Икономически промени и последвали миграционни движения в Белоградчишко

Събота, 20 Юли 2013 00:55

Написано от ivailo

Икономически промени и последвали миграционни движения в Белоградчишко

(90-те г. на XX век и началото на XXI век)

(Десислава Пилева, Мария Попова)

Избраната от нас дестинация за теренни изследвания е район от Северозападна България, като се съсредоточихме основно върху две селища – с. Салаш, общ. Белоградчик, и с. Върбово, общ. Чупрене. Причина да изберем с. Салаш е неговото погранично местоположение, преди 1989 г. то попада в Първа гранична зона и за преминаването на територията му се е изисквал граничен лист. То е и съорганизатор на ежегодния българо-сръбския събор при прохода Кадъ боаз, на самата гранична бразда 1
.
Административно с. Върбово се води към общ. Чупрене – според наш информатор село Чупрене става общински център по партийна линия – шефът на охраната на Тодор Живков е родом от там. В противен случай Върбово би останало в рамките на Белоградчишка община. Отправна точка и при двете населени места се оказа гр. Белоградчик, обл. Видин, основният икономически център в региона. Тема на проучванията ни в рамките на Модула „Границите на прехода” се явяват икономическите промени и последвалите от тях вътрешни и външни миграционни вълни на местното население. Неминуемо, с оглед на местоположението на региона и политико – икономическите събития от втората половина на 90-те г. на XX век, централно място в разговорите зае въпросът за Югоембаргото2 и произтеклата от него контрабанда на горива от българските погранични селища към Сърбия. Тук ще обърнем внимание на този проблем, не като незаконен акт, а като начин за допълнителни доходи на българите в икономически трудните времена. Следва да поясним, че настоящият доклад е създаден въз основа на теренни материали – интервюта, проведени с хора от гр. Белоградчик и с. Върбово, през юли 2010 г. и май 2011 г., както и лични наблюдения и снимков материал.
В резултат на преминаването на страната към пазарна икономика общото финансово състояние на българското население се влошава значително. Най – ярък пример за изменящата се ситуация се оказват т. нар. „икономически мигранти”, като в настоящия доклад това определение включва както вътрешното движение на хора, в търсене на препитание, така и тези, които напускат страната. За най – потърпевш регион, под влияние на тези динамични и трайни социално – икономически промени, се приема Северозападната част на България. Към днешна дата това е и най – бедния район на Европейския съюз3
, но този тежък ход на събитията започва още от началото на т. нар. „Преходен период”, след свалянето в края на 1989 г. на социалистическото
управление на Живков.
Белоградчик, по примера на редица големи и не чак толкова големи селища в държавата, се превръща в икономически център, благодарение на откритите държавни предприятия в годините на соц-режима. Поради тази целенасочена политика, от една страна, липсват фрапиращи миграционни движения сред населението в и от Белоградчишкия район. От друга, обаче, подтикнат и от стремежа за постигане на грандиозен земеделски растеж чрез колективизацията на селскостопанската земя, процес приключил в разглеждания регион 1956 г., се слага началото на обезлюдяването на някои малки села. По думите на кметския наместник в с. Върбово „до ’63 – ’64 г. 60 къщи са заминали само за Лом, там има цяла наша махала, имаше работа.”. Друга апетитна работна дестинация на селското население е бил гр. Белоградчик, в който през 1960 г. отваря врати телефонният завод4
. Въпреки тези размествания на работната ръка, благодарение на по – големите села, също приели функцията на икономически стожер, осигурявайки препитание на хората от околността, миграциите си остават вътрешно – регионални. „... в съседното – Чупрене, имаше МТС (машинно – тракторна станция), ДЗС (държавно земеделско стопанство), шивашки цех със 150 жени, дърводелна, цех на казанлъшкия военен завод – 200 души, в Долни Лом имаше шивашки цех – 150 шивачки бéха... в Горни Лом да не говорим... ”.
За годините след политическите промени от 1989 г. нещата в икономически идемографски план не стоят по този начин. „В продължение на нèма и 1 година всичко замина” (В. К.), предприятията затварят врати, поради липсата на държавна субсидия, излизането от огромния пазар на Източния блок, и не на последно място бихме посочили презумпцията, че тези заводи са част от социалистическото наследство, така старателно отбягвано от последвалите политически управници. Що се отнася до земята – ТКЗС-та5 се разпадат, а поземлените парцели са връщани на първоначалните им частни собственици и/или техните наследници, в продължение на години. Но те остават необработвани в голямата си част, освен дворовете на къщите, хората почти не се възползват от плодородието на почвите в рамките на селищното землище, малцина са и
животновъдите.6
Всъщност отделни парцели са продавани на частници, но пустеят, не защото няма кой да ги обработва, напротив – Северозападна България е един от районите с най – голяма безработица в страната. Причината за това безстопанствено отношение може би се дължи на липса на предприемчивост или „други сметки”, както се изказа един информатор, или просто на хората не им се занимава със земеделие. Има и други два много значителни фактора – застаряващото население и огромната емиграция от този район, както към по – големи селища в страната, така и в чужбина. В следствие на колективизацията и миграционните движения, особено засилили се след 1990 г., започва обезлюдяването и на разглежданите от нас селища. Според преброяването от 1934 г. населението в с. Салаш е наброявало 1450 души. Към днешна дата хората са едва 150. Въпреки че не разполагаме с данни от предишни преброявания за с. Върбово, които да сравним със съвремието, повече от ясно е драстичното му намаляване. През 2010 г. населението му по постоянен адрес наброява 98 човека.
В хода на проучванията ни стана ясно, че с настъпването на демократическото управление налице са два основни начина за напускане на родното място. Първият започва с т. нар. „образователна миграция”, при която младежи в ученическа възраст, доста често с целите си семейства, заминават за близките по – големи селища, като Белоградчик (за с. Салаш и с. Върбово) и Чупрене (за с. Върбово), за да учат в тамошни училища. Независимо дали след това ще продължат във ВУЗ-ове, или ще започнат работа, мнозина от тях не се завръщат в родното селище, а остават в Белоградчик.7
Що се отнася до висшето образование, предпочитана дестинация е София, не само защото там е съсредоточено значително количество от университетите, но градът предлага и повече възможности за работа. Така стигаме до причината за постоянната миграция на по – голяма част от тези хора – финансово по – сигурното бъдеще и професионално развитие. Тук може да се засегне въпроса, дали тази тенденция би се проявила до такава степен, ако толкова много учебни заведения в селата не бяха затваряни през последните две десетилетия, а нивото на образование в много от малките градове е с по – добро качество. Но все пак тази насока на събитията започва много преди 1989 г., макар и не с такава осезаема скорост. Пример за това е с. Салаш, в което училището се закрива през 1973 г., а малко по – късно сградата е преустроена в дом за хора с деменция, „Тук изпращат безнадеждните случаи!”, споделят местните хора. Учреждението съществува и днес.
Вторият миграционен ход, насочен в рамките на България и извън граница, са трудовите миграции. Провокирани от вече споменатите икономически промени, довели до финансови затруднения, хиляди хора напускат своите селища, търсейки работа предимно в столицата. Близките по – големи градове стоят на заден план, тъй като и те са застигнати от перманентна икономическа криза. Все пак работа търсят в Монтана и Враца, в много по – малка степен и в Белоградчик8. Според данни на наш информатор от общинския център, след 2000 г. телефонният завод, за който вече стана дума, почти не функционира, което от своя страна предизвиква вторична миграция на селяните дошли в Белоградчик, за да работят в него. Преобладаващата тенденция във всички случаи е цели семейства да заминават за постоянно. Предпочитани дестинации в чужбина са Гърция, Испания, Италия, както и Франция, САЩ и Канада.9
Преди 1989 г. към тези държави са се насочвали и политически емигранти от местните селища. През последните години българите от Северозападна България работят там, като обслужващ персонал, шофьори на камиони, в селското стопанство. Полово разделение по това отношение не съществува. При единия тип миграция – гурбетчийството, заминава само един или двама от семейството, които работят сезонно, или за различен периоди от време, тези трудови движения, както твърди наш респондент, са характерни за населението на с. Чупрене и околните му селища. „Цяло Чупрене беше в София, аз не знам чупренец, който да не е бил в София...”. Важно е да споменем, че гурбетът не означава непременно, че хората се връщат в родното село след края на сезона, в много случаи се завръщат в Белоградчик, където в по – ранен период са се изселили. Преобладаващи за емигрантите от с. Салаш, пак по данни от кметството, са постоянните миграции, при които първоначално заминава един член от семейството, като се установи добре в новата държава и има възможност изтегля останалата част. В повечето случаи не се забелязва т. нар. „обратна миграция”, при която емигрантите се завръщат в активна възраст. По – скоро, типично и за двете разглеждани селища, това става при пенсиониране, когато със значително по – високата пенсия, изработена
някъде на Запад, се установяват в родните си села.
Единствената обвързаност на мигриралите с родните поселения се оказва емоционалната, която от своя страна поражда известна физическа връзка. Прекрасни примери за това се явяват две местни събития – българо – сръбския събор на прохода Кадъ боаз, за с. Салаш, и ежегодния събор „Да се завърнеш в бащината къща”, провеждан в с. Върбово. Първоначалната ни нагласа, относно функцията на пограничния двустранен събор беше доста романтична, а именно да събира роднини и приятели от двете страни на границата10. Но това негово предназначение остава в миналото. Всъщност, от възстановяването му през 2000 г. капиталистическите отношения и търговията са в основата на провеждането му. В рамките на три дни през втората половина на м. юли от различни краища на България се събират производители и търговци, предимно представители на дребния и среден бизнес.11 Това събитие подпомага до известна степен местната хазна, която разчита на частни субсидии, освен общинските, за провеждането му, но от друга страна има и чисто политическа и културна цел. На събора се срещат представители на местните власти от българска и сръбска страна, постигат се споразумения за сътрудничество и се прокламират приятелските взаимоотношения на двата народа. Представени са кулинарни и музикални специфики и сходства на българи и сърби. От българска страна всяка година, от възстановяването на събора се прави своеобразна изложба на местни ястия от читалището на селото. Жените, участващи в мероприятието са облечени в местни традиционни носии и изпълняват характерни за района народни песни. Така или иначе той е още една причина преселилите се местни хора да се завърнат у дома, да доведат децата си, да бъдат част от тамошните традиции. А за постоянните жители на Салаш – съборът е едно от малките развлечения и по – широки социални контакти. Що се отнася до събора на с. Върбово „Да се завърнеш в бащината къща” нещата не са така мащабни, но са провокирани от местните, мигрантите и техните деца, с чисто емоционално – носталгична подбуда. Той представлява еднодневен селски събор, на който се събират емигрирали от селото хора, предимно в някой близък град или в София, включително техните деца и внуци, които си организират трапеза с песни и танци. Тази инициатива не успява, обаче, да се превърне в традиция, започва като ежегодно събитие през 2005 г. и приключва през 2007 г..
На фона на икономическите миграционни движения на българите, значителна част от циганската общност в региона, както твърдят местните хора, е прочута със своите методи за изкарване на прехрана – кражбите, социалните помощи и просенето.
Въпреки необработените площи в областта, оставени да пустеят, циганите отказват предложението на местните власти да се заемат с отглеждането на различни култури, те предпочитат да ограбват стотиците необитаеми къщи в селата и да разчитат на детските добавки и социални помощи от държавата, „Ама тия малките нали им носят, дават им по 400 лв. майчински за 5 деца...” (В. К.). А когато тези приходи се изчерпят търсят съчувствието и финансовата подкрепа на кметствата. Но дали заради напрегнатата икономическа обстановка и възползвайки се от напускането на значителна част от местните, оставящи покъщнина, или просто осланяйки се на установените традиции, кражбите и безделието остават основните източници на финансови средства за мнозина
от тях. Но не всички „крадат и са мързеливи”, „преди около 15 г. се заселиха оттатък Чупрене” (В. К.) няколко цигански семейства от Берковица, чиято прехрана се осигурява от дърводобив. Въпреки абсолютния противовес на своите етнически събратя, техните коне се явяват проблемни за посевите на останалата част от населението, поради липсата на контрол и отговорно отглеждане. В следствие на влошената финансова обстановка в България по време на управлението на Жан Виденов (1995 – 1997 г.) и хиперинфлацията12 през зимата на 1996 – 1997 г., средната работна заплата в страната е 5 – 6 долара. По това време, както стана на въпрос малко по – нагоре, телефонният завод в Белоградчик е почти замрял, а повечето предприятия в околността са затворени още в началото на 90-те години, заплатите се намаляват или хората са изпращани в неплатен отпуск. В така оформилата се обстановка един от начините за докарване на допълнителни доходи на хората от Северозападна България се оказва контрабандата на горива по време на Второто
Югоембаргото (1998 – 1999 г.), докато при първото (1992 – 1995 г.) такъв масов износ, според наши данни, в този вид няма.13 Тази контрабанда може да бъде разгледана като незаконен акт, спекулация с цените и прочие, но идеята ни тук е не да съдим хората, а да видим с каква цел са правели това и каква е била ползата за тях от чисто финансова гледна точка. Ето какво е обяснението за финансовото положение на болшинството от местните през втората половина на ’90-те г. „250 лв. ми е бил щатът и не ги взимам, на 3 – 4 месеца ти дават заплата, пък децата ми трябва да ядат хлéб в края на
краищата.” (В. М.). Противно на всеобщите очаквания, като се вземе предвид, че пласментните цени са много над пазарните, според бивш контрабандист увеличението е до 10 пъти, спечелените пари не са чак толкова много, поне според съшия информатор се равняват на „една много добра заплата”, с която „освен да си храна семейството друго нищо” (В. М.). Въпреки това самият той подчертава огромното увеличение, респективно печалба, „Направи сметка сега – 0,06 лв. е бил бензина, ние сме го продавáли на 3,50 марки, не помня на колко е бил марката спрямо лева.” (В. М.)14
.
Но в какво се влагат, все пак, тези средства? Според част от местните, парите не са достатъчни, за да бъдат вложени в частен бизнес, който да донася приходи и в бъдеще. Наши респонденти твърдят, че са на лице две основни причини за това. Първо, бензина се пренася със собствената лека кола, в повечето случаи, което води до ограничение в самото количество. Второ – на една кола е позволено да преминава границата в едната посока, веднъж на 16 дни, а не всеки може да се уреди с повече превозни средства, които да използва за контрабандата. Тук ще си позволим да изразим
нашето несъгласие с посочените твърдения, базирайки се на собствените противоречия на информаторите. Един от контрабандистите съвсем подробно изложи своята схема за превоз на гориво, структурирана, така че да избегне ограничението за преминаване на границата. „Сега... имам право с тоя бус, с тоя номер да изляза на 16 дена … като минеш те ти записват номера и дата в паспорта. Първата работа на митничаря е да види кога си минáл, на коя дата, и тогава ти гледа снимката. Аз с две коли минавах – с на баща ми, и едната моя, другите две коли съм ги взимал от приятели...” (В. М.). Въз основа на разкритите схеми за многократно пренасяне на гориво в рамките само на две седмици и то не единствено с МПС-та, а по всевъзможни начини, и като се вземат предвид изключителната спекула с цените ще изложим другата страна на инвестициите. Като отчитаме и факта, че информаторите ни не бяха много склонни да споделят собствените си придобивки в резултат на контрабандната си дейност. С изключение на един, който обаче многократно, що се отнасяше до въпросната тематика, повтаряше, че това са източници на средства за прехрана на семейството и погасяване на ежедневните нужди. В напълно свободен разговор, В. М. сподели своето вложение от петролните контрабандни пари, „И аз съм стартирал така... от там направúх магазинчето, купúх жълтия бус, купúх кола и това е.”. Все пак явно е било възможно да се започне бизнес и да се докарват в последствие доходи, благодарение на добрата инвестиция. Без проблемно се споменаваха имена на други „известни” и облагодетелствали се контрабандисти, „Знаеш ли кой е забогатéл?Иван Петракиев –
Барона.” (В. М.), друга колоритна личност от тия времена разказват, „С една „Виетнамка” (б.а. – товарна кола)... най – малко 20 варела, 200 л., прави си сметка… Ама освен бензин и лекарства беше понесъл… Него го бéха кръстúли „д-р Шел” (б.а. – на бензиностанции „Shell”), едвам спасиха „Виетнамката”, да не я конфискуват.” (В. К.; В. М.). Тези личности се превръщат в част от устния градски фолклор, техните истории се разказват и преразказват многократно, пораждайки разнообразни гримаси и подсмихвания.
След 2000 г. липсата на работни места се явява като основният и най – голям проблем за Белоградчик и околността. Започналите много по – рано вътрешни миграции се разрастват с още по – голяма сила и вече няма млад човек, който да незамине в някой по – голям град или в чужбина от където твърде често не се връща. „И сега е трагедия в Белоградчик, мога да ти кажа!”, за съжаление това беше и нашето впечатление след посещението ни на града и околни села. В погранични райони, като този, съществува нужда от внимателно разглеждане на причинно – следствените събития, довели то икономическия крах и поголовното обезлюдяване, което ние се надяваме да направим по – задълбочено при следващ терен.

1
Организиран е от с. Салаш, общ. Белоградчик, и с. Ново Корито, общ. Княжевац, Сърбия. За първи път
се провежда през 1925 г., но е прекратяван, поради политически причини, няколко пъти. Възстановен е
2000 г., като договорките са – официалната част на събора да се провежда на българската страна от
границата, но токовото захранване да е сръбско. Провежда се ежегодно по три дни, в които има временно
ГКПП, позволяващо да се достигне до пункта на отсрещната страна. Парите се отпускат от двете общини
и частници, а продавачите са от цяла България и Сърбия, както и посетителите.
2
Ембаргото е забрана за търговия (обикновено внос), налагана спрямо държава или организация с цел
оказване на политически натиск върху нея или защита на собствените си интереси (например ембаргото
върху вноса на определени стоки от определени страни). Ембаргото над Съюзна република Югославия,
придобило известност под наименованието югоембарго е наложено с резолюция на СС на ООН в
началото на войните свързани с разпадането на бивша Югославия, и в частност с избухналата война в Босна и Херцеговина. Отменено е на 21 ноември 1995 година по силата на Дейтънското споразумение.
Това ембарго е известно като първото югоембарго. Второто югоембарго над СРЮ е наложено от СС на
ООН във връзка с началото на бойните действия (етническото прочистване) във войната в Косово, и е
отменено по силата на резолюция 1244 на СС на ООН след подписване на Кумановското споразумение
на 10 юни 1999 година.
3
Според статията във в. „Труд” – „Северозападна(ла) България – шанс в бъдеще време” от Георги
Великов, от 8.III.2011 г., Северозаопадна България е най – бедния регион в ЕС с 28 на сто от средния за
ЕС БВП на човек
4 Телефонен завод в гр. Белоградчик – производство на телефонни апарати и офис-техника. В завода са
внедрени технологични възли по лиценз на фирмите КАПШ - Австрия и КРОНЕ - Германия. Заводът
произвежда телефони с импулсно и тонално набиране.
5
ТКЗС-то в с. Върбово е действащо до 1993 г.
6
„... до 1993 г., тука извън дворовете да се обработва общо няма 10 дка, повечето продават на
безценица, другото остана пасище, имаме един човек със 140 крави, овце. Ние сме тука горски район
има общинска земя ...”, В. К., с. Върбово, общ. Чупрене, 2010 г.
7
Съдбата на мнозина от младите хора от с. Салаш, общ. Белоградчик, е именно тази.
8
От с. Салаш за последните години има 5 – 6 семейства заминали за Белоградчик.
9
По данни от нашите информатори емигранти от с. Салаш, общ. Белоградчик, заминават предимно за
Испания, Гърция и Италия, някои в САЩ и Канада. Докато населението от общ. Чупрене, предпочита
Гърция, Испания, САЩ и Франция.
10 Съборът за последен път е прекратен края на 40-те г. на XX в., поради изострените отношения между
България и Сърбия. До тогава негова основна цел е събирането на роднини, близки и приятели,
разделени след окончателното откъсване на Западните покрайнини от българската територия (Ньойски
договор от 1919 г.).
11 Срещнахме хора от обл. Монтана, Враца, Видин, Пловдив и гр. Троян.
12 „Хиперинфлация” представлява – постоянно и цялостно покачване на паричните цени, което
предполага спада на тяхната покупателна стойност. Смята се, че терминът е въведен със статия на
Милтън Фридман през 50-те г. на XX в.. (Попов, Конджов, Русинова 2004:120).
13 По данни на един от нашите информатори това са стоки за бита, които са изостанали от магазините и
складовете по селата, и които не се купуват като например бидони, легени, тенджери и други подобни.
14 Посочените данни за цените не са проверени, а са по лична информация от респондента.
prehodbg.com