Изпрати стари снимки от Видин и областта

Въстанието през 1850 и село Градец

История - Въстания

Най-много името на нашето село се споменава в материалите, описващи въстанието на селяните от Северозападна България през 1850 известно още като Паша Петковата размирица (буна). То не е първото въстание в този край. Предхождано е от много други по-малки бунтове в Пиротско (1835 г.), Берковска околия (1836 и 1837 г.), Нишкото въстание от 1841 г., Пуйовата размирица в с. Бойница през 1849 г. и др. Всичко това е било израз на нетърпимото положение на селяните от този край, изразяващо се в произвола на разни чиновници и заптиетата, които са превишавали многократно правата си, поругавана е семейната чест на селяните, непоносимите двойни данъци за земята, премахването на господарлъците и снабдяването им със собствена земя и още много други беззакония, описани от Страшимир Димитров в книгата си „Въстанието в Северозападна България от 1850 г." (с. 16,17,18 и 19). Всичко това довежда до нетърпимост на положението и копнеж за подобри условия за живот и гаранции за живота, имота и честта на семейството, нещо, което е било трудно приемливо от поробителите и на практика неосъществимо.
Така се идва до идеята да се свика общо събрание на по-изтъкнатите хора от Видинската, Белоградчишката, Ломската и Кулската „каази" (административни единици), като за събранието бил определен Раковишкият манастир. В съвещанието са взели участие представители от всички набелязани околии от Северозападна България (с. 32). В дългия списък на участници в съвещанието фигурира и името на кнез Стоян от с. Гърци. Тук е избран комитет, който да организира и ръководи въстанието в състав: Петко Маринов от с. Грамада, Цоло Тодоров от с. Толовица, Иван Кулин от Медковец, Вълчо Бочов Коюмджията, Лило Панов, Първан Стамболията и др. (с. 36). На това съвещание са били определени и ръководителите на отделните отряди. Капитан Кръстьо бил избран за главен началник на въстаниците, които отговарят за превземането на гр. Лом, дядо Игнат - за Белоградчик, а Първан Върбанов - за Видин, но по-късно бил заменен от Петко Маринов. Според общия план селяните от Видинско и Кулско трябвало да нападнат и да държат Видин под обсада, докато получат помощ от въстаниците, съсредоточени при Лом и Белоградчик. За тази цел били определени три пункта за събиране на въстаниците, които ще атакуват гр. Видин. Това са селата Гърци (Градец), Буковец и Гурково (с. 48). На уречения ден, 1 юни, Спасовден, въстаниците били по местата си. Най-много от тях са се събрали при с. Гърци (с. 49), а според Генади Вълчев -при Хайдук чешма. Техният брой според един автори възлизал на 2000, а според други - на 3000 души. Но и тук въстаниците били въоръжени с вили, коси и брадви и само петдесетина човека от тях - с пушки и пищови (Страшимир Димитров, с. 49).
Хайдук чешма
Според Г. Вълчев Петко Маринов разделил събраните при Хайдук чешма въстаници на три колони: лява, с ръководители братята Никола и Флоро Караджа от с. Раброво, средна колона, начело с Петко Маринов, и дясна - южно от шосето за Градец, начело с Никола Марков Турчинлията от с. Цар Петрово (с. 11). Според същия автор при Хайдук чешма са се събрали селяните от селата Куделин, Балей, Брегово, Връв, Косово, Ракитница, Ново село, Гъмзово, Делейна, Калина, Тияновци, Динковица, Ясен, Плакудер, Винарово, Гоматарци, Кошава, Сланотрън, Майор Узуново, Големаново, Бойница, Шишинци, Бориловец, Периловец, Каленик, Цар Петрово, Градец, Черномашница, Коилово, Бракевци, Злокукя, Халово и Градсково. Последните шест села днес са в Сърбия (с. 11). Може би Г. Вълчев е първият, който съобщава селата, участвали със свои жители във въстанието, между които и нашето село. Никъде в други източници не съм срещал нещо за конкретното участие на Градец или негови жители във въстанието, освен ако не се брои измисленият в по-близко време Петър Гърчанина. Но допускам и съм напълно убеден, че щом на съвещанието в Раковишкия манастир е присъствал кнез Стоян, това значи, че е имало организация между жителите на селото и те са участвали във въстанието. Освен това в книгата „Диарбекирски заточеници" на Стефан Каракостов на с. 179 и 180 са отпечатани спомени на хаджи Илия Монев, в които се казва: „От Самсум до Диарбекир пешко стигнахме за 73 дни. От 11 ноември 1867 г. до 23 януари 1868 г. Тук в затвора има 300 души, запрени кюрди по разни престъпления и помежду тях лежаха заточени от 1858 г. и от 1862 г. българи, побеляли и остаряли. Тук сварихме заточениците от Видинското и Белоградчишкото въстание от 1858 г. от Паша Петковата дружина дядо Иван и дядо Стоян от видинското село Гърците. Дядо Иван се завърна (с. 180, ред 11). Според разправата на стари хора, от 1858г турското правителство започнало да праща на заточение в Диарбекир. Първите са били от Видинско - Белоградчишко, от село Гърците (с. 181)". В тези спомени се съобщават и имената на Иван Радулов и Иван Лаотор от с. Гръцко. Предполагам, че става дума за с. Градсково, което днес се намира в Сърбия.
Независимо от разработената стратегия за обсадата на Видин и превземането на града на въстаниците не им се удало да сторят това. Твърде голямото изчакване от страна на въстаниците дало възможност на турците, от една страна, да се информират за разположението, числеността и въоръжението на въстаническите сили и от друга - да организират отбраната на града и сформират отряд от около 300 души - башибозуци, които да се противопоставят на въстаналите. В книгата си „Въстанието от 1850 г. в Северозападна България" Страшимир Димитров на с. 98,99 и 100 описва разгрома на въстанието при с. Гърци така: „Отрядът на видинските алагари потеглил от Видин очевидно на 4/16 юни, като решил най-напред да се справи с въстаниците при с. Гърци, които застрашавали да завземат разположените край река Тополовец воденици и да затруднят продоволствието на града. При това село били събрани около 3000 българи и всички без оръжие. Турският отряд бил командван от видинските първенци - Хаджи Сабри, Яшар ага, Мустафа ага и Ахмед бей. Успоредно с това към въстаниците били изпратени един свещеник и няколко чорбаджии със задачата да преговарят с тях и да ги върнат в правия път. Обаче никакви преговори не се състояли, защото башибозуците нападнали въстаниците още преди парламентьорите да стигнат до тях, с което провалили не само преговорите, но довели и до голямото клане при с. Гърци." Според събраните от Г. Г. Димитров и Д. Маринов домашни сведения това сражение се е развило горе-долу по същия начин - турският отряд достигнал до моста на река Тополовец и спрял срещу въстаниците. Настъпило колебание дали да атакуват, защото турците били 300 души, а срещу себе си виждали няколко пъти по толкова. И тук башибузуците не изчакали изпратените от тях поп Димитър и чорбаджиите да преговарят с въстаниците, а се опитали веднага след тях да нахлуят в лагера им. Но били принудени да се върнат поради откритата срещу тях стрелба. В това време от лагера на въстаниците прибягнали при турския отряд чорбаджията Петко Николов и поп Цоло от с. Бойница, които разказали на турците, че селяните са без оръжие, необучени и неорганизирани. След ожесточено двучасово сражение селяните били окончателно разбити и турците започнали сеч, която била прекратена от настъпващата нощ. Част от селяните се пръснали по селата си, а друга се оттеглила при Хайдук чешма, където били семействата им. През нощта много от тях заедно със семействата и добитъка си се изтеглили към сръбската граница. Така приключила тази кървава драма в покрайнините на нашето село, където оставят костите си според М. Станойкович 316 души, според Д. Маринов - 214, а според Г. Г. Димитров и Д. Цухлев -217 души. На другия ден валията Мехмед Зия паша изпратил няколко души да проверят броя на убитите. На полесражението те намерили двадесетина тежко ранени селяни и ги доубили, след което се завърнали във Видин. Независимо от противоречията по отношение броя на загиналите и неуспеха на въстанието все пак отзвукът от него е заинтересувал някои страни, които обърнали внимание на Портата и се започнали дълги преговори за ликвидиране на въстаническите лагери и прибиране на селяните по домовете им. Това не значи, че въпросът бил приключен, предстояла още дълга борба, за да бъдат принудени властите да реализират дадените обещания за подобряване положението им, което никак не е било лесно.
Всичко, казано дотук за въстанието, е описано доста подробно от много негови изследователи, за някои от които вече стана дума. Тук искам да предам един спомен, разказан ми преди повече от двадесет години от Димитър Нинов (Станеев), на него разказан от дядо му Камен Шаранков (род. 1839 г.) - съвременник на въстанието от 1850 г. Макар и да почива на недоказаната истина, разказът все пак представлява интерес като спомен на съвременник, а може би и като очевидец на някои епизоди от драмата.
„Организираните от Паша Петко въстаници от Загорето (има се предвид Бойница, Шишинци, Раброво и други села от Кулско) е трябвало да минат през нашето село, за да ударят Видин. Това преминаване е трябвало да бъде съпроводено с вдигане и на жителите на Градец. За целта Паша Петко и други негови сподвижници са започнали тази уговорка, докато въстаниците от Загорето са били разположени до воденицата в „Трънето" - местността „Агушевото", югозападно от селото, до реката. Йончо Читака, който е бил кмет на селото по това време, изплашен от предстоящите събития, тайно заминава за Видин и съобщава на турските власти плана и разположението на въстаниците. 18 въоръжени турци минават на „Алимана" (източно от селото между Градец и Раяновци) зад реката под Кутига и Мораманя и се явяват в гръб на въстаниците. Започва се кървавото сражение, което завършва с победа за турците и над 200 избити българи. През това време Читака и други първенци на селото събрали най-хубавите моми и булки да посрещнат победителите. Едни от тях поливали на турците да измият кървавите си ръце, а други раздавали топли питки. Петко Маринов успял да се укрие в едно дере (предполага се потокът Молушници), който е най-близо до полесражението и се спасил."
Колкото и неприятно да звучи този спомен откъм предателската му страна, трябва да приемем, че предателство е имало. Друг е въпросът, кой го е извършил. Много по-вероятно тези, които Страшимир Димитров споменава в книгата си, позовавайки се на събраните от Д. Маринов и Г. Г. Димитров домашни сведения.
Според книгата на Генади Вълчев „Малко известни войводи 1848 -1878", с 10, Петко Маринов - Паша Петко е роден в село (сега град) Грамада, Кулско, около 1800 г. Бил е заможен и известен не само в селото си, но и в околността. Избиран е за кнез на селото и за баш кнез на нахия Сахра. На съвещанието в Раковишкия манастир Петко Маринов е избран за член на главния въстанически комитет. В хода на въстанието той става главнокомандващ въстаниците, съсредоточени при Хай-дук чешма, на мястото на Първан Върбанов от Раковица. След разгрома на въстанието успява да се укрие и се установява в лагерите за бежанци край границата със Сърбия. По-късно; през 1861 г., е арестуван и заточен в Диарбекир, където умира през 1863 г.
Независимо от това в спомените на хората, които се предават от поколение на поколение, името на Читака се свързва с това предателство. Твърде невероятно звучи и фактът, че само 18 души турци са участвали в това жестоко клане. По-вероятно това се отнася за втория ден, когато валията Мехмед Зия паша изпраща няколко въоръжени турци да си довършат „работата". И за този ден сред местното население се тиражира преданието, че местен човек е водил турците и е показвал скритите в драките и ранени въстаници с думите „Ще баба". Какво значат тези думи, не ми е известно, но ми звучат предателски, нещо като „Ето го" или нещо подобно. Може би така стоят нещата и около гибелта на Караджата от Раброво, който се бил скрил в клоните на един от брястовете в северозападната част до селото. При опита си да убие минаващия под дървото турчин той бил забелязан и убит. Признателни хора и близки бяха поставили камък на лобното място, който до средата на миналия век, заедно с брястовете напомняше на населението за неколкочасовата, но героична борба на селяните от Северозападна България. Днес всичко това го няма. Споменът за тези борби се поддържа от паметната плоча, поставена до чешмата в западната част на селото, там където са станали тези събития. Почти се забравя традицията за честване на тези събития всяка година на 1 юни, или Спасовден, както е било в миналото, за което човек може само да съжалява...
Баба Йонка Първянкина от  Градец
Когато говорим за всичко това, в съзнанието ми изпъква тържеството от 1935 г., когато във връзка с 85-годишнината от въстанието беше наградена баба Йона Първанкина с орден „За гражданска заслуга" за грижите, които тя е полагала за гробовете на въстаниците от Паша Петковата размирица, намиращи се в собствения й двор. И днес надгробните камъни са запазени и за тях се грижат наследниците на баба Йона.
С много голяма тържественост бе отбелязана годишнината от въстанието през 1939 г., съчетано с освещаването на двете начални училища и други строителни обекти и съпроводено с народно веселие и военни почести, което се вижда от приложените снимки.
Последните свидетели от събитията на въстанието на селяните от Северозападна България през 1850 г. си отидоха завинаги пред нашите погледи, без да ни кажат нищо повече от това, което знаем.
Брестовете в село ГрадецНа снимката е местността „Драката" до село Градец, (сега училищен имот) с два вековни бряста, камъкът до дънерите бележи гроба на четник от четата на Петко Маринов (Паша Петко) във въстанието — 1850 г. Четникът наблюдател е бил скрит в клоните на едно от дърветата, когато е решил да умре за поробеното си отечество, стреляйки срещу групата турци, които минавали отдолу. Свален и съсечен до самите дървета. Признателното население отбелязало лобното място с надгробен камък, като изразявало почитта си с ежегодни молитви. През 1935 г. в присъствието на двама министри, Видинския гарнизон, гимназиите, юнашката и много други организации, при стечение на многохиляден народ от околните села на Спасов ден (Св. Възнесение) тържествено бе отпразнувана годишнината от въстанието. На 18 май 1939 г. на същия празник също бе проведено голямо тържество, с което се свързва и освещаването на двете първоначални училища.
Из албума на начално училище „В. Левски с. Градец, автор на бележките - Александър Тодоров
Едно от местата, където е пролята чистата българска кръв за свободата на майката-родина! Личи братската могила с два надгробни камъка на паднали четници от четата на Петко Маринов (Паша Петко) във въстанието през 1850 г. край с. Градец. Вижда се също и баба Йонка Първянкина, която оградила, запазила и прикадявала братската могила до края на живота си. На гърдите й е орденът за Гражданска заслуга, връчен тържествено през 1935 г. Починала на 21 март 1940 г., изпратена тържествено.
Това място бележи с. Градец като светиня за българското племе и вписва името му в историята за вечни времена.
Из албума на начално училище „В.Левски - с. Градец, автор на бележките на снимката - Александър Тодоров
От книгата на Борис Бошняшки - Първи опит за история на село Градец, Видинско

Виж още за Въстанията във Видин

Добави във

Submit to Delicious Submit to Digg Submit to Facebook Submit to Google Bookmarks Submit to Stumbleupon Submit to Technorati Submit to Twitter Submit to LinkedIn
Pin it


Радио Гама
Pin it

Дарение

Подкрепа за сайта
Paypal

Исторически календар

Знаете ли, че ....

Емайл за Новини

Име:
Email:

Коментари

Казанлък :: Студентски град :: Варна Online :: kazanlak.com :: резерват северозапад :: снимки и картинки ::targovishte.com :: Обувки Мегияс :: Психолог онлайн :: Take.bg :: Новини Бургас :: Спортни новини от Плевен
Vidin-online.com благодари на :
Краси Каменов, Тодор Цеков, Десислава Димитрова, Радио Фокус, Радио Гама, Ина Тонина, Вестник НИЕ, Вестник Видин