Димитър Попов

Неделя, 12 Декември 2010 22:54

Написано от ivailo

"РОДНА ПЕСЕН НАС НАВЕК НИ СВЪРЗВА..."
В музикалната съкровищница на Родината от памтивека е вплетен труда на много именни и безименни музикални дейци -композитори, певци, поети, трубадури, състави. В началото на 19-и век започнал типично българския феномен - Възраждането. С него една подтискана много векове нация показа на света своята жилавост и виталитет. Тя предяви пред Европа и света изконните си човешки права за свободно съществуване и развитие. Успоредно с борбата за политическо освобождение, възкръсваха и силите на духовната мощ на един народ, дал на всички славяни четмо и писмо, религия и държавност. Съхранените през дългите години на робството и предавани от поколение на поколение песни, свирни, предания, легенди и митове, оживяваха с нова сила чрез появата на самобитни писатели, поети композитори и изпълнители. Почти във всички градчета и селца се появяват самобитни музикални дейци, от чиято дейност, подобно на малки планински ручейчета потича българската песен, търсейки своето национално идентифициране. Така в началото на ХХ-и век ще се роди проникващата дълбоко в душата мелодия на "Родна песен нас навек ни свързва...", станала истински обичан химн на всички групи и състави, пеещи и разпространяващи българската песен.
В този забележителен и благотворен процес на възраждане на музикалната култура, старопрестолният Видин има своя значителен принос. След първия в България църковен хор, организиран от учителя по музика Руси Коджаманов, в града се появяват и други радетели на българската песен, които дават своя принос за музикалния възход на града и Родината. Едно истинско видинско музикално дарование, което ще се утвърди в духовното развитие в национален мащаб е

ДИМИТЪР ХРИСТОВ ПОПОВ
В края на някогашната видинска улица "Хаджи Спасова" /дн. "Акад. Стефан Младенов"/ започваше едно от многото блата в града. От дясната страна на блатото, на по високия бряг, се намираше крайната махала "Джантарата". Тя се обитаваше от т нар. /след Великата френска революция и добило гражданственост-б.а./ "трето съсловие" - работници с различни занаяти от видинския еснаф: шивачи, дърводелци, музиканти, бакърджии, сара-чи, ковачи и др. Тук на 16 август 1879 г. в малката къщичка на градския свещеник Христо Димитров се ражда момченце. Записват го на името на дядо му Димитър, който бил известен певец на народни песни. Майката на момчето била също голяма песнопойка и с песни отглеждала децата си.
Още съвсем малко момче, Митко проявявал големи музикални дарби, като ходил с баща си в църквата, за да пее в детския хор. Едва 4 - годишен, Димитър обичал да ходи при съседите си, където живеел професионален цигулар и да му иска цигулката. На нея детето възпроизвеждало абсолютно точно всички мелодии, които слушало в песните на майка си. Цялото семейство били добри певци, но в малкото момче музикалните наклонности били най - високо развити. Бащата забелязал това и поръчал да направят гусла на сина му. Гуслата обаче, не го задоволила, защото усещал, че влечението му към музиката надхвърля нейните възможности и казал на баща си : "Тате, аз няма да ставам цигански музикант, а искам да следвам музика!..."
Майката също забелязала непоколебимото музикално влечение на сина си и под нейното давление, бащата се съгласил да изпрати Димитър в Букурещ в консерваторията.
След две години, поради лошото отношение на хазяите към студентите - музиканти, които непрекъснато свирили, Димитър напуснал Букурещката консерватория и се прехвърлил в Пражката, за да продължи образованието си. Тук получил страшната вест, че баща му е починал, а той бил болезнено привързан към своя родител. Скръбта му била още по-голяма поради това че нямал пари, за да се прибере във Видин за погребението на баща си. Единственият му изход бил, да се захване още по-здраво за учението и като пълен отличник, получил стипендия от Чешката държава. Едновременно с това, свирел нощно време по кина и локали, за да осигури издръжката си. Завършил Пражката консерватория с отличен успех.
През януари 1898 г. се завърнал в България. Тук в София срещнал бъдещата си съпруга Мара Попова, която току що завършила за учителка по пеене. След един месец се оженили и заминали за Видин. През следващата година на 15 август 1899 г. се ражда синът им Сашо. Димитър Попов бил назначен за капелмай-стор в III - ти Бдински полк. На следващата година бил преместен в София, като учител по пеене в III - та девическа гимназия. Тук основал първия в България девически струнен оркестър и поставил оперетата "Камен и Цена" по либрето от Иван Вазов.
По време на Балканската война Димитър Попов отново се връща във Видин като капелмайстор. Изключителният музикант издига духовия оркестър на много високо ниво. Изнася поредица от концерти за повдигане духа на гражданството, както и за развитието на. естетическата и музикална култура на населението.
Особено голямо внимание отделя за музикалната подготовка на своя син Сашо, който живеел при баба си - майката на Димитър Попов. По-късно го изпраща да учи музика във Виена. Там Сашо достига до най - високата степен на музикалната си подготовка.
През целия си съзнателен живот Димитър Попов служи всеотдайно на музиката - открива млади таланти, основава хорови състави, съставя духови и струнни оркестри, пише опери, оперети, песни, основава вестник "Артист"/1916 г. в София-б.а./и др. Той дава толкова много за разцвета на българското музикално творчество - по размах, разнообразие, упорит труд и универсална музикална дейност, колкото никой музикален деец в България не е постигал и до днес. Димитър Попов е истински пътуващ "музикален проповедник" и трубадур. Където стъпи, веднага изниква хоров или друг музикален състав.
През 1900 г. открива таланта на прочутата наша певица Анна Тодорова, на братя Торченови и на други свои ученици, а дарови-тия си син Сашо изпраща при големия педагог проф. Карл Прил във Виена.
На фронта, в Добруджа, през 1916 г., в село Малкоч -Тулчанско, Димитър Попов основава хор от моми и момци и изнася голям концерт в Главната квартира, намираща се в Бабадаг, където всички били очаровани от добруджанци, а диригента Попов бил подобаващо награден. Същата година неговата 11-та армия е дислоцирана в Прилеп - Македония. Тук Попов основава хор от 80 души - прилепчани, с които изнася два концерта и организира градински увеселения с песни. Полкът му се премества р Круше-во и там за кратко време "съставя нов хор, с който посетил село Лин - Албания, Охрид и Струга" /пак там, стр 4/.
След пробива при Добро поле, Димитър Попов е етапен комендант на Ниш и с риск на живота си отклонява цяла композиция с вагони /запазени за германците/, бързо натоварва българските части в нея, въоръжава дори и машинистите и докато немското командване се усети, изпратил ешелона за София.
Когато след войната се връща в София и остава без работа, сформира музикална трупа от безработни артисти и основава фарсов театър в центъра на града /на ъгъла на улиците "Сердика" и "Екз. Йосиф"/, като осигурява прехраната на много хора. В този театър с огромен успех представя своите произведения -оперите "Соня", "Селима от Багдад", "Найма", комедиите "Граждански брак" и "Жената на подначалника".
През 1921 г. Димитър Попов и съпругата му се установяват в Станимака /Асеновград/ като учители по пеене в местната гимназията. Тук с подкрепата на директора Караоланов, на народния представител от БЗНС Колев и д - р Кисьов, основава "Комитет за издигане културното ниво на града"! Градецът бил изостанал и западнал и половината от жителите му били гърци, половината българи, които не се радвали на добри отношения помежду си. Димитър Попов сформирал театрално - певческа група и само за два месеца представя пред публиката оперетата "Павел Иванов". Успехът е колосален. След това представя всички други опери и произведения, посочени по-горе. Организирания от него оркестров състав бил снабден с нови инструменти с пари от представленията. Нещо повече, приобщил и гръцкия етнос към музикалния живот в града и стопил леда в отношенията и общуването на двете народностни групи. Онова, което политиката и дипломатичните разговори не могли да постигнат, било стоплено от нежните трели и ритми на музиката...
Поради заболяване на съпругата и децата му се наложило семейството на Попов да напусне Асеновград за лечението им в София. Тогава "...целия град,; с окичено лондо, потънало в цветя и отвътре неговата духова музика го изпраща до Пловдив"! /пак там, стр. 7/
Установявайки семейството си на лечение в София, Димитър Попов бил посетен от градска депутация на Дупница, които били научили за успехите на културата в Асеновград. Дупничани му заявили : "В София можете всякога да се върнете, но елате малко и при нас, ние имаме нужда от такъв обединител като Вас, за да се издигне и нашия град. Ще Ви дадем най -добри условия за живот..."/пак там, стр. 8/. Приема предложението и с установяването си в Дупница, веднага "основава хор от граждани"» отделно детска музикална китка наречена "Рилска теменуга". С нея изнася концерти, а съпругата му ръководи балетната школа. Той поръчва и доставя декори за театъра в града, каквито преди него не е имало. По този повод местния вестник "Знаме" от 5.ХП.1922 г. пише: "Трябваше другоградец да дойде да замени платнищената ни завеса с нова и да ни купи декори, за срам на града"! Музикалната и духовната култура в Дупница просперира!
През 1923 г. известният музикант постъпва като учител по пеене в гимназията в Княжево и веднага основава черковен хор с местни жители, а с ученици от гимназията - оперетна трупа и поставя на сцената своята оперета "Сънят на Виолета". На следващата година Димитър Попов открива на бул. "Дондуков" 2 първото в България училище по цигулка, пиано и чужди езици с пет души преподаватели: Димитър Попов - цигулка, Иванка Бъчварова - пияно, Руска Колева - пластика и двама учители по немски и френски език. Тази школа функционира и подготвя музикални кадри до 1936 г.
През 1936 г. Димитър Попов спечелва международния конкурс за написване на траурен марш по повод смъртта на Ататюрк Кемал Паша, за което му превеждат от Цариград премия от 25000 лв. През 1938 г. получава покана от турското правителство като изключително уважаван композитор"да гостува за три месеца на турската държава. На 23 юли заминава за Турция и на 12 октомври се завръща в София.
От учебната 1939 г. открива отново музикалното училище, просъществувало до 1941 г, когато поради войната и големите разходи за издръжката му било закрито.
През 1941 г. цар Борис III обявява "Целокупна България". Тогава Димитър Попов заминава за Скопие, където първо е ка-пелмайстор на духовата музика, а след няколко месеца е повишен за главен инспектор на духовите състави в цялата Македонска област. Там създава духови състави във Велес, Битоля и Охрид. След изтеглянето на българските войски от Скопие, Попов се завръща в София и организира хор на Софийските чиновници.
Неангажиран с никоя политическа сила, Димитър Попов е имал само една "партия" - музиката и едно призвание - чрез нея да насажда култура и добродетели за благото на своя народ.
След 1944 г, "когато се наливаха основите...", за властима-щите отговорът на въпроса "какво значи някаква си личност..." беше прост и убийствено жесток - "нищо"! Независимо какво е дала тази личност за благото на Отечеството! През суровата зима на 1945 г военният капелмайстор, нежният музикант и лирик Димитър Попов, поради отсъствието на човека, чието задължение било това, бил взет, заедно с един полковник, на коне да реквизират зърнени храни за войската ни, преследваща немските части в Сърбия и Унгария, заедно с III -ти Украински фронт. Преходите в адския студ през Балкана не се отразили на полковника, които бил обут с ботуши, но Димитър Попов бил с къси обувки и не добре облечен. Краката му измръзват и по късно неговият видински съгражданин д-р Г.Попов, заедно с проф. Капитанов, проф. Цонев и проф. Томов, ампутират единия му крак. Димитър Попов се разболява и от тежка бронхопневмония. Съпругата му била учителка по рисуване в с. Брезово, защото трябвало да има "селски стаж" ако иска да се пенсионира /!/ и нямало кой да се грижи за болния музикален титан. Длъжностите за учителки в София били заети от жените на "другарите", някои дори и без учителска правоспособност...Тогава Мара Попова написва писмо-молба до Г. Димитров за тежкото положение на своя мъж, с молба да бъде назначена в София, за да се грижи за него. Намират и място в Х1\/-та гимназия в "Банишора" и тя започва да полага грижи за своя съпруг.
Духът на стария музикант и композитор бил смазан, особено след нещастието, което го превърнало в инвалид. С връщането на жена му в София обаче, той надмогнал болестта, преодолял шока и започнал отново да твори музика, като се движил с инвалидна количка.
През 1958 г на семейството била дадена временна квартира от две стаи на ул. "Поп Андрей" 5 докато стане готово жилището на ул. "Раковска" 164, където живеели. През м. май 1959 г. жилището било готово и след прекарана нова пневмония в III -та градска болница Димитър Попов се прибрал в къщи. Но на 29 VII. 1959 г. инспекторката от "Жилфонд" при райсъвета го посещава у дома му и го уведомява, че стаята му се отнема и се дава на друг, на една "нуждаеща се другарка"! Това разстройва дълбоко старият и честен човек и той се разплаква горчиво пред своя съквартирант по апартамент Милчо Неев с думите: "...отнеха ми възможността да бъда поне на старини спокоен"! Същата нощ в 4.30 ч. получава остра болка в сърдечната област и извиква с всички сили : "Милчо, умирам. И издъхва в голяма мъка" /пак там, стр. 12/.
Апостолската музикална дейност на Димитър Попов е съизмерима с дейността на нашите национални революционери. Те са разпръсквали искрите на свободата в душата на поробените си братя, за да постигнат нашето освобождение. Нежният музикант и големия сърцевед, е разпръсквал в душата на своя народ добродетелите на морала, човеколюбието и хармонията, чрез все-побеждаващата сила на музиката...Тази аналогия между апостолите за националното ни освобождение и апостолите за духовното ни обновление се налага поради това, че когато на власт дойдат хора, непричастни и към двете, участта на истинските поборници е еднакво трагична... Да си спомним за болката, с която дядо Вазов описва съдбата на един голям поборник за Освобождението - Христо Македонски /1835 - 1916 г./, участвал в двете легии на Раковски и във всички борби за Освобождението. В битката при Гредетин е тежко ранен и остава инвалид за цял живот. След Освобождението, за да не умре от глад, го назначават за слуга в Общината! Началник му е бил бивш отявлен туркофил, станал след Освобождението "русофил", който постоянно го на-хоквал, както се хока...слуга! За тази му нерадостна съдба, дядо Вазов тъжно възкликнал: "Бедни ми, бедни Македонски, по-доб-ре да беше умрял при Гредетин...!". Такава е съдбата на почти всички апостоли за духовното възраждане на нацията - музиканти, писатели, поети, артисти, художници, скулптури... Димитър Попов не убягва от нея!
Житейският път и огромното дело на този изключително плодовит, талантлив, неуморно трудолюбив и съзидателен видински музикален деец трябва да се знае и популяризира сред културното ни общество, защото в аналите за музикалното изкуство на Третата българска държава, няма подобен аналог...
Видин и неговите граждани винаги са се гордеели със своите достойни синове и дъщери, прославили града и Родината със просветната, културната и научната си дейност, независимо от това, кога и къде са я постигнали. За разлика от управляващите...