Хараламби Ладозов - спомен за правосъдието

"Белоградчик винаги е бил град - припомня си Павлина Ладозова, дъщеря на именития белоградчишки съдия Хараламби Ладозов. - Град, предимно чиновнически - със съд, лесничейство, агрономство, читалище, болница - макар и малка тогава, с един лекар и фелдшер. В ония години тук се живееше спокойно. Правеха се балове, всяка вечер по главната улица хората излиаха на разходка, а в сряда и събота свиреше военната музика. На площада имаше дансинг и много се танцуваше. По дворовете нямаше животни, както сега, а единствената селскостопанска грижа на белоградчичани бяха лозята и овощните градини, но и за тях гражданите наемаха работници. "

Възрастната жена се връща към спомените си и двете заедно с помощта на пожълтелите снимки прекосяваме стария Белоградчик с баловете във Военния клуб, лозарските и ловни вечеринки в тогавашния театър.

Хараламби Ладозов е дошъл в скалния град от Велико Търново през 1918 година като млад мирови съдия. Тук се жени и създава семейство, което го следва по-късно навсякъде из България, където службата го е отвеждала. От четирите му деца Павлина е най-малката - родена е през 1926 г.

По онова време да си служител на закона не е било лесно. А за да израснеш в кариерата е трябвало да съзидаваш, да оставиш следа след себе си.Така младият съдия се озовава в Ямбол като заместник прокурор. През 1936 година се създава Кърджалийския окръжен съд и Ладозов постъпва там като член-съдия. После семейството отново товари покъщнината на влака и - пак в Ямбол.

Ладозов е участвал в създаването на почти всички съдилища в страната - Варна, Елена и още много други. Когато майката на съпругата му остава сама в Белоградчик, той иска да бъде преместен някъде в близост до града на чудните скали и така се озовава във Видин като окръжен съдия. Близо 10 години живее със семейството в града край голямата река, който се превръща в най-обичаното място за Павлина. Там преживяват и наводнението през 1942 г. Но през 1947 се налага да се завърнат завинаги в Белоградчик. Пенсионираният вече юрист се заема с адвокатлък и през свободното си време се опитва да напише книга за това, което знае за града. Събира всичко писано до този момент за него, вплита и своите виждания и разбирания. Книгата от около стотина ръкописни страници със заглавие "Книга за Белоградчик" се съхранява от дъщерята Павлина и сина Светослав. Последният се оптива да довърши делото на баща си, но все не стига време. Озаглавена е с непретенциозното заглавие "Книга за Белоградчик". Като уводни думи Ладозов е написал: "Не претендирам за научен труд. Всичко, което е известно и писано за Белоградчик съм включил в тази книга." Но благородното му намерение така и не вижда бял свят.

Старите белоградчичани помнят Ладозов не само като справедлив и стриктен служител на правото. В града той е оставил следа и с музикалните си способности. Още от ученик се е занимавал с музика, свирел на китара, по-късно и на виолончело. Започнал като самоук, но после навлязъл почти професионално в света на музиката и в студентските години станал хорист в първата опера в България - "Оперна дружба". По това време в нея пее известният тенор Вульпе. По-късно в Белоградчик се включва активно в дейността на църковния хор. Младежите с желание пеят хоровите песни, който той сам избира и разписва щимовете за певците. Хорът добива голяма популярност с участията си в светските концерти в читалището.

"Баща ми беше ерудиран човек - припомня си Павлина. - Научи ни как да слушаме класическа музика. Как да я разбираме. Редовно слушахме опери. Няма да забравя как ни обясни "Втора Унгарска рапсодия" на Лист, какво изразява музиката й - обикновения живот на село, бурята, която помита всичко, мъката на хората и животът, който започва наново. Така музиката оживяваше пред нас, вече я възприемахме по друг начин - усещахме онова, което композиторът е вложил в нея."

Ладозов бил широко скроен човек. Интересувал се е от всичко и въпреки строгостта на професията си бил весел човек, обичал излетите, компаниите... Бил е приятел с Антон Страшимиров, с когото често отскачали на лов за зайци. В семейния архив и до днес е запазено едно от писмата му до приятеля Ладозов.

Друго голямо приятелство също е белязало живота на семейство Ладозови - близостта със семейството на видинския адвокат Иван Чонос. Без да се е занимавал с политика, но и без да се страхува за работата си, тогавашният съдия Ладозов се опитал да спаси осъдения на смърт Боян Чонос. Отишъл лично в килията му и го помолил да подпише молба до цар Борис, който за Коледа и Великден винаги давал амнистия на затворниците. Но младият Чонос отказал да подпише подготвената от Ладозов молба.

За разлика от много други, Ха-раламби Ладозов оцелява след събитията през 1944 година. Необвързан политически, изключително честен, новата власт не е могла да го уличи в нищо вражеско. Той си остава съдия по гражданските дела.

Единственият от рода, който продължава професията на Хараламби Ладозов, е синът му Светослав, който през март ще навърши 87 години. Той е завършил право в Софийския университет, но никога не е бил партиен член и затова през целият си живот е работил като юрисконсулт. Сега, вече останал сам в живота, се е завърнал в бащиния белоградчишки дом при сестра си, с която спеделят старческите неволи, съпътстващи всеки българин.

"На баща ми сигурно не му е било толкова лесно, както ни изглеждаше на нас, децата - размишлява днес от разстоянието на годините Светослав. - Семейството ни беше голямо и той се грижеше за всички ни. Имаше широко сърце, беше отворен към хората. И им помагаше, отзоваваше се винаги, когато някой имаше нужда от помощ. Познаваха го навсякъде - във Видинско, Кулско. Знаеха го като изключителен човек и добър юрист. В ония години, за да те повишат, да ти дадат по-висока степен в съдебната система, съдиите ги местеха из страната да работят по създаването на съдилищата. Трябваше да си доказал, че си полезен за държавата и за правосъдието в нея. Явно баща ни достойно се е справил с това."

Ладозов си тръгва от живота на 83 години - през 1969-та. Малко са хората в Белоградчик, които си спомнят за него. Но той е оставил трайна следа в създаденото и с негово участие българско правосъдие. А дали ние, днешните, сме го запазили такова, в което той е вярвал, вероятно други синове и дъщери, в друго време ще разкажат.