме деня удуши, да ме види раята, с която живот съм живял!” На това бега отговорил: “Няма деня да те удуша, да те види раята, защо си не деня хайдутувал, А нощя като никой не виждал.” И по негова заповед гавазите обтегнали въжето от двете страни: “И така, о Боже, Стояна са обесили. Това било в седем часа през нощта.” Наскоро дошли рибари - праховчани и видяли трупа му и по пръстена, мустаци и лице познали, че това е Стоян войвода Булибаша. Вдигнали с благоговение тялото и го погребали “под голяма круша дебела”. Така трагично, мъченически и коварно загинал и този войвода.
ПУЙКО /ПУЙО/ ВЪЛЧКОВ ВОЙВОДА
Този войвода бил родом от с. Бойница, Кулска околия, син на Вълчко Чанин, който бил твърде заможен селянин, оставил на сина си добро състояние. За него е известно, че по-рано е бил “главен тютюнджия при двора на сръбския княз Милоша” и като такъв завел дванадесетгодишния си син Вълчо на учение в гр. Неготин, а по-сетне – в Белград. След това този му син станал учител в родното си село и бил съратник на баща си в революционните му работи. Те сполучили наедно със свещеника от същото село и други 6 частни лица да повдигнат през 1846 – 1847 г. цялото село, за да протестира не против султана и правителството му, а против непоносимите своеволия и посегателства на агите, сердарите и мухасилите. Подобен бунт, известен в населението под името “Пуйкова размирица”, направили и селата Грамада и Раковина /същата околия/, откъдето селяните с особен куриер - българин изпратили на султана просба, написана на турски език, в която му заявили, че “всичките ние сме недоволни от държавните му служители. Нашите нещастни селяни са се разбягали кой където свари, понеже появилите се кеседжии колят, обират и палят. Те ни изтезават твърде много. Ние желаем да се оплачем против тях, но не можем. За да чуете нашите оплаквания, требва най-първо да се приберат в градовете скитащите се по нашите полета войници. Нека Ви е известно, че ние няма да позволим, щото селски аги да идват в нашите села. Техните престъпления ни омръзнаха, не можем вече да ги понесем. Не искаме да се движат по селата ни мюсюлмани, понеже те посягат на честта на нашите дъщери и момичета. Готови сме да се жертвуваме, но насилие върху нас не щем. Признаваме се за рая на султана, но не щем никого от мохамеданите, които сноват из селата ни и ни изтезават. С тези хора не можем да се помирим. Щом чуем, че в нашите села идат войници, всички бягаме като яребици. Ето защо те трябва да се приберат в крепостта. Българинът, който донесе писмо във Вашия съвет, е бит много жестоко, а неговите пари – 90 гроша, са вземани насилствено. Ето как мохамеданите обират и убиват раята.” Подобни оплаквания били дадени и от другите села Големаново, Бракевци, Халово и др. Тези протести и молби се взели от местните власти за бунтове против държавата и те разпоредили да се арестуват инициаторите. Но войводата Пуйко, син му Вълчо, свещеника и други 6 души избягали в Сърбия, от където следили за работите на полицията. Когато последната арестувала няколко селяни и ги подложила на разпит, то те с още 9 души минали границата, където се присъединили към тях и други селяни, нападнали през нощта полицейския участък в с. Големаново и го запалили, след което наново забягнали към сръбската граница. Щом се научили за това във Видин, веднага изпратили някои “достопочтени турци и някои чорбаджии”, а “митрополит Венедик – двама свещеници”, за да уговорят селяните да мируват. Тъкмо в това време пристигнал във Видин куриерът на сръбския директор на Външните работи Аврам Петруниевич, отивайки да занесе мазбата за Високата Порта за смущенията край границата, донесъл и писмо до видинския Семи паша, в което му съобщил, че автор на Големановския бунт бил Пуйко войвода. Пашата веднага поискал от Зайчарския началник неговата екстрадиция, ала той нищо не отговорил. Докато, обаче, във Видин очаквали предаването им, Пуйко войвода и други негови другари подбутнали селяните и в други села да възстанат срещу тиранията на агите и мухасилите. Избухнали въстания в селата Халово и Черномашица, а в с. Бракевци – селяните нападнали с пушки полицейския участък, наранили двама сеймени и подпалили участъка. Властите във Видин, крайно разтревожени от тези нови бунтове и предполагайки, че въстанието имало широки размери и се подпомагало от Сърбия, поискали набързо военна помощ от нишкия валия Васъф паша и написали на директора Аврама Петруниевича, чрез негово превъзходителство началника на турския гарнизон в Белград, Хюсеин паша, да нареди залавянето на бунтовниците и предаването им. Понеже зайчарския началник не искал да стори това, директорът Петруниевич, види се, по нареждане от Цариград, заповядал излавянето на Пуйко войвода, син му Вълчко, свещеника и 9 техни другари и сръбските власти ги предали във Видин, където те били хвърлени в затвора, както това съобщил видинският тефтердар Намик Ибрахим на Високата Порта, с рапорт от май 1849 г., като при това явявал, че “селяните след това се предали на мирна работа и отправяли топли молитви към Всевишния за дълголетието на Н.В.Султана”. В затвора Пуйко войвода починал и домашните му го погребали във видинските Ружени гробища, а син му Вълчо се оправдал и бил освободен. Но за съдбата на свещеника и др. 9 души нищо не е известно.
ВОЙВОДАТА СТАЙКО АТАНАСОВ
За този войвода е известно, че бил българин от с. Власотинци, в което през време на Нишкото въстание той събрал около 5 000 въстаници и станал техен предводител. Един австрийски документ от 1841 г. съобщава за него, че в това село “въстаническия му лагер бил нападнат от разлютените мюсюлмански пълчища, голяма част, от които съставлявали арнаути и след двучасово сражение, при което турците оставили около 25 души убити и 30 ранени, въстаниците били принудени да отстъпят и се разбягат. След това Станко войвода организирал нова въстаническа чета, начело с 12 члена “хитерия” със свой щаб, ординарци и секретар на турски език. Най-доверени негови помощници били Коста Марков от неговото село, който служил за посредник с намиращите се в Сърбия българи, Хаджи Коста Хаджи Стоянов от Пейнирджик /Лъсковска кааза/, Джено Пешев от неговото село, Станко Николов, Мито Марков, Теохар Трендафилов – негов съветник, Иван Живков, негов доверен куриер и Хаджи Георги Янков. С тях той дълго време обикалял из Видинския санджак и подготвил населението към въстание, но след като били заловени горепоменатите войводи, той се оттеглил наново в Нишкия санджак за подготвяне на ново въстание, ала тук поради предателство на един свой другар – Пешо Прокуплията, той бил хванат от турците и отведен в Ниш, където бил съден от Нишкия медълис под председателството на Омер паша. В присъдата се говори, че “Станко Атанасов, бояджия, е от с. Власотинци, Лясковска кааза. От неговото лично поведение, от показанията на убиеца на хайдут Сава и на секретаря му Ширин, както и от намерените в неговата къща преправени печати, заявления и др. книжа, се установява, че той /Станко/ е бил автор на въстанието в Ниш и че в сегашното е главен водител”. Вижда се, че Станко войвода е бил осъден на дългогодишен затвор, но нишките аги – мюфтията Зейнел Абедин, кадията Абдеррахман Есад, мютесарифина Ес Саид Хюсеин Ремзи, малмюдюрина Мустафа Рефик и коджабашиите Константин Янаки и Тодор, и гръцкия митрополит Йоаникий с мазбата от юний 1850 г. поискали от султан Меджида да премахне опасния войвода. Султанът удовлетворил искането им. Командващият румелийския армейски корпус Омер паша изпратил Станко войвода и другарите му в Цариград, където по всяка вероятност те били избити.
ВОЙВОДАТА ВЕЛКО
Този войвода бил родом от Шумен. Останал сирак в младини, той служил при един турчин, който искал да го потурчи, но поради съпротива, бил хвърлен в затвора, където лежал три години. След освобождението си от затвора убил един турчин, взел оръжието и коня му и забягнал в Балкана. Той обикалял из Видинския санджак, като избрал за свърталище местността “Свърлиг” в дефилето между селата Гърци и Раброво, където и до днес съществува негова “хайдут велкова чешма”, сетне се прехвърлил с четата си между Неготин, с. Рабиша и Белоградчик и извършил много подвизи в онези места, за които спомени са се запазили и до днес, а сетне изглежда, че се е оттеглил в Сърбия и починал в Неготин, където българите му издигнали паметник, като защитник на народа от турската тирания, с надпис “Глава давам, но Крайна не давам”, разбира се на турците.
ВОЙВОДАТА БОЯНА
За нея се е запазило едно народно предание, което я счита за основателка на днешното с. Бойница, Кулска околия. Според това предание тя е била мома без някой да знае това, имала дружина от 70 – 80 юнаци, с които се подвизавала из горите на същата околия. Но веднъж, когато се преобличала насаме в гората, случайно я видял един от четниците й и се съблазнил /влюбил/ в нея, ала за тази му волност той бил убит от нея, за да не я издаде. След това тя още дълго време смело водила четата си, убивала злосторници турци, задигала богатствата им, с които често помагала на сиромаси, а имала главно прибежище в горите на Бойнишко, близо до Сибинско и Пецино калета, където и си избрала място за поселване. Най-после тя се залюбила с един красив юнак на име Пензо, разпуснала четата си и се омъжила за него. Младата юнашка двойка турила начало на ново село, което се нарекло на нейно име Боянино, видоизменено по-сетне в днешното Бойница. Потомци от Бояна и Пензо под името Пензовци до скоро били живи и се считали в селото за най-стари негови обитатели.
Из “История на Видин и неговата област”

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин