Страници от миналото част 4

Неделя, 27 Март 2011 02:54

Написано от ivailo

СПОМЕНИ НА ТОШО МИКОВ СТРИГАЧЕВ

Февруари, 1967 годинаСпоред думите на майка ми, аз съм роден сутринта на четвъртъкапреди християнския Великден на 15 (28) април, 1894 година в с. Грамада,Кулска околия.Произхождам от средно селско семейство, от майка Мика по бащаКръстева и баща Мико Петков Стригачев. Майка ми беше много добра иработлива жена. Родила и отгледала седем сина и две дъщери. Аз съм билшестият син и предпоследното дете. Баща ми се ползваше с име напословично честен човек, поради което след образуването на потребителскакооперация в селото бил единодушно избран за магазинер.За произхода на фамилното ни име. Дядо ми Петко е бил роден в с.Расово, Ломско, намиращо се на път от с. Медковец за гр. Лом. Като малъкоще останал сирак и при събирането на еничари един турски паша миналпрез Расово и взел Петко, който тогава бил на осем години, и го отвел съссебе си, като слуга. Там стоял десетина години. Като честен и работен пашатаму поверил всичко у дома си и понеже бил красиво момче, дъщерята напашата се влюбила в него, и пашата искал да го ожени за нея. Но по товавреме се отворила война с Русия и пашата заминал на война. Петко взел еднаторбичка турски златни лири и избягал от Цариград (Истанбул).

В Расово той намерил брат си Никола Войводински и от него разбрал, че е опасно даостане в Расово, където ще го потърси пашата. Тогава Петко Войводинскиотишъл в Грамада и там се оженил. Отворил кръчма и се занимавал с дребнатърговия. Местните жители в Грамада носели на главите си плиткинестригани коси, а дядо ми Петко, който обиколил много градове и придобилдруга култура, дошъл остриган. И когато ставало дума за него междуселяните, те казвали: “Петко стригания”, а за моя баща и другите синове наПетко – Стригачеви. Така произлязъл прякора ни, а от него и фамилното нииме, което преди това е било Войводински.Родното ми село Грамада се намира на едно високо плато от многоплодороден чернозем, прорязан от дълбока тясна долина, през която се виемалка рекичка. Под чернозема следват утаечни пластове от мек варовик. Катомалък лятно време след свършване на училище пасях свинете покрайрекичката (барата). На рамо носех торбичка с просеник или качамак и сирене.И от тичане по свинете всичко това ставаше на трохи, които изсипвах в устата си. След като се ожънеха нивята от ечемици и жита карах свинете напаша бос по стърнищата. Кошарата ни се намираше на три километра на югот селото в местността “Форафун”, на 50-60 метра на север от брега наязовира, който е там сега. Тогава там нямаше язовир, а имаше малък дол, покойто течеше вода пролетно време след топене на снега и лете от поройнитедъждове. Земеделието беше много примитивно. Земята ореха с дървено рало,на което само лемежът беше от желязо, а овършаването на житата ставаше нахарман с коне и зърното се отвяваше на вятър. По-късно към 1906 годинадокараха плугове и вършачки, движени с парни локомобили.

Покрай дола пред нашата кошара ставаха хубави бостани и зеленчуци.Там имаше и хубава паша и лете аз пасях волове и крави и играех пополяната. Бях много пъргав и по двадесет пъти сядах на тревата и ставах наедин крак или ходех около добитъка на ръце нагоре с крака. Воловар станахвече като по-голям, а свинете започнаха да гледат други по-малки от мен.След завършване на четвърто отделение, понеже в селото нямашепрогимназия, аз прекарах една цяла година като овчар. Имахме около 50-60овце.Есента на 1908 година се откри прогимназия в Грамада и аз постъпих впърви прогимназиален клас. Класът се водеше от учителя Тодор Тошков.Към края на януари 1909 година умря баща ми от сърдечен удар – на 58години. През пролетта на 1911 година завърших III прогимназиален клас смного добър успех; бях един от най-първите ученици в класа. Най-многообичах математиката и не оставях нито една задача от аритметиката игеометрията нерешена. Учители ни бяха: Иван Илиев – директор от ГорнаДжумая (Благоевград), Иван Серафимов от гр. Дебър (Македония), ИванГенков от гр. Карлово. Последният беше най-млад, но беше едър и снажен имного приличаше на Апостола на свободата Васил Левски.

Серафимов бешенисичък, с дълга подрязана коса и много симпатично лице. Той нипреподаваше и пеене и ни научи да пеем песента на труда и другипролетарски песни. И оттогава още аз обикнах тези песни и започнах дамечтая за възтържествуване на братството и равенството по земята. Итримата ни учители бяха комунисти (тесни социалисти).След завършване на III клас майка ми вече стара и неграмотна неможеше да се грижи да продължавам училище. С тази благородна грижа сезае най-старият ми брат – бай Панко. И през есента на 1911 година азпостъпих в IV клас на реалната гимназия в град Видин. През есента на 1912година постъпих в V клас, но поради започване на войната срещу Турция заосвобождението на Македония, повечето от учителите ни бяха мобилизирании занятията в гимназията прекратени. Поради войната трябваха войници и на 10 ноември се явих на наборнакомисия като доброволец. Макар че бях навършил едва 18 година и 6 месеца,понеже бях добре развит, ме взеха за войник и на 20 ноември постъпих вказармата в град Видин да служа в пехотата. В казармата беше голямамизерия и мръсотия. Хранехме се с войнишка чорба, насипана в баки (нещокато котли) и по пет-шест души кусахме направо от баката. Аз много обичахда играя на гимнастическите уреди и често, когато бях свободен, отивах и поцял час се премятах на различните уреди.През пролетта на 1913 година, след примирието с Турция, царФердинанд искаше да заграби по-голямата част от Македония и поради товасе скара с правителствата на Турция и Гърция, които я бяха окупирали.Фердинанд насочи войските си на запад срещу Сърбия и Гърция.

И нас –млади новобранци, ни поведоха от Видин за с. Княз Александрово (сегаДимово), където трябваше да дойде сборен полк пехота, съставен от еднадружина стари войници от пети пехотен полк от град Русе и по една дружинамлади войници от 33-ти полк от Свищов и от 34-ти полк от Ловеч. В товавреме полкът е бил пристигнал в Белоградчик. Там станал бунт – войницитесе разбунтували против войната. При бунта бил убит с камъни един капитан,който нарекъл войниците “гъски”, а командирът на полка се самоубил. Водачна бунта е бил войникът Печигаров. Той и други бунтовници са билиарестувани през една нощ по време на сън и са ги откарали и избилинеизвестно къде.Поради този бунт нас ни върнаха в с. Видбол (сега Дунавци), къдетостояхме около една седмица, докато утихне бунтът. Беше вече през месецмай и си спомням, че тогава стана земетресението в град Търново, коетопочувствувахме и ние. След това ни отведоха пак в Княз Александрово (сегаДимово) и ни примесиха с другите дружини в полка. Още докато бяхме въвВидин аз изкарах кратък санитарен курс, за да знам да превързвам ранени ида давам първа помощ. И в 66-ти полк бях причислен към санитарнатакоманда на първа рота, за началник на която беше едни фелдшер, казваше сеКасабов от град Свищов, с чин старши подофицер. Понеже в Димово сезастояхме повече време и нямахме никакви занятия, аз един ден (беше къмначалото на юни) си отидох у дома в с. Грамада, за да видя майка си. Когатообаче на другия ден се върнах в Димово, там не заварих полка. Той се бепреместил в с. Върба, където го настигнах. Там стояхме също няколко дни ипрез това време за пръв път заедно с други войници ходих да видя Белоградчик.

На 22 юни сутринта започнаха да гърмят артилерийските оръдия към с.Салаш и нас ни поведоха към сръбската граница. Минахме през селатаВещица, Ошане и Раяновци и вечерта на същия ден излязохме на връх Китка – на границата. Там вечерта ни валя проливен дъжд, а аз стоях до една букабез раница и шинел, защото за да не ми тежи раницата, сутринта предитръгване я бях оставил на колата на един колар мой познат от с. Грамада –бай Гено Киров. На границата нямаше никаква охрана. Сърбите бяхаизбягали, отстъпили към гр. Княжевац.На другия ден минахме през с. Корито и други села за към Княжевац.Населението беше избягало. Рядко имаше в някой двор по някоя бабичка.Преди да пристигнем до Княжевац, той бил превзет от 65-ти полк и нас нинасочиха към гр. Зайчар. Вървяхме по пътя по поречието на река Тимок. Къмобяд пристигнахме в Кралево село (Нови хан) – много хубаво село. Тамобядвахме и правихме почивка. Населението бе избягало. Нашите войнициразбиваха и грабеха по магазини и къщи. Спомням си, че влязох в еднамагаза за вино и там имаше вино като блато по пода. Точеха и не гозатваряха, а го оставяха да тече. Всички бяха пияни, някои стреляха срещубуретата с вино. След почивката продължихме пътя си към Зайчар. Нощтапрекарахме по пътя преди да влезем в с. Вратарница на р. Тимок.На следващата сутрин минахме през селото. Там видях до една къща,край шосето, нахвърляни трупове на избити сърби селяни на куп, като дървана дръвник. Това ме потресе. Под Вратарница наляво от Тимок на височинатакъм Зайчар срещнахме позицията на сърбите. Нашата дружина беше оставеназа поддръжка и разположена върху южната страна на височината, покрита сдъбова десетгодишна сечина, която ни служеше за прикритие и ние лежехмена сянка покрай растичките, които бяха дебели, колкото ръка.

Пред нас севодеше рядка пушечна стрелба. Ние лежехме спокойно. Към обяд обаче ни сенаруши спокойствието – едно сръбско оръдие започна да ни обстрелва откъмвърха Връшка чука, който се намираше на дясно от нас, на изток от рекаТимок. Снарядите падаха и пред нас, и зад нас. По едно време някои отнашите млади войници рипнаха и искаха да бягат, а зад нас бе голо поле,ниви – открито. Тогава старите войници, каквито имаше между нас, имвикаха: “Стой! Къде ще му избягаш? Ще излезеш на открито за по-добраприцел”. И ги спираха. Но се случи, че при нас не паднаха снаряди и недадохме жертви. Стрелбата продължи докъм следобед.През време на обстрелването от оръдието аз лежах на сянка до еднодръвче с шинела за възглавница зад моя началник – ротния фелдшер Касабов,който лежеше пред мен до друго дръвче. Аз не се страхувах никак и дори неми идваше мисълта, че може да бъда убит и се смеех мълчаливо, катонаблюдавах Касабов. Той при всяко гръмване на оръдието, пъхваше главатаси до корена на дървото, до което лежеше. След падането на снаряда вдигашеглава и започваше да се кръсти по християнски, щом пак гръмнеше оръдието,преставаше да се кръсти и пак забождаше глава до корена на дървото, макар, че то не би могло с нищо да го запази от гранатата. Така продължаваше да секръсти и да забожда глава до дървото, докато трая стрелбата. А аз се смеех всебе си и виках, когато той забождаше глава до дървото: “Кръсти се, защопрекъсваш?”. А тоя, Касабов, беше голям “герой”, докато се движехме презпусти села.

Тогава той викаше: “След пет дни ще пием бяло кафе в Белград!”Вечерта на същия ден – 25 юни 1913 година, се изтеглихме обратнопрез с. Вратарница за към границата. Пътувахме през нощта през планината ина другата сутрин пристигнахме в с. Киряево и в с. Раковица. Оттам все пешаминахме през селата Цар Шишманово, Макреш, Димово, Костичовци,Воднянци, Чорлево, Дреновец чак до с. Брусарци. Там стояхме два-три днидокато пристигнаха влакове, на които се качихме. Влаковете бяхакомпозирани от вагони за коне и така се препълниха, че нямаше къде да сесвие човек да седне. На вагоните пишеше: “За 8 коня или 55 души”, а в тяхбяха наблъскани по 70-80 души. Някои войници висяха по будките наспирачите между вагоните, а някои, както и аз, бяхме налягали отгоре върхувагоните и се държахме, за да не паднем. Така минахме и през тунелите презИскърското дефиле до София. Оттам веднага влакът замина за гараСливница. От Сливница ни отправиха през Брезник за град Трън, а оттам наюг към с. Клисура – в Осоговска планина. След нас, пехотата, се движеше иконна полска артилерия, а имаше и планинска артилерия, чиито оръдия иснаряди бяха натоварени на коне.

Когато се изкачвахме към билото на една стръмна височина, за дамогат конете (по няколко чифта) да изкарат оръдията и празните ракли, ниебяхме натоварени по двама да изнесем на височината по една граната. Товаизкачване продължи цял следобед. Вечерта преспахме и на другата сутрин,спомням си – беше 7 юли ст. ст. 1919 година, потеглихме напред да търсимсреща с противника. предполагаше се, че сърбите са наблизо. Аз бях в първарота, която беше изпратена авангард. След нас непосредствено се движехаконе, натоварени с планинска артилерия. Времето беше мъгливо ипреваляваше. И както се движехме по хребета по един горски път,приближавайки се до билото, изведнъж срещу нас се откри пушечна стрелба.Ние моментално залегнахме на пътя, а конете натоварени с планинскиоръдия и ракли с гранати, се втурнаха надолу из урвата под нас. Следняколко минути нашата полска артилерия се обади, а ротата се хвърли наатака, и противникът отстъпи. В техните окопи видяхме няколко души убити.От наша страна нямаше жертви.На следващия ден – 8 юли – падна мъгла и дъжд и ние бавно сепридвижваме напред, а на втория ден, наближили вече противника, нашатадружина беше в поддръжка в една падина с букова горичка от не многодебели дървета. Първа боева линия бяха други. Пред нас се водеше пушечна престрелка и при нас долитаха куршуми на противника. Те прескачаха презбилото на падината, където бяха окопите на нашата предна линия. Още несвикнал с теглото на войната и изморен от неколкодневния поход презпланината, мокър от дъжд и гладен, аз предпочитах да бъда ранен, за да бъдавърнат назад в тила. И както бях залегнал между другарите си покрайдърветата, вдигах краката си нагоре с надеждата дано да ме удари някойблуждаещ куршум. Още повече, че аз бях против войната. Следобед към 3 или 4 часа се даде заповед да се атакува позицията насърбите. Самият командир на полка подполковник Павлов се яви на първатабоева линия пред нас с извадена сабя в ръка и извика: “Напред, на нож!” Но втози момент той бе улучен от неприятелски куршум и падна. Извикаха ни:“Командирът падна!” Фелдшерът, аз и още един санитар веднага се завтекохме.

Пренесохме го и го превързахме в окопа. Беше ранен в корема.Докато го превързвахме, взе да подбелва очи, но не издаде нито стон.Отнесоха го към лазарета. Сетне разбрахме, че умрял.След превръзката на командира аз заедно с другите санитари севтурнахме след атакуващите. Те бяха минали през една гола поляна, вкраищата на която имаше редки шубраци, наричана “Цветков гроб”.Спомням си много добре, че като тичах напред свиреха куршуми покрайушите ми, стрелбата на противника не беше още престанала. Поляната бешеосеяна с трупове. Тичайки, видях Младен Нинов от Видин да стои до еднашубрака, ранен в крака. Превързах го и заминах напред. Неприятелят бешеотблъснат и стрелбата спряла. В неприятелските окопи видях избити. Достъмване пренасяхме ранени с носилки до лазарета, който беше на не по-малко от половин километър. Много се изморих и припаднах от преумора.След нашата атака сърбите се оттеглиха на близкия връх “Буковаглава”. Поради преумората ме оставиха няколко дни на почивка в лазарета.През това време нашите войници от бригадата от 65-ти и 66-ти пехотниполкове безрезултатно няколко пъти са атакували “Букова глава”, и сападнали много жертви.

В същото време се появили и смъртни случаи отхолера. След безрезултатните атаки нашите войски са започналиобхождането на върха – една много непристъпна позиция. Сръбскитевойници, охраняващи върха, за да не бъдат обходени, една нощ се оттеглилинезабелязано от нашите. Аз се завърнах в частта си, когато сърбите се билиоттеглили от “Букова глава” на Плана планина над с. Клисура.Между “Букова глава” и Плана планина на юг от с. Клисура има еднотресавище, обрасло с трева блато, а изглежда като обширна поляна трева. Апрестъпиш ли малко навътре в тресавището – потъваш. Преди нашетопристигане един ескадрон от гвардейския конен полк при атака, вземайкиблатото за тревиста поляна, почти бил потънал в него. Минавайки покрай блатото, пристъпвахме много внимателно, за да си гребнем вода за пиене.Поради появата на холерата пиехме водата като капвахме по две-три капкийодова тинктура в чашата, каквато като санитар носех в чантата си. Село Клисура е пръснато като всяко планинско село, от дол в дол поняколко къщи. Ротният фелдшер (моят началник) и аз се движехме в тила,зад предните наши линии. Веднъж, минавайки с него през нива ръж, ощезелена, неожъната, чухме от противната страна изстрел и моят герой –фелдшерът Касабов, както вървеше пред мен, го видях как веднага забодеглава до земята в ръжта.

Стоях заедно с него и се смеех. А когато на 18 юнизасвири музиката за прекратяване на боя поради примирието, аз излязох отнашето прикритие, за да гледам какво става на предните линии, същият тозиКасабов ми се закани, че ще иска да бъда наказан, защото излизам наоткрито.След два-три дни бригадата ни тръгна обратно – да се оттегля презОсоговската планина и излязохме край река Струма, по-долу от гара Земен.Минахме през гр. Радомир и Перник и се установихме в гр. Брезник. Тамстояхме няколко дни. В града имаше няколко камили (едногърби), взети катотрофеи от войната с турците. Няколко души войници бяхме дошли при тях даги разглеждаме. Една камила беше легнала, аз се качих на нея. Тя, както силежеше, извърна главата си към мен. Може би искаше да чуе команда от менда става, но аз помислих, че ще ме ухапе и скочих от гърбицата й. Товапредизвика смях у стоящите наоколо войници. Докато стояхме в Брезник сеполучи нареждане ученици като мен да бъдат демобилизирани.Като ни освободиха, аз и другарите Вълко Наков от с. Водна и Кръстьо Райков от Грамада тръгнахме пеша до гара Перник, оттам – с влак до София.

Там престояхме един ден, тъй като поради окупацията на Северна Българияот румънски войски бяха прекъснати железопътните връзки. На следващияден беше пуснат първият влак за Варна и ние се качихме на него. На спиркаМездра имаше румънски войници. Ние слязохме и продължихме пеша. Наобяд стигнахме град Враца. Там обядвахме и продължихме по шосето за Лом.Късно вечерта стигнахме до с. Криводол. Там преспахме на полето, крайселото. На следващия ден продължихме по шосето за Бойчиновци. Минахмер. Огоста около мястото където се намира сега комбинатът “Гаврил Генов”(тогава мелница и стопанство на братя Хоритови), и тръгнахме направо къмс. Габровница и късно стигнахме в гората над с. Медковец, къдетопреспахме. На следващия ден минахме покрай гара Брусарци, с. Дреновец, с.Воднянци, с. Костичовци, с. Димово и преспахме в гората между с. Мокреши с. Вълчек. Чак на четвъртия ден сутринта стигнах у дома в Грамада.Времето през пътуването ни беше слънчево и топло. Беше началото на август1913 година. След войната по нареждане на Министерството на учениците, които сапропуснали година поради войната, се даде право да се явят на изпит върхуматериала от пропуснатия клас. Аз се явих на изпит, взех го и направо сезаписах в шести клас. Гимназията се помещаваше във Винарското училище.Като ученик в гимназията живо се интересувах от партията на теснитесоциалисти и често посещавах техните събрания и кръжоци.

През 1915година през есента постъпих в VIII клас, но поради започването на Първатасветовна война пак бях мобилизиран и прекъснах учението.Медицинската комисия след преглед ме намери слаб и ме остави вдопълваща дружина във Видин. В същата дружина беше оставен и най-старият ми брат Панко, който беше подофицер. Намерените за здравивойници заминаха на фронта срещу Сърбия от в. Връшка чука до р. Тимок.След като били разбити, сръбските войски отстъпили и се изтеглили къмКосово поле, където са дали последно сражение и се оттеглили заедно скраля им Петър през Албания на остров Корфу. След започването на войнатазапочнаха да валят дъждове, и няколко месеца все преваляваше. И в Сърбиябеше съставена песен: “Киша паде, а Сърбия пропаде...”Сърбите са очаквали, че ще бъдат нападнати от българите и са се билимного добре укрепили по границата, така че почти цял месец са се държалипреди да отстъпят. От наша страна са паднали много жертви – убити иранени под Връшка чука.След оттеглянето на сръбските войски дружината в която беше брат миПанко бе изпратена в Неготинско в качеството на окупационна войска. Къмначалото на декември бях изпратен и аз заедно с една малка група заНеготинско. Брат ми Панко заедно със своето отделение се намираше в с.Луке. В Неготин поисках да бъда изпратен при него и отидох заедно сняколко другари. Там стояхме десетина дни. Сърбите и брат ми по цели днипрекарваха в пиене на греяна сливова ракия и вино и ядене. Към 20 декемвримен и група други другари ни върнаха във Видин и там сформираха цяладружина. Изпратиха ни за Лом, откъдето с влак заминахме чак до гараГюешево, Кюстендилско.

Изпратиха ни за допълнение в трета Балканскадивизия.От Гюешево на следващата сутрин потеглихме пеша за Крива паланка,където пристигнахме вечерта. Оттам на другата сутрин тръгнахме за с.Страцин. Из пътя още предобед срещнахме един селянин (македонец) и гопопитахме близо ли е Страцин. Той ни каза: “Има за два часа”. Ниестигнахме в селото едва след 5-6 часа, по здрач. Та се чудехме, чемакедонските часове са много големи. И чак на другата вечер пристигнахме вград Куманово. Там престояхме един ден. Беше точно на Коледа. Наследващия ден продължихме за Скопие. Там по това време се намирал с някакъв обоз от волски коли и брат ми Кръстьо. От мои другари,пристигнали преди мен, той разбрал, че идвам и аз и застанал на улицата доедна тухлена ограда да ме чака. Като се видяхме, много се зарадвахме,прегърнахме се, разцелувахме се. От мобилизацията до този ден ние незнаехме кой къде се намира.Вечерта преспахме в една турска джамия заедно с други войници ивечеряхме само хляб и кромид лук. На следващия ден ни разквартируваха изграда, където прекарахме около десетина дни. После дружината потеглипокрай горното течение на река Вардар. Минахме градчето Качаник и сеустановихме в с. Кумуглава, към югоизточния край на Косово поле. Селотобеше пръснато като по кошари из една редка гора. Населението му бешеалбанско – там чакахме няколко дни, докато ни разпределиха за допълванекъм 45-ти и 46-ти пехотни полкове от 3-та Балканска дивизия. Щабът на 45-ти полк беше в град Прищина, а на 46-ти – в гр. Призрен към Албания.Докато бяхме в с. Куму глава ходжата на селото покани мен и още двамадругари от Видин една вечер да му бъдем гости.

За ядене ни поднесе качамак– топъл, разлят в голяма тепсия и полят отгоре с разтопено биволско масло.Ние се налапахме до сито с качамака, защото войнишката чорба беше многопостна и мизерна, а и хлябът – лош и малко.При разпределянето ми се падна с двадесетина другари да заминем загр. Гниляне в 1-ва рота на 45-ти полк. Из пътя трябваше да преспим в едномалко албанско село. Албанските къщи са оградени с високи тухлени огради.В двора до входната врата имат гостоприемна стая, отделно от къщата коятое за семейството. Жените се криеха и ходеха забулени. Стопанинът ни прие ини нагости в гостната стая. Никой друг не идва при нас. В Гниляне аз заеднос Борис Тодоров от Видин и Петко Иванов – шивач, от с. Синаговци сепаднахме във 2-ри взвод и бяхме на квартира в училището, близо дочерквата. Гниляне е малък град. В околните села, пък и в града живеехаалбанци и сърби. В града докарваха често арестувани – провинени албанци отселото. Биеха ги след което ги пускаха. През време на боя биеният викашеколкото му глас стига: “Ку-ку-у-у-у”...Така прекарахме около един месец, след което ни преместиха на гараФеризово – малко градче към източния край на Косово поле, близо до политена в. Люботрън – най-високия връх на Шар планина. Върхът, гледан откъмФеризово, изглежда като грамаден конус, като купа сено. Гара Феризово е нажп линията от Скопие за Прищина и Митровица. Там стояхме до към средатана април 1916 година През това време веднъж целият взвод тръгнахме ощепрез нощта на разсъмване, блокирахме едно малко село в полите на в.Люботрън. Там се е подвизавал някакъв албанец – разбойник, за да гозаловим.

Претърсихме цялото село от 20-30 къщи и къщата на бандита, но нищо не намерихме. Жена му седеше с дете в една стая, но по нарежданетона взводния ни офицер никой не я закачи за нищо. Къщите на албанците бяхапостроени по на два етажа – долният за добитъка, а горният – за хората.Към средата на април 1916 година върнаха полка в Скопие. Тампрестояхме десетина дни. През това време аз ходих на баня в градската баня.След банята бях полегнал на пода в стаята, където ни бяха разквартирували,и съм заспал. Понеже времето беше топло (към средата на май), имашеотворен прозорец над главата ми, а някой от другарите ми като е излязъл отстаята, оставил и вратата незатворена. Аз съм лежал между отворенияпрозорец и вратата, където е ставало течение. На другата сутрин се събудих стемпература и силни болки в едно ухо, а полкът тръгваше за Южния фронтна Кожух планина. Понеже имах температура оставиха ме от полка и меотведоха в местната болница. Там лежах цял месец и ме пуснаха в отпуск поболест за 45 дни. На път от Скопие за София с влак ме хвана треска(малария). Пристигнах в София надвечер и едва успях да отида в пункта наЧервения кръст на гарата. Там преспах и на другия ден се качих на влака заЛом. (За Видин жп линията не беше още направена и влак не вървеше). Попътя за Лом във влака пак ме втресе и като стигнах в града, отидох напристанището, за да си продължа пътя за Видин с параход и оттам – пеша заГрамада. Но от треската нямах сили и седнах на един тротоар. Покрай менминаваха двама войника и като разбраха, че съм болен хванаха ме и меотведоха в местната болница. Там лежах пет-шест дни и ме пуснаха дапродължа пътя си за дома, където стигнах през Видин и така десетина дни ототпуската си загубих. Беше вече към края на май. На село беше хубавовремето през май и юни и аз там прекарах много приятно. Майка ми иснахите копаеха кукуруз, а аз и по-младият ми брат Петър косяхме ливадитев местността “Фарафун”.Към средата на юли тръгнах обратно да търся полка. Той беше напозиция на Кожух планина – на Солунския фронт, където бяха дебаркиралифренски и английски войски в подкрепа на сръбските под главнотокомандуване на френския генерал Сарай. По пътя обратно минах през Видин,Лом, София, Ниш, Скопие, Демир капия на р. Вардар и оттам през селатаБорово и Конопище – и нагоре, през планината. Конопища се намира всамите поли на планината. Там бяха главните складове за продоволствие ибойни материали.

През планината пътувах цял ден до връх Голубец. Тампренощувах в полковия лазарет.Връх Дудика е най-високият връх на Кожух планина – 2190 мнадморска височина. Тогава на 2 август, когато минах там покрай едно малкоезерце, на него имаше лед към един сантиметър дебелина. Моята 1-ва рота беше в полите на самия връх Дудика. От там през Паяк планина се виждаСолунският залив на Бяло море, а в ляво от нея – Дойранското езеро,Беласица планина и залива в който се влива река Струма. Вдясно пък севижда обширното Мъгленско поле чак до Костурското езеро. Паяк планинасе нарича така, защото по средата й има една седловина, която я разделя надве издатини във вид на паяк с главата на изток към р. Вардар.Северните поли на Кожух планина бяха покрити с гори – предимно сбук, а южните бяха голи урвини, скали и сипеи. Северните страни навърховете бяха голи, обрасли само с трева, а по-високо с пълзящи храсти отхвойни и боровинки. В южните поли на планината, се намираше с. Тушино, авляво, по на изток с. Нъте и на запад отдясно – с. Сборско. По южния склонна планината имаше тесни, подравнени от местните жители, ниви с опорнизидове от долната страна, засадени през пролетта с царевица. Обаче още презпролетта, след откриването на фронта цялото население беше избягало икъщите в селото разрушени. Тук-там стърчаха някои каменни стени.

Подвръх Дудика, отделян от една седловина на юго-запад към Мъгленско поле сенамира Пилов връх, който беше в ръцете на сърби и французи. В седловинатабе нашата първа боева линия.През ноември бях там десетина дни на позиция в окоп и една нощстоях на секретен пост пред окопите на около стотина метра от окопите напротивника. Водеше се позиционна война. От време на време чувахмепушечни изстрели, а мините и артилерийските снаряди прескачаха нашитеокопи. След смяна от първа позиция прекарахме по двадесетина дни напочивка зад върховете. През есента преди да падне снега, строихме заслони иземлянки, вкопани в земята и покрити с дървета и шума и засипани отгоре сдебел пласт земя. През зимата падна сняг, който на някои места по по-високите върхове достигаше до два метра и по сипеите и урвините отнавеища се образуваха грамадни преспи. А в южните поли на планинатаваляха дъждове и често цялото Мъгленско поле и Паяк планина пред нас несе виждаха от мъгли и чак нейде си на юг се виждаше връх Олимп да стърчинад мъглата. За отопление през зимата, когато бивахме на почивка навърховете, ходехме чак долу към северните поли за дърва, като сутринтръгвахме отгоре и едва надвечер успявахме да се върнем с по една растицана рамо. Защото, както казах по-горе, високо в планината нищо не растеше.През януари 1917 година ротата ни слезе на позиция на запад от в.Дудика в съседство с част от 24-ти пехотен полк, който заемаше позиция от с.Сборско на запад към Добро поле и в. Каймакчалан. Мен и Борис Тодоров отВидин ни изпратиха за свръзка в Сборско, в съседната част от 24-ти полк.Селото беше съвършено разрушено.

То беше в непосредствена близост задпървата боева линия. Ние с другаря ми се настанихме в землянка, окопана в брега на малко дере, на два-три метра от самия поток. Землянката бешепокрита със стари дъски. Вътре имаше място да полегнем двамата и междунас имаше огнище. Така прекарахме цяла седмица докато дойдоха да ни дани сменят. По цял ден прекарвахме в приказки и песни и очаквахме заповеди.Пропуснах да кажа, че когато тръгвахме от нашата рота за с. Сборско,беше късно вечер. През нощта беше светло от луната, а само ни се показапосоката накъдето трябваше да се движим. След цял ден ходене покамънаците под отвесни скали ние се надвесихме над една урва, коятопресичаше дадената ни посока. Започнахме да се свличаме по сипея в урвата.Движението ни беше много трудно. На много места се свличахме,препъвахме и падахме и изморени трябваше да почиваме по няколко минути.Преди тръгване от ротата ни ние вечеряхме и при движението ожаднявахме.В дъното на урвата, по която се свличахме, се чуваше да гърми река. Ниебързахме да я стигнем, за да пием вода. Но въпреки всичките ни усилияцялата нощ не можахме да я стигнем и едва чак на разсъмване я стигнахме, тапихме бистра балканска вода и се измихме, след което продължихме пътя заСборско.Докато бяхме в Сборско, както казах и по-горе, цял ден лежахме вземлянката и пеехме “Планино, Кожух планино” по гласа на “Планино,Пирин, планино” и други песни. На около двадесетина метра далеч от нашатаземлянка имаше заслон за войници от 24-ти полк и един ден върху заслонападна мина или граната. А в това време няколко души войници вътре играеликарти и всички бяха загинали.

Друга вечер пък една мина прескочила над нашата землянка и падналав дола (дерето) под нас във водата и плиснала вода върху землянката ни. Ниеси лежахме спокойно и приказвахме. До самата ни землянката отгорерастеше малка граница. На сутринта като станахме забелязахме, че тя едвастоеше, защото беше отрязана от едната перка на мината. Мините гихвърляха с минохвъргачки. Ако мината беше паднала няколко метра назад,щеше да попадне върху землянката и да ни разкъса.Към средата на януари – Василовден, дойде смяна за нас и ние ситръгнахме обратно за в ротата. Валеше едър сняг и закриваше пътя, а отвалежа не виждахме посоката и сме се объркали. Трябваше да минем подървен мост над една малка рекичка. Не можахме да намерим моста, авидяхме запустяла воденица (караджейка) и понеже беше взело да сесмрачава, решихме да преспим в нея и на другата сутрин да продължим пътяси. Така и направихме. Добре, но зимното време беше много студено, а вътреогън нямаше. Прозорци и врати – също нямаше. Вятърът нанесъл вътре шумаот гората. Дърва можеше да се намерят. Аз имах запалка за цигари с фитил.Опитах със запаления фитил да запаля суха шума, но напразно.

Другарят ми се отчая, сви шума и легна да спи. Аз запуших цигара и се чудех как щепрекараме посред зима цяла нощ в пуста воденица без огън.Цигарата ми вече догаряше, когато ми хрумна да поставя цигарата вносната кърпичка и започнах да духам с уста. Кърпичката пламна и азизвиках: “Борисе, дай шума!” Той скочи, запалихме шума, след това по-дребни и по-едри дърва и от дебелите дървета накладохме голям огън.Големите дървета откъртихме от улея (където тече брашното). Постлахме сишума и легнахме край огъня, който грееше чак до сутринта.Сутринта, докато другарят ми се стягаше за път, аз излязох да видядали нагоре над воденицата или надолу покрай реката трябваше да вървим,за да намерим моста, след който посоката знаехме. Погледнах зад воденицата– пресечена, непристъпна местност. Сметнах, че трябва да вървим надолу итръгнахме. След около един час ходене покрай реката някой извика отдясно.Обърнахме се и видяхме български войник на стражеви пост. Пита ни: “Хей,къде бе?” Казваме: “Търсим моста за да отидем в 45-ти полк”. А той: “Аха,още стотина крачки... и щяхте да бъдете при сърбите!” После ни поведеназад, показа ни пътя за Сборско и чак тогава ние се оправихме.Към края на януари бяхме поддръжка зад първата боева линия вляво(на изток) от Дудика, а на запад от с. Тушин, на около един километър. Тамбяхме по-свободни и на 6 февруари 1917 година заедно с неколцина другариотидох в с. Тушин, за да се изперем. Защото през селото минава малкарекичка, а и огън между стените можеше да се накладе от разрушените къщи.През малко хълмче пътека водеше от нашата застава към селото. Тампалихме огън, парихме си ризите от въшки и се изпрахме. Другарите ми сизаминаха напред, а аз се забавих и останах малко след тях. Тръгнах да севръщам с прането на ръка.

Пътеката минаваше през южната страна нахълмчето, която е изложена към противника. Като се движех спокойнонапред по пътеката, отсреща са ме забелязали и взеха да стрелят по мен савтоматична пушка. Куршуми започнаха да пищят покрай мен. Залегнах напътеката. Помислиха, че съм убит и стрелбата спря. Застанах до челото наедин опорен зид на нива, изложен малко косо на посоката на куршумите.Прилепен силно до зида стоях няколко минути и пак хукнах да бягам. Пакзапищяха куршуми покрай мен и пак залегнах. Това се повтори няколко пъти.Хвърлиха се не по-малко от 50-60 куршума по мен, но никой не ме улучи, ноаз бях вече близо до хребета на хълма и с последна прибежка го превалих истигнах при другарите си във взвода жив и здрав.Към началото на март 1917 година стояхме трима-четирима другари настражеви пост в окоп на изток от с. Тушин цяла седмица. Спомням си многодобре, че тогава девет дни и девет нощи все валеше дъжд, а ние стояхме вокопа, без никаква сушина, освен наметнати платнища. Измокриха ни се ризите на гърба, а пък ботушите на краката се пълнеха с вода и трябваше даги събуваме, за да излеем водата от тях. От продължителната влага пръститена краката ми бяха се подули и позеленели като картофи, когато стоятпродължително време на слънце. Там се разболях – започнах да чувствувамглавоболие – взе да ме тресе. След смяната лежах пет-шест дни междустените на една разрушена къща в селото. Треската се повтаряше и бяхзагубил сили да се движа. Една сутрин ме натовариха на катър (муле), водено от войник, та ме изнесоха горе на планината и оттам ме откараха чак вполковия лазарет, който се намираше зад връх Голубец.

Лазаретът сепомещаваше в няколко заслона. Аз лежах по цял ден и нощ. Лекуваха месамо с аспирин, и понеже продължаваше да ми се явява температура, нямахапетит и бях много отслабнал.След седмица лежане там ме откараха в полската болница. Тя сепомещаваше в голяма палатка. Имах признаци на плеврит и бях многоотслабнал. Оттам ме изпратиха в дивизионна болница към с. Борово, а после– в местната болница в гр. Велес на р. Вардар. Това беше през април предихристиянския Великден. Спомням си, че при визитацията в болницаталекарят ме запита мога ли да спя. “Не мога” – казах. Той нареди намедицинската сестра вечерта да ми направят инжекция морфин. Вечерта,след като ми направиха инжекцията, аз си рекох да внимавам за да видякакво ще стане. Яви ми се едно замайване, но се удържах да не заспя.Ококорих очи, изби ме студена пот по челото и останах буден до сутринта, адругия край на отделението един войник агонизираше, цялата нощ охкаше ина разсъмване умря.След два-три дни ме гледа лекарска комисия и ми разрешитридесетдневен отпуск. Това беше през месец май. При втория прегледкомисията ме прати в местната болница в Ниш. Там лежах цял месец, и паксе явих на комисия, която реши да остана в допълнящата дружина във Видинза нестроева служба по §32 – страдал от сух плеврит. Във Видин пристигнахна 1 август 1917 година и ме зачислиха в първа рота, на която ротенкомандир беше Рачо Попов от Макреш. Той като ме видя много се зарадва иведнага ми разреши отпуск за няколко дни, като ми каза: “Нали утре, 2август, на Св. Илия, има сбор в с. Урбабинци”.След завръщането ми от отпуск ме зачислиха като писар в щаба надружината.

През септември същата година се явих на изпит в гимназиятавърху материала за VIII клас, а към края на октомври постъпих вадминистративната рота на Школата за запасни офицери в с. Княжево. На 1май 1918 година сутринта всички школници от Княжево дойдохме въвВоенното училище в София, където заедно с юнкерите от Военното училищецар Фердинанд в присъствието на министър-председателя д-р Васил Радославов, военния министър и други лица ни произведе в първи офицерскичин. Предварително бяхме разпределени кой към коя част ще трябва дазамине. Аз бях определен за 1-ви етапен полк, щабът на който се намираше вМеджидие в Добруджа.Преди да заминем за частите си ни беше разрешен по 20 дни отпуск. Отшколата заминах за Грамада на 22 май. Там осъмнах със сняг, който до обядсе стопи. Когато отпускът ми свърши заминах за Видин. Оттам по Дунава спараход трябваше да пътувам до Черна вода, а след това с влак до Меджидие.Пътувах първа класа като офицер, безплатно в голям австрийски параход.При Черна вода параходът минал на 23 май вечерта късно. В това време азсъм бил заспал и затова трябваше да продължа пътуването си до Тулча и навръщане да сляза на Черна вода. В Тулча пристигнах на 24 май (Кирил иМетодий) сутринта. Там прекарах деня. Имаше празнично увеселение. На 25май сутринта параходът тръгна обратно и след залез слънце пристигна наЧерна вода, където слязох.На следващия ден сутринта заминах с влака за Меджидие.

Там се явихв щаба на полка и следобед заминах за гр. Добрич да постъпя като полуротенкомандир в 1-ва рота. Командирът на ротата по чин капитан беше икомендант на града. А канцеларията на ротата се помещаваше на втория етажв сграда на ъгъла на площада, срещу градската градина. Войниците бяхапръснати по обекти из района на града, а в града се намираха само околотридесет души – възрастни хора, повечето помаци от Родопите. Имашемежду тях и един ходжа. Писар в канцеларията беше един сърбин пленник –Попович, млад, интелигентен и много добър. Работата се състоеше визготвяне на разни сведения и писма до щаба на полка. Изобщо, беше лека иприятна. Аз квартирувах в канцеларията и през свободното време, каквотоимах много, четях и се готвех за матура.На 15 юли 1918 година на разсъмване, по хлад, за да избегнагорещината през деня на оседлан кон заминах за гр. Балчик, по нареждане даанкетирам случая по убийството на един войник. Там пристигнах към 10 часаи се срещнах веднага с коменданта на града – млад подпоручик, който мидоложи, че анкета е направена. Към 11 часа заедно отидохме на морето и тамза първи път се къпах в Черно море.Към началото на август ме изпратиха за началник на стражата поохрана на старата граница от Силистра до Дуранкулак.

В Северна Добруджа,която беше под кондоминиум, т.е. общо управление на съюзниците,вследствие на продължителна суша реколтата беше съвършенокомпрометирана, а в южната част реколтата бе сравнително добра, изастрашени от глад селяни на тълпи идваха от северната в южната част. ОтДобрич с кон пристигнах на границата в малко българско село наблизо до с.Кубадин. Там бях посрещнат от наш подофицер с група войници. Още надругата сутрин войници докараха при мен група мъже и жени от СевернаДобруджа, заловени че пренасят с торби жито, откъм Добрич. Те паднаха наколене пред мен, плачеха и молеха да ги освободя. Аз ги освободих, като гипредупредих да не минават друг път. След три дни предприех, придружен отподофицера и няколко войника, обиколка по границата, като тръгнахме назапад към Силистра, защото на изток оставаха само с. Шабла и Дуранкулак.Времето беше много горещо. Аз яздех кон, а придружаващите ме вървяхапеша. Така пътувахме два дни. Втория ден времето беше също така горещо.Не зная дали от горещината или от продължителната езда на кон ме хванагрип – инфлуенция (испанска болест), както я наричаха. На втория денследобед започнах да чувствувам силно главоболие и болки в кръста.Болките ми от час на час се усилваха, но аз продължавах да яздя и надвечерпреди да стигнем в с. Краново, едва се държах на коня, и двама от войницитевървяха според коня – един от ляво, а друг от дясно и ме пазеха да не падна.

В селото ме поставиха на легло. Подофицерът ми каза, че в селото нямаломедицински персонал, а имало една бабичка, която разбирала по нещо ипомагала на болни. Доведоха я при мен. След като й казах какво ме боли, тяказа, че трябва да ми се пусне кръв. С някаква игла тя проби вената на еднатами ръка, от която изтече в паница не по-малко от един литър кръв, а болкитепродължаваха, та ми поставяха студени кърпи на главата.На следващия ден съобщиха за мен по телефона в Добрич. Оттамизпратиха файтона на комендантството та ме откара в болницата в града.След два-три дни ме изпратиха в болницата в гр. Меджидие, където беше ищабът на полка. След десетина дни прекарани в тази болница, се явих налекарска комисия, която ми разреши 45-дневен домашен отпуск за почивка.Като излязох от болницата, отидох в щаба на полка и се явих при командира,като му казах, че отивам в отпуск по болест. А той ми каза, че мислел да меизпраща за комендант на град Мангалия, но щял да направи това следзавръщането ми от отпуск.Излизайки в отпуск в началото на септември 1918 година аз се радвах,че ми се дава възможност да се явя на матуритетен изпит в гимназията въвВидин, за който се бях готвил през лятото. Отидох в Добрич, взех сиучебниците и заминах за Видин. След няколко дни започнаха изпитите. Аз сеявих и взех матурата.

Но тъкмо свършиха изпитите англо-френската армиянаправи пробив на Южния ни фронт при Добро поле, и с барабан се разгласивсички отпускари веднага да заминат за частите си. Понеже моята част сенамираше в Добруджа, а не на Южния фронт и бях пуснат в отпуск поболест, аз отидох в комендантството и след като обясних това на коменданта,той ми каза да си остана в отпуск. След това заминах у дома в Грамада. Там прекарах до края на отпуската си и чак към средата на октомври се завърнахв частта си в Добрич. След около месец полкът ни замина за София, откъдетона 25 ноември 1918 година се демобилизирах.След завръщането ми в Грамада бях назначен като учител в основнотоучилище. Там заварих Тодор Титоренков, който беше директор напрогимназията, жена му Райна Титоренкова и Митьо Костов – учители, а восновното училище учители бяха: Данко Ненов от Кула, Ценка и ДанкаЦекови от Видин, Мито Ив. Гицов и аз. На мен дадоха да водя четвъртоотделение.През Първата световна война от 1915-1918 година, когато Българиявоюваше на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция, нашите войскипо фронтовете бяха останали голи (с изпокъсани дрехи), боси и гладни – седна дума, в плачевно състояние и беше издигнат лозунгът: “Празна раницане пази граница”. При това и без достатъчно бойни припаси. Духът нанашите войски при това положение беше убит. Войските на Сърбия, Англияи Франция, действащи на Солунския фронт, като много по-добре въоръжени,направиха пробив на нашия фронт при Добро поле. При артилерийскастрелба те със залпове хвърляха срещу нашите позиции по стотици и хилядиснаряди, та се запушиха баирите, а нашите оръдия рядко се обаждаха сединични изстрели. Нашите войски бяха разбити. Голяма част от тях паднахав плен, а останалите бягаха към България и искаха да отидат в София, за да серазправят с царя и правителството. На път за София в Радомир войските бяхапосрещнати от тогавашните водачи на Българския Земеделски Народен Съюз– Райко Даскалов и Александър Стамболийски, които обявиха таканаречената “Радомирска република”. Оттам войските се отправиха за Софияи към Владая и Княжево станали боеве между тях и посрещналите гивъзпитаници на военното училище и войниците от Софийския гарнизон, и сападнали много жертви.

Цар Фердинанд абдикира заедно с Радославов, и на3.Х.1918 застъпи цар Борис.След войната недоволството сред народа, не само сред войниците бешемного голямо. Народът от села и градове беше осиротял, оголял и обосял.Хората ходеха с дървени налъми и ядяха царевичник, качамак, защотожитото се изземваше насила от производителите и се предаваше нагерманците. Нашата партия – партията на комунистите, тогава наричанапартия на тесните социалисти, се бореше против войната и изобщо противбуржоазния строй, против държавата на богатите и печелеше бедния народна своя страна.Войната, в която съм взел участие и като мобилизиран съм кръстосалБалканския полуостров от Видин до Кожух планина на Солунския фронт, иот Косово поле до град Тулча в Добружда, свърши към края на 1918 година След демобилизацията се завърнах в родното си село Грамада и бях назначенза учител в основното училище. В Грамада заварих народа в голяма мизерия,а отгоре на всичко върлуваше и така наречената “испанска болест” – грипнаболест, която взе много жертви. Народът негодуваше и търсеше изход оттежкото положение. Аз и някои по-будни другари казвахме, че спасението есамо в революцията по примера на станалата през 1917 година Октомврийскареволюция в Русия под ръководството на партията на болшевиките –партията на Ленин. Но за да се извърши революция у нас, бе необходимопредварително да се създаде силна партия по образеца на болшевишкатапартия в Русия, която да ръководи народа. Партията на тесните социалистисе бореше за революция за разлика от широките социалисти, които на делоподдържаха буржоазната държава. Но партията на тесните социалисти бешеоще много слаба. Затова ние говорехме, че трябва навсякъде по селата да сеобразуват организации на партията на тесните социалисти и да се организиранарода да бъде готов за революция.На 20 януари 1919 година – Ивановден след предварителнопроагитирване се събрахме около трийсет души в кръчмата на дядо МикоГолемански и там след една кратка реч на дядо Петко Нинов Стаевски, койтобеше учител в с. Бранковци и известен като социалист, решихме даобразуваме организация на тесните социалисти.

Записаха се около двайсетдуши, между които си спомням другарите: Йото Велков, Вътко Митов(Катърчето), Цано Марков (Бабин Стефанкин), Иван Г. Ваков, Иван Цолов(Кукувичката) и аз. За секретар на групата по предложение на дядо Петко бяхизбран аз като по-грамотен. Нашата дейност отначало се състоеше в критикана другите партии, които поддържаха буржоазния ред в държавата, ипривличане на нови членове в групата. Такива нови членове станаха наскородиректорът на прогимназията Тодор Титоренков, учителят Мито Ив. Генов,Недялко Христов, Вельо Гергов Янин, Дано Димитров, Цеко Вълчов Марков,Иван Нинов Стоевски и други.През лятото на 1919 година към края на август или началото насептември се произведоха избори за народни представители. Нашатаорганизация разви усилена дейност в агитация и устройване на публичнисъбрания, на които говориха наши другари от Видин. В деня на избора зазастъпник пред изборното бюро бях посочен аз. Гласуването се извършвашес бюлетини от различни цветове. Ние, комунистите (тесните социалисти) инашите съмишленици гласувахме с червеновинени бюлетини. Жените нямахаизбирателни права, а и за мъжете гласуването не беше задължително. Следзавършване на гласуването и преброяване на бюлетините се оказа, че нашитечервеновинени бюлетини са три пъти повече от сбора на всички бюлетини отдругите партии! Нашите бяха над 190, а всички останали около 60 броя. Тогава председателят на бюрото – един стар учител от с. Раковица, каза замен: “Това момче се потруди днес, то заслужва похвала!”През месец май (или юни) на 1920 година от дружбата на Земеделскиясъюз беше устроено публично събрание в училището, на което беше дошълот София да говори Стоян Омарчевски. Беше неделен ден и събранието бешедобре посетено; имаше и много наши членове и съмишленици.

Ние с учителя Мито Иванов с разни апострофи предизвиквахме присъствуващите да осмеятпублично оратора, и той беше принуден да напусне събранието преди дазавърши. Аз използувах случая, качих се на масата, от където се говореше изапочнах да държа реч. В това време той – Омарчевски, излизайки от стаята,се обърна на вратата и каза: “Аз на вас ще ви дам да ме разберете”.И действително ни даде. На следващата година той стана министър нанародната просвета в правителството на Александър Стамболийски и презмарт 1921 година, след едно наше публично събрание по заповед наОмарчевски ни арестуваха: мен, Тодор Титоренков, Мито Иванов, НедялкоХристов, Кирил Митев от Лом, Петко Костов от с. Пседерци, Цвятко Йончеви жена му Ценка и Йото Велков – всички учители, с нареждане да ни откаратпеша в София през Кула и Видин. Това беше пред един избор за окръжнисъветници. За събранието полицейският старшия Тошо Коцов Върбанов,донесъл, че ораторът Цвятко Йончев бил казал, че “Стамболийски билнаправил врат като бик”. Когато ни прекараха през Видин, обградени отконна полиция с извадени саби, минавайки пред окръжния съд пред нас наулицата излезе видният комунист – адвокат др. Тодор Петров и с все гласизвика: “Къде сте покарали тези народни учители? Да не са запалили някоесело?” А полицаят от конвоя му извика “Назад!” и пак ни подкара напред.Първият ден вървяхме пеша от Грамада през Кула до с. Войница и тампреспахме. Вторият ден от Войница през Видин стигнахме до с. Арчар.Третия ден не ни прекараха през Лом, а от с. Сливата ни подкараха направодо с. Василовци. След това през гара Брусарци, с. Сливовник, с. Студенобуче, с. Вълкова слатина и вечерта пред изборите пристигнахме в гр.Фердинанд.

Деня на избора прекарахме на почивка в полицейския участък.На следващия ден трябваше да продължим през Берковица и Петрохан заСофия. Същия ден обаче на планината към Петрохан се виждаше такавасилна снежна фъртуна, че полицаите, които трябваше да ни конвоират,отказваха поради страх от виелицата, и така се принудиха да ни откарат доСофия с влак. В София ни откараха в Министерството на просветата. Там ниотведоха при главния секретар на министерството Крум Попов, който никаза, че не е трябвало да правим събрания, а да си гледаме учителскатаработа и ни освободи. Ние казахме, че нямаме пари за път за връщане. Той никаза, че пари не могат да ни дадат, а ако искаме да ни върнат пак безплатно, трябва това да стане пак по етапен ред с полиция. Ние отказахме и всичкигрупово отидохме в Централния комитет на нашата партия, който тогава сепомещаваше в собствено здание до площада пред Лъвов мост. Явихме селично при дядо Благоев и му разказахме как и защо сме докарани, и тойнареди да ни дадат пари за път от партийната каса.През лятото на 1921 година излезе от Министерството на просветатаокръжно нареждане, че учители не могат да заемат ръководни длъжности впартийни организация и предадох длъжността партиен секретар на МаркоЦенов, който наскоро се беше завърнал от Америка, където е бил работникняколко години и там участвувал в социалистическа организация. Той станасекретар формално, а фактически аз продължавах да ръководя организацията– той работеше под мое ръководство. От 1 септември 1921 година аз идругарят Титоренков бяхме уволнени като учители в Грамада. Титоренков ижена му бяха назначени в с. Княз Александрово (сега Димово), а аз останахбез работа.През есента на 1921 година вследствие продължителна суша презлятото в Поволжието в Русия беше настанал голям глад.

Нашата партия визпълнение на своя интернационален дълг събираше помощи за гладуващите.И един неделен ден през есента аз, придружен от волска кола, водена от ДаноДимитров, целия ден обикаляхме из улиците на Грамада и от къща на къщасъбирахме кой какво и колко обича да даде за гладуващите в Русия и надругия ден го изпратихме в окръжния комитет на партията във Видин.През 1922 година като агент на едно застрахователно дружествообикалях околните села и правех събрания за партията и образувах групи илиядки от наши привърженици. Един ден др. Йото Велков се завърна от Видини съобщи, че от окръжния комитет му казали, да стоим настрана отземеделците и да не вземаме никакво участие в тяхната работа. Такова билонареждането на ЦК на партията. Вследствие на това ние, комунистите, сеоттеглихме от земеделците и те от нас. Това становище на ЦК на партиятабеше погрешно. Ако навсякъде тогава се бяха обединили комунисти иземеделци и противопоставили на превратаджиите със сила, както направихадругарите от Плевен, Нова Загора и някои други, то ние щяхме да имамеуспех в борбата.През пролетта на 1923 година се произведоха избори за народнипредставители. Преди изборите на събрание в Грамада говори др. ТрифонСаралиев от с. Килифарево, един прекрасен комунист – член на ЦК напартията, който беше кандидат в окръга. Отидохме с него в с. Урбабинци данаправим и там събрание. Беше към края на февруари или началото на март,но помня добре, че имаше сняг, беше следобед и много студено време.

Там отобщината ни отказаха да разгласят за събранието, че уж нямало барабанчик. Тогава аз взех барабана, ударих го и обявих за събранието. На избораСаралиев беше избран, но след преврата, извършен на 9 юни от буржоазиятаначело с професор Александър Цанков и реакционните генерали, той бе убит.Организацията в Килифарево се противопоставила на преврата, както бяханаправили и другарите от Плевен начело с др. Асен Халачев, също убит, идругарите от Нова Загора начело с др. Петко Енев, и други организации.Тези избори се произведоха от правителство на Земеделския съюзначело с Александър Стамболийски. Агитацията на земеделците предиизборите беше насочена най-вече против нас, комунистите, защотоземеделците се страхуваха да не спечели изборите нашата партия, която сеползуваше с голям авторитет и симпатии сред народа. В спорове предиизборите спомням си, че им казвах: “Опасността за вас е отдясно, т. е отстрана на буржоазията и генералите, а не от нас – комунистите”. Идействително, след като земеделският съюз спечели изборите с болшинство впарламента, буржоазията и реакционните генерали извършиха преврат на 9юни 1923 година.Вечерта на 9 юни 1923 земеделските първенци в Грамада по оновавреме: Нино Петров, Дано Антов, Петко Недков, Петко Тошев Стригачев,Георги Цеков Корешински и др. се събрали и дойдоха та ме извикаха от домаи ми казаха, че е извършен преврат против правителството и народната воля,изразена на изборите.

Отидох с тях в канцеларията на общината да сесъвещаваме какво да направим. Решихме да се обединим в единен фронт и дасе противопоставим на превратаджийската власт със сила. Съставихмереволюционен комитет, който да ръководи борбата. Аз бях избран запредседател на комитета. Решихме на 10 юни, неделя, да устроим митинг. Затази цел наредихме още през нощта да започне да бие тревожно черковнатакамбана и сутринта с барабан да се разгласи за митинга. Още през нощтанаредих др. Йото Велков да замине за Видин, за да иска от окръжния комитетна партията парола за действие за нас.На 10 юни времето беше слънчево и се бяха събрали още от сутринтамного хора, не по-малко от 500-600 души, пред старото училище, където сесъстоя митингът. Имаше и много жени. На митинга говорихме Нино Петровот страна на Земеделския съюз и аз – от комунистите, като съобщихме насъбралите се за извършения държавен преврат от военните власти срещузаконното правителство и ги приканихме да бъдат готови и в едно –земеделци и комунисти, да се противопоставим със сила напревратаджийската власт. И така останахме в очакване. След 10 юни зарадимитинга ни подведоха под съд за метеж – викаха ни няколко души отземеделците и мен при следователя във Видин и ни пуснаха под гаранция от 2 000 до 5 000 лева. А през ноември се гледа делото ни в окръжния съд въвВидин и ни оправдаха.През февруари 1923 година по нареждане на окръжния комитет напартията проведох събрания в селата Вълчак, Александрово, Рабиша, Ошане,Раяновци, Подгоре, Раковица, Старопатица, Бранковци и Пседерци. На 31юли във Видин в къщата на Иван Чонос се състоя тайно заседание наокръжния комитет на партията, на което присъствувахме и аз и др. ЖивкоКръчмарски от село Белотинци. На него се отчете грешката на партията,извършена на 9 юни при преврата и се взе решение за подготовка на въстаниев единен фронт със земеделците. През август проведох съвещания сдругарите от организацията в Грамада и от групите от околните села.Обикалях селата като агент на застрахователно дружество. Властта обаче неспеше – тя се страхуваше от настроението сред народа и ни следеше. И на 6септември бях арестуван и откаран в Кула, където имаше арестувани другарии от други села.

След пет-шест дни арест ни освободиха. Изглежда, че искахасамо да ни сплашат.Преди обявяването на въстанието на 23 септември 1923 година вГрамада бяха дошли Асен Бъчваров – изпратен от Видин, и Недялко Ненов –от Кула, за да участвуват в ръководенето на въстанието. Събрахме се триматав дома на Иван Нинов Стоевски на съвет. Асен каза: “Нощес ще трябва дапревземем общината в Грамада и да обявим революцията”. Аз възразих, катоказах: “Не! Ние ще направим по-разумно, ако организираме една чета, скоято да отидем в помощ на другарите от Кула, за да превземем Кула, аГрамада и другите села ще паднат и без бой след това”. Недялко Неновподкрепи моето становище и така решихме. Това стана на 22 септември,неделя. В същото време в Грамада се провеждаше панаир и беше много добрепосетен. След нашето решение през целия ден кръстосвах из панаира и навсеки срещнат по-верен другар от комунистите и от земеделците казвахвечерта към 9 часа да се яви в “Йончово бранище”, като вземе със себе си иоръжие, каквото има. Така бяхме решили – там да бъде сборният пункт.“Йончово бранище” беше над Дунавската чешма на билото между дветерекички.Към 7 и половина часа надвечер един другар ме срещна на панаира ими каза, че от Кула е пристигнал секретарят на околийското управлениеИгнат Милушев и ме търсил да ме арестува. Аз веднага изтичах у дома, взехси пистолета и парче хляб и тръгнах за сборния пункт. Там се събрахме околочетиридесет души. Имаше няколко другари и от село Урбабинци (Тошевци),между които си спомням Георги Цв. Бързашки и Доно Тошов Пъртеняшки.Оръжие нямахме, някои бяха тръгнали само с тояги.

С пушки манлихери бяха дошли само пет души: Недялко Ненов, Асен Бъчваров, Петко Тошев Стригачев, Кръстьо Ц. Даскалски и Георги Цв. Бързашки. Оттам тръгнахмеза Кула. Нощта беше ясна и от пълнолунието беше светло като ден. Минахмепрез долния край на село Пседерци (Коста Перчово) и продължихме. Обачепреди да стигнем в Кула още над чешмата в местността “Поповец” нисрещнаха младежи ремсисти от Кула и ни казаха, че там полицията вече еарестувала всички по-първи комунисти и земеделци. Войници от граничнияучастък са блокирали града с картечници и из града има усилен патрул.Както разбрахме това, ние се отбихме в малка горичка под пътя, за дарешим при това положение какво да правим. Сами да нападнем с пет пушкии да превземаме града бе невъзможно, още повече че властта беше будна и бевзела всички мерки. След кратко съвещание всички решихме да се разпуснечетата и да чакаме да видим как ще се развият събитията. На връщане към“Церова вода” изпратих другаря Йото Велков да отиде заедно с АсенБъчваров във Видин, за да проверят какво става там, а аз заедно с др. ГеоргиЦв. Бързашки тръгнахме за с. Макреш. Там пристигнахме едва към 8 часа надругата сутрин. Искахме да се свържем с другарите от Макреш, та отидохмеу дома на Рачо Попов. Жената на Рачо ни каза, че всички са отишли в с.Александрово. Ние с Бързашки отидохме към гара Макреш и чакахме там доследобед завръщането на другарите от Макреш, но в това време чухме, чеидва влак откъм Видин и се чуват артилерийски гърмежи. Влакът карашевойска и отиваше да потушава въстаналите. Ние се оттеглихме през горатакъм с. Вълчек във Вълчешкия дол.

Вечерта по луна отидохме в кошарата на брат ми Панко в местността“Фарафун”, та се нахранихме, взехме си хляб и сирене и отидохме пак въвВълчешкия дол, за да сме по-близо до с. Макреш, за да можем да се свържемс другарите от там. На следващия ден – 24 септември, забелязахме, чедругарите от Макреш, преследвани отстъпват към с. Цар Шишманово попосока към сръбската граница. Ние с Бързашки не можехме да се свържем стях и решихме да тръгнем към с. Влахович (Подгоре).Първата вечер спахме в един дол между Макреш и Цар Шишманово,където случайно срещнахме Коцо Стоянов от с. Урбабинци. Там той нидонесе торба с хляб и други провизии та вечеряхме. След вечерята той сиотиде в кошарата, а ние спахме в нанесената от вятъра шума в дола. Наследващия ден продължихме внимателно придвижването си из горите ивечерта стигнахме в полите на Балкана при кошарата на дядо Ходжата –някакъв роднина на Георги. Искахме той да ни преведе през границата. Тойни нагости с мляко и след вечерята ни посъветва да почакаме някой ден, чеоще не се знае какво ще стане, а после, ако трябва, ще ни преведе и то по-лесно би било денем, а не нощем.

Ние се съгласихме с неговия съвет,върнахме се назад и отидохме на кошарата на бащата на Георги над Урбабинци, към горния край на рекичката. Лежахме пет-шест дни в еднаовча кошара, където майката на Георги ни донасяше да ядем. Една вечерГеорги замина с цел да се добере до Видин и да влезе в квартирата си,каквато имаше още като ученик в гимназията и да каже, че си е бил там, а нена село. Обаче още с пристигането му той бил арестуван.Аз останах сам още три дни в овчата кошара и една вечер тръгнах пакза кошарата на брат ми Панко в “Фарафун”. Минах над Урбабинци откъмзападната страна през рекичката под селото, излязох на брега и после, катовървях покрай Джаджовица, някаква нощна птица се спусна върху мен, и азкимнах с тоягата, която носех в ръка и се запазих. На кошарата заварих братси. На следващата сутрин той отиде в селото, за да провери ще мога ли да сезавърна у дома. Надвечер се върна от селото и ми каза, че няма опасност заживота ми. След завръщането ми обаче веднага бях арестуван и на другияден ме откараха под стража в Кула. Там в полицията заварих околотрийсетина души арестувани от Кула и селата. Държаха ни в ареста ощедвадесетина дни. Началникът на граничните войски капитан Тъпанаров, закогото се говореше, че бил с леви убеждения, освободи всички, освен мен,др. Недялко Ненов – студент и Дото Бръмбаров – учител от Кула. Изпратихани във Видин. Там след няколко дни престой в ареста една нощ при нас сеяви началникът на гарнизона подполковник Белоречки и на следната сутринни освободи.

Като излязохме от ареста ние тримата отидохме и синаправихме снимка за спомен.След Септемврийското въстание партията беше обявена за нелегална иние временно свихме байраците. Като уволнен учител станах агент на еднозастрахователно дружество, но след поставянето на партията вън от законитене можех да обикалям селата за застраховки. Поради това останах у дома дасе занимавам със земеделска работа и да помагам в бакалския дюкян на братми Тасо. През това време веднъж попитах кмета на селото дали биха меназначили пак като учител. Той ми каза: “Ти гледай да останеш жив, а заслужба не питай”.През 1927 година, като си казах “По-добре късно, отколкото никога”,реших да се запиша студент в Свободния университет по икономическинауки в София. Учех задочно, като посещавах по няколко лекции, когатоходех да заверявам семестрите си, а повечето време си четях и работех насело. На 30 декември 1928 година сключихме брак с жена ми ФердинандаСтефанова, която беше по това време учителка като агрономка вземеделското училище в Боруш, Горно-Оряховско. Венчахме се в ГорнаОряховица. На 6 февруари 1930 година се роди първият ни син Атанас.В края на юни 1930 година завърших университета. Според дипломатами имах право да постъпя на работа в някоя банка, или търговска кантора, но поради настъпилата стопанска криза работа не се намираше. За новислужители в Земеделската и Народната банки се произвеждаха конкурсниизпити тайно, само за близки приятели и роднини, а за другите важешеправилото: “По-лесно ще мине камила през иглени уши, отколкото да влезешна работа в банка”. Поради това оставах да стоя без работа.

През есента на 1931 година жена ми беше преместена от Боруш наработа в Земеделската катедра във Видин. Тогава там се събрахме да живеемзаедно. Живеехме по частни квартири. Аз продължавах да стоя без работа исе молех на водачите на Земеделския съюз в града, които бяха на власт, иедва през февруари 1933 година постъпих на служба като инспектор по трудав Лом.В Лом стоях два-три месеца и по взаимно съгласие се разменихме спомощник-инспектора във Видин, който беше от Лом, като оставахме да сечислим аз към Лом, той – към Видин, а да служим аз – във Видин и той – вЛом.След преврата против правителството на Блока, извършен от КимонГеоргиев на 19 май 1934 година през юли бях уволнен от работа, защото съмбил комунист. И така след по-малко от година и половина пак останах безработа. През времето на Кимон Георгиев диктуваха военните. Аз ходих два-три пъти при началника на гарнизона – командира на пехотния полк въвВидин – полковник Бораджиев, да искам да ми даде работа някъде, катоведнъж му казах, че ако не ми се даде работа, ще трябва пак да вдигамбайрака, като комунист. Областен директор във Видин беше видинскиятадвокат Евгени Таушек, и пред него един мой приятел казал веднъж за мен дами се даде работа. Таушек му отговорил: “Не само, че нему няма да дадемработа, но и жена му ще бъде уволнена като комунистка”. И действителнокъм края на октомври 1934 година беше уволнена и жена ми. Така ние идвамата с висше образование останахме без работа. Жена ми отиде с дететони при сестра си в с. Търговище, а аз останах във Видин да търся работа.В началото на декември началникът на околийското управление мисъобщи, че ако съм съгласен може да ме назначат за кмет в някоя селскаобщина. Аз се зачудих: уволнили ме като комунист, а сега искат да меназначат за кмет! Но понеже бях прекарал вече дванадесет години без работа,аз се съгласих, като си казах: “Като кмет ще управлявам по закон”.

Назначиха ме за кмет в с. Раяновци, Белоградчишко. Към общината сечисляха и селата Ошане и Влахович. Последното село по мое предложениебеше прекръстено “Подгоре”. След две години през февруари 1937 година пособствено желание бях преместен за кмет в село Белотинци, за да бъда по-близо до местността между с. Боровица и Фалковец – Орля, където бяхмерешили с жена ми да си построим къща. През септември същата година по желание на кмета на с. Чупрене се разменихме – той отиде в Белотинци, а аз– в Чупрене, за да бъда още по близо до Орля.През лятото на 1937 година като кмет на Белотинци организирахдовършването на училището, което заварих само иззидано и покрито. ВРаяновци училището беше много старо и през 1936 година се приготви плани определи място за построяване на ново училище. В Чупрене основнотоучилище и прогимназия се помещаваха в две много стари паянтови сгради ите бяха недостатъчни да поберат учениците. По мое предложение сеопредели място, изготви се план и извади камък за основите на новотоучилище. Моите предшественици и местната интелигенция не бяха си пръстпомръднали по въпроса за училището.Преди да отида в Чупрене от жена си знаех, че в миналото там е ималомного комунисти и знаех мнението й за някои по-видни от тях. Постепенносе сближих с тях и те ми съдействаха в работата, а аз ги пазех от властта. Несъм дал на никому от тях да падне косъм от главата, като винаги призапитване съм отговарял, че няма никакви прояви на комунисти – както вЧупрене, така и в другите села на общината. Реакцията в селото бешенедоволна от моето дружене с комунистите, донасяла за това на граничнияофицер и другаде, където е имала досег и през април 1940 година получихзаповед за уволнение като комунист от областния директор във Враца, тогаваЦанко Каракунев.

Боян Войников от Лом, като сват, поискал веднъж предКаракунев да ме назначат някъде пак на работа, но той възразил, като муказал: “За Стригачев, докато съм аз, в моята област работа няма”. Чупрененапуснах на 1 май 1940 година и се прибрах на стопанството си в Орля.Лятото прекарах там, а зимата 1940-1941 година прекарах повече присемейството си в земеделското училище във Видин, където жена ми бешевъзвърната на работа.През март 1941 година по препоръка на Боян Войников предМинистерството на вътрешните работи бях назначен за кмет в с. Скобелево,Пловдивско, което се намира в Родопите над селата Перущица и Устина. Тампристигнах и встъпих в длъжност на 15 март 1941 година. Понеже бях многоотдалечен от семейството си, исках да бъда преместен във Видин, къдетобяха жена ми и децата ми. Скобелево бе малко село от стотина къщи. Къщитебяха иззидани от камъни и покрити с плочи, защото когато задуха юженвятър откъм Бяло море – “Беломорецът”, както му казваха, той бе многосилен и керемиди не можеха да се задържат по покривите. Селотопритежаваше малко работна земя, която използуваше за засяване с ръж икартофи, които там много добре виреят. За сметка на малкото работна земяселото притежаваше около сто хиляди декара елхови и букови гори. На една поляна в гората край пътя за с. Чурен, което влизаше вобщината, перущенци искаха да построят хижа за детско летовище, обаческобелевци възразяваха и пречеха, защото мястото било тяхно общинско.Областният директор в Пловдив беше на страната на перущенци, аскобелевци искаха от мен да се противопоставя, макар че и сам аз не бяхсъгласен с тяхното искане. Затова реших да напусна. Към края на септемврипоисках 15 дни отпуск, взех си багажа и заминах за Видин, като бях решил,ако до края на отпуската не получа заповед за преместване, да напуснасъвсем и да не се връщам в Скобелево. И то така и стана. Още бях във Видинв отпуск, когато получих заповед за преместване за кмет в с. Балта-Бериловци, Пиротско.

Не исках да отида, но ме считаха гражданскимобилизиран и не можех да откажа.За Балта-Бериловци заминах през София и Пирот. Там пристигнах на15.Х.1941 година. Балта-Бериловци се намира на горното течение на рекаТимок. Общината се състоеше от 7 села: Балта-Бериловци, Кющица, Чернивръх, Равно буче, Алдина река, Яня и още едно село. Работната земя е многомалко, само покрай реката и тук-там по някоя горска полянка, коятоизползуваха за засаждане на картофи. Към Балта-Бериловци долината емалко по-широка и на север от селото в полите на южните разклонения наСтара планина има и малко лозя. Населението е много бедно и се занимавапредимно с овцевъдство и козевъдство. Хората са много добри – каточупренци и горноломци.Към края на октомври в общината се получи нареждане от населениетода се изземе овчата вълна. Аз отговорих, че понеже овчарите не са билипредупредени навреме, тъй като това е трябвало да стане през април, абългарските власти са постъпили там по-късно, едва през юни, няма вълна засъбиране. Колкото е имало – всичко е било навреме изпрано, изпредено иливече продадено. След моя отговор околийският управител от Пирот потелефона ми нареди да съставя актове на всички овчари, а те бяха 500-600души. Казах му, че няма да съставя актове, защото хората не са виновни. Тойми възрази, че ще отговарям аз. Казах му, че така ще стане по-добре, защотоще отида на по-сигурно място – в затвора. Така бе приключен въпросът свълната. После последва нареждане да се реквизира царевицата. Отговорих,че царевица почти не се ражда в района на селата. Написах също, ченаселението гладува и няма от къде да купи храна. За изхранване на селянитеще трябва да се достави държавна храна от Пирот и че за тази цел ще санеобходими към седемстотин тона брашно. След моя доклад всяка седмицапо няколко коли – волски или конски, докарваха брашно от Пирот. Хората бяха много доволни. Говореше се, че когато партизаните питали за кмета,хората казвали: “Кметът е наш!”

Tags: